Дейвид Морел
Нарушители (16)

17.

След като всички излязоха от стаята, Вини се обърна и затвори вратата. Бейлинджър стоеше срещу групата, наблюдавайки в светлината на лампата си застаналите един до друг Рик и Вини. Вини беше слаб, с леко заоблени рамене и с приятни, нежни черти на лицето. Докато Рик имаше атлетична фигура и бе много красив мъж. При това положение беше ясно защо Кора го е избрала. Но си личеше, че Вини все още има чувства към нея. Това несъмнено беше една от причините той да идва с тях на експедициите.

Докато Вини и професорът гледаха Кора, Рик я погали по рамото. Явно беше разтревожен от онова, което се бе случило в хотелската стая. На ярката светлина лицето му изглеждаше мрачно, погледът му току се стрелкаше към вратата.

— Тази снимка… — Гласът на Рик звучеше напрегнато, докато се опитваше да обясни какво го притеснява. — Чудя се дали жената не е дошла тук, за да съживи някакви по-хубави спомени. Най-вероятно това е станало, когато скръбта й е била най-силна — веднага след смъртта на бившия й съпруг.

— Логично разсъждаваш — съгласи се професорът.

— Затова нека предположим, че е било през 1966 година или най-късно през 1967-а. Карлайл е умрял през 1971-а. Значи куфарът е престоял на леглото най-малко четири години. Професоре, вие казахте, че Карлайл е имал шпионки и тайни коридори, които му позволявали да наблюдава какво правят гостите в уединение. Трябва да е знаел за куфара. Защо, по дяволите, не е направил нещо?

— Да нареди да го махнат ли? Не знам. Може би му е допадала идеята постепенно да затвори хотела, като остави всяка стая такава, каквато е била, когато я е напуснал последният гост. Искал е във всяка стая да има нещо за спомен.

— Смахната идея на шантав човек! — каза Вини.

— Вече съм далеч от мисълта да го наричам мечтател и гений. — Лицето на Рик си остана все така мрачно. — Колко ли от хотелските стаи си имат своите истории?

Вини се приближи до една врата по-надолу по коридора. Отвори я, след което пристъпи в мрака, а вратата се блъсна в стената и шумът прокънтя из сградата.

Останалите го последваха, Кора съвсем неохотно. Бейлинджър чу как някой издърпва чекмеджета.

— Нищо — каза Вини, като шареше с лампата си из стаята. — Леглото е оправено, всичко е подредено. Ако изключим праха, мястото е готово за пристигането на следващия гост. Няма нищо в чекмеджетата, дори липсва обичайната Библия. Има хотелски тоалетни принадлежности на полицата в банята, но кошчетата за смет са празни. До душа висят хавлиени кърпи. Всичко е, както би трябвало да бъде, освен това. — Вини отвори вратите на гардероба и им показа шлифер марка „Блубъри“ с широки клюмнали ревери и увиснал колан. — В онези времена тази дреха е била символ на благосъстояние. В „Крамер срещу Крамер“ Дъстин Хофман разказва колко много искал да има такъв шлифер, но не можел да си го позволи. Е, добре, този филм е правен по-късно, след затварянето на хотела, но въпросът си остава същият. Шлиферите марка „Блубъри“ са били за ограничен кръг от хора и дяволски скъпи. Та защо някой ще остави този шлифер тук?

— От недоглеждане е — предположи професорът. — Ние всички сме забравяли по нещо, когато пътуваме.

— Но това не са ти чифт чорапи или трикотажна фланелка. Това е един много желан от всички шлифер. Защо собственикът му не се е обадил по телефона в хотела и не е помолил някой от персонала да го потърси?

— Прав си. — Рик изглеждаше притеснен. — Но не съм сигурен докъде ще те доведе това.

— Ами ако Карлайл е уредил да кажат на собственика, че шлиферът му не е тук? Че го е изгубил на някое друго място? — предположи Вини.

След като той засне шлифера, всички напуснаха стаята.

Рик се приближи до следващата врата, бутна я и я отвори.

— За бога…

Групата го последва вътре, в стаята цареше истинска бъркотия: купчина използвани хавлиени кърпи бяха разхвърляни по пода в банята, кошчето за смет бе пълно, леглото — неоправено, чаршафите — смачкани, а покривката — отметната настрани. На нощното шкафче имаше пълен пепелник, до него — чаша и празна бутилка от уиски.

— Предполагам, че прислужницата е имала почивен ден — каза Бейлинджър.

Професорът прочете написаното на етикета на бутилката.

— Бърбън „Блек Даймънд“. Не съм чувал за такъв. Трябва да са престанали да го произвеждат преди много години.

Вини извади една угарка от пепелника.

— „Кемъл“, без филтър. Спомняте ли си как едно време хората пушеха непрекъснато и как ужасно миришеха хотелските стаи?

— Е, и тази стая не ухае на рози — отвърна Бейлинджър.

— Каква е вашата теория, професоре?

— Още една стая със своя история. Когато Карлайл прекратил работата на хотела през 1968 година, е можел да го остави безупречно чист и хигиенизиран. Но както изглежда, той е преставал да отдава стаите една по една и така всяка е съхранила някакъв спомен за живот.

— Или за смърт — рече Кора, поглеждайки към помещението, в което бяха намерили куфара.

— Професоре, да не би да предполагате, че след като е затворил хотела, Карлайл е блуждаел от стая в стая, където сред запазената обстановка е потъвал в миналото? — попита Франк.

Конклин разпери ръце.

— Може би за него това не е било минало. Може би бунтовете и напредналата му възраст да са станали причина за нервен срив. А и вероятно си е въобразявал, че хотелът е все още в разцвета си.

— Исусе Христе! — възкликна Вини. Той направи снимка и напусна помещението. — Нека да видим какви други изненади е приготвил.

С поклащащата се лампа върху защитната си каска Вини тръгна надолу по коридора и мина покрай балкона. Стигна до следващата врата и натисна дръжката, явно убеден, че вратата ще се отвори.