Кристофър Райх
Правилата на измамата (11)

9.

На вратата се почука.

— Moment, bitte — Джонатан навлече износен пуловер без ръкави върху дънките си, нахлузи чифт мокасини и се запъти към вратата.

В коридора стоеше управителят на хотела.

— Позволете ми да изразя искрените съболезнования на целия персонал — каза той. — Ако има нещо, което можем да направим за вас…

— Благодаря — прекъсна го Джонатан. — Нямам нужда от нищо.

Управителят кимна, но вместо да си тръгне, измъкна от якето си жълтеникав плик и му го подаде.

— Пристигна по пощата. За съпругата ви.

Джонатан пое плика и го обърна към светлината. Беше адресиран до Ема Рансъм, хотел „Белвю“, Постщрасе, Ароза. Буквите бяха едри, изписани старателно и четливо. Мъжки почерк, несъзнателно си помисли Джонатан. На обратната страна нямаше име и адрес на изпращача.

— С един ден закъснение, за жалост — обясни мъжът. — Екипът, работещ по разширяването на железопътния тунел от Сан Петер до Молинас, предизвика лавина и релсите бяха затрупани. Обясних го на мисис Рансъм. Беше много разстроена. Моля да ме извините.

— Говорили сте с Ема за това?

— Да, в събота, преди вечеря.

— Значи тя е очаквала това писмо?

— Спомена с половин уста, че става въпрос за рожден ден. Накара ме да обещая, че ще й го пазя.

Рожден ден? Джонатан щеше да стане на трийсет и осем на 13-ти март, след повече от месец. Той благодари, затвори вратата и тръгна към спалнята, разглеждайки плика. Ема Рансъм. Хотел „Белвю“. Постщрасе. Ароза. Пощенската марка беше зацапана. Датата се четеше, но името на града, от който писмото е било изпратено, беше размазано. Започваше с А, но можеше и да е Л. Втората буква беше „с“ или „о“, или пък „е“. Третата — „п“ или „д“.

Отказа се да го разчита, нямаше смисъл.

Седна на ръба на леглото и понечи да разкъса плика, ала забеляза синята марка за експресна пратка и спря. Значи писмото е пуснато в петък и е трябвало да бъде доставено на другия ден. Погледна отново гърба му — наистина нямаше адрес на изпращача…

Откога я подозираше? Шест месеца, година? Дали след пътуването й до Париж, или е имало знаци и по-рано? Намеци, които е трябвало да забележи, но е пропуснал от прекомерна заетост.

Наистина я обичаше лудо, макар тази дума да звучеше толкова плашещо. Внушаваше представа за лекомислие, опасност, моментно увлечение — нищо общо с чувствата му към Ема. В основата на любовта му към нея стоеше абсолютната липса на колебание. Още щом я видя, беше сигурен, че това е тя. Дяволитата й усмивка, която казваше: „Ти си ловец, аз съм дивеч“. Буйната й, медночервена коса, която тя отказваше да укроти. Скъсаните й дънки, които плачеха за нови. Предизвикателният й поглед. Има по-важни неща, Джонатан, от това да си сплета плитки и да облека спретната рокля. Ема сякаш бе специално създадена да му бъде по мярка. Той не криеше нищо от нея, както и тя.

Да, обичаше я лудо. Но не и сляпо.

През последните няколко месеца Ема видимо започна да губи интерес към работата си. Обичайните четиринайсет часа дневно намаляха на дванайсет, после на осем. Като регионален директор на „Лекари без граници“, Ема се занимаваше с координирането и логистиката на помощните кампании за Близкия изток. Организираше наемането и обучаването на персонал и доброволци, надзираваше изпращането на доставки, контактуваше с правителствени агенции и отговаряше за финансирането, необходимо за поддържането и функционирането на организацията. Беше напрегната работа. Така че в началото той отдаде промененото й поведение на натрупаната умора. Ема обичаше да се нагърбва с много неща, палеше се до нажежаване. Нормално беше да почувства нужда от почивка.

