Кристофър Райх
Правилата на измамата (59)

57.

Тобиас Тингели живееше във внушително викторианско имение високо в планината край Цюрих, в близост до грандхотел „Долдер“. Преди него собственик на четириетажната каменна сграда бил баща му, който пък я наследил от баща си и така чак до 1870 година, когато първият Тобиас Тингели натрупал състоянието си, финансирайки кайзер Вилхелм I във войната му срещу Наполеон III.

Топлите взаимоотношения между Германия и частната банка се запазили през годините. По време на Втората световна война банка „Тингели“ била спасение не само за националните социалисти, които прехвърляли голяма част от продажбите си на злато през нейните офиси, но и за американците, англичаните и руснаците, чиито шпионски служби също ползвали услугите й с удоволствие. Оттогава насам банката посветила работата си предимно на отбрана клиентела, но слуховете за съмнителна дейност продължили да се носят от уста на уста.

— Маркус, влизай — прогърмя гласът на Тобиас Тингели. — Обаждането ти ме изненада.

Фон Даникен се усмихна. „Не се и съмнявам, че много те е изненадало“, помисли си той.

— Здравей, Тоби. Добре ли я караш? Надявам се, че не те притеснявам.

— Ни най-малко. Не стой така на студа. Дай да взема палтото ти.

Тобиас Тингели IV — Тоби, за приятелите си — беше от новата порода банкери. В разцвета на силите си, десет години по-млад от Фон Даникен. В избелелите си дънки, черно поло и разрошена по модата гъста черна коса, приличаше по-скоро на художник, отколкото на банкер.

Фон Даникен му подаде палтото си. При последното му посещение преди десет години тук се въртеше цяла армия униформени прислужници и икономи, които прибираха палта и поднасяха коктейли. Зачуди се дали Тингели вече не се вълнуваше от лукса, или беше освободил прислугата заради неговото посещение.

Двамата си имаха „минало“, така да се каже. Доста потайно при това и лековатият маниер на Тоби Тингели ясно показваше, че присъствието на Фон Даникен в дома му не му е приятно.

— Заповядай, Маркус. Ориентираш се наоколо, нали? — Тингели го поведе към всекидневната, където Цюрихското езеро сякаш изпълваше целия панорамен прозорец. — Нещо за пиене? — попита той и махна запушалката на кристална гарафа.

Фон Даникен отказа.

— Както споменах, касае се за нещо неотложно — започна той. — Искам да знаеш, че целият ни разговор не бива да излиза от рамките на тази стая. Знам, че мога да раздам на твоята дискретност.

Тингели кимна сериозно. Двамата седяха един срещу друг в еднакви кожени кресла. Фон Даникен го запозна накратко с разследването си около Ламерс и Блиц — убийствата им, пластичните експлозиви от гаража на Блиц и връзките им с терориста Валид Гасан. Старателно пропусна заплахата, надвиснала над въздушния транспорт.

— Проследихме финансите им и стигнахме до компания, учредена от твой филиал в Лихтенщайн. Екселсиор Тръст.

— Имаш ли представа колко закона ще наруша, ако разкрия информация за клиентите си? — възкликна Тингели.

— Ако предпочиташ, мога да взема съдебно разпореждане от Алфонс Марти.

Тоби отхвърли предложението му с махване на ръка.

— Зарежи правилата. Готов съм да се обзаложа, че имената, фигуриращи в тръста, са на адвокати. Те са онези, които са наясно с всичко. Търси тях.

— Дай ми имената им и ще го направя — обеща Фон Даникен. — Доколкото си спомням, за учредяването на тръст се изисква определен брой директори. Имената им трябва да фигурират в документацията.

Тингели го дари с ослепителната си усмивка.

— Бих искал да ти помогна, но ако плъзне слух, че съдействаме на правителството, с бизнеса ни е свършено.

Фон Даникен се огледа наоколо. Оскъдно минималистично обзавеждане, целящо да насочи вниманието към стените. От дясната му страна висеше огромно маслено платно — някакъв абстрактен психологичен кошмар на стойност десет-двайсет милиона франка, със сигурност. Дребна сума в сравнение с творбата на Пол Клее от отсрещната стена. Миналата година картина на Клее бе продадена за рекордно висока цена, достигана някога на търг. Нещо от порядъка на 130 милиона долара. Тингели спокойно можеше да си позволи да загуби един-двама клиенти и пак щеше да си остане един от най-богатите хора в Европа.

— Опасявам се, че не моля за помощта ти, а я изисквам — твърдо изрече Фон Даникен. — Най-късно утре сутрин очаквам да ми представиш цялата документация, с която разполагаш за въпросния тръст и свързаните с него компании на остров Кюрасо. Имена на адвокати, директори, всичко.

