Кристофър Райх
Правилата на измамата (45)

43.

Фон Даникен не можеше да заспи. Лежеше в леглото си, вперил поглед в тавана, заслушан в добре познатите нощни звуци, отмерващи времето като по часовник. Точно в полунощ радиаторът щракна и изключи. Старата дървена къща потрепери и жално простена, сякаш не й се разделяше с натрупаните запаси топлина.

По моста Румвег премина нощният влак. Железопътната линия се намираше поне на пет километра разстояние, ала навън бе толкова тихо, че той успя да преброи вагоните по потракването им през подпорите на моста.

„Търтей“…

Нямаше никакво съмнение, че този случай щеше да остане знаменателен в кариерата му. Знаеше го, защото такива неща не се случваха често в малката уютна Швейцария — факт, който го караше да се чувства горд. Представи си как безпилотният самолет се врязва във въздушното пространство, натоварен с пластичен експлозив. Замисли се за вероятните цели. Според онзи терорист Гасан Китаб е възнамерявал да свали самолет. Но сега, в дългата безсънна нощ, в съзнанието му изникваха десетки други възможности, вариращи от язовирна стена в планината до атомната централа в Госген. „Търтей“ като този можеше да се промъкне навсякъде.

Във въображението му белият безпилотен самолет увеличи размерите си, промени формата си и вече не беше „търтей“, натъпкан с двайсет килограма пластичен експлозив, а DC-9 на „Алиталия“ с четиридесет пътници на борда и шестчленен екипаж, пътуващ от Милано до Цюрих. Сред тях — съпругата му, нероденото му дете и тригодишната му дъщеричка. Осъзнаваше, че сънува, ала това изобщо не намаляваше надигащия се в него ужас. Виждаше как носът на самолета се подава от облака. Подготвяше се за кацане. Не беше февруари, а ноември. Нощ, подобна на тази. Отрицателни температури. Мокър сняг. Мъгла.

В съня си стоеше в пилотската кабина и обясняваше на пилота, че няма никакво право да лети при такива условия. Той обаче си говореше със стюардесата и изглеждаше по-заинтересован от телефонния й номер, отколкото от показанията на висотомера, според който летяха триста метра по-ниско от нормалното.

Тогава, с безмилостната яснота, характерна за сънищата, Фон Даникен видя съпругата си и дъщеря си, седнали в задната част на устремилия се към планинския склон самолет. Настани се до тях, както винаги, нежно покри с длани очите им и ги поведе към дълбокия им, безболезнен сън. Главичката на Софи лежеше на рамото на майка й.

Точно в 19:00 часа на 14-ти ноември 1990 година полет 404 на „Алиталия“ се разби челно в Стаделберг на височина четиристотин метра надморско равнище, сам на петнайсет километра от летището в Цюрих. Според докладите за катастрофата, след предупредителния сигнал пилотът е имал по-малко от десет секунди време да избегне сблъсъка.

Задъхан и облян в пот, Фон Даникен скочи в леглото си, преди да му се наложи да стане свидетел на експлозията.

— Това няма да се случи отново — зарече се той.

Никакво падане на самолети повече.

Нямаше да го допусне.