Кристофър Райх
Правилата на измамата (39)

37.

— Отпусни главата си назад — каза Симон, докато нанасяше боята върху чистата му, мокра коса. — Първо ще я оставим да подейства, после ще я изплакнем, а накрая ще те подстрижем. Сицилианско черно. Няма да се познаеш.

— Това е последната ми грижа.

Настанен на табуретка, Джонатан наведе глава назад към умивалника и притвори очи. Силните пръсти на Симон разнесоха боята по цялата му глава и започнаха да масажират слепоочията, темето и тила му.

Действието на амфетамините бе преминало отдавна. От неконтролируемата лудост, която го принуди да нахлуе в дома на Блиц и която сякаш диктуваше лютите думи, изречени в телефонния разговор с Ханс Хофман от ЦИАД, остана само неясен, далечен спомен. Чувстваше се изтощен; кожата му още пламтеше след горещия душ. Ръцете на Симон енергично разтриваха черепа му в основата на тила. Пое дълбоко дъх и за пръв път от двайсет и четири часа насам си позволи да се отпусне…

Изчакаха в заслона до ранния следобед, после слязоха до магистралата и се качиха на автобуса за Лугано. Градът със сто хиляди жители се простираше край брега на едноименното езеро, на трийсет километра в източна посока. Джонатан се скри в някакъв киносалон, а Симон обиколи магазините, за да купи нови дрехи и за двамата. После тръгнаха пеш към крайните квартали на града, за да намерят къде да пренощуват.

Отседнаха в „Алберго дел Лаго“ — малък семеен хотел, облицован в теракота, разположен в покрайнините на Лугано, с изглед към езерото. Разполагаше с двайсет стаи и пицария на партера, за да оправдае двете си звезди. Използваха паспорта и кредитната карта на Симон и се регистрираха като господин и госпожа Пол Ноаре. Вместо куфари, носеха торби с покупки, пълни с дрехи, тоалетни принадлежности и вечеря от магазин за деликатеси, състояща се от печено пиле и пържени картофи. В очите на околните изглеждаха като влюбена двойка, оттегляща се в хотелската си стая след дълга разходка из града.

— Готово — обяви Симон и свали латексовите ръкавици. — След петнайсет минути косата ти ще бъде черна като на Елизабет Тейлър.

— Не знаех, че е сицилианка.

Симон го перна през рамото.

— Не ми се прави на умник. Сега стой така, без да мърдаш.

Сгъна една хавлиена кърпа и покри с нея очите му, за да попречи на боята да потече надолу. В следващия момент вече разтърсваше рамото му, за да го събуди.

— Трябва да те изплакна.

Тя дръпна кърпата от очите му и той примигна на яркото осветление в банята.

— Заспал съм за минута.

— По-скоро за двайсет.

Симон завъртя крана, изчака да потече топлата вода и отми боята. После отряза всичките му къдрици с купената за целта ножица.

— Изправи се и дай да те погледна.

Джонатан се надигна от стола.

— Имам още мъничко работа — рече Симон и посегна към самобръсначката. Гладко избръсна врата му, после прокара по кожата му натопена в топла вода кърпа, за да обере останалите косъмчета. Подпря брадичката му с пръстите на едната си ръка, а с другата започна да оформя прическата му, докато не остана напълно доволна от вида му. Накрая хвана раменете му и го завъртя на стола, за да може да види резултата от работата й в огледалото.

— Готово — каза тя. — Познаваш ли този човек?

— Направо се плаша — едва отрони Джонатан.

— Очаквах малко по-различен коментар.

Мъжът в огледалото изглеждаше с десет години по-млад. Приличаше на дипломат — съкровената мечта на баща му, — готов да отмъкне правата за добив на полезни изкопаеми от някоя държава в Третия свят. Или на хирург с кабинет на Парк Авеню, владеещ до съвършенство изкуството на фалшивите комплименти. Сърбяха го пръстите да разроши косата си. Усмихна се и зъбите му проблеснаха под ярката светлина на лампите. „Нямам вид на търговец на употребявани автомобили“, помисли си той.

— Не приличам много на Елизабет Тейлър — въздъхна Джонатан, като излезе от банята. — Но на Винс Вон, определено.