— Правителството няма правомощията да ме принуди да правя каквото и да било — смръщи се Тоби.

— Кой е споменавал правителството?

— Стига, Маркус, никой вече не дава пет пари за онази стара история. Войната свърши преди седемдесет години. Хората почти не помнят Хитлер, да не говорим пък за нацистите. Освен това сме изплатили дълга си. Един милиард долара купуват сериозно количество разбиране.

Част от задълженията на Фон Даникен в Комисията за холокоста се състояха в съблюдаване на степента на сътрудничество между швейцарските банки и Главната икономическа административна служба на есесовските охранителни отряди — агенцията, занимаваща се с финансовите дела на Третия райх.

Ако швейцарските банки са проявявали нехайство в отношението си към оцелелите от войната, болшинството биха могли да твърдят с чиста съвест, че просто са следвали утвърдени правила за гарантиране на анонимността и неприкосновеността на клиентските си влогове. Същите правила, които отричали правото на наследниците на починалите им клиенти да получат парите им. Отказвали достъп и на не толкова добросъвестни сили, а именно нескончаемата върволица от немски офицери, изпращани в Цюрих, Базел и Женева с нареждане да измъкнат от алчните банкерски пръсти парите на еврейските затворници, чийто край наближавал.

Една банка обаче, за разлика от останалите, не спазвала толкова строго принципите при прилагането на въпросните правила. Банка „Тингели“ не само сътрудничела на германците и превеждала милиони франкове от сметките на законните им еврейски собственици в полза на Третия Райх, а дори създала специален клон за есесовски офицери, за да улеснят тяхното системно плячкосване.

Фон Даникен откри всичко това по време на проучванията си. Нещо повече — попадна на снимка на дядото на Тоби Тингели, Тобиас II, в компанията на Херман Гьоринг, Йозеф Гьобелс и райхсфюрера Адолф Хитлер. На фотографията Тингели беше облечен в черна есесовска униформа на Standartenführer, т.е. полковник.

Новината за това разкритие бе старателно потулена. В замяна на мълчанието на Комисията, банка „Тингели“ направи дарение от сто милиона долара за фонда на оцелелите и случаят беше приключен.

— Прав си — каза Фон Даникен. — Войната е изтъркана плоча. Аз говоря за нещо по-актуално. — Извади от джоба си плик и го подаде на банкера. Тоби Тингели го отвори. Вътре имаше няколко снимки. Не на стари нацисти от отминала епоха, но нещо също толкова шокиращо.

— Как попадна на това? — Тингели пребледня като платно.

— В задълженията ми влиза преследването на екстремисти. Бих казал, че съдържанието на тези снимки спокойно може да се нарече и така. Не политически екстремизъм, но все пак твърде смущаващо поведение. Виж какво, Тоби, не те харесвам. Не харесвам и баща ти. Открай време ти се позволява да си купуваш чиста съвест, но аз не те изпускам от поглед. Винаги съм знаел, че си странен човек. Само нямах представа колко.

Имаше само две снимки, но от повече нямаше и нужда. На първата Тоби Тингели стоеше прав до някакъв бар в тъмна стая, облечен в есесовската куртка на дядо си, с небрежно килната на главата военна шапка с кокарда от череп и кости. Не носеше нищо друго. Нито панталони. Нито чорапи. Нито обувки. В едната си ръка държеше еректиралия си член, а в другата стискаше кожен камшик с който шибаше косматия задник на наведен до него бял мъж.

Другата фотография беше още по-шокираща. На нея Тингели стоеше на четири крака, облечен от глава до пети в черен латексов костюм, с отрязани дупки за очите носа и устата. С ръце, закопчани на гърба с белезници, заровил глава в слабините на някаква жена. Вярно, лицето му беше скрито, но огромният златен пръстен със семейния герб на дясната му ръка се виждаше ясно. Цивилните полицаи от групата под прикритие вече няколко месеца се заливаха от смях на тази снимка.

— Акционерите едва ли ще бъдат очаровани, не мислиш ли? — въздъхна Фон Даникен. — Представям си скандала, който ще се развихри, ако жълтите вестници се докопат до това. Ако имах желание, можех доста добре да си постеля гнездото и да се пенсионирам спокойно. Колко мислиш, че биха ми платили? Сто хиляди? Защо не и двеста?

Тингели хвърли снимките върху масичката за кафе.

— Копеле.

— Няма да ми мигне окото.

Тингели се изправи.

— Ще имаш имената утре сутрин. Но искам да ми дадеш снимките.

— Дадено. — Фон Даникен се запъти към външната врата. — Не забравяй, че винаги мога да се снабдя с нови.