Кристофър Райх
Правилата на измамата (53)

51.

Приятната пететажна сграда на улица „Валдхое“ 30 се намираше в спокоен жилищен квартал на Берн, недалеч от центъра на града. По тротоара, на двайсетина метра един от друг, стърчаха оголените скелети на брезите като стражи на пост.

Джонатан премина бавно с колата покрай сградата, за да огледа дали някой не я наблюдава. В четири часа следобед наоколо нямаше жива душа. Не забеляза нищо подозрително и паркира три пресечки по-надолу по улицата.

Ема е истинска, защото и Беа е истинска, повтаряше си той, докато излизаше от колата. По пътя от Цуг си припомни всичко, което знаеше за Беа. Трийсет и пет годишна, архитект по образование, с диплома от университета в Лийдс, без да е практикувала професията си нито за ден. През различни периоди от живота си Беа беше и неудовлетворен артист, и неудовлетворен фотограф, и неудовлетворен художник. Луташе се непрекъснато. Свободен дух, объркана душа, но все пак истинска. Плът и кръв в широки джинси, скъсано кожено яке и начин на мислене, напълно пасващ на външния й вид…

Бяха се виждали два или три пъти, последният от тях бе преди година и половина, когато обядваха заедно в Шамони по време на отпуска им от Близкия изток. Дали не беше и същия уикенд, когато Ема предложи да му купи кашмирения пуловер? Откакто се преместиха в Швейцария, Ема няколко пъти й беше идвала на гости в Берн, но той така и не успя да намери време да я придружи.

Джонатан вървеше към сградата по отсрещния тротоар. Отново не видя никого, който да се мотае наоколо. Погледна към паркираните автомобили, ала и там не забеляза нищо подозрително. Претича през улицата, притискайки с ръка превръзката на врата си. На входа имаше списък с фамилните имена на обитателите. Щрасер. Рутли. Крюгер. Зендер. Върна се едно име назад. Стомахът му се сви. Нямаше Беатрис Роуз, но имаше Е. А. Крюгер в апартамент 4А.

Започна да трепери. Какво чакаше още? Натисна звънеца. Изтече минута. Отстъпи назад и погледна нагоре. Раната на врата му се отвори наново от рязкото движение. Тогава към входа се приближи някаква жена и извади ключа си.

— Идвам при госпожица Крюгер — каза той. — Тя е сестра на съпругата ми. Имате ли нещо против да изчакам във входа?

Погледът на жената се спря на врата му и по лицето й изписа тревога. Джонатан съзря отражението си в огледалната повърхност на табелката и забеляза напоената с кръв марля.

— Добре ли сте? — попита жената не особено любезно.

— Пострадах леко. Не е толкова зле, колкото изглежда.

— Трябва да ви види лекар.

— Аз съм лекар — каза той и се насили да се усмихне, за да разведри неловката ситуация. — Ще се погрижа за себе си веднага щом вляза. Сигурно познавате Ева. Висока на ръст. Медночервена коса. Светлокафяви очи. Носи очила.

Жената се замисли и поклати глава.

— Съжалявам — рече тя. — Не познавам госпожица Крюгер. По-добре да изчакате отвън.

— Разбира се — отвърна Джонатан, все така усмихнат, обърна се и преброи до пет. После хвърли поглед назад. Фоайето беше празно, а вратата бавно се затваряше. Още няколко сантиметра и щеше да хлопне. Побърза да пъхне крака си в процепа, ала закъсня. Бравата щракна.

Завъртя се на място, проклинайки лошия си късмет. Зачуди се дали да не натисне всички звънци едновременно, все някой щеше да му отвори… Ала не му се рискуваше. Една от живущите в сградата вече го бе видяла. Не искаше някой да се обади в полицията.

Пъхна ръце в джобовете си. Пръстите му докоснаха ключодържателя на Ема. Може би имаше ключ…

Извади връзката. Освен ключа за колата, на нея имаше още три други, закачени на различни по цвят гумени халки. Пробва ги един по един. Черният не пасваше. Нито пък червеният. Зеленият се плъзна в ключалката с лекота. Завъртя го и резето изщрака. Секунда по-късно вратата хлопна зад гърба му.

Добре осветеното стълбище се виеше нагоре покрай асансьорната шахта. На всеки етаж имаше по три апартамента, а на площадките пред тях — масичка, цвете в саксия и огледало. Като навсякъде в Швейцария, името на обитателя беше изписано под звънеца. Откри жилището на Ева Крюгер на четвъртия етаж. Натисна бутона на входния звънец, ала никой не отговори.

