Метаданни
Данни
- Серия
- Джонатан Рансъм (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rules of Deception, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Калина Иванова Кирякова, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Кристофър Райх. Правилата на измамата
Американска. Първо издание
ИК „Хермес“, София, 2008
Редактор: Даниела Атанасова
Коректор: Йорданка Траянова
ISBN: 978-954-26-0683-3
История
- —Добавяне
20.
Пет минути преди полунощ на товарната рампа зад сградата на „Роботика“ АД в промишлената зона на Цюрих спря микробус без номера. Отвътре излязоха четирима мъже. Носеха тъмни дрехи, ниско нахлупени шапки, хирургически ръкавици и обувки с каучукови подметки. Водачът им — най-ниският от всички — хлопна веднъж по вратата и микробусът потегли.
Мъжът се покатери на платформата и застана пред преградата от гофрирана стомана. В ръката си стискаше два ключа. С единия дезактивира алармената система, а с другия отвори служебния вход. Мъжете се шмугнаха един по един в тъмната сграда.
— Разполагаме със седемнайсет минути до следващата обиколка на охраната — каза главен инспектор Маркус фон Даникен и затвори вратата. — Действайте бързо, внимавайте какво пипате и в никакъв случай не изнасяйте нищо от сградата. Помнете — няма ни тук.
Мъжете извадиха фенерчета от якетата си и се запътиха по коридора. Фон Даникен водеше със себе си Миер от Логистика и поддръжка, Кублер от Специалните служби и Крайчек от Десантен отряд. Всички бяха наясно с обстоятелствата около операцията. Отлично знаеха, че ако бъдат заловени, ги грози незабавно уволнение и реална опасност от влизане в затвора. Заради лоялността си към Фон Даникен бяха готови да поемат този риск.
Миер от Логистика се бе свързал с охранителната фирма, за да получи графика на нощния пазач и ключовете за влизане в сградата. Швейцарската индустрия от години съдействаше на Федералната полиция.
Кублер пусна останалите пред себе си и извади от чана си правоъгълно устройство, подобно на обемист и тежък мобилен телефон. Протегна го пред себе си и бавно тръгна по коридора, без да отделя поглед от пулсиращата хистограма върху екрана. Изведнъж спря на място и натисна червения бутон под палеца си. Хистограмата изчезна. На нейно място се появи надпис АМ-241. Погледна нагоре. Точно над главата му имаше детектор за дим.
Устройството в ръката му представляваше сензор за експлозиви и радиация. Надписът АМ-241 не го тревожеше — америций 241 бе минерал, използван при детекторите за дим. Търсеше нещо малко по-вълнуващо. Продължи надолу по коридора, размахвайки пред себе си сензора за радиация като иманяр с лескова пръчка в ръка. Мястото изглеждаше чисто. Засега.
Фон Даникен нямаше ключ за кабинета на Тео Ламерс. Въпреки желанието си за съдействие, охранителната фирма не можеше да им предостави нещо, до което й беше отказан достъп — личното пространство на изпълнителния директор бе забранена територия. Миер разстла комплект шперцове и инструменти на пода и се залови за работа. Като бивш преподавател в районната полицейска академия, отвори ключалката само за трийсет секунди.
Фон Даникен зашари с фенерчето из кабинета. ЛМУ си стоеше на шкафа, където го бе видял последния път. Пое го в ръце и го огледа от всички страни. Изумително — толкова малко устройство да се движи с такава висока скорост. Но най-много го интересуваше предназначението му — било то за мирни или други цели.
Върна го обратно и му направи няколко снимки с цифровия си фотоапарат. После се приближи към писалището на Ламерс. За негова изненада, чекмеджетата бяха отключени. Пребърка ги едно по едно, като вадеше папките и документите на мъртвия им собственик върху бюрото и ги снимаше. Повечето приличаха на кореспонденция с клиенти, служебни записки и сметки. Не откри нищо, което да загатва защо този човек е имал нужда от три фалшиви паспорта и зареден автомат в дома си.
