Кристофър Райх
Правилата на измамата (42)

40.

Маркус фон Даникен подхвърли досието по случая върху бюрото си.

— Надявах се на повече хора — каза той. — Но и вие ще свършите работа.

Огледа настанените около масата четирима мъже. Никой от тях не беше мигнал през последните трийсет и шест часа. Разпилените навсякъде празни чаши от кафе красноречиво говореха за количеството на поетия кофеин, а яркото осветление в кабинета само засилваше въздействието му.

Към обичайния екип, състоящ се от Миер, Крайчек и Зайлер, се бе присъединил и Клаус Харденберг, следовател от отдела за финансови престъпления. След няколкоминутни закачки решиха да се нарекат „специален отряд“, въпреки ограничения си състав. Така по-лесно щяха да оправдаят дългото си отсъствие пред съпругите си, без да им се налага да навлизат в подробности за случая.

Фон Даникен не сметна за нужно да ги ласкае, че са най-добрите хора в отдела му.

— Да започнем с въпросите — каза той и придърпа един стол и за себе си. — Искам да чуя всичко, което ви тревожи.

И въпросите заваляха. Кой, според него, е убил Ламерс? Каква е връзката между Ламерс и Блиц/Китаб? Ако Китаб е бивш ирански военен, защо не проверят дали приятелските служби имат някаква информация за него в архивите си? Съществуват ли други доказателства, освен признанията на Валид Гасан, които да го свързват с Блиц/Китаб и Ламерс? Имали ли са представа за дейността на Гасан по време на пребиваването му в Швейцария месец по-рано?

Кое летище е най-вероятната мишена? Ами онзи американец Рансъм? Къде се вписва той в цялата схема? Какви мотиви е имал да убие двамата полицаи в Ландкарт? Възможно ли е да е убил и Ламерс в същия ден, в който е загинала и съпругата му?

И накрая, един въпрос, формулиран по различен начин от всеки един от присъстващите — защо, по дяволите, Марти не спираше да се държи като твърдоглаво магаре?

Фон Даникен нямаше отговор на нито един от въпросите им и неговата неосведоменост ясно подчертаваше пукнатините в основата на разследването. Нямаха никаква представа нито за заговора, нито за участниците в него.

Изводът беше един — имаха твърде много работа за вършене и твърде малко време на разположение.

Фон Даникен разпредели запитванията в четири основни теми. Финансиране. Комуникации. Оперативно разследване. Транспорт. Той щеше да се заеме с проучването на финансирането. Благодарение на опита си като член на Комисията за холокоста, имаше куп познанства и връзки, както и неколцина приятели в банковите среди.

— Ще започнем с вила „Принчипеса“ — обяви той. — Очевидно не става въпрос за някой бордей за заселници в Хамбург. Трябва да разполагаш с доста пари, за да обитаваш този район.

Задачата му се състоеше в това да открие кой е отдал къщата под наем, за какъв период от време и откъде са постъпвали плащанията. Важно беше да разберат къде се намират банковите му сметки. Това можеше да се окаже основната им нишка. Ако Фон Даникен успееше да разбере откъде Блиц е управлявал бизнеса си, щеше със задна дата да проследи прехвърляните по сметките суми и да открие откъде са идвали и накъде са били насочвани впоследствие. Така парите щяха да ги отведат както до източника — организацията или правителството, финансиращо операцията — така и до съучастница те на Блиц.

Клаус Харденберг щеше да работи заедно с него, съсредоточавайки вниманието си върху кредитните сметки. Фон Даникен му възложи да изиска извлечения за разходите на Блиц, Ламерс и Рансъм за една година назад. Така щяха да се сдобият с безценна информация за ежедневните им занимания, която да им послужи като пътна карта за местонахождението им през последните дванайсет месеца.

Ламерс щеше да е най-безпроблемен от тримата. В портфейла му бяха открити пет банкови карти. Освен това, след заплахата за депортиране, съпругата му охотно им съдействаше.

С Блиц нещата стояха по-различно. В дома му не бяха открити нито документи за самоличност, нито портфейл. По щастливо стечение на обстоятелствата под шкафа в кабинета му намериха една страница от месечно извлечение на „Юрокард“ за декември. По него щяха да стигнат до кредитната му история и личните му данни.

Резултатите от проучването около Рансъм още не бяха готови. Номерата на паспорта му и социалната му осигуровка, получени от имиграционните власти, в момента се проверяваха през Интерпол и базата данни на ФБР.

Курт Миер отговаряше за комуникациите. Беше започнал да действа веднага след връщането им от Аскона.

— Очаквам „Суиском“ да ми изпратят разпечатка от всички телефонни разговори, проведени от дома на Блиц през последните шест месеца — докладва той. — Вече получих същата справка за Ламерс. Ще ги сравним, за да разберем дали са имали общи познати. После ще проверим и техните входящи и изходящи обаждания. Очаквам резултатите до седем сутринта.

