Кристофър Райх
Правилата на измамата (62)

60.

Не е твоя работа. Не се забърквай. Ще си докараш само неприятности.

Размишлявайки върху това, Филип Палумбо се наведе над предната седалка в колата и извади служебното си оръжие от жабката. Точно защото никой не си мърдаше пръста, светът се намираше в такова окаяно положение.

9-милиметровият пистолет „Берета“ му бе останал още от времето, прекарано като офицер в 82-ри отряд на Военновъздушните сили. Имаше зад гърба си четиринайсет години военна служба — от обучението му като курсант в Уест Пойнт до издигането му в ранг майор, преди да прекрати военната си кариера.

В частния сектор изобилстваше от възможности за човек с неговата квалификация, но той така и не прояви интерес към правенето на пари. Седем седмици след като подаде оставката си, подписа договор с Централното разузнавателно управление. И въпреки всичко, което бе видял и направил досега, все още го смяташе за най-доброто решение в живота си. Нямаше никакво желание да се отказва.

Увери се, че пълнителят е пълен, и сложи предпазителя.

Двуетажната къща в колониален стил имаше тъмнозелени капаци на прозорците и дървен покрив. Излезе от колата, напъха пистолета в колана зад гърба си и се увери, че сакото го скрива добре. Изкачи стълбите по две наведнъж и натисна звънеца. Отвори му слаб, непривлекателен мъж, в сива жилетка и очила, закачени на верижка около врата му.

— Ето те и теб, Фил — каза адмирал Джеймс Лафивър, заместник-директор на Операционен отдел в Централното разузнавателно управление. — Нещо спешно, предполагам, те води насам.

Палумбо влезе в дома му.

— Благодарен съм ви, че приехте да се срещнем веднага.

— Няма никакъв проблем. — Лафивър го поведе през просторното фоайе. Беше работохолик и живееше сам. — Искаш ли кафе?

Палумбо отказа.

Лафивър влезе в кухнята и си наля голяма чаша димящо кафе.

— Разбрах, че си измъкнал солидна информация от Валид Гасан, която е спомогнала за предотвратяването на атентат.

Той знае, помисли си Палумбо. Някой му е казал.

— Всъщност точно затова съм тук.

Лафивър добави малко захар в кафето и кимна на госта си да го последва.

— На връщане от Сирия по телефона ми се обади Маркус фон Даникен, директор на швейцарската служба за контраразузнаване — обясни Палумбо. — Разследва убийството на някой си Тео Ламерс в Цюрих, холандец, разстрелян пред дома му. Професионална работа. Изпипана. Няма свидетели. Ламерс е имал собствен бизнес за проектиране и производство на сложни навигационни системи. Отделно от това е изработвал „търтеи“ — безпилотен летателни апарати. Малки, големи, каквито поискаш. Фон Даникен е бил по средата на разследването, когато колега на Ламерс също е бил убит — иранец на име Махмуд Китаб, живеещ в Швейцария под псевдонима Готфрид Блиц. Дотук звучи ли ви познато?

— А трябва ли? — учуди се Лафивър.

— С цялото ми уважение, сър, смятам, че да.

Лафивър добави малко мляко към кафето си. Когато отново погледна към Палумбо, изражението му бе коренно различно. Светската част от срещата им беше приключила.

— Продължавай, Фил. Аз ще се включа накрая.

Палумбо умееше да разпознава заповеди.

— Обадих се на Маркус, за да го запозная с подробностите от разпита на Гасан.

— Искаш да кажеш подробностите за участието на Гасан в заговор за сваляне на пътнически самолет.

— Точно така. Фон Даникен беше, меко казано, изненадан. Оказва се, че двамата убити господа, които е разследвал, са били съучастници на Гасан.

— Интересно съвпадение. — Тонът на Лафивър ясно показваше, че изобщо не вярва в това.

Палумбо продължи нататък:

— На следващия ден съдебният лекар уведомил Фон Даникен, че убиецът и на двете жертви е обичал да топи куршумите си в отрова. Патологът поразпитал тук-там дали някой не е попадал на подобен случай. Негов колега от Скотланд Ярд знаел много добре за какво става въпрос. Човекът по случайност се оказал бивш британски морски пехотинец и твърдял, че тази отрова се е използвала в Ел Салвадор в началото на 80-те. Обичайна индианска практика по онези места, предполагам. Някаква местна вуду магия за пропъждане на злите духове. Англичанинът смята, че ние сме провеждали военното обучение. Според него този, който е убил Ламерс и частника му, със сигурност е работил за нас по едно и друго време. Фон Даникен се интересува дали наш екип работи на негова територия. Сър, ако разполагаме с достоверна информация за терористична клетка, подготвяща се да свали пътнически самолет над въздушното пространство на Швейцария, наш дълг е да уведомим тяхното разузнаване.

— Ти какво му каза? — попита Лафивър.

— Казах му, че ще проуча въпроса.

— Значи не си говорил с него оттогава?

Палумбо поклати глава.

