Кристофър Райх
Правилата на измамата (13)

11.

Джонатан крачеше надолу по улицата, подминавайки разхождащите се минувачи. Пръстите му мачкаха пъхнатите в джоба му багажни квитанции. За какво ли бяха? Ски оборудване? Допълнителни зимни дрехи? След като ги получи, звънна в офиса на Ема, но никой от колегите й не помнеше да й е изпращал нещо.

Ако не са те, тогава кой? — чудеше се той. И защо нямаше обяснителна бележка, да не говорим за обратен адрес? Тези въпроси не му даваха мира. Но най-вече се питаше защо Ема е искала да ги скрие от него.

Постщрасе уютно криволичеше надолу по планинския хълм. От двете й страни се кипреха магазини, кафенета и хотели. По традиция, първата седмица на февруари в Швейцария се считаше за „ски седмица“ и съвпадаше с училищната ваканция. Семейства от Сен Гален до Женева масово хукваха към планината. Днес обаче силният снеговалеж и поривистите ветрове бяха затворили всички лифтове, включително и Луфтзайлбан. Тротоарите гъмжаха от народ. Достъпът до планината беше отрязан. Както за Джонатан, така и за всеки друг.

Минавайки покрай витрината на Uhren und Schmuck, той спря намясто. В средата, между лъскавите ръчни часовници, стоеше изложена старомодна метеорологична станция: термометър, хидрометър и барометър в едно. Стоеше си на същото място, както и преди осем години, по време на първото им пътуване с Ема в планината. Уредът беше с размери на любителско радио и се състоеше от три диаграми, отбелязващи атмосферните условия. В центъра му имаше светеща в червено крушка, което значеше, че налягането на барометъра пада. Лошото време щеше да се задържи. Скоро нямаше да спре да вали.

Джонатан се наведе към стъклото, за да прочете показанията. За последните трийсет и шест часа температурата беше паднала от три градуса по Целзий до минус единадесет. Относителната влажност беше хвръкнала до небесата, а атмосферното налягане се бе сринало от хиляда милибара на седемстотин, колкото показваше в момента.

Защо не проверихте прогнозата за времето? — беше попитал полицаят предишната вечер.

Мислите му се върнаха обратно в планината, насред снега, вятъра и смразяващия кръвта студ. Отново почувства ръката си около кръста на Ема в момента, когато тя прекрачи ръба на последния хребет и се срути в прегръдката му. Спомни си ликуващото й изражение; бликащото от очите й чувство на гордост и непоклатимата й увереност, че заедно могат всичко.

— Джонатан!

Някой го викаше по име. Дрезгав глас с френски акцент. Не му обърна внимание. Остана загледан като хипнотизиран в червената лампичка. Ема провери прогнозата! Ала твърдо решена да направи изкачването, бе пропуснала да му съобщи за влошаването на времето.

Тогава усети ръката върху рамото си.

— Ама че работа! — обади се същият глас с френски акцент. — Сама ли трябва да издирвам комитета по собственото си посрещане?

Джонатан се обърна и застана лице в лице с висока, привлекателна жена с къдрава кестенява коса.

— Симон… ти успя!

Симон Ноаре пусна сака си на земята и притисна Джонатан в прегръдката си.

— Съжалявам.

Мъжът също я прегърна, притвори очи и стисна зъби. Колкото и да се съпротивляваше, не успя да надвие вълнението, което го завладя при вида на познатото лице. След минута Симон го пусна и се дръпна назад да го огледа.

— Е? — попита тя. — Как се справяш?

— Добре — каза той. — Всъщност не много… Не знам. По-скоро съм като изтръпнал.

— Изглеждаш отвратително. Спрял си да се бръснеш, да се къпеш и да ядеш, нали? Това не е добре.

Той се насили да се усмихне и разтърка бузата си.

— Не ми се яде…

— Ще се наложи да направим нещо по въпроса.

— Както решиш — каза той.

Симон го погледна настоятелно право в очите.

— Както реша ли?

Джонатан пое дълбоко дъх.

— Да, Симон, ще направим нещо по въпроса.

