Кристофър Райх
Правилата на измамата (52)

50.

Фон Даникен се движеше в най-бързата лента на магистралата със скорост почти сто и осемдесет километра в час. Пътят минаваше през терасовидни лозя, плъзнали по високите склонове край Женевското езеро. Отвъд спокойните му сини води се издигаха покритите със сняг планински върхове на френския департамент Горна Савоя.

Когато наближи Нион, недалеч от Женева, телефонът му иззвъня. Натисна бутона за отговор, разположен върху волана.

— Роде от катедра „Съдебна медицина“ в Цюрих.

— Да, докторе… — Фон Даникен си спомни, че Роде му бе звънял и предишната вечер, ала той не отговори на обаждането му.

— Става въпрос за аутопсията на Ламерс. Открихме нещо странно. — Роде му разказа подробно за батрахотоксина, или жабешката отрова, с която бяха покрити куршумите. — Моят колега, доктор Уикс от Скотланд Ярд, е убеден, че убиецът на Тео Ламерс е бивш служител на Централното разузнавателно управление.

Фон Даникен не отговори. Твърде вероятно да е от ЦРУ. Когато стана ясно, че Блиц не е немец, а иранец — бивш военен при това, — се усъмни, че убийствата са професионална работа на някоя разузнавателна агенция. Замисли се за Филип Палумбо. Американският му колега или не се е занимавал с конкретните случаи, или умишлено е скрил тази информация от него.

Фон Даникен благодари за обаждането и затвори. Магистралата се стесни и той влезе в пределите на града. Пътят се спусна надолу, следвайки извивките на езерото. От лявата му страна се простираше разкошен хълмист парк.

Покритите със сняг ливади се спускаха живописно към брега. Мина покрай построените в този район просторни комплекси на важни международни институции: Обединените нации, Общото споразумение за митата и търговията, Световната здравна организация.

Адресът, който търсеше, се намираше в по-закътан район на града. Паркира на „Рю дьо Лозан“ пред китайски ресторант и турско шивашко ателие. Часът беше дванайсет и пет. Вече закъсняваше, ала човекът, с когото имаше среща, щеше да го почака още няколко минути.

Прехвърли имената с буква П в телефона си и се спря на едно от тях. Жуженето отекваше в ухото му, докато сигналът се опитваше да стигне до бог знае коя точка на планетата.

— Здравей, Маркус — обади се дрезгав глас с американски акцент.

Фон Даникен предпочете да не пита Филип Палумбо къде се намира.

— Искам да си наясно, че обаждането ми е извън рамките на официалните ни взаимоотношения — започна той, без да губи време за любезности и празни приказки.

— Това има ли връзка с новината, която ти сервирах вчера?

— Да. Трябва да знам дали има още нещо, свързано с Китаб — известен още като Готфрид Блиц, — което криеш от мен.

— Това е всичко, приятелю. За пръв път чух за него преди два дни от устата на Гасан.

— Това отнася ли се и за плана им? Твърдиш, че не сте имали предварителни данни за терористична клетка, готвеща атентат на територията на Швейцария? Или за негови съучастници? Името Ламерс звучи ли ти познато?

— Маркус, започваш да ме изнервяш. Какво точно искаш да знаеш? — ядоса се Палумбо.

— Искам да разбера дали твой екип работи на моя територия.

— За какъв екип става въпрос?

— Не знам как точно го наричате. Мокри поръчки, ликвидации, санкции…

— Дяволски странен въпрос ми задаваш, Маркус — сниши глас Палумбо.

— Да, така е. Смятам, че ми дължиш отговор.

— Аз пък смятам, че оправих дълга си още вчера.

— Вчерашният ни разговор беше служебен. Не само наш интерес е да спрем Гасан и приятелчетата му, но и във ваш. Победата ще е обща.

— Може би — призна Палумбо. — Но така или иначе, за да ти отговоря, ще трябва да споделиш още.

Фон Даникен въздъхна, обмисляйки какво количество информация би могъл да разкрие. Не че имаше особено голям избор. Такава беше цената, която плащаш, когато работиш рамо до рамо със суперсила. Или по-точно, както напоследък бе видно — с единствената суперсила. Не можеше да очаква от Палумбо да му изкаже тайните си ако самият той не направеше същото.

— И ние работим по случая Блиц, но от малко по-друг ъгъл. Този човек, когото споменах — Тео Ламерс, — е бил негов съучастник. Двамата са се срещнали преди четири дни. Смятаме, че Ламерс е снабдил Блиц с „търтей“, последна дума на техниката, способен да лети с петстотин километра в час и да побере двайсет килограма пластичен експлозив във външна капсула. Ламерс е бил убит на другата вечер след срещата им. Професионална работа. Предполагаме, че същият човек е ликвидирал и Блиц. Имаме доказателство, че килърът е от вашите.

— Какво е това доказателство?

Фон Даникен му разказа за куршумите, натопени в отровата, за индианското поверие и връзката му със салвадорските отряди, подчинени на ЦРУ.

— Струва ми се, че малко се увличаш — отвърна Палумбо. — Суеверни индианци, отряди на смъртта, отрова… Връщаш ме трийсет години назад, това е древна история.

— Не смятам, че който и да било от двама ни вярва в случайните съвпадения.

— Тук ме хвана натясно — призна Палумбо, но така и не отговори на въпроса му.

— Фил, ще те попитам направо — този човек на служба при вас ли е, или изпълнява платени поръчки самостоятелно? — припряно заговори Фон Даникен.

— Не мога да ти кажа. Нещата, за които споменаваш, случват по нареждане на Оперативен отдел. Шестия етаж. Фишът със заплатата ми изобщо не може да се мери с техните. Не мисля, че заместник-директорът ще е доволен, ако започна да си пъхам носа там, където не ми е работа.

— Това ми е ясно — прекъсна го Фон Даникен. — Но все някой плаща на този човек. Някой го напътства в правилата посока. Струва ми се, че той е много по-наясно какво става, отколкото аз или ти. На мен поне това ми изглежда плашещо. Мислех си, че би могъл да поразпиташ тук-там. Да кажем… неофициално.

— Неофициално ли? — замисли се за миг Палумбо.

— Каквото успееш да разбереш…

— Жабешка отрова, а? И тогава ще сме квит, така ли?

— Чисти сметки — заяви Фон Даникен с онзи типичен за американците ентусиазъм, когато искаха да засвидетелстват, че държат на думата си.

Палумбо замълча, оставяйки Фон Даникен да слуша единствено стържещите шумове, съпътстващи безжичните комуникации.

— Добре тогава — обади се най-после той.

— Добре какво? — едва не подскочи Фон Даникен.

— Ще се чуем по-късно — каза Палумбо, без да уточнява повече.

Връзката прекъсна.