Кристофър Райх
Правилата на измамата (37)

35.

— Няма начин да го свалиш — каза бригаден генерал Клод Шабер, командир на 3-ти боен отряд на швейцарските военновъздушни сили. — Турбовитловите са достатъчно здрави, но развиват едва двеста километра в час, а този мъник има реактивен двигател в опашката. Откажи се.

— Не става ли с ракетен снаряд? — изсумтя Алфонс Марти, забил поглед в чертежа на „търтея“, или — както го наричаше Шабер — „безпилотен летателен апарат“. — Или пък „Стингър“? Ти сам каза, че е с реактивен двигател. Значи има топлинно излъчване.

Шабер и Марти стояха до заседателната маса в кабинета на Фон Даникен на Нусбаумщрасе. Часът беше почти пет следобед. Шабер, дипломиран електроинженер и пилот на изтребител „F/A-18 Хорнет“ с шейсет хиляди летателни часа зад гърба си, бе извикан по спешност от базата си в Пайерн, за да изнесе бърза образователна лекция по въпроса за свалянето на безпилотни летателни апарати. Слаб, със светла коса и ситни бръчици около очите, все още облечен в пилотската си униформа, Клод Шабер приличаше на един истински авиатор.

— Топлинното излъчване не е достатъчно — спокойно обясни Шабер. — Не бива да забравяш, че говорим за малък реактивен двигател. Разстоянието между крайните точки на крилата е четири метра. Корпусът е само два метра и половина на петдесет сантиметра. Трудно може да се нарече мишена, когато се движи с петстотин километра в час. Стандартните радари на Въздушен контрол умишлено са настроени да пропускат малки обекти като птички и летящи гъски. А това тук е създадено да бъде незабележимо. Почти няма прави ръбове. Изпускателните тръби са под задните перки. Готов съм да се обзаложа, че сребристата обвивка на корпуса е АРП.

— Какво е АРП? — попита Марти, сякаш това нещо бе създадено специално, за да го дразни.

— Антирадарно покритие. Металният оттенък го прави трудно забележим и с просто око. — Шабер приключи с огледа на чертежите и се обърна към Фон Даникен. — Съжалявам, Маркус, но цивилен радар никога няма да го види. Нямаш късмет.

Фон Даникен се отпусна на един стол и прокара пръсти през косата си. За последния един час научи дяволски интересни неща за усъвършенстването и употребата на „търтеите“ като военни оръжия.

Израелските военновъздушни сили първи използвали безпилотни летателни апарати през 90-те, които пускали през северната си граница с Ливан. По онова време „търтеят“ не бил нищо повече от дистанционно управляема играчка, с прикрепена в долната си част камера за правене на снимки на вражеска територия. Последните модели можеха да се похвалят с петнайсет метра разстояние между крайните точки на крилата, пренасяха ракети „въздух-земя“ „Хелфайър“ и се пилотираха чрез сателит от „оператори“, намиращи се в сигурни бункери на хиляди километри разстояние.

— Имате ли някаква представа каква е целта? — попита Шабер.

— Самолет — отвърна Фон Даникен. — Най-вероятно тук, в Швейцария.

— А някакви предположения къде по-точно? Цюрих Женева, Базел-Мулхаус?

— Никакви. — Фон Даникен се изкашля. Натрупаното изтощение от последните няколко дни си казваше думата. Тъмни кръгове опасваха очите му и изглеждаше прегърбен дори на стола. — Кажете ми, генерале, от какъв тип писта се нуждае това нещо, за да излети?

— От двеста метра прав път — отвърна Шабер. — „Търтей“ с такива размери може да се разопакова от кашона и да излети във въздуха в рамките на пет минути.

Фон Даникен си припомни посещението си в „Роботика“ АД — компанията на Ламерс — и изпълненото с гордост описание на технологията за интеграция на датчици, даваща възможност за едновременно използване на данни от различни източници. Доколкото разбираше, пилотът — или „операторът“ — всъщност можеше да се намира чак в Бразилия или в която и да било друга точка на света.

— Има ли някаква възможност за блокиране на сигнала? — попита Фон Даникен.

— Най-добре е да откриете местоположението на наземната станция, която е едното от трите звена в цялата схема. Другите две са сателитът и самият „търтей“ — обясни Шабер.

— Колко е голяма наземната станция?

— Зависи. Но ако пилотът разчита на видеосигнал от камери на борда на „търтея“, ще има нужда от видеомонитори, радар, постоянен енергиен източник и сателитна връзка без смущения.

— Може ли станцията да бъде подвижна? — заинтересува се Фон Даникен. — Апаратура, която може да се побере в микробус, да речем?

