Кристофър Райх
Правилата на измамата (21)

19.

Джонатан стигна в Ароза за час и половина. Паркира в края на Постщрасе, срещу хотел „Клум“, триста метра по-нагоре от „Белвю“. Симон пушеше, отпусната на седалката до него.

— Няма причина да оставаш — каза той. — По-добре е да се разделим. Сам ще се оправям с това.

— Искам да остана — отвърна тя, загледана през прозореца.

— Прибери се вкъщи. Вече изпълни дълга си. Държа ръката ми, когато имах нужда. Но не мога да нося отговорност за теб.

Предложението му очевидно я дразнеше.

— Никой не те кара да го правиш — отсече тя. — Оцелявала съм и без твоя помощ, благодаря за загрижеността.

— Какво смяташ да кажеш на Пол?

— Ще му обясня, че помагам на приятел.

— Чудно ще прозвучи в телефонен разговор от затвора. Забъркваш се в големи неприятности.

Симон се обърна към него и го погледна в очите. Бузата й бе морава на цвят от удара на полицая. Синината ярко контрастираше с иначе безупречното й излъчване.

— А ти какво смяташ, че правиш? Ще ми кажеш ли, Джонатан?

Той се бе зарекъл, че ще обмисля добре всяка една своя стъпка. Знаеше, че е преследван, ала го плашеше не порцията — било почтената й разновидност или престъпната. Страхуваше се от истината.

— Още не съм съвсем сигурен — призна той след кратко колебание.

Симон се надигна в седалката си.

— Колко братя имаш?

Въпросът й го завари неподготвен.

— Двама. И една сестра. Защо?

— Ако това се случваше на някого от тях, би ли си отишъл вкъщи?

— Не — отвърна той.

— Аз нямам братя или сестри — продължи Симон. — Омъжена съм за човек, който се отнася към работата си като към любовница. Имам само децата си, които ходят на училище, и Ема. Объркана съм също като теб от цялата тази история. Ако има нещо, което бих могла да направя, за да ти помогна, ще го сторя. Разбирам загрижеността ти и я оценявам. Утре ще отида в Давос, за да се видя с Пол. Сигурна съм, че дотогава ще сме разплели загадката. Но ако се наложи да се разправяме с полицията, ще бъда до теб.

Джонатан усети, че няма да успее да я разубеди. Не можеше да отрече, че присъствието й щеше да бъде от полза, ако се наложеше да дава показания. Преподаваше в престижно училище в Женева, а мъжът й бе уважаван икономист.

Пресегна се и дръпна цигарата от устата й.

— Добре, печелиш. Но ако смяташ да оставаш, трябва да спреш да пушиш тази гадост. Ще повърна.

Симон веднага извади друга цигара от чантата си.

— Тръгвай, ще те чакам тук. — Наведе се и го целуна по бузата. — Внимавай.

* * *

Джонатан забързано крачеше надолу по улицата с приведена глава. Вятърът запращаше снега в лицето му с такава сила, че трябваше да предпазва с ръка очите си, за да вижда къде стъпва. Свърна по една от пресечките на Постщрасе, после пое по пътека, минаваща напряко през Арленвалд — гората, застилаща по-ниския склон на планината. Тук вятърът духаше по-слабо и той ускори крачка.

Далеч от уличното осветление, пътеката ставаше все по-тъмна. От двете й страни се виеха високи борови дървета и стройни брези. От дясната му страна се издигаше стръмен хълм. Няколко минути по-късно видя задната част на хотела и пое надолу по стръмния баир, проправяйки си път през високия до коленете сняг.

Спря в края на гората и затърси с поглед стаята си. Четвърти етаж. Ъгълът откъм фасадата. На хълма в близост до сградата стърчеше вековен бор, протегнал клони в удобна близост до балконите на трети и четвърти етаж.

Усети косъмчетата по тила си да настръхват. Обърна се рязко, уверен, че някой го наблюдава. Огледа гората и чу крясък на сова, скрита нависоко в клоните на някое дърво. Ниският гърлен звук го накара да потрепери. Озърна се още веднъж, ала не видя никого.

С пет бързи скока взе разстоянието до бора. Хвана се за един от клоните и започна да се катери. Десетина метра по-нагоре успя да преметне крак през един дебел клон. Балконът се намираше на една ръка разстояние, а ъгълът на наклона бе толкова остър, че ако не успееше, щеше да падне в снега от три метра височина. Увисна от клона и се залюля, докато успя да стъпи на парапета. Сетне рязко скочи на терасата.

