Дейвид Морел
Нарушители (58)

61.

— Как ще се измъкнем оттук?

Гласът така стресна Бейлинджър, че той едва не натисна спусъка. Някакъв човек с мъка си проправяше път през водния поток и идваше към тях. Една фигура с очила за нощно виждане, с издути джобове. Лицето й беше покрито с татуировки.

— Опитах да отворя вратата на тунела! — извика Тод. — Но копелето наистина я е заварило! Не помръдват вратите и капаците на прозорците. Ние сме в капан!

— Ще използваме лоста! Ще се опитаме да избием някоя врата!

Прииждащият поток едва не събори Франк. На пет метра вдясно от него се спускаше истински водопад.

— Цялото това проклето място всеки момент ще се срине — каза Тод.

— Изхвърли монетите! Ако паднеш, ще те повлекат под водата.

Тод го изгледа насмешливо. По водата се носеше стол, на чиято седалка висеше плъх. Бейлинджър се дръпна да го избегне и залитна под тежестта на Вини. Аманда го сграбчи и му помогна да се изправи. Изгазиха покрай една колона, където върху купчина мебели гъмжеше от плъхове.

— Какво му има на Вини? — попита Тод.

— Изгаряния по краката. Рони взриви детонаторите.

— Ще му напъхам един детонатор в гърлото, само да го пипна… — Тод изведнъж зяпна ужасено.

— Какво става?

— Един труп току-що премина покрай нас по водата. На жената, която видях в коридора.

Русата коса изчезна по течението. На Бейлинджър му призля при мисълта, че това може да е някой от другите трупове, скрити от Рони в сградата. „Или може би е на Даян“ — помисли си той.

Плаващи предмети разплискваха водата. Бученето във фоайето беше много силно и Франк със закъснение осъзна, че някой стреля с ловна пушка зад гърба му. Като се пребори с потока, той стигна до една колона и се скри зад мебелите, натрупали се около нея.

— Аманда!

— Тук, зад теб съм.

— Къде е Тод?

— Ей там!

Бейлинджър предаде Вини в ръцете на Аманда, извади пистолета си и надникна иззад заклещилите се около колоната мебели. Отпред бяха развалините на главното стълбище. До тях бяха струпани разкривените отломки на рухналите балкони — цял лабиринт, в който Рони можеше да се скрие.

Стори му се, че зърна някакво движение зад купчина преплетени парчета от перила. „Само два патрона ми остават — помисли си той. — Трябва да съм сигурен, че ще улуча“. Докато водата продължаваше да се покачва, Франк се премести зад мебелите и колоната. Изстреляни сачми отчупиха едно парче от масата до него. Криейки се, не беше забелязал проблясването на дулото.

Искаше да разбере къде точно се намира Рони, затова извади радиотелефона от раницата си и каза:

— Дъждът най-накрая ще изгаси пожара. Не можеш да унищожиш всички веществени доказателства.

Намали звука на радиотелефона до минимум и се напрегна да чуе гласа на Рони. Но бученето на водопада му пречеше да различи какъвто и да било друг звук.

Гласът на Рони долетя от радиотелефона:

— Пожарът и дъждът ще заличат отпечатъците от пръсти. Останалите веществени доказателства не могат да бъдат свързани с мен. Никой, освен теб не знае, че аз съм тук. Полицаите ще си помислят, че други са направили това.

Бейлинджър наклони глава, ослушвайки се за посоката, от която идваше гласът на Рони. Почти беше сигурен, че идва отдясно, от една дупка сред купчината перила. Накарай го да говори още! — каза си той.

Рони отново се разприказва:

— Всъщност е добре, че този град ме принуждава да си отида. Наводненията никога не са били толкова разрушителни. По-рано, когато извиеше буря, трябваше единствено да прочистя плувния басейн. Отводнителните тръби свършваха останалото.

„Да, гласът определено идва от тази купчина перила — помисли си Бейлинджър. — Но защо приказва толкова много? Дали не се опитва отново да ме примами? Дали не си променя мястото, надявайки се да ме накара да изхабя още един патрон?“

— Знаеш ли какво означава думата „експоненциален“? — попита гласът.

Бейлинджър реши, че трябва да отвърне на Рони, за да го насърчи да продължи да говори. Той каза в радиотелефона:

— Доколкото знам, при военните означава нещо като бързо нарастваща поредица от атаки.

Веднага намали звука.

— Нещо такова — долетя гласът отсреща.

„От същото място, от купчината развалини. Ако не стрелям, дали той няма да си помисли, че съм свършил патроните? — запита се Бейлинджър. — Дали ще поеме риска да дойде насам? Бих ли могъл да го примамя?“

— Ето това се случи с този хотел. Беше подложен на „експоненциални“ атаки — каза гласът. — Между другото по тона ти познавам, че ти е студено.

Франк наистина трепереше в ледената вода.

— Много скоро ще получиш спазми на мускулите. Няма да можеш да се отбраняваш.

— И ти имаш същия проблем.

— Не — отвърна гласът. — Аз съм сух и съм стъпил нависоко.

— Хей, Рони! — извика Тод откъм съседната колона, изненадвайки Бейлинджър. — Хайде да направим сделка!

— Че каква сделка можеш да ми предложиш?

— Не мога да те чуя! — извика Тод. — Аз нямам радиотелефон.

„Добре, накарай Рони да вика — помисли си Бейлинджър. — Помогни ми да разбера със сигурност къде точно се намира“.

— Ти нямаш какво да ми предложиш! — каза Рони.

Сега гласът като че ли идваше от друга посока. Всевъзможните шумове във фоайето отново пречеха на Франк да прецени къде се крие Рони.

— Разбира се, че имам. Ще ти помогна да пипнеш останалите. Ако го направя, ще ме пуснеш ли да си вървя? — извика Тод. — Няма защо да се страхуваш от мен.

— Аз не се боя от никого.

— Не съм заплаха за теб. Искам само да се измъкна оттук. Нямам причини да търся ченгетата. Не и с тези монети, които са у мен.

— О, да, монетите!

Краката на Бейлинджър изтръпваха. Чудеше се дали след малко ще може да помръдне.

— Ако ти помогна да ги пипнеш, ще се договорим ли? — попита Тод.

— Помощта е винаги добре дошла.

— Но ще се договорим ли, дявол го взел?

— Един приятел винаги ще ми е от полза.