— Определено не — заяви Шабер. — Инсталацията трябва със сигурност да е стационарна. Иначе пилотът няма да разполага с достатъчно мощност да изпрати сигнала на далечно разстояние. Казахте, че възнамеряват да свалят самолет. Този безпилотен летателен апарат няма нужните размери, за да носи ракети „въздух–въздух“. Ако пък възнамеряват — които и да са те — да сблъскат самия „търтей“ със самолета, трябва да имат добра видимост към целта. Никак не е лесно да управляваш тези машинки само с камера и радар.

— Не мога да кажа със сигурност — отвърна Фон Даникен, — но съществува вероятност да бъдат използвани пластични експлозиви.

— Ето — оживи се Шабер, — сега поне знаем каква е целта на външната капсула. Предположих, че е за допълнителна авиационна радиоелектроника.

— Каква е тази външна капсула?

Шабер посочи с химикалката си обозначената на чертежа овална кухина, която сякаш висеше от носа на „търтея“.

— Може да побере товар с максимално тегло трийсет килограма.

Фон Даникен едва чуто изпъшка. От гаража на Блиц липсваха точно трийсет пакета „Семтекс“.

— Това количество достатъчно ли е да свали самолет? — попита Марти.

— Повече от достатъчно — отвърна Шабер. — Бомбата, която свали полет 103 на „Пан Ам“ над Локърби, се е побрала в касетофон. Половин килограм С-4 е бил достатъчен да пробие дупка с размери два на четири метра в „Боинг-747“. На височина десет хиляди метра самолетът е бил обречен. Само си представи „търтей“, който се движи с огромна скорост и е натоварен с петдесет пъти по-голям заряд.

Марти пребледня като платно.

— Тревогите ви обаче не свършват дотук — продължи бригаден генерал Клод Шабер.

— Как така? — присви очи Фон Даникен.

— С това количество заряд самият „търтей“ се превръща в ракетен снаряд. Не е задължително да чака самолетът да излети, за да избие всички на борда. Със същия успех може да унищожи целта още на земята. Детонацията ще възпламени горивните резервоари в крилата. Експлозията и шрапнелите ще предизвикат верижна реакция и ще вдигнат във въздуха всички околни самолети в радиус от двеста метра. — Шабер се намръщи и разтри врата си с ръка. — Господа, опасявам се, че по всяка вероятност ще загубите цялото летище.

* * *

Фон Даникен стоеше облегнат на ръба на заседателната маса със скръстени ръце, а Марти кръстосваше неспокойно напред-назад. Бяха сами в стаята. Шабер си беше тръгнал пет минути по-рано.

— Редно е да алармираме съответните власти — каза Фон Даникен. — Смятам, че ти си този, който трябва да го направи.

Списъкът бе дълъг — Федералната служба за гражданска авиация, Федералната служба за сигурност, полицейските управления в Цюрих, Берн, Базел и Лугано. А така също и аналогичните им звена във Франция, Германия и Италия, над чието въздушно пространство би могъл да премине „търтеят“. Те щяха да преценят дали да уведомят авиокомпаниите.

— Съгласен съм, но смятам, че на този етап е твърде рано — възрази Марти. — Знаем ли за какво точно нападение става въпрос?

— Не обсъждахме ли тъкмо това досега? — изгледа го уморено Фон Даникен.

— Да, но аз имам предвид подробностите. Знаем ли ден, час или поне място? Всичко, което ни е известно до момента, са бръщолевенията на някакъв терорист и дори не искам да си представям на какъв натиск е бил подложен, за да си отвори устата.

Гласът на Марти звучеше благоразумно, като на търпелив родител, който упреква непослушното си дете. Тонът на Фон Даникен не беше по-различен:

— Гасан може и да е бил притиснат, но това което е казал, излезе вярно. Наистина е доставил петдесет килограма „Семтекс“ на Готфрид Блиц, известен още като Махмуд Китаб. Освен това имаме снимка, от която става ясно, че Блиц е — или е бил — ирански военен. Смятам, че Ламерс е конструирал „търтея“ за Блиц. Като прибавим и признанието на Гасан, че Блиц се е готвел да свали швейцарски пътнически самолет. Мисля, че имаме достатъчно сериозна причина да уведомим властите.

— Съгласен съм, ала и Ламерс, и Блиц са мъртви — рече Марти. — Нищо чудно и останалите членове на тяхната групичка — не, чакай, как ги наричаха — тяхната „клетка“, да са се преселили на оня свят. Ако питаш мен, някой вече се е заел да свърши нашата работа.

Фон Даникен се сети за петънцата бяла боя в гаража на Блиц и за липсващото количество „Семтекс“. А следите от гуми спокойно биха могли да бъдат на микробуса „Фолксваген“, използван за транспортирането на експлозивите.

— Замесени са и други. Това е мащабна операция, за която са нужни повече от двама души.

— Може и така да е, Маркус. Не мога да отрека, че нещо се готви. Но това, което ми даваш, не е достатъчно. Ще се обадя в управленията на гражданската авиация и после какво? Да не би да очакваш, че ще отложат всичките си полети до Швейцария? Или че ще ги пренасочат към Мюнхен, Щутгарт и Милано и ще превозят дотук пътниците с влакове и автобуси? Ами ако заплахата се отнасяше за някой от тунелите? Щяхме ли да затворим Сан Бернадино и Готар? Разбира се, че не.

Фон Даникен пронизваше Марти с поглед.

— Ще имаме нужда от подкрепата на местните полицейски управления — каза той след кратко мълчание, преструвайки се, че не е чул и дума от казаното. — Ще обиколим всички къщи в радиус десет километра от летищата. После ще…

— Ти не чу ли какво каза генералът? — прекъсна го Марти със същия влудяващо благоразумен тон. — „Търтеят“ може да бъде изстрелян отвсякъде. Може да свали самолет във Франция, Германия… или дори в Африка, както стана ясно. Моля те, Маркус!

Фон Даникен заби нокти в дланта си. Дори се насили да се усмихне, само и само да не избухне. Това не можеше да се случва наистина, повтаряше си наум той. Марти изобщо не проумяваше сериозността на заплахата.

— Та, както вече казах, ще започнем претърсването къща по къща. Обещавам ти, че ще бъде проведено много дискретно. Ще тръгнем първо от Цюрих и Женева — изрече непоколебимо той.

— И колко полицаи ще са нужни, според теб, за това начинание? — улови се главата Марти.

— Няколкостотин.

— А? Няколкостотин дискретни полицаи, които ще пристъпват на пръсти, няма да споделят и думичка защо им се налага да напуснат жените и децата си посред нощ и ще тръгнат да чукат по хорските врати, за да търсят заредена бомба.

— Не да търсят бомба — прекъсна го Фон Даникен. — Ще разговарят с гражданите и ще се интересуват дали са забелязали нещо подозрително. Ще маскираме операцията като издирване на изчезнало дете.

— Дискретни полицаи. Любезни въпроси. До утре сутрин половината държава ще е наясно какво точно правим, а до вечерта и останалата половина ще разбере от новините, че на територията на страната се подвизават терористи, които възнамеряват да свалят пътнически самолет… А ние не можем да направим нищичко, за да им попречим.

— Точно така — каза Фон Даникен. — На територията на страната наистина се подвизава терористична клетка с точно такива намерения.

Започваше да губи. Усещаше, че спорът му се изплъзва като изтичащ между пръстите пясък.

Марти му хвърли укорителен поглед.

— Имаш ли представа каква паника ще предизвикаш? — попита той. — Като нищо може да затвориш целия въздушен трафик за Централна Европа. Това не е бомба, скрита в нечий куфар. Представи си колко ще ни струва в икономическо отношение. Да не говорим пък за репутацията на страната ни…

— Трябва да разположим екипи с ракети „Стингър“ по покривите на летищата и да поставим противовъздушни батареи около пистите — продължи невъзмутимо Фон Даникен и зачака поредния изблик на недоволство от страна на Марти. Ала министърът на правосъдието запази мълчание. Седна на стола си и сключи ръце на тила си. Малко след това поклати глава и Фон Даникен разбра, че разговорът им бе приключил. Той бе загубил. Нещо по-лошо — усещаше, че в думите на Марти има някаква истина.

— Съжалявам, Маркус — каза Марти. — Преди да предприемем каквото и да било, ще са ни нужни доста по-сериозни потвърждения за този заговор. Ако този Блиц, или Китаб… или както там му е името… е имал съучастници, твоята задача ще бъде да ги откриеш, заедно с липсващите двайсет килограма пластичен експлозив и белия микробус. Ако искаш от мен да блокирам живота на цялата държава, трябва да ми представиш реално доказателство за подготовка на заговор за взривяване на пътнически самолет на швейцарска територия. Нямам намерение да парализирам цялата страна само заради едно признание, изтръгнато от твоите приятелчета в ЦРУ.

— Ами Рансъм?

— Какво за него? — рязко попита Марти, изправи се и тръгна към вратата. — Той е заподозрян в убийство. Остави властите в кантона да се оправят с него.

— Очаквам да разбера дали раненият полицай е излязъл от кома. Надавам се, че той би могъл да хвърли някаква светлина по въпроса за необичайния интерес на Рансъм към онзи багаж.

— Не се занимавай. Преди един час ме уведомиха, че полицаят е починал от раните си. Вече търсят Рансъм за две убийства.

Фон Даникен се почувства така, сякаш му бяха забили нож в гърба.

— Но той е ключът към…

В погледа на Марти проблесна искра и лицето му пламна. Едва сдържаше дълго потискания си гняв.

— Не, инспекторе, ключът към това разследване е онзи микробус и хората, които искат да свалят самолет на швейцарска земя. Забрави за Рансъм. Това е заповед.