Ала имаше и други знаци… Започна да я мъчи главоболие, да се отдава на самотни разходки и да изпада в периоди на дълго мълчание. Джонатан усещаше отчуждението помежду им с всеки изминал ден.

Всичко това бе започнало след Париж…

Мъжът претегли плика в дланта си — не тежеше изобщо. Предположи, че съдържа само един лист. Обърна писмото и отново се загледа в празните редове за адреса на изпращача. Швейцарец, който не пише името си на гърба на плика, си е почти предател. Това беше национална обида — все едно да нарушиш банкова тайна или да откраднеш рецептата за млечен шоколад „Линд“.

Ако не е предател, тогава какъв е?

От радиото се разнесоха четири последователни пиукания. Натрапчив глас с английски акцент обяви:

— Часът е дванадесет на обяд по Гринуич. Слушате световната емисия „Новини“ на Би Би Си. С вас е…

Ала в съзнанието на Джонатан говореше друг настоятелен глас: „Отвори го веднага и приключвай с това“.

Не беше сигурен дали има желание да надникне в плика. Ема не беше между живите, след нея оставаха само спомените му. Не искаше да ги опетнява. Загледа се в писмото и мислите му отпътуваха към единственото място, на което не искаше да се връща никога. Към Париж…

Ема замина за града през един уикенд. Щеше да отседне при приятелка, да се отдаде на културни мероприятия, да похапне кроасани и да разгледа новата изложба на Шагал.

Париж… Там, където Ема изчезна за два дни и две нощи и дори най-отчаяните му съобщения не успяха да я открият.

Париж…

* * *

Джонатан спи в палатката си, легнал по очи на походното си легло, само по долно бельо. В три през нощта жегата е все тъй мъчителна. Лятото е горещо, дори по тежките стандарти на близкоизточния климат. Живее и работи в долината Бекаа от месеци и е привикнал да спи, целият плувнал в пот.

Леглото до него е празно. Ема е на едноседмично пътуване до Европа. Четири дни в управлението на агенцията в Женева и три дни в Париж, при най-добрата си приятелка, Симон, за една вихрена обиколка из града на светлината. Един следобед в „Жо дьо Пом“^[1], една вечер наслада за сетивата с шоуто „Звук и светлина“ във Версай. Нетърпелива и жизнерадостна, Ема е планирала всяка минута от времето си.

Джонатан се събужда от шум на двигатели. Нощта ехти от приближаващия тътен на механизирано нашествие. Той надига глава от възглавницата си. Изстрел разцепва тъмнината.

Скача от леглото и изтичва навън. Рашид, млад палестинец, стои пред болницата, препречил входа с разперени ръце. Два опръскани с кал пикапа „Тойота“ са паркирани наблизо. От тонколоните им гърми музика. Жална мелодия, съпроводена от убийствен ритъм, като удари на ковашки чук. Отряд въоръжени униформени мъже обгражда момчето; започват да го ръчкат с картечниците си и да му крещят да отключи вратите. Джонатан си проправя път измежду тях.

— Какво искате? — пита ги той на приличен арабски.

— Ти ли командваш тук? — интересува се водачът. Той е блед младеж на около двайсет години с проскубана брада и котешки очи. — Ти ли си докторът?

— Аз съм — отвръща Джонатан.

— Трябват ни лекарства. Кажи на момчето да се разкара.

— Няма да стане! — крещи сърдито петнайсетгодишният Рашид. Заради възрастта си е изключително самоуверен. Непрекъснато е до Джонатан и Ема от самото им пристигане. Той е негов идол и наставник, светец покровител, безценен пример за подражание. Рашид иска да учи медицина; ако не за друго, то поне да лекува многобройните си роднини. Привързан е и към болницата, и към работещите в нея.

— Моля ви — казва Джонатан с подкупваща усмивка. — Позволете ми да помогна. Ти ли си болен? Или някой от хората ти?

— Баща ми — отвръща водачът на пасмината. — Сърцето му. Нуждае се от лекарство.

— Доведи го тук — казва Джонатан. — Ще се радваме да го приемем. — Забелязва безжизнения му поглед, отнесената му усмивка. Пиян ли е? Или надрусан? С какво? Ракия? Хашиш? Метамфетамини?