Всичко започна доста преди Ливан.

Хофман се оказа Маккена от Косово. А Косово беше пет години преди Ливан. Може всичко да е започнало доста преди това, но спомените на Джонатан стигаха само до Ливан. Дребните детайли се губеха в съзнанието му. А може би умишлено не искаше да се сеща за тях.

Само че вече нямаше избор. Налагаше се да ги изрови оттам, не толкова заради собствената си безопасност, колкото от мъчителното желание да открие истината.

Джонатан завъртя ключа в бравата и влезе в апартамента на Ева Крюгер.

* * *

Малко по-надолу по коридора, жената наблюдаваше през шпионката и видя как раненият мъж се вмъкна в апартамента. Разбира се, че познаваше Ева Крюгер. Е, не много добре, в интерес на истината. Нямаше как, след като тя почти не се задържаше в дома си. На няколко пъти си бяха разменяли реплики и я намираше за доста приятна млада жена. Естествено, не смяташе за нужно да разтръбява този факт пред някакъв непознат. Особено пък пред такъв съмнителен тип, облян целия в кръв.

Не за пръв път тази седмица се случваше непознати хора да търсят госпожица Крюгер. Два дни по-рано, прибирайки се по тъмно, видя двама подозрителни мъже да обикалят около сградата. Влезе във входа, без да ги заговаря, а малко по-късно чу шум от площадката. Погледна през шпионката тъкмо когато двамата влизаха в апартамента на Ева. Още се чувстваше зле, че не алармира полицията тогава.

Сега пък друг мъж, с прободна рана на шията. Кръвта му буквално се лееше по коридора!

Нямаше да допусне същата грешка отново.

Върна се в дневната, взе телефона и набра номера на полицията.

— Да, господин полицай — каза тя. — Бих искала да съобщя за… — Не беше съвсем сигурна за какво точно. Мъжът все пак си имаше ключ. Ала бързо отпъди колебанията си. — Бих искала да съобщя за нарушител на улица „Валдхое“ 30… Моля, елате веднага. В момента е в сградата.

* * *

Били са и тук. Този път не са се стремили да прикрият присъствието си, отбеляза Джонатан. Пред себе си виждаше явните следи от старателен, методично проведен обиск.

Влезе в просторната, оскъдно обзаведена всекидневна. Възглавничките на черния кожен диван се търкаляха по земята. Празни лавици, струпани на пода книги и вестници. Заметнат на една страна персийски килим. В стаята имаше удобно луксозно кресло. Лъскава масичка за кафе с прекалено много хром и полиран метал по нея. Къс стомана със странна форма, който играеше роля на скулптура. Някой бе обитавал този дом. Ала това не беше Ема…

Джонатан извади от джоба си шофьорската книжка и се загледа в снимката на съпругата си. Мебелировката подхождаше на елегантните очила, на опънатата назад коса, на яркото червило. Това бе домът на Ева Крюгер.

Насили се да направи обиколка на жилището. Кухнята беше стерилно чиста. Шкафовете зееха отворени. Чиниите стояха струпани на купчини по плотовете. Чашите също. Надникна в хладилника. Портокалов сок. Бяло вино. Шампанско. Кутийка черен хайвер от белуга. Глава лук. Опаковка пълнозърнест хляб. Буркан с туршия. Апартамент, в който да разпусне по време на „светкавично сафари“. Във фризера имаше покрита със скреж бутилка полска водка. Погледна марката — „Зубровка“, с екстракт от бизонска трева. На поставка над нея се охлаждаха две малки чашки.

Отвори бутилката и си наля една глътка. Водката беше с бледожълт цвят и консистенция на сироп. Допря чашата до устните си и отметна глава назад.

— За Ема — каза на глас. — Която и да е тя всъщност.

Огнената течност се плъзна по гърлото му.

Завладя го мъчително усещане за самота. Тежестта притисна раменете му и десетте крачки, които измина до кабинета, му се сториха като безкрайно пътешествие.