Тук е животът му за пред обществото, каза си Фон Даникен. Веселата страна на нещата.
— Дванайсет минути — прошепна Крайчек, застанал до открехнатата врата на кабинета. Крайчек беше силовият елемент в групата и фактът, че носеше „Хеклер & Кох МР-5“ в ръка, го доказваше.
Графикът на ангажиментите…
Фон Даникен го забеляза съвсем случайно до снимката на Ламерс със съпругата и децата му. Взе бележника с кожена подвързия и го разлисти. Записките му бяха сбити, почти кодирани, предимно отметки за срещи с отбелязани името на компанията и неин представител. Погледна последната от всички, отбелязана в деня на смъртта му. Вечеря в 19:00 часа в Ристоранте Емилио с някой си Г. Б. До името имаше телефонен номер.
Фон Даникен снима страницата.
Нямаше повече работа в кабинета и заедно с Миер се отправиха към рецепцията. Встрани от нея, зад летяща врата, се намираше фабриката.
— Къде е работилницата му? — попита Миер, докато двамата си проправяха път между работни маси на колелца.
— Откъде да знам? Казаха ми само, че там Ламерс е построил ЛМУ.
Миер спря и го улови за ръката.
— Но си сигурен, че е тук, нали така?
— Логично е. — Фон Даникен не се сещаше сътрудничката на Ламерс изрично да е посочвала, че работилницата се намира в сградата.
— Логично ли? — ядоса се Миер. — Рискувам пенсията си заради това.
В дъното на помещението се виждаше преградено със стени пространство в ъгъла. Върху стоманената врата висеше табела „Вход забранен“.
— Логично погледнато, съм убеден, че я открихме — каза Фон Даникен.
Миер коленичи и извади фенерчето си.
— Залостена е здраво като Националната банка — измърмори той.
— Можеш ли да я отвориш? — попита Фон Даникен.
Миер му хвърли смразяващ поглед.
— Логично погледнато, не виждам защо да не мога.
Миер извади инструментите си и започна да ги изпробва един по един в ключалката. Фон Даникен стоеше наблизо, а сърцето му блъскаше в гърдите толкова силно, че можеха да го чуят в Австрия. Не му допадаше този метод на работа. Първо, влизане с взлом без съдебно разпореждане, а сега — ровичкане в нечие лично пространство. Какво го бе прихванало? Изобщо не си падаше по такива авантюри и се гордееше с това. За своите петдесет години се чувстваше твърде стар да прави първия си опит в подобна нелегална дейност.
— Девет минути — разнесе се в слушалката му невъзмутимият глас на Крайчек.
Кублер тъкмо влизаше във фабриката с детектора си за радиация. Насочи го надясно и на екрана се изписа C3H6N606, а до него — циклотриметилентринитрамин. Разпозна названието, но предпочиташе търговското му наименование — RDX. Май щеше да се окаже, че не са били тук напразно.
— Осем минути — обяви Крайчек.
Коленичил на пода, Миер въртеше два шперца с ловкостта на магьосник.
— Готово — каза той.
Резето изщрака и вратата се отвори.
Фон Даникен пристъпи вътре. Лъчът на фенерчето попадна върху тезгях с разхвърляни по него електрически инструменти, клещи, отвертки, кабели и парчета метал. Ето че я откриха — работилницата на Тео Ламерс…
Фон Даникен включи осветлението. Помещението представляваше по-мащабно копие на домашната му работилница в Ерленбах. В двата края на стаята имаше чертожни маси с разхвърляни върху тях технически скици и планове. На пода бяха струпани най-различни кашони. Съдейки по надписите им, съдържаха електрическо оборудване.