— Вие сте управлявали военната база в Ел Салвадор по онова време. „Див гълъб“ не беше ли ваша операция?

— Това е поверителна информация — прекъсна го Лафивър.

— Аз имам достъп до поверителна информация. Един от местните е бил препоръчан за вербуване. Името му е Рикардо Райе. Майка му е била наполовина индианка. Обучавал се е известно време във Фермата^[1], после е получил назначение отвъд океана. Все още се води на работа при нас.

— Ровичкал си, а?

— Смятам, че той е човекът, натиснал спусъка.

Адмирал Лафивър пристъпи по-близо и Палумбо усети аромата на кафе от дъха му.

— Теб какво те засяга някаква операция под мое командване?

Палумбо се размърда и усети как дръжката на пистолета се забива в гърба му.

— Изобщо не ме засяга. Не е моя работа да си пъхам носа. Просто попаднах на информация за Ламерс, човека, застрелян в Цюрих.

— Е, и? — надигна вежди адмиралът.

— Сър, събрали сме досие за този човек, дебело две педи. Водил се е на служба при нас в продължение на десет години. Занимавал се е с промишлен шпионаж и е получавал инструкции от лондонското ни подразделение. Изчезнал е от списъците ни през 2003 година. Запитах се от къде на къде Валид Гасан е доставял експлозиви на хора, свързани по някакъв начин с американското правителство. Нещо в цялата тази работа не ми се връзваше. Поразпитах тук-там, за да разбера дали пък Ламерс не е преминал от другата страна?

— И какво откри? — запита Лафивър.

— О, преминал е, и още как — възкликна Палумбо. — Преди две години Ламерс е бил привлечен от министерството на отбраната. Точно когато е бил убит, е работел като консултант към военното разузнаване. Адмирале, можете ли да ми кажете защо, за бога, убиваме американски агенти?

— Мислех, че ще си по-загрижен защо Пентагонът се опитва да свали пътнически самолет.

— Това е следващият ми въпрос.

Палумбо очакваше да чуе гневна тирада. Но вместо това, Лафивър остави чашата си с кафе и хладно се усмихна.

— Чувал ли си за специална част, наречена „Дивизията“?

— „Дивизията“? Не, сър, не съм.

— Така си и мислех. — Лафивър го хвана за лакътя и го поведе към плъзгаща се врата в кухнята.

— Да излезем навън. Ще изпуша една цигара.

Палумбо последва Лафивър през задната веранда. Слязоха по стълбите към градината. Студената вечер и навъсеното мрачно небе ги обгърнаха. Снегът хрущеше под краката им, докато бавно се разхождаха през гъсталак от голи дървета.

— Онзи Остин. Той е проблемът — каза Лафивър и извади цигара от пакет „Марлборо“. — Откаченото набожно копеле направо ми лази по нервите. Когато не е зает с молитвените си сбирки и религиозни ритуали, не спира да си пъха носа там, където не му е работа.

— Имате предвид генерал-майор Джон Остин от военновъздушните сили ли? — уточни Палумбо.

— Същия. Всичко започна преди осем години, още преди 11-ти септември. Момчетата от Пентагона искаха да проведат тайни операции на чужда територия. Ядосваха се, че терористите съсипват наши съоръжения отвъд океана, и взеха да разправят навсякъде, че ние в ЦРУ не можем нищичко да направим, за да ги спрем. Кулите Кхобар в Саудитстка Арабия, бомбените атентати в посолствата ни в Найроби и Дар ес Салаам, многобройните нападения над работещи в чужбина американци…

Тогава Остин се срещна с президента и поиска разрешение да сформира отряд агенти за пробна операция. На президента не му трябваше дълго да го убеждават. Отдавна ни притискаше да открием кой стои зад атентата над американския боен кораб „Коул“ в Йемен, а ние така и не успяхме да разберем. Екипът на Остин откри виновниците незабавно. Месец по-късно президентът подписа Директива за националната сигурност, с която упълномощи министерството на отбраната да организира екипи за операции отвъд океана. Нарекоха новосформирания отдел „Дивизията“…

Остин я управляваше от известен на малцина кабинет, под името „Секретна служба за военно разузнаване“. Официалните им задължения се състояха в контролиране на работата на военните аташета в посолствата ни в чужбина. Остин действаше бързо. В рамките на една година имаше пет екипа зад граница…

Говорим за най-черните от всички тъмни операции. Нелегални. Недоказуеми. Провеждани без никакъв надзор от Конгреса, та дори и от президента. Сляпо одобрение, за което всеки служител от разузнаването душа дава. Включително и аз. Подразбрах за някои от техните операции. Отлично свършена работа. Светили са маслото на побъркан убиец в Босна — Драко — и на двама военни диктатори в Судан…

Ала Остин се самозабрави от успехите и започна да прекрачва границата. Изцапа ръцете си с онази афера с ливанския министър-председател. Намеси се и в бунтовете в Ирак. Ние се занимаваме с разузнаване. Задачата ни е да събираме сведения и да ги препращаме където трябва. Не е наша работа да се правим на съдии, съдебни заседатели и палачи. Линия на поведение, прокарана от Белия Дом. Ей богу, Фил, по едно време взе да ми писва.

