Кристофър Райх
Правилата на измамата (27)

25.

Мъглата се стелеше от горите, забулили вековните сгради и си проправяше път по тесните калдъръмени улички. Човекът, известен в професионалните си среди като Призрака, шофираше из тихия курортен град Аскона. На няколко пъти му се наложи да намали скоростта и почти да спре, тъй като мъглата ставаше толкова гъста, че пътят изобщо не се виждаше.

Тази мъгла го преследваше навсякъде…

Мъгливо бе и когато пристигнаха войниците, спомни си той, докато продължаваше да пъпли към хълмистите околности на града по тесните пътища, с наредени от двете им страни вили и добре поддържани градини. Беше гъста нощна мъгла, затиснала планинската равнина където семейството му отглеждаше кафе; мъгла, лукава и криволичеща като смъртоносна змия…

Принудиха го да гледа, когато войниците измъкнаха родителите му от леглото им, извлякоха ги навън, съблякоха дрехите им и ги накараха да легнат голи в калта. После изведоха сестрите му, дори и Тереза, която още нямаше пет години. Той стискаше очи, но нямаше как да заглуши писъците им, мъчителните звуци от отчаяната им борба да се измъкнат, докато не им останаха сили да се борят.

Когато войниците приключиха гаврата си, застреляха момичетата в стомаха. Някои влязоха в къщата и намериха уискито на баща му. Стояха на терасата, пиеха и се смееха, докато сестрите му една по една се преселваха на оня свят.

Беше само на седем годинки и умираше от страх. Командирът тикна един пистолет в ръката му и го завлече до родителите му. Заставиха ги да коленичат. Командирът стисна ръчичката му в своята, вдигна я и положи кръста на момчето върху спусъка. После се наведе и прошепна в ухото му, че ако иска да живее, трябва да ги застреля. Два изстрела прокънтяха един след друг. Майка му й баща му се строполиха в калта. Момчето бе натиснало спусъка.

След това, без капка колебание или страх, насочи оръжието към себе си.

Оцеля като по чудо.

Впечатлен от тази смела проява на мъжество, командирът взе решение. Вместо да го оставя при труповете на родителите му, сестрите и кучето му — проснати в калта за урок на селяните заради мъдрото им решение да упражнят правото си да гласуват, — командирът отведе момчето със себе си. Хирурзи извадиха куршума, пробил челюстта му. Зъболекари оправиха изпочупените му зъби. След операциите бе записан в частно училище, където се прояви като старателен ученик. За всичко плащаше правителството. Защото се подготвяше един много специален „проект“.

Момчето имаше отлични оценки по всички предмети. Освен майчиния си език, научи френски, английски и немски. В часовете по физкултура се проявяваше като доста пъргав в краката. Странеше от отборните спортове и наблягаше на индивидуалните тренировки по плуване, тенис и бягане.

Командирът го навестяваше всяка седмица. Двамата похапваха сладки и пиеха чай в местната кафе-сладкарница. В началото момчето често се оплакваше от кошмари. Всяка нощ в съня му идваха родителите му и го молеха да пощади живота им. Образите им бяха толкова живи и натрапчиви, че го преследваха и наяве. Командирът го посъветва да не се тревожи, защото всички войници имали подобни кошмари. С времето връзката помежду им укрепна. Момчето започна да се отнася към по-възрастния мъж като към баща, да се привързва към него. Ала кошмарите не изчезнаха.

Появиха се и проблемите му в училище.

Първият от тях бе свързан с общуването. Дали защото не можеше, или защото не искаше, момчето просто отказваше да контактува нормално със съучениците си. Беше вежлив и отзивчив, но… до определена граница. Излъчването му винаги си оставаше ледено. Нямаше приятели, нито пък желание да има. Хранеше се сам. След тренировките на спортната площадка незабавно се прибираше в стаята си, където старателно пишеше домашните си. През почивните дни или играеше тенис с някой от малкото си познати, отказвайки всички покани да ходи където и да било след това, или стоеше в стаята си и се упражняваше за часовете по чужд език.

Всичко това изглеждаше странно, още повече че момчето растеше като привлекателен младеж — имаше фини, добре изразени аристократични черти, почти незабележимо загатващи майчината му индианска кръв. Освен това притежаваше един особен чар, присъщ на естествените лидери. Най-популярните момчета непрекъснато търсеха компанията му, ала той винаги отказваше. Отхвърлените покани доведоха до подигравки. Започнаха да му лепят етикети — странен, смахнат, изрод. Той им отвръщаше със свирепост, твърде необичайна за крехката му възраст. Откри, че е много добър в юмручния бой и му доставяше удоволствие да пребива до кръв противника си. Мълвата плъзна бързо — той бе саможивец и предпочиташе да не го закачат.

