Кристофър Райх
Правилата на измамата (51)

49.

Вицепрезидентът на инженерния отдел, според табелката на вратата, седеше зад бюро от светло дърво с телефонна слушалка до ухото и енергично барабанеше с писалка по бележника пред себе си.

Хофман беше едър, приветлив мъж с пригладена назад оредяваща руса коса, откриваща дундестото му, доволно лице и леко раздалечените му сини очи. Същата физиономия от снимките в кабинета на Блиц. Нищо по-особено от стотиците лица, с които се разминаваше ежедневно… Някак познато, но в същото време напълно непознато.

Мъжът погледна към Джонатан и замръзна. Очите му забиха в него като лазери. Това той ли е? Въпросът буквално се четеше на челото му, като изписан с неонови букви. Джонатан не трепна. Усмихна се раболепно и попита къде да остави кутията с клапаните. Хофман го огледа от глава до пети, посочи към ъгъла на бюрото си и продължи да говори по телефона.

— Доставката трябва да е в митническия склад до десет часа утре сутрин — каза той. — Инспекторите няма да удължават срока повече. Обади ми се, ако изникне някакъв проблем. — Хофман затвори телефона и с раздразнение погледна към посетителя си. — А вие кой сте?

— Разговаряхме вчера.

— Господин Шмид?

— Точно така. — Джонатан остави кашона на бюрото. — Викай! — каза той. — Сега е моментът. Хайде. Извикай секретарката си на помощ.

Хофман стоеше като вкаменен. Не пророни и дума.

— Не можеш, нали? — продължи Джонатан. — Не искаш да рискуваш да дойде полицията и да се наложи да им разкажа всичко, което знам за теб и Ева Крюгер.

— Прав си — спокойно отвърна Хофман. — Но това се отнася и за двама ни. Аз не мога да извикам, а ти не можеш насила да ме накараш да проговоря.

— Единственото, което ме интересува, е в какво е била замесена.

Хофман скръсти ръце пред гърдите си.

— Седни, доктор Рансъм.

Джонатан предпазливо се приближи към бюрото. Приседна на ръба на стола. Затъкнатият на кръста му пистолет се заби в гърба му и той неволно сбърчи чело.

— Как действа тази структура? Компания в рамките на компанията? Таен вътрешен проект? Нещо такова ли е?

Хофман вдигна рамене в знак на безсилие.

— Излишно е да гадаеш.

— Предполагам, че произвеждате нещо забранено по поръчка на някого, който не бива да го притежава. Какво е то? Оръжие? Ракети? Защо иначе да разпъвате сергия на място като това? Видях във фабриката врата с ограничен достъп за проекта ТАР. Какво изобщо значи „Термоанализи и разработки“?

Хофман се приведе напред. От любезното му изражение нямаше и следа.

— Представа нямаш в какво се забъркваш!

— Имам някаква представа. Знам, че сте вербували Ема миналата година, докато бяхме в Ливан. Смятам, че имате свой човек в „Лекари без граници“, някого, който е уредил преместването ми в управлението.

— Всичко започна доста преди Ливан — каза Хофман.

— Не — отвърна Джонатан. — Започна точно в Бейрут. Бях там, когато тя е взела решението. — Трябва да е било тогава, помисли си той. Това обясняваше нейната депресия, постоянното главоболие. Обмисляла го е. — В Париж ли се срещнахте?

— О, да, в Париж. Спомням си. Всички онези твои обаждания, когато така и не успя да я откриеш в хотела. Трябваше да й ги препратим, но възникна някакъв технически проблем. Колко жалко. Каза, че имала някаква приятелка, която да я покрива. Увери ме, че си й повярвал. Ала явно не си.

Джонатан пропусна сарказма му покрай ушите си.

— За кого работите?

— Ще кажа само, че сме могъща организация. Я се огледай. У теб е мерцедесът. Парите също, предполагам. Видя и дома на Блиц. — Хофман положи ръце върху бюрото. Изглеждаше благ като застрахователен агент, опитващ се да го спечели за клиент. — Опасявам се, че ще се наложи да се задоволиш с това.

— Няма да стане. Не и днес.

— Доктор Рансъм — твърдо продума Хофман. — Послушай съвета ми. Обърни се и напусни този кабинет. Изчезни и от страната. Мога да се погрижа полицията да отмени заповедта за задържането ти. Прави каквото искаш, само не се обръщай назад. Все още имаш време да се измъкнеш от кашата, в която си се забъркал.