— Но, сър, става въпрос за американски агенти — възкликна Палумбо.

— Те не са американци. Китаб е иранец. Ламерс е холандец. Чужденци по произход и възпитание — обясни с равен глас адмиралът.

— Дори и така да е, сър, защо не се обърнахте към президента?

— И какво да му кажа? Щях да изглеждам като завистлив досадник. Нали точно президентът е одобрил начинанието и само той може да го прекрати.

— Не смятам, че президентът би разрешил на американски агенти да подготвят съвместно с незаконно пребиваващ иранец свалянето на пътнически самолет — възрази Палумбо.

— Съгласен съм. Както нямаше да ми позволи и да пусна къртица в мрежата на Остин. С убежденията си, изпъкващи от нашивките му и лъскавите медали по гърдите си, Джон Остин минава за светец на Пенсилвания Авеню. Той е в битката още от самото начало. Имам предвид свещената ни война с цялата пасмина „Джихад“. Остин състави плана за освобождение на заложниците ни в Ирак през 1980 година. Организира първите екипи за специални операции. И също като нашия главнокомандващ, е отдаден изцяло на Бога. Какво може да направи един атеистичен любител на уискито като мен? — усмихна се адмиралът.

— Но опитът за освобождението на заложниците се оказа пълен провал — каза Палумбо. — Вдигнахме пушилка и загубихме осем души.

— Няма значение, Фил. Джон Остин е герой. Като разпнатия на кръст за времето си. Каквото каже, това става… до следващата му заповед.

— При цялото ми уважение, адмирале, но не мога просто да се правя на сляп и да му позволя да свали самолет.

— Няма друг начин, Фил. В тази държава не може да има две отделни шпионски служби, които да провеждат операции, без да поддържат диалог помежду си. Вече доста време момчетата от отбраната са неконтролируеми. Щом този случай ги опръска целите в кръв, всичко ще свърши. Джон Остин никога повече няма да ръководи тайни операции в чужбина.

— Значи изпратихте Рикардо Райс да прекрати това?

— Изпратих Рикардо Райс, за да стане ясно, че докато това се случва, ние не сме седнали да си бъркаме в носовете. Ако ни хванат неподготвени за нещо от такава величина, ще се окаже, че всичко, което Остин е разправял на президента за ЦРУ, е било вярно. Но ако се доближим на косъм до унищожаването на онзи „търтей“… ако успеем да извадим от строя някой и друг участник в заговора… ще изглеждаме като герои. — Лафивър хвърли цигарата на земята и я смачка с обувката си. — Господин Райс няма да успее да предотврати атентата. Честно казано, аз и не искам да го прави. Веднага щом свалянето на пътническия самолет стане факт, аз ще съм в състояние да представя на президента доказателства за това кои са извършителите и да му докажа, че нещата просто са излезли извън контрол…

Освен това няма да скрия, че съм се опитал да предотвратя това. Президентът няма да има друг избор, освен да застане плътно на моя страна. „Дивизията“ ще замине в небитието на секундата. В крайна сметка, на онези никакъвци от отбраната ще им натрият носовете, а ЦРУ отново ще бъде на върха.

Палумбо нямаше какво да каже. Стоеше като закован мястото си, шокиран и опечален.

Лафивър хвърли поредната си цигара на земята и пристъпи по-близо.

— Не мога да допусна някой от моите служители да тръби навред до какво разкритие смята, че се е докопал. Искам думата ти, че ще запазиш всичко това в тайна.

— Но, сър, самолетът…

— Искам думата ти.

— Но, адмирале…

— Никакво „но“! — отсече Лафивър. — Нищожна цена, която ще платим, за да сме сигурни, че Остин няма да направи някоя още по-голяма глупост.

Палумбо въздъхна. Вече знаеше какво щеше да се случи.

— Съжалявам. Просто не мога да допусна това.

Лафивър го погледна презрително, сякаш пред него стоеше някой нещастен, глупав наивник.

— Нито пък аз.

Вдигна ръка и опря в сърцето на Палумбо компактен, никелиран револвер. Бракувано оръжие, свалено от списъците в архива, заредено с обикновени муниции, взети вероятно от оръжейната. Старецът действаше като по учебник.

Натисна спусъка два пъти. Куршумите удариха Палумбо в гърдите и го събориха на земята. Остана неподвижен за момент с широко отворени очи, задушаваше се…

Лафивър пристъпи една крачка напред, надвеси се над него и поклати глава. Тогава Палумбо се изкашля и адмиралът осъзна, че носи предпазна жилетка. Заместник-директорът на Оперативен отдел на Централното разузнавателно управление побърза отново да насочи оръжието. Този път обаче не успя да реагира навреме.

Изстрелът на Палумбо го улучи в челото.

Адмирал Джеймс Лафивър беше мъртъв още преди да докосне земята.