— Копие си на Брад Пит.

— Неговата коса е руса.

— На кого му пука? Няма да имам претенции за цвета, стига да ми падне.

Джонатан влезе в спалнята и взе торбата с новите си дрехи. Сложи я на леглото и извади отвътре палтото и тъмносиния костюм. Телевизорът работеше.

Говорителят съобщаваше на италиански, че и вторият полицай от нападението в Ландкарт предишния ден е починал и че издирването на американския лекар, заподозрян в извършване на престъплението, вече се води и в кантона Тичино, където рано сутринта е бил открит трупа на немски бизнесмен. Джонатан седна и се заслуша. Чу името си два пъти. Dottore Джонатан Рансъм. Слава богу, нямаше снимка.

Започна прогнозата за времето, ала Джонатан вече не слушаше. Мислеше си за телевизора на рецепцията, по който течеше анонсът за водещите новини във вечерната емисия, докато се регистрираха, и за портиера, чийто наблюдателен поглед не пропускаше нищо. Ако издирването се водеше и в Тичино, значи полицията трябва да се е свързала с всеки хотел в района. Може би бяха разпространили името и описанието му по факс и нищо чудно вече да знаеха, че се движи в компанията на жена.

Той отвори балконската врата и излезе навън под дъжда. В далечината, покрай езерото, забеляза проблясващи в синьо и бяло светлини на полицейски автомобил. На стотина метра зад него се движеше още един.

Остана загледан в тях, докато мислеше, че портиерът във фоайето нямаше никаква причина да го подозира. Ала светлинките приближаваха под дъжда и той усети, че идват точно към „Алберго дел Лаго“. За него.

— Симон, трябва да тръгваме! — извика Джонатан. — Полицията идва насам!

Симон подаде глава от вратата на банята.

— Полицията ли?

— Имаше репортаж по новините… Портиерът от фоайето. Сигурно той е повикал ченгетата.

— Джонатан, успокой се… Какво има?

— Разбрали са за нас, че пътуваме заедно… Полицията ще пристигне всеки момент. Трябва да изчезваме!

Навлече набързо дрехите, купени от нея същия следобед. Бяла официална риза, тъмносин костюм, кашмирено палто и чифт обувки с връзки. Зърна отражението си в огледалото — костюмът; лъскавата черна коса, безупречно сресана на път встрани.

Ами Ема? Какво щеше да си помисли тя? Той беше врагът. Дяволът, пременен в тъмен костюм. Видът му го отблъскваше. Отново излезе на терасата. Светлините в бяло и синьо се движеха точно в неговата посока. Намираха се на около километър разстояние от хотела. Воят на сирените им се чуваше все по-силно.

— Хайде! — Джонатан прекоси стаята и отвори вратата към коридора. Симон тъкмо обуваше обувките си. Той я повлече със себе си.

— Добре де — обади се тя. — Готова съм.

Отказаха се да използват асансьора и стълбите и продължиха към дъното на коридора, където зад дантелените завеси на френския прозорец имаше тераса с изглед към паркинга зад хотела. Балконската врата беше отключена. Джонатан метна куфарчето на Блиц през парапета и се плъзна надолу по улука.

— Аз няма да успея — извика Симон от терасата.

— Само един етаж е. Аз съм точно отдолу.

— Ами ако падна?

— Ще се справиш. Хайде. Нямаме време!

— Mais merde. — Симон се прехвърли през парапета и без повече приказки стисна улука и се спусна на земята. Всичко свърши точно за три секунди.

— Е, видя ли, че не беше толкова страшно? — усмихна се Джонатан, улови я за ръка и я поведе към главния път. Инстинктът му подсказваше, че двойките изглеждат по-малко подозрителни от самотниците.

Светлините на Италия блещукаха в далечината отвъд езерото. Платноходки и моторни лодки на котва се клатушкаха на повърхността. Идеални убежища, помисли си той.

Първата полицейска кола ги подмина десет секунди по-късно.