— Значи ли това, че ще отмениш и заповедта към човека, който се опита да ме застреля снощи? — ехидно попита Джонатан.

— Нямам нищо общо с това — вдигна ръце Хофман.

— А ченгетата, които се опитаха да откраднат чантите на Ема? Или с това също нямаш нищо общо?

— Договорът ни с въпросните полицаи беше изтекъл. Предполагам, че са се поувлекли. Съжалявам. Но в крайна сметка, ти извади късмет, за разлика от тях двамата.

— Кой тогава уби Блиц? — смръщи вежди Джонатан.

Хофман се замисли за момент. Въздъхна и нервно примигна.

— Хора с различни намерения от нашите.

— Хора, които не смятат ТАР за особено добра идея? Ами ако те решат, че не е много разумно да си тръгна по живо, по здраво?

— Не мога да говоря от тяхно име. Ако са направили опит да те убият, предполагам, че е, защото те смятат за съучастник на съпругата ти.

— Искаш да кажеш, ваш съучастник?

Хофман повдигна вежди. Очевидно идеята, че някой вярва в подобна възможност, не му допадаше.

— Така или иначе, не мога да ти помогна в това отношение.

— Оценявам откровеността ти — каза Джонатан. — Но за жалост, не ми върши работа.

Хофман плъзна стола си назад и сключи ръце на тила си, сякаш да покаже, че официалният им разговор е приключил. Вече можеха да си побъбрят като приятели.

— Съчувствам ти, докторе. Неизвестността е доста мъчително чувство. Моят брак не изтрая и три години. А твоят продължи осем, нали? Болшинството не стигат до толкова.

Докато говореше, клепачите му отново примигнах бързо. Нервен тик на очите, не се среща много често, помисли си Джонатан. Напомни му за някого, когото познаваше преди доста време.

— Ще повторя предложението си — продължи Хофман. — Напусни кабинета. Изнеси се от страната по най-бързия начин. Нямаме никакво желание да ти се случи нещо лошо. В регистрите ни фигурираш като един от добрите. Помагал си ни неимоверно, независимо дали си го осъзнавал, или не. Дай ми дума, че няма да ровиш повече, и ще спра хрътките, които са по петите ти.

— А ти даваш ли ми думата си за това?

— Да.

Хофман отново примигна. Този път в продължение на няколко секунди. И точно тогава Джонатан се сети откъде го познава. Беше го срещал преди повече от пет години, но със сигурност знаеше, че не бърка.

Всичко започна доста преди Ливан.

— Познавам те — неочаквано изрече Джонатан.

Хофман не каза нищо, ала бузите му внезапно се обагриха в руменина.

— Ти си Маккена — продължи Джонатан. — Военнослужещ от Кралската гвардия към мироподдържащите сили на ООН в Косово. Майор, ако не греша?

Хофман се изкиска. На лицето му се изписа изумление и той се приведе напред. Безупречният му немски се изпари и той заговори на чист британски английски.

— Много време ти отне, а, Джони? Точно така. Косово. Навечерието на Нова година, ако не се лъжа. Обърнахме по няколко питиета тогава. Аз, ти и Ема. Понаедрял съм малко през годините, но не е ли така с всички? Е, присъстващите правят изключение. Изглеждаш в страхотна форма, Джони, като се имат предвид обстоятелствата.

Това беше той. Маккена. Двайсетина кила по-тежък, с мустаци и пооредяла коса, но все пак той. Същият тик на окото. Същият вбесяващ навик да го нарича „Джони“.

Кръвта заблъска в главата на Джонатан, притискайки слепоочията му като в менгеме. Косово. Новогодишното празненство в британските казарми. Майор Джок Маккена, облечен в шотландска пола, с гайда в ръка, точно преди полунощ. Накрая си спомни и последната част — причината, поради която не успя да го разпознае веднага.

— Но ти си мъртъв. Загина при автомобилна катастрофа два дни преди да напуснем страната.

Хофман вдигна рамене.

— Както виждаш, не съм.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита Джонатан.

— Този, който се налага да бъда.

Хофман скочи от стола си. Джонатан стисна дръжката на пистолета си, ала не успя да го измъкне навреме. Не притежаваше нужните рефлекси. Хофман с лекота го изби от ръката му. Между средния и безименния пръст на другата му ръка щръкна острието на къса кама. Замахна с нея към Джонатан и сряза ревера на сакото му, минавайки на косъм от шията му. Джонатан отскочи назад и се стовари върху някакъв стол.

