Кристофър Райх
Правилата на измамата (76)

74.

Движеха се в грешна посока.

Вече десет минути лежеше заключен в багажника. Усети първия остър завой на излизане от града, но все още чакаше стръмния наклон точно преди магистралата. Ако не грешеше, колата не слизаше, а се изкачваше. Симон със сигурност имаше основателна причина да пренебрегне инструкциите му. Но каква точно? Дали бе видяла блокада на пътя? Или пък полицията бе затворила магистралата?

Джонатан тревожно разгледа показателите на ръчния си часовник. Висотомерът сочеше 1950 метра, а минута по-късно — 1960. Излезе прав — изкачваха се… Превключи на компаса. Колата се движеше на изток. По магистралата за Тифенкастел и Сен Мориц, вместо към Цюрих и американското посолство.

— Симон — изкрещя той и заблъска по капака на багаж ника. — Спри колата!

Почти веднага след това колата отби встрани. Джонатан се подпря на лакът, главата му опираше в капака. Измъчваше го клаустрофобия и усещане за нарастваща паника. Чу приближаващи се към колата стъпки в снега. Мъжки глас каза нещо. Полицай ли беше? На контролно-пропускателен пункт ли се намираха? Джонатан затаи дъх, опитвайки се да чуе разговора.

Отвори се врата и автомобилът се залюля. В колата влезе още един пътник. Вратата се хлопна и отново поеха по магистралата.

— Симон! Кой е с теб там вътре? — извика Джонатан.

Заблъска още по-силно по капака.

— Симон! Отговори ми!

Радиото засвири. Тонколоните се намираха точно над главата му и басите заглушаваха всичко. Симон натисна газта и той се търкулна на една страна.

Нямаше нужда да му отговаря, всичко му стана ясно.

Лежеше в мрака с отворени очи, прехвърляйки в съзнанието си събитията от последните няколко дни. Прекалено бързото пристигане на Симон в Ароза; молбите й да го накара да напусне страната; нежеланието й да проследят човека, изпратил чантите на Ема; тревогата й при опита му да спаси живота на Блиц…

Хитрости, целящи да го отклони от следата. Но той не се поддаде и тя го хвърли на хрътките. Джонатан изтръгна медальона със Свети Кристофър от врата си. В него вероятно имаше вградено проследяващо устройство. Това обясняваше как убиецът е успял да го открие в Давос. Не ставаше ясно обаче как се е снабдил с пропуск за влизане в зелената зона. Очевидно и Симон, като Ема, си имаше съюзници.

Покрай ръба на капака се процеждаше светлина. С помощта на луминесцентния отблясък от ръчния си часовник Джонатан успя да открие ключалката на багажника, скрита зад талашитената облицовка. Проби дупка с ключа на Ема и започна да я разширява. Пъхна пръста си вътре и отчупи няколко парчета.

Най-после дупката стана достатъчно голяма и той успя да достигне ключалката. Разбираше от коли и беше сигурен, че трябва да има някакво лостче, което да натисне, за да отвори багажника. Не беше толкова сигурен обаче какво да прави след това. Нямаше да е много разумно да скочи, при положение че се движеха със сто и петдесет километра в час, нито пък да стои и да чака професионален убиец да го застреля от упор. Опипа езичето на ключалката, подпъхна палеца си и го натисна с всичка сила. Пръстите му се хлъзнаха по металната повърхност. Опита пак, но отново безуспешно. Нямаше смисъл.

Скоростта намаля и колата рязко зави надясно. Тръгнаха по черен път нагоре с много остри завои и той се подпря с крака, за да избегне ударите в стените. Катереха се по стръмен наклон, съдейки по воя на двигателя. От високата скорост и завоите му се зави свят и усети, че му се повдига. Най-после завоите свършиха. Той пое дълбоко въздух, но това не му помогна да се почувства по-добре.

Отдръпна се към задния край на багажника, повдигна тапицерията на пода и измъкна комплекта с инструменти, напъхан в резервната гума. След кратко умуване избра железния лост, който се използваше в комплект с крика за повдигане. Удари ключалката, разчитайки на малката вероятност да я счупи и така да отвори багажника. За жалост, не успя.

Колата спря и двигателят угасна. Джонатан стисна здраво железния лост. Беше лек и направо смешен като оръжие. Но все пак не искаше да излиза с голи ръце навън. В ключалката се пъхна ключ. Капакът се отвори и ослепителната дневна светлина го блъсна в лицето. Джонатан инстинктивно стисна очи и вдигна длан срещу слънцето. Моментното колебание му изгуби ценни секунди.