— Така е по-добре. — Тя скръсти ръце и поклати глава, сякаш говореше на някого от своите четвъртокласници.

Симон Ноаре бе египтянка по рождение, французойка по брак и учителка по професия. Съвсем наскоро навършила четиридесет, тя изглеждаше с десет години по-млада — предимство, което дължеше на арабските си гени. Ливанската й кръв личеше в надиплените до раменете й коси — черни и буйни като водите на Нил… Прозираше и в тъмните й недоверчиви очи, чиято изразителност се подсилваше от щедро количество спирала за мигли. На рамото й висеше скъпа кожена чанта. Тя бръкна вътре и извади цигара „Голоаз“, една от около шейсетте, които изпушваше ежедневно. Точно на тях дължеше тембъра на гласа си, стържещ като старата грамофонна плоча на Жак Брел, която редовно мъкнеше със себе си от град на град.

— Благодаря ти, че дойде — каза той. — Имах нужда от някого до себе си… Някого, който познава Ема.

Симон отвори уста да каже нещо, после спря, отмести поглед встрани и хвърли цигарата на земята.

— През целия път с влака дотук си повтарях, че няма да плача — каза тя. — Напомнях си непрекъснато, че ти имаш нужда от силно присъствие до себе си. Някого, който да ти дава кураж. Да се грижи за теб. Но както винаги, силният си ти. Виж ме само, цивря като бебе.

От ъгълчетата на очите й се стичаха сълзи, размазващи спиралата по лицето й. Джонатан извади салфетка от джоба си и избърса черните вадички от бузите й…

— Пол ти изпраща съболезнования — обади се тя, подсмърчайки. — Тази седмица е в Давос. Нали си е голяма клечка, ще държи реч за корупцията в Африка. Изключително оригинална тема, няма що. Помоли да ти предам, че ужасно съжалява, задето не може да дойде.

Пол беше съпругът на Симон. Амбициозен френски икономист, издигнал се високо в йерархията на Световната банка.

— Всичко е наред. Знам, че ако можеше, щеше да дойде.

— Не е наред и аз му го казах. Напоследък всички сме се превърнали в роби на болните си амбиции.

Симон хвърли поглед на отражението си във витрината и стреснато сбърчи вежди.

— Mais merde^[1]. Сега и аз изглеждам отвратително. Страхотна двойка сме.

Семействата Рансъм и Ноаре се бяха запознали две години по-рано в Бейрут. Обитаваха съседни апартаменти по време на назначението на Джонатан от „Лекари без граници“. Тогава Симон преподаваше в американското училище в Бейрут. Когато разбра, че Ема се занимава с благотворителност, използва връзките си и осигури евтина квартира под наем за „мисията“, както Ема и колегите й наричаха работата си. Този мил жест й спечели вечната признателност на Ема.

Назначението на Джонатан в щаба на „Лекари без граници“ в Женева бе посрещнато с радост, поне от жените. (Местенето ужасяваше Джонатан… и то основателно, както после се оказа.) Пол Ноаре трябваше да се върне на работа в Женева две седмици преди него. Семейство Ноаре отново се притекоха на помощ на Джонатан и Ема, като им намериха апартамент на прилична цена в тузарския им квартал в Колони. Двете двойки вечеряха заедно всеки път, когато графиците им го позволяваха. Правеха пържоли на скара в дома на Рансъм, а у Ноаре готвеха задушено пиле в червено вино. Както Ема обичаше да казва — неравностойна сделка.

Джонатан взе сака на Симон.

— Ела с мен — каза той и тръгна надолу по улицата.

— Хотелът не е ли в обратната посока?

— Така е, но ние отиваме на железопътната гара.

Симон се забърза да го настигне.

— Нямаш търпение да се отървеш от мен ли?

— Не, просто трябва да проверя нещо. — Той вдигна талоните пред очите й.

— Какво е това? — попита тя.

— Приличат ми на багажни квитанции. Пристигнаха вчера по пощата в адресиран до Ема плик. Вътре имаше само празен лист хартия. Без подпис. Без бележка. Единствено тези талони.

Симон ги издърпа от ръката му.

