Кристофър Райх
Правилата на измамата (25)

23.

Часовникът показваше 4:41 сутринта, когато Джонатан отби колата и изгаси двигателя. Дъждът плющеше по предното стъкло. В мъглата пред него се издигаше триетажна сграда от камък и теракота.

— Затворено е — констатира Симон. — Няма никого.

Джонатан посочи към един от прозорците на втория етаж, където се виждаха въженца за простиране на пране.

— Управителят на гарата живее горе — поясни той, после протегна длан и попита: — У теб ли е?

Симон измъкна картата за самоличност на Оскар Щудер от чантата си.

— Ами ако не ти повярва?

— В пет сутринта на вратата му хлопа полицай. Последното нещо, което може да му хрумне, е да се усъмни в самоличността му. Така или иначе, не мога да развявам този документ посред бял ден, освен ако не сложа двайсет кила отгоре, не си обръсна главата и не си счупя носа няколко пъти. Я погледни. Какво виждаш? — Джонатан вдигна картата до лицето си. Симон се дръпна назад, присви очи и се наведе напред, докато фокусира миниатюрната снимка. Джонатан й даде три секунди и хлопна кожения калъф. — Е?

— Прекалено тъмно е. Нищо не можах да забележа.

— Именно.

Симон обаче продължи да задава въпроси:

— Откъде си толкова сигурен, че ще откриеш нещо?

Джонатан извади багажните квитанции от джоба си и ги пъхна в калъфа на личната карта.

— Никой не изпраща толкова много пари, без да остави възможност да си ги получи обратно.

Тя поклати глава. Скръстила ръце, без следа от предишната й напереност на готов за съдействие съучастник, изглеждаше някак по-дребна и по-стара.

— Джон, наистина смятам, че трябва да почакаме.

— Седни зад волана. Ако не се върна до петнайсет минути, тръгвай.

Отвори вратата и потъна в дъжда.

* * *

— Si?

Небръснат мъж в бархетна пижама и сънен поглед открехна входната врата. Джонатан вдигна полицейската значка пред очите му.

— Синьор Орсини — започна той на чудесен италиански. — Полицейско управление Граубюнден. Нуждаем се от помощта ви.

Орсини дръпна документа за самоличност от ръката му, доближи го до лицето си и присви очи.

— Толкова ли не можете да почакате до сутринта? — попита той, местейки поглед от снимката към човека пред себе си.

— Вече е сутрин — каза Джонатан и дръпна обратно картата си. Приближи се към вратата, принуждавайки началника на гарата да отстъпи навътре в дома си. — Убиха колега полицай. Партньорът ми всъщност. Може да сте чули за това по новините.

Изчака Орсини да каже нещо за снимката, ала по лицето му се четеше единствено раздразнение.

— Не, не съм — отвърна той. — Никой не се е обаждал да ме уведоми.

Джонатан продължи безцеремонно, сякаш му бе все едно кой се е обаждал и кой — не.

— Преди няколко часа установихме, че заподозреният за убийството е изпратил някакъв багаж от тази гара. Разполагаме с багажните квитанции. Трябва ни името на човека, който ги е изпратил оттук.

— Имате ли писмено разрешение? — попита Орсини.

— Не, разбира се. Нямаше време. Убиецът се е запътил насам.

Новината изобщо не трогна Орсини.

— Къде е Марио? Лейтенант Конти?

— Помоли да дойда направо тук.

Орсини се замисли, подсмръкна шумно и дръпна нагоре долнището на пижамата си.

— Изчакайте ме минутка. — Вратата се затвори.

Появи се малко по-късно сресан, с измито лице, облепя в сив панталон и синьо униформено сако. Джонатан излезе с него извън сградата и го последва до билетното гише.

Не след дълго Орсини вече тракаше по клавиатурата на компютъра, стиснал квитанциите в ръка.

— Да видим… Пратка до Ландкарт… Багажът е получен вчера следобед. Basta! Твърде късно е. Щом пратката се приеме от получателя, файлът автоматично се изтрива. Не мога да ви помогна.

Примиреното изражение на Орсини вбеси Джонатан.

— Няма ли друг файл, в който да фигурира името му? — настоя той. — Когато е плащал, да речем? Тук става въпрос за убийство, а не за открадната дамска чанта. Намерете ми името! — кресна той и стовари длан върху бюрото.

Орсини подскочи на мястото си и след малко вече тракаше по клавиатурата като обезумял.

— Платил е в брой… трябвало е да попълни разписка… момент… — Изправи се, мина покрай Джонатан и застана пред редица шкафове за документи. Започна нервно да си тананика и да вади завързани на пачки квитанции, оглеждаше ги и ги подмяташе на масата до себе си. Изведнъж забучи пръст в една от тях.

— Ето го!

Джонатан надникна над рамото му.

— Как се казва?

— Готфрид Блиц. Вила „Принчипеса“. Виа делла Нона — победоносно обяви Орсини, забил поглед в разписката. — Е, доволен ли сте сега, господин полицай?

Обърна се, ала в офиса нямаше никого.

Джонатан беше изчезнал.