Малка стая. Безупречно подредена. Метално писалище и дизайнерският стол на Херман Милър, който Ема умираше от желание да притежава, но не можеше да си позволи. Компютърът го нямаше, но захранващите кабели лежаха на земята до лазерен принтер. Никакви документи, никакви записки…

Влезе в спалнята. Чаршафите бяха смачкани на топка и захвърлени в единия ъгъл. Възглавниците зееха разпорени. В гардероба висяха няколко костюма. Симфония в черно — „Армани“, „Диор“, „Гучи“… Подходящи за тях обувки, 36-ти номер. Номерът на Ема. Защо ли непрекъснато си правеше труда да проверява, след като вече знаеше? Коктейлна рокля, също в черно, с толкова предизвикателна кройка, че да изтръгне въздишка и от най-отегчения гост.

Джонатан неволно си представи как Ема влиза в стаята, облечена в нея. Очите му се плъзнаха по дългите й крака, спряха с наслада върху деколтето й и продължиха нагоре, към медночервените къдрици, разпилени по раменете й. Да, реши той, щеше да изпълни предназначението си. Прекрасен избор на облекло за сервиране на водка с черен хайвер за двама.

Двама души, две самоличности… Коя от тях обаче беше реална? Как да успее да различи истината от измислицата? И щом той не можеше, как се е справяла Ема?

Осъзна, че и той е бил част от това. Доктор Джонатан Рансъм, лекарят пътешественик, удобно поставян в най-горещите точки на света. Накрая го бяха изпратили в Женева, за да може Ема да се заеме с този проект ТАР… Каквото и да означаваше това.

Джонатан в ролята на пионка.

Или на прикритие…

Приседна на ръба на леглото и взе телефона. Сигналът „свободно“ измърка в ухото му. Свърза се с международен оператор и поиска номера на болница „Св. Мери“ в Пензанс, Англия.

„Кога бе започнала цялата тази история?“ — запита се той. Преди Бейрут беше Дарфур. Преди Дарфур — Индонезия, Косово и Либерия, където Ема го чакаше в очукания си джип на летището.

Къде бе взела решението си тя? И по-точно, кога?

Джонатан си записа номера на болницата и го набра. Отсреща вдигна приятен глас с британски акцент и той помоли да го свържат с деловодството. След като в слушалката прозвуча женски глас, той каза:

— Обаждам се от Швейцария. Съпругата ми почина наскоро и ми е нужно копие от удостоверението й за раждане за пред властите. Родена е във вашата болница.

— Изпратете ни официално запитване и незабавно ще ви го пусна по факс.

— Разбира се, но сега просто искам да се уверя, че оригиналният документ е при вас. Името й е Ема Роуз. Родена на 12-ти ноември 1975 година.

— Изчакайте така — каза жената.

Джонатан подпря слушалката на рамото си. В ръка държеше венчалната халка на Ева Крюгер. Хрумна му, че в апартамента нямаше и следа от господин Крюгер. Защо и е този пръстен тогава? — зачуди се той. Всичко останало се връзваше до последната подробност. Цял един паралелен живот с всичко необходимо, включително и изкуствени мигли.

— Господине, на телефона е сестра Пул. Намерихме досието на Ема Роуз.

— Чудесно… Искам да кажа, благодаря ви.

Новината прекъсна размишленията му. Трудно му беше да говори. Усещаше, че се намира на границата — не беше сигурен дали на изцелението, или на пълното рухване. В съзнанието му изплува моментът, когато той и Ема минаваха с колата покрай червените тухлени стени на болницата в центъра на града. Това беше единственото им посещение в родния й град, година след сватбата им.

— Ето тук е започнало всичко — гордо каза Ема тогава. — Дошла съм на бял свят точно в седем с кански писък. Оттогава не млъквам. Тук е починала мама. Кръговратът на живота, както се казва.

Сестрата продължи:

— Има един проблем. Сигурен ли сте, че е родена през 1975 година?

— Напълно.

— Странно. Второто й име случайно да е Еверет?

— Да.

Още едно доказателство, че това беше тя. Не Ева Крюгер, а Ема. Неговата Ема.

— Всъщност успях да открия Ема Еверет Роуз в нашия архив — каза сестрата, вече с малко по-твърд глас. — Родена на 12-ти ноември, но една година по-рано… Това е проблемът.

— Сигурно е печатна грешка в документа. Трябва да е тя.

— Опасявам се, че не е — заяви сестрата. — Не знам как точно да го кажа.

Джонатан се размърда неспокойно.

— Много съжалявам, господине — отрони съчувствено жената. — Ала Ема Еверет Роуз, родена на 12-ти ноември 1974 г. в болница „Св. Мери“, е мъртва. Загинала е в автомобилна катастрофа две седмици след раждането си, на 26-ти ноември.