— Няма време.

— Водил ли си го в болницата в Меза Ал Шариф? Ако баща ти има сърдечно заболяване, препоръчвам му да отиде в Бейрут.

Но Бейрут е на осем часа път с кола, а пътят до Меза Ал Шариф е непроходим заради наводненията.

— Далеч е — казва водачът и изблъсква Рашид настрана. Рашид също го блъсва. Преди Джонатан да успее да реагира и да предупреди момчето да си трае, водачът вдига пушката си и застрелва Рашид с един куршум в лицето.

— Баща ми се нуждае от нитроглицерин за сърцето си — казва той и прекрачва тялото. — А ние — посочва той към хората си — се нуждаем от нещо за душата.

Джонатан поглежда към проснатото тяло на Рашид и му става ясно, че вече не може да му помогне. Пуска цялата паплач в амбулаторията. Настъпва хаос. Алчни ръце грабят от рафтовете наличния морфин, викодин и кодеин. Шкафчетата се опразват за нула време. Мъжете му пожелават благословията на Мохамед, мятат се в пикапите и изчезват.

Джонатан веднага посяга към телефона и отчаяно се надява да се свърже с Париж. Ема трябва да хване първия полет до Женева и незабавно да отиде в управлението на „Лекари без граници“. Той ще им звънне предварително, за да уговори паричен превод, който тя да донесе със себе си, за да възстановят лекарствените запаси.

В Ливан е три и половина. Значи в Париж е малко след полунощ. Звъни в хотел „Три корони“, но тя не вдига. Мобилният й телефон е извън обхват. Обажда се отново в хотела и настоява да занесат съобщение до стаята й. Но Ема не е там — нито тази нощ, нито на сутринта. Нито на другия ден следобед, когато Джонатан вече е отишъл в Бейрут и е дал всичките си спестявания, за да купи нужните лекарства на черния пазар.

Жена му е изчезнала.

Всяко търпение си има граници. За жалост, Джонатан разбира, че и доверието не е вечно. В шест часа на другата сутрин той за пореден път звъни в хотела и търси управителя.

— Сигурен ли сте, че сте занесли съобщенията в точната стая? — упорства той.

— Monsieur Ransom, уверявам ви, че е така. Лично аз оставих последната бележка.

— Бихте ли проверили дали жена ми е в стаята си?

— Но разбира се. Ще прехвърля разговора на мобилния си телефон. Ако е там, ще говорите с нея незабавно.

Джонатан сякаш се превръща в призрак, който придружава управителя до третия етаж. Чува в слушалката как вратите на старомодния асансьор се хлопват при затварянето; стъпките по килима в коридора; рязкото почукване по вратата.

— Bonjour, Madame. Казвам се Анри Готие. Управител на хотела. Бих искал да знам дали сте добре.

Никой не отговаря. Готие изчаква малко и влиза в стаята.

— Monsieur Ransom? — казва вежливо французинът. — Всички съобщения са тук.

— Как така?

— Лежат си на пода. Нито едно не е отваряно. Всъщност от жена ви няма и следа.

— Не ви разбирам.

— Леглото не е докосвано. Няма куфари или каквито и да било лични вещи. — Готие се поколебава, а Джонатан веднага си го представя как вдига безпомощно рамене. — Стаята не е обитавана изобщо.

* * *

Джонатан разкъса плика. Вътре имаше само един лист хартия. Празен. Без име. Без адрес. Нищичко. Обърна плика надолу и го изтръска. В дланта му паднаха два картонени талона. Еднакви по форма и размер. Перфорирани от едната страна, като откъснати отнякъде. По средата на всеки от тях имаше шестцифрен номер, отпечатан в червено мастило. На пръв поглед — някаква разписка. Подобна на квитанция от гардероб. В долния десен ъгъл имаше нещо, написано с много дребен шрифт.

SBB.

Schweizerische Bundesbahn.

Швейцарските железници.

Талоните бяха багажни квитанции.