— Добре — отвърна Фон Даникен. Пет години по-рано беше издействал узаконяването на изискване, което задължаваше телекомуникационните компании да пазят регистрираните данни за входящите и изходящи обаждания на всеки номер в продължение на шест месеца. — След като получиш и двете справки, направи списък на всички мобилни номера и ако откриеш общи контакти, проследи SIM картите и разбери откъде са купени.

— Гарантирам ти, че ще открием общи контакти — обеща Миер. — Със сигурност са били предпазливи, но всеки допуска грешки.

— Да се надяваме, че не са ползвали карти на чужди мобилни оператори — каза Фон Даникен.

Крайчек изпухтя:

— И най-вече немски.

Никой не пазеше неприкосновеността на личните данни на поданиците си по-настървено от Федерална република Германия.

Финанси и комуникации работеха съвместно. Веднага щом Фон Даникен се добереше до банковите извлечения на заподозрените, всички свързани с тях телефонни номера щяха да се прехвърлят към Миер. Той, от своя страна, щеше да вкара всяко попадение в специална софтуерна програма, която нанасяше данните върху карта като „мрежа от връзки“ — нагледна илюстрация на социално-икономическия живот на Блиц и Ламерс.

Фон Даникен изпи на две глътки поредното кафе от машината за еспресо — с две бучки захар и няколко капки лимонов сок. Беше 10 вечерта. Вече цели трийсет и осем часа не беше мигнал. Ала умората му бавно започваше да отстъпва пред надигащия се в него оптимизъм. Вярваше, че ще успеят да се справят с всичко.

Погледна празната си чаша. Май кофеинът му идваше в повече.

Удари с длани по масата, за да привлече вниманието им.

— Господин Крайчек ще се види с агентите ни в Женева, Базел и Цюрих, нали така?

— Това ще бъде първата ми работа.

През последните три години Службата за анализи и сигурност поддържаше мрежа от информатори, действащи в най-важните джамии в страната. Повечето работеха доброволни начала — мюсюлмани, недоволни от начина, по който религията им се тълкуваше от фанатиците. Други, не толкова ентусиазирани, бяха вербувани насила, притиснати от заплахата да бъдат депортирани в родината си. Благодарение на успешното си сътрудничество бяха успели да се доберат до ценна информация за контрабандни противотанкови гранати, автомати „Калашников“ и „мрежа от хавала“^[1] агенти на алжирска терористична клетка, действащи на територията на Франция, Швейцария и Северна Италия.

— Разбери с кого се е виждал Гасан при последното си минаване през Женева — нареди Фон Даникен. — Искам имената им, адресите на свърталищата им и всичко, кое то би могло да хвърли светлина върху намеренията му.

Крайчек записваше всяка дума в бележника си.

Фон Даникен се обърна към следващия от екипа.

— Така, господин Харденберг…

Ротвайлера, както наричаха Харденберг, се насили да се усмихне. Ала успя само да наподоби изражението на човек, който се опитва да изкара камък от бъбреците си. Беше дебел мъж на средна възраст, плешив като яйце и с тлъсти бузи. Зад тежките му очила с рамки от черупка на костенурка се криеха плахи кестеняви очи. Без съмнение, най-способният и упорит следовател, който Фон Даникен някога беше срещал…

— Ти трябва да откриеш микробуса „Фолксваген“, в който Гасан е натоварил пластичния експлозив в Лайпциг. Готов съм да се обзаложа, че с него транспортират и „търтея“. Намерим ли возилото, ще се доберем и до нашите хора.

Кратка инструкция за изключително сложна задача. Харденберг се прокашля и кимна. Без да обели и дума, стана и напусна стаята. Никой и за секунда не допускаше, че се прибира вкъщи. Нито една държавна агенция, за коли под наем или продажба на автомобили не работеше в момента, но Харденберг щеше да прекара нощта на бюрото си, обмисляйки най-добрата стратегия за атака веднага щом отворят офисите си на сутринта.

И накрая, но не на последно място, дойде ред на Макс Зайлер. Неговата задача бе двойна. Първо, използвайки паспортите на Ламерс като отправна точка, трябваше да огледа всички гранични печати, поставяни при влизане и излизане, и да направи подробен списък на честите му пътувания. В същото време щяха да помолят големите авиокомпании да издирят в пътническите си манифести имената на Ламерс, Блиц и Рансъм, както и всичките им известни псевдоними, за последните дванайсет месеца. Проучването на Зайлер едва ли щеше да спомогне за откриването на „търтея“. Но можеше да се окаже много полезно за набавяне на голяма част от доказателствата, нужни за повдигане на обвинение срещу хората, финансиращи подготовката на атентата.

Фон Даникен отмести стола си и се изправи.

— Да се залавяме за работа.