Зад спуснатите завеси светеше. Балконската врата бе леко открехната. Пристъпи напред, ала точно в този момент завесите се раздвижиха и вратата се отвори навътре. Мярна се мъж в костюм, който стискаше бравата и разговаряше с някаква жена. Джонатан мигновено се отдръпна и се прехвърли през парапета. Държеше се единствено на пръсти — като прилеп, както казваха алпинистите — и сантиметър по сантиметър започна да се мести към съседния балкон. Парапетът бе заледен и непоносимо студен.

Мъжът погледна надолу — двайсетина метра до алеята за автомобили, ако имаше късмет, и още толкова до улицата. Пръстите му изтръпнаха. Повтаряше си, че не е по-различно от катерене по гранитна стена. Само дето никога не беше ходил на свободно катерене посред зима. Бавно, сантиметър по сантиметър, успя да стигне до съседната тераса и с пъшкане се прехвърли през парапета.

Все още задъхан, натисна бравата на балконската врата. Беше отключена, точно както я остави сутринта. Лампите не светеха. Пристъпи навътре и изчака, докато очите му свикнат с тъмнината. Личеше си, че е минала камериерка. И двете легла бяха оправени. Във въздуха се носеше аромат на препарат за полиране на мебели. И все пак не можеше да се отърве от чувството, че нещо не е наред…

Приближи се до леглото. Нощницата на Ема си стоеше под възглавницата. Книгите й — подредени в спретната купчина на нощното шкафче. Взе най-горната, наричаше се „Тайни от миналото“. Нищо особено като заглавие, но му се струваше, че Ема още не беше разлиствала страниците й. Тази, която четеше, бе най-отдолу на купчината.

Джонатан отиде в коридора и отвори дрешника. Прегледа нещата на Ема, чекмедже по чекмедже. Опитваше се да открие някаква следа, която да му помогне да разплете загадката. Но след като нямаше представа с какво се е занимавала, как можеше да знае какво да търси?

Затвори дрешника и погледна отгоре, където стояха куфарите им. Повдигна се на пръсти и свали по-големия от двата. Този на Ема — „Самсонайт“ с твърд корпус, подобен на онези, които се ползваха от стюардесите. Остави го на пода и застина.

Изобщо не беше слагал куфара на Ема отгоре. Нейният беше отдолу, под неговия — по-малък и не толкова стабилен.

Явно някой беше идвал в стаята…

Остана неподвижен около минута, наострил уши. Всеки удар на сърцето му сякаш забиваше пирон в гърдите му. Ала освен това, не успя да чуе нищо друго. Взе куфара, занесе го до леглото и го отвори.

Поредната изненада. Хастарът на капака беше запретнат в края точно като найлонов джоб от албум за снимки. Не беше срязан или повреден по някакъв начин. Вгледа се по-внимателно и откри, че се закопчава с цип. На бледата лунна светлина различи правоъгълна вдлъбнатина с формата и размера на папка. Отделение за укриване на документи от зоркия поглед на митнически инспектор, да речем.

Затвори куфара и го върна обратно на мястото му. Чантата й за ръчен багаж стоеше под бюрото. Не от черна телешка кожа, а най-обикновена универсална раница, износена от прекомерна употреба. Отвори външния джоб и с облекчение установи, че портфейлът й си беше на мястото. Заедно с документите й за самоличност и осемдесет и седем франка в брой. Кредитните й карти също си стояха там. Отвори джобчето за монети и забеляза няколко франка, фиба за коса и ментови бонбончета „Тик-так“.

Прокара ръка по дъното на раницата и напипа някаква гривна. Ема я носеше от време на време. Светлосиня, от пресован каучук, подобна на гривните „Лайвстронг“, популяризирани от Ланс Армстронг, седемкратния победител от „Тур дьо Франс“.

Три четвърти от гривната беше тънка, но частта, която пада под китката, бе осезаемо по-дебела на пипане. Прокара пръст по издутината. Вътре имаше нещо твърдо, с правоъгълна форма. Повъртя гривната в ръцете си и се сети, че се отваря. От закопчалката се показа USB преносима памет. Устройство за прехвърляне на файлове от един компютър в друг. Не знаеше, че Ема има такова. Непрекъснато ползваше джобния си компютър, но рядко вадеше лаптопа си от офиса. Закопча гривната и я нахлузи на китката си.

Долови приближаващи се стъпки по коридора. Остави раницата на пода и започна да рови в бюрото. Карти, пощенски картички, компасът му, писалки… Стъпките отеква все по-близо.

— Оттук, господин полицай. Стаята е в дъното на коридора.

Разпозна гласа на управителя. Ключът се завъртя в бравата. Джонатан отвори средното чекмедже и видя кафяв тефтер с кожена подвързия. Напъха го в раницата и се втурна към терасата.

Вратата се отвори. В стаята нахлу светлина от коридора.