На стената до него бе закрепен чертеж на някакъв летателен апарат. Фон Даникен се повдигна на пръсти, за да погледне техническите характеристики. Дължина — два метра. Разстояние между крайните точки на крилата — четири и половина метра. Това не беше ЛМУ, а нещо доста по-сериозно. Чертежът го определяше като „търтей“: дистанционно управляван летателен апарат за преминаване над вражеска територия с възможност — по всяка вероятност — да изстрелва ракетни снаряди. Косата му настръхна при тази мисъл…
До ъгъла на чертежа бе забодена снимка на завършен модел. Изглеждаше огромен. Великолепно изпълнение. До него стоеше някакъв мъж. Тъмна коса. Тъмен цвят на лицето. Свали фотографията и я разгледа отблизо. От датата в ъгъла ставаше ясно, че е направена преди седмица. Обърна я, на гърба имаше надпис — Т. Л. и П. Е., и дата. Т. Л. беше Ламерс. Кой обаче бе П. Е.?
— Четири минути — каза Крайчек.
Фон Даникен и Миер загрижено се спогледаха и продължиха с претърсването. Миер започна да тършува в кашоните, а Фон Даникен се зарови в скиците върху чертожните маси.
— Две минути.
Тогава Фон Даникен се сети за инициалите от бележника на Ламерс. Г. Б. Погледна пак гърба на снимката. Инициалите не бяха П. Е., а Г. Б. Намери снимката от въпросната страница на бележника във фотоапарата, увеличи я и погледна телефонния номер до инициалите Г. Б. Код 078. Тичино, най-южният кантон на Швейцария. Там се намираха градовете Лугано, Локарно и Аскона. Първата истинска следа, на която попадаше.
Кублер стоеше на вратата. Приближи се безмълвно и застана до тях, вперил поглед в екрана на детектора за радиация.
— RDX — каза той. — Това нещо е навсякъде.
Инициалите нямаха нужда от обяснение. RDX — Royal Demolition Explosive, добре известен на силите на реда, внимаващи се с антитероризъм. Разработен за пръв път от англичаните преди Втората световна война, RDX бе основната съставка в различни видове пластичен експлозив и възпламеняващия заряд, използван за всички ядрени оръжия.
Фон Даникен се втрещи. „Търтей“, компания-производител на съвършено точни навигационни системи, а сега и пластични експлозиви.
— Но тук не ги намерихме — възкликна той. — Къде може да са скрити?
— В момента не са тук. Откривам само следи. Пресни при това.
— Можеш ли да прецениш кога за последно са били в сградата?
Кублер втренчи поглед в екрана.
— Съдейки по нивото на разпад, бих казал двайсет и четири часа.
Преди вечерята на Ламерс с Г. Б.
— Шейсет секунди — обяви Крайчек. — Колата на пазача е на три пресечки оттук и приближава.
— Да изчезваме! — нареди Фон Даникен, докато ожесточено правеше последни снимки на чертежите.
Кублер изхвърча от работилницата. След него хукна Миер. Фон Даникен ги последва. Посегна да изгаси осветлението и точно тогава го видя.
Малкото братче.
В дъното на стаята, на рафта под тезгяха, се виждаше умалено копие на изложеното в кабинета на Ламерс ЛМУ. Може би два пъти по-малко — дълго около двайсетина сантиметра и също толкова високо. Крилата обаче имаха друга форма — почти триъгълна. Забеляза, че са закрепени за нещо като панта в центъра и можеха да се движат нагоре-надолу като криле на птица.
Поколеба се за част от секундата, пресегна се и сграбчи миниатюрното устройство. Тежеше не повече от половин килограм.
„Това нещо лети ли? — бе попитал той Микаела Менц при следобедното си посещение.“
„Разбира се — възмутено бе отвърнала тя. — Изстрелваме го от товарната платформа.“
Фон Даникен забеляза, че долната част на крилата бе покрита с някаква лека, разтеглива материя в яркожълт цвят с характерни черни петна.
Миер подаде глава през вратата.
— По дяволите, човече, какво правиш? Трябва да изчезваме оттук!
Фон Даникен вдигна пред себе си миниатюрното устройство.
— Я виж.
— Остави го! — просъска в отговор Миер. — За какъв дявол ти е притрябвала пеперуда играчка?