— Излизай — каза Симон.

До нея, стиснал в ръката си пистолет, стоеше жилав, тъмнокос мъж, с бледо лице и гробовен поглед. Нямаше нужда да му се представя.

— Бъди така добър — каза мъжът и размаха оръжието си. — И не си прави труд да използваш това, дето си го стиснал.

Джонатан пусна лоста и се измъкна от багажника. Намираха се на пътна отбивка на стотина метра от билото на планината. Околната панорама бе подобаващо драматична — отвсякъде ги заобикаляха отвесни гранитни блокове.

— Предполагам, че е твърде късно да казвам, че искам да напусна страната — с пресъхнал глас отрони Джонатан. Имаше нужда да пийне малко вода.

— Опитах се да те накарам да го проумееш — напомни му Симон.

— Защо не ми каза, че работиш заедно с Ема? Щеше да е достатъчно.

— Защото не е така. Всъщност и аз като теб се опитвам да разбера с какво точно се е занимавала.

— Тогава с кого работиш ти?

Симон остана загледана в него, без да му отговаря.

Джонатан пристъпи към ръба на отбивката и погледна надолу. Предположи, че пропастта е дълбока поне хиляда метра.

Симон протегна ръка.

— Искам цялата информация, която Парвез Джин ти е дал.

— Не ми е давал нищо — отвърна Джонатан.

— Значи си дошъл чак дотук, за да се срещнеш с Джин, и дори не си го попитал какво е изнасял тайно от страната? Склонна съм да си мисля, че ти е казал дори без да го питаш.

— Дойдох да се видя с Джин, за да го попитам дали знае кого работи Ема и дали случайно не му е казала истинското си име.

— Лъжеш — избухна Симон. — Дойде в Давос, за да се измъкнеш от цялата каша. За да набавиш нужното ти доказателство.

Джонатан не отговори.

— Защо усложняваш нещата? — попита тя.

— Симон, не го прави.

— Аз няма да правя нищо. Нашият приятел Рикардо обаче има работа за довършване.

Рикардо, наемният убиец, подуши въздуха.

— Ако разполагаш с някаква информация, сега е моментът да я предадеш на мис Ноаре, ако обичаш.

— Какво точно правиш? — попита Джонатан, без да обръща внимание на мъжа, който се опита да го застреля в тунела, а по-късно да го наръга с нож. — Този човек ли изпрати да убие и Блиц?

— Каквото правят всички в този бизнес. Не си играем игрички.

Джонатан извади преносимото устройство от джоба си и го постави върху дланта си.

— Това нещо съдържа цялата ядрена програма на Иран. Джин смята, че е достатъчно, за да предизвика война.

Симон изненадано впери поглед в ръката му.

— Така ли? Този проблем не ме вълнува особено.

— Кажи ми за кого работиш и защо толкова много се интересуваш от Ема. Отговори ми на тези въпроси и това тук е твое.

— Работя за Централното разузнавателно управление. Аз съм твой приятел. Повярвай ми — рече Симон.

— Приятел ли? — Джонатан поклати глава. Завъртя се бързо, замахна с ръка и метна преносимата памет в пропастта.

— Merde! — Симон скочи към ръба. Погледна гневно към Джонатан, а после към мъжа, наречен от нея Рикардо.

— Твой е!

Джонатан зарея поглед в небето и дълбоко вдъхна кристалночистия въздух. Скоро отново щеше да срещна Ема.

Изведнъж се разнесе звучно тупване, като плясък на ръка върху гол гръб. Джонатан се сепна, очаквайки да усети острата болка преди края. Пое отново дъх, ала не почувства нищо.

Наемният убиец се свлече на колене. На гърдите му цъфна червено петно. Изхърка и от устата му бликна кръв. После се просна в снега по очи.

Симон се извъртя и зашари с поглед по каменистата местност над тях. Зад скалите се подаде нечия фигура. Носеше спортен екип в черно и сиво, тясна плетена шапка и тъмни слънчеви очила. Вдигна ръка, свали шапката и изпод нея се разпиля сноп кехлибарени коси. Застана на няколко метра от тях и свали очилата си.

— Ти ли си? — възкликна Симон. — Но как…

Ема Рансъм насочи пистолета си и изпрати един куршум в челото на Симон Ноаре.

Симон се олюля и отстъпи крачка назад, слисана и недоумяваща. Ема яростно я ритна в гърдите. Симон полетя в пропастта.

Ема пристъпи до ръба и се вгледа надолу.