— Значи полицаят е мъртъв? — попита управителят на хотела.

Без да поглежда назад, Джонатан изхвърча от стаята и скочи от терасата.

* * *

— Били са тук — изпухтя Джонатан и се метна в мерцедеса. — Някой е претърсил…

Погледна към седалката до себе си. Симон я нямаше. Чантата й също. Тръгнала си е, помисли си той. Дошла е на себе си и си е плюла на петите, преди да е станало късно. Джонатан се наведе към таблото, все още задъхан. Погледна към стартера. Ключовете също ги нямаше. Сепнато се обърна и огледа задната седалка. Нямаше следа и от чантата на Ема, и от кутията с пуловера. Симон беше взела всичко със себе си.

Облегна се назад, объркан и изморен. Погледна към дебелия кожен тефтер в скута си. Отвори го и плъзна поглед по списъка с имена, адреси и телефонни номера. Добро начало, помисли си той.

Вратата се отвори и Симон Ноаре се настани до него.

— Къде беше? — попита той.

Тя се облегна назад.

— Разходих се по улицата. За твое сведение, исках да изпуша една цигара.

— Къде са нещата на Ема?

— Прибрах ги в багажника, в случай че някой от двама ни реши да си полегне.

Джонатан кимна поуспокоен.

— Извинявай. Не исках да съм рязък — уморено рече той. — Но тъкмо разбрах, че са били тук, в хотелската ни стая. Преровили са я цялата. Но са пипали чисто, не може да им се отрече. Замалко да не забележа.

Симон го гледаше втренчено.

— Какво ми говориш? Чакай малко, кой е бил там, полицията?

— Не. Или поне не истинската полиция.

Разказа й за куфара и за скритото отделение в капака му.

— Само нейния куфар ли? — попита Симон. — Какво са търсили?

— Не знам.

— Мисли, Джон. Какво може да е имало вътре?

Джонатан не отговори. Нямаше никаква представа.

— Да тръгваме. Може да са наоколо.

— Спокойно — тихо каза Симон. — Няма никого. Погледни.

Той погледна през задното стъкло. Улицата бе пуста. Бурята бе прогонила всички по домовете им. Облегна се назад и притвори очи.

— Добре — промърмори. — Всичко е наред.

— Разбира се — успокои го Симон.

— Чух гласове в коридора. Мисля, че управителят на хотела отваряше на полицията. Говореха за ченгето в Ландкарт. Открили са ме.

— Засега си в безопасност. Това е най-важното. — Симон кимна към бележника в скута му. — А това какво е?

— Адресникът на Ема. Трябва да разберем кого е познавала в Аскона. Ако е познавала човека, който е пратил багажа, името му трябва да е тук.

— Нека да видя — помоли Симон.

Джонатан й подаде кожения тефтер. Беше дебел колкото библия и двойно по-тежък. Ема обичаше да казва, че вътре е целият й живот. Симон го положи в скута си и го разтвори с религиозна тържественост. На първа страница стоеше името на Ема. Под него имаше списък с адреси. Последният бе на Авеню дьо Колонже в Женева. Преди него — „Ру Сен Жан“ в Бейрут; Бежански лагер на ООН в Дарфур, Судан. Списъкът продължаваше като пътна карта на минал и бъдещ живот.

— Колко ли имена има тук всъщност? — попита Симон.

— Абсолютно всичките й познати. Без изключение.

Заедно прелистиха страниците. От А до Я. Търсеха адрес в района на кантон Тичино. Аскона. Локарно. Лутало. Телефонен номер с код 078. Откриха имена от всяко кътче на земното кълбо — Тасмания, Патагония, Лапландия, Гренландия, Сингапур и Сибир… Но от Аскона нямаше и следа.

Половин час по-късно Симон остави бележника на таблото.

Ема нямаше нито един познат в най-южната провинция на Швейцария. Аскона я нямаше в списъка.

Джонатан пребърка джобовете си и извади отрязъците от багажните квитанции.

— Все още разполагаме с това — каза той. — Чиновникът поясни, че името на подателя е вписано в регистъра на изпращащата гара.

— Не мисля, че швейцарците охотно дават подобна информация. Ще трябва да представиш документ за самоличност.

— Вероятно си права. — Джонатан подаде квитанциите на Симон и запали двигателя.

— Къде отиваме?

— Как мислиш? — попита той, погледна назад и излезе на пътя.

Симон се намести в седалката и приглади косата си зад ушите.

— Но Ема не е познавала никого там. Нямаме никаква представа какво търсим. Какво можем да се надяваме да открием?

Джонатан насочи колата надолу по улицата и настъпи газта.

— Знам как да разбера кой е изпратил багажа до Ема.