— Твой ред е — каза Хофман и заобиколи бюрото. — Хайде. Викай. Искаш да дойде полицията? Добре. Нека дойдат. В кабинета ми е нахълтал убиец. Защитавам живота си.

Джонатан посегна към стола и го стисна пред себе си като щит срещу по-едрия от него мъж. Хофман се хвърли напред. Между пръстите му проблесна острието. Джонатан вдигна стола и отблъсна удара.

Погледна към писалището. В ъгъла стоеше кутията с клапани, която бе донесъл от първия етаж. Всеки от тях беше голям колкото водна чаша и тежеше около килограм. Пристъпи напред, блъсна Хофман и грабна един от клапаните.

Държеше стола само с една ръка и беше уязвим. Хофман веднага го усети, стисна единия крак на стола и го завъртя встрани, а с другата ръка замахна с ножа към Джонатан. Той не успя да отстъпи и този път острието проби сакото и поряза гърдите му. Вдигна клапана и го стовари върху Хофман с всичка сила. От веждата му рукна кръв. Хофман изрева, разтърси глава и отново се хвърли с цяло тяло напред като футболен нападател в атака.

Джонатан пусна клапана и стисна стола с две ръце. Хофман беше по-едрият от двамата и въпреки благото си изражение, се оказа изключително силен противник. Острието отново проблесна и Джонатан усети парене отстрани на врата си.

Тогава на вратата се почука.

— Всичко наред ли е, господин Хофман?

— Напълно — отвърна той с нелепо въодушевление.

Натисна стола напред. Лицето му беше яркочервено, а от челото му се лееше пот. Делеше ги по-малко от метър разстояние. Вдигна ръка, готов да замахне отново.

Джонатан рязко приклекна и изненадващо запрати стола наляво. Хофман загуби равновесие, залитна в същата посока и падна на колене. Джонатан се хвърли зад него, грабна още един клапан от кутията и го стовари в тила на Хофман. Той започна да се надига и Джонатан го удари повторно.

Мъжът се срути на пода по очи.

— Господин Хофман! — извика секретарката. Вече чукаше по вратата. — Моля ви! Какъв е този шум? Мога ли да вляза?

Джонатан отстъпи назад замаян и се подпря на бюрото. Видя отражението си в стъклената рамка на една от снимките на стената. Беше целият в кръв. Разрезът на шията му зееше на сантиметър от сънната артерия. Извади от джоба си кърпичка и я притисна към раната.

— Секунда — ухили се той уродливо, имитирайки веселия глас на Хофман.

Огледа се наоколо. Прозорецът зад бюрото се намираше на височина четири етажа. Този път нямаше улук, по който да слезе. Спусна се към вратата, сграбчи търкалящия се на пода пистолет и го напъха в колана си.

— Влез — извика.

Секретарката нахълта и преди да успее да се огледа, Джонатан хлопна вратата зад гърба й.

— Божичко! Какво се е случило? — изропта тя, шарейки с поглед наоколо.

Джонатан я подпря с гръб към вратата.

— Ако не викаш, няма да те нараня. Разбираш ли?

Тя закима енергично.

— Но…

— Шшшт — каза той. — Всичко ще е наред. Обещавам ти. Сега се отпусни.

Очите на жената се разшириха от ужас.

Джонатан притисна с пръсти сънната й артерия и преустанови притока на кръв към мозъка й. Жената започна да се дърпа от ръцете му, но след няколко секунди притихна. Той внимателно я положи върху килима. Щеше да остане в безсъзнание от две до десет минути. На Хофман щеше да му е нужно повече време.

Джонатан се огледа из кабинета. Не можеше да се покаже навън в този вид. Съблече сакото си, облече палтото на Хофман и го закопча догоре. Тръгна бавно по коридора с наведена глава, притискайки с ръка кърпичката към врата си. Слезе по стълбите до партера и излезе навън през централния вход. В края на улицата ускори крачка, а малко по-нататък хукна с всички сили.

Откри мерцедеса на закрития паркинг на Централщрасе точно срещу железопътната гара. Измъкна аптечката изпод седалката и извади оттам марля и лейкопласт. Нямаше да му помогнат особено. Раната трябваше да се зашие.

Притискайки шията си с една ръка, Джонатан бавно подкара колата извън града и пое по магистралата в посока към Берн.

Имаше само едно място, до което искаше да се добере час по-скоро.