— SBB. Schweizerische Bundesbahn. Очаквала ли е някакъв багаж?

— Това искам да разбера.

— Кой ги е изпратил?

— Нямам представа. Никъде няма име. — Той взе обратно талоните. — Мислиш ли, че може да е от някой неин приятел?

— Няма как да знам.

— Ти беше с нея в Париж.

— Да, бях. Е, и?

Джонатан се поколеба.

— Наложи ми се спешно да се свържа с нея по работа, докато вие двете бяхте там. Два дни опитвах безуспешно. Разтревожих се. Каза ми, че останала в твоята хотелска стая и изобщо не е ползвала нейната.

И тогава съмненията му намериха своето обяснение. Безпочвените подозрения посред бял ден му се сториха дребни и незначителни.

— И ти не й повярва? — Симон сложи укорително ръка на рамото му. — Точно така си беше. Бяхме заедно през цялото време. Нашият уикенд „по женски“ — сладките приказки започват едва след полунощ, знаеш го, нали? Ема си беше такава. Всичко или нищо. Познаваш я. — Симон тъжно се усмихна, не толкова на спомена, колкото в опит да разсее тревогата му. — Никога не ти е изневерявала. Не беше такъв тип.

— А този багаж? Нищо ли не ти е споменавала? Планирала ли е някакво пътуване? Като изненада, да речем?

— Светкавично сафари ли?

— Нещо такова…

„Светкавично сафари“ наричаха екскурзиите на Ема за попълване на запасите. Поне веднъж месечно хукваше без предупреждение нанякъде, за да набави кръв от група А, пеницилин или дори само витамин С. Всичко, от най-елементарното до най-необходимото.

Симон поклати глава.

— Може би е поръчала нещо? Обади ли се в офиса й?

Джонатан потвърди, че се е обаждал, но оттам никой нищо не й е изпращал.

— Ами на твое място не бих се тревожила — каза Симон, хвана го под ръка и продължиха надолу по улицата.

След централната поща завиха наляво, покрай Оберзее — малко езеро, сега заледено, оградено с въжета до слягането на пресния сняг. Железопътната гара беше пуста. Два влака обслужваха Ароза на всеки час. Първият, който откарваше пътниците надолу към Чур, тръгваше три минути след всеки кръгъл час. Вторият се движеше в обратна посока и пристигаше пет минути след тръгването на първия.

Джонатан се запъти към гишето за багаж. Служителят взе квитанциите и след минута му ги върна.

— Не е тук — поклати глава той.

Джонатан зашари с поглед по десетките куфари и чанти, складирани върху лабиринт от железни рафтове.

— Сигурен ли сте, че проверихте всичко?

— Идете в билетния център при управителя на гарата. Той може да ви каже дали багажът е в системата.

Билетният център бе също толкова пуст. Джонатан застана на гишето и пъхна талоните под прозорчето.

— Няма го тук — съобщи управителят на гарата, вперил поглед в монитора пред себе си. — Багажът е в Ландкарт. Пристигна преди два дни.

Ландкарт беше малко градче по линията Цюрих — Чур, по-известно като крайна спирка за пътуващите както към Клостерс — любимо място за британските туристи, така и към модерния ски курорт Давос.

— Знаете ли откъде е бил изпратен? — попита Джонатан.

— И двете чанти са изпратени от Аскона. Натоварени са на влака за Цюрих в 13:57. Оттук са прехвърлени за Ландкарт.

Аскона се намираше на швейцарската граница с Италия. Привлекателната туристическа дестинация беше на осеяния със странноприемници бряг на Лаго Маджоре. Джонатан нямаше приятели там, ала Ема очевидно имаше.

Симон се наведе към гишето.

— Можете ли да ни кажете кой точно е изпратил багажа?

Човекът поклати глава.

— Нямам достъп до подобна информация от този терминал.

— А кой има? — попита тя.

— Единствено изпращащата гара в Аскона.

Джонатан посегна към портфейла си, ала Симон го перна през ръката и пъхна кредитната си карта в отвора на гишето.

— Два билета за Ландкарт — каза тя. — Първа класа.