* * *

В града си хванаха такси и помолиха шофьора да ги закара до Виа делла Нона в Аскона. Щом пристигнаха, Джонатан го инструктира да спре на две пресечки от къщата на Блиц. Дъждът за кратко бе спрял и наоколо цареше тишина и спокойствие. През дантелените завеси на прозорците струеше приглушена светлина. От хълмовете се носеше аромат на борова гора. Наблизо излая куче.

— Нека аз да взема колата — каза Симон и протегна ръка за ключовете.

— Прекалено рисковано е — отвърна той. — Полицията не знае, че съществуваш. Най-добре да си остане така. Чакай ме тук. Ще се върна до десет минути.

Джонатан тръгна по улицата към мерцедеса. Пред външната порта на вила „Принчипеса“ имаше опъната жълта полицейска лента и още една — пред входната врата на къщата. Самотна полицейска кола стоеше на пост на алеята за автомобили.

От чувството за сигурност и спокойствие, което изпита за кратко в хотела, не бе останала и следа. Отново се чувстваше напрегнат и отново трябваше да се крие. С нетърпение очакваше да започне да приема новото си положение на беглец по-спокойно. Сега се чувстваше изключително неуверен. Сякаш виждаше примката, спускаща се към главата му, усещаше грубото, здраво въже около шията си и твърдия възел, притискащ тила му.

Дали и Ема се бе чувствала така, чудеше се Джонатан, докато гледаше тъмната фасада на къщата и безупречната розова градина отпред. Дали бе успяла да свикне с непрекъснатия страх да не я разкрият? С тревогата, че във всеки един момент земята под краката й може да се разтвори и да се озове в капан?

Мерцедесът си стоеше на същото място, на трийсетина метра от къщата на Блиц. Джонатан погледна още веднъж към полицейската кола, слезе от тротоара и прекоси улицата. С периферното си зрение забеляза, че полицаят излиза отвътре. Джонатан се насили да забави крачка, махна му и усмихнато поздрави. Мъжът го огледа продължително и чак тогава отвърна на поздрава му. После влезе обратно в колата.

Джонатан отключи мерцедеса с дистанционното, настани се зад волана и запали двигателя. Подмина полицая и зави надясно по съседната улица. Две пресечки по-нататък спря, за да вземе спътничката си.

— Е, много бързо се справи — похвали го Симон и се намести удобно в седалката.

— Пред къщата е паркирал един полицай. Махнах му за поздрав.

— Какво? Господи, мисля, че си роден да се занимаваш с това.

— Грешиш.

Поеха по криволичещия път, влязоха в града и завиха към железопътната гара. На два пъти забеляза, че в далечината го следват чифт ксенонови фарове. Помоли Симон да провери дали наистина е така. Тя се загледа през задния прозорец и обяви, че не вижда жива душа. Щом Наближиха железопътната гара, Джонатан още веднъж погледна в огледалото за обратно виждане, ала фаровете вече ги нямаше.

Спря колата в дъното на паркинга.

— Трябва да се разделим — каза той. — Може би вече знаят и за теб.

— Преиграваш. Откъде би могъл да знаеш?

— Симон — въздъхна той и снижи глас. — Когато си с мен, не мога спокойно да върша това, което трябва.

Тя сведе поглед към скута си.

— Какво толкова ще спечелиш, ако се разделим? — Когато той не отговори, тя вдигна глава и впери поглед в него. — Моля те, послушай съвета ми. Напусни страната при първа възможност. Намери си адвокат. После, ако се налага, се върни.

Той хвана ръката й.

— Поздрави Пол от мен. Ще се видя и с двама ви, щом се върна в Женева.

— Тревожа се за теб.

— Кажи една молитва — усмихна се Джонатан.

— Не знам дали ще е достатъчно.

— Тогава ми пожелай късмет.

— Глупчо. — Симон поклати глава, наведе се към него и силно го прегърна. — Искам да вземеш това. Ще те пази. — Свали от врата си медальон на кожена връвчица и го сложи в дланта му. — Свети Кристофър. Покровител на пътешествениците.

— Но аз вече не съм светец.

— Станахме двама.

Джонатан погледна медальона и го сложи на врата си.

— Довиждане.

— Adieu.

Симон тръгна през паркинга, а Джонатан остана загледан след нея. Стори му се, че когато стигна до гарата, вдигна ръка и избърса сълза от лицето си.