Второто провинение — най-сериозното, според училищните схващания — бе нежеланието му да участва в богослужения. Училището изповядваше католическата вяра и за учениците бе задължително да посещават дневните литургии. Момчето заемаше мястото си на църковните пейки, ала нито се молеше, нито пееше химни. Когато коленичеше пред олтара, отказваше да приеме тялото и кръвта на своя бог Исус Христос. Веднъж, когато отецът опита насила да пъхне причастието в устата му, момчето захапа пръстите му до кръв. Тогава учителите забелязаха, че е започнал да изучава езика на предците си по майчина линия, и подразбраха, че изрича молитви към езическо божество на същия този забранен език.

Уведомиха командира за всичко това. Но вместо да се обезсърчи от развитието на своя „проект“, той остана доволен. Имал нужда от личности с пречистено от преструвки съзнание. Особено пък от някого, който по външност и образование притежава всички качества на благороден човек. Мъж, който с лекота би могъл да се движи из най-високите кръгове на обществото и да бъде канен на най-недостъпните им събирания.

Той бе идеалният наемен убиец…

* * *

След около минута „идеалният наемен убиец“ прекоси града и навлезе в подножието на хълмовете в околностите. От двете страни на тесните улички се редяха селски къщи от камък с добре поддържани градини. Зави по Виа делла Нона и лесно откри вила „Принчипеса“. Подмина я и паркира на километър след нея, в дъното на пуста улица без изход. Там изпълни ритуала си. Свали мускалчето от врата си и натопи куршумите в кехлибарената течност, духвайки лекичко срещу всеки от тях. Междувременно шепнеше молитвата си.

Когато приключи, излезе от колата и отвори багажника. Облече си мек пуловер, дъждобран и накрая нахлупи яркочервена шапка с надпис „Ферари“. Хората забелязваха шапката, но никога лицето. Събу мокасините си и нахлузи чифт туристически обувки. За да приключи маскировката си, преметна на раменете си спортна раница. Швейцарците обожаваха разходките в планината. Затвори багажника, напъха пистолета в колана си и тръгна надолу по улицата.

Бе изминал стотина метра, когато забеляза тъмнокос мъж, който водеше три дакела, да излиза от входната врата на вила „Принчипеса“. Човекът тръгна право към него. Бе синеок, над петдесетте, облечен в тъмносин пуловер. Мишената.

Призрака приближи усмихнато.

— Добро утро — дружески поздрави той. Рядко му се удаваше случай да заговаря тези, които бе нает да убие. Затова с радост се възползва от тази възможност. С годините си бе изградил своя философия за смъртта и съдбата и му бе любопитно да разбере дали този човек има представа, че краят на дните му е съвсем близо.

— Добро — отвърна Готфрид Блиц.

— Ще позволите ли? — Призрака се наведе да погали кучетата и те с охота започнаха да ближат ръцете му.

Блиц приклекна и взе да ги почесва по главата и врата.

— Децата ми — усмихнато обясни той. — Гретел, Изолде и Елоаз.

— Три дъщерички. Грижат ли се добре за татко си? — полюбопитства Призрака.

— Много се стараят. Поддържат ме в добро здраве.

— Какво друго вършат дечицата?

Двамата мъже стояха на сантиметри един от друг. Килърът се вгледа в очите на Блиц. Усети безпокойството му. Не страх, а по-скоро предпазливост. Задържа погледа си върху него достатъчно дълго, за да го убеди, че не представлява заплаха. Той не го усеща, размишляваше Призрака. Не знае какво му е писано.

Наемният убиец кимна небрежно, изправи се и продължи пътя си. За да се увери, че Блиц се движи в обратна посока, надзърна небрежно назад. Срещата им го бе разтревожила. Човекът действително беше нервен, ала изобщо не подозираше, че краят му наближава. Душата му нямаше и представа какво я чака.

Призрака с мъка потисна внезапно завладелия го страх. Нищо не го ужасяваше повече от перспективата да умре неочаквано и без предупреждение.

Зави зад ъгъла и тичешком изкачи стръмнината. Излезе на черен път, дълъг петдесетина метра, който водеше към улицата. Тръгна по него и започна да брои къщите. Стигна до четвъртата в редицата, прескочи ниската ограда и без да бърза, се запъти към задния вход на вилата. Огледа се, за да разбере дали го следят нечии любопитни очи. Доволен, че никой не го наблюдава, той похлопа силно два пъти. Дланта му лежеше върху дръжката на пистолета, с един куршум в цевта и още три в патронника, за по-сигурно.

Забеляза, че къщата няма алармена система. Малко дръзко от страна на собственика, но в същото време, приятна изненада. Докосна вратата с пръсти, за да усети вибрациите. Къщата беше тиха. Блиц все още се разхождаше.

Секунди по-късно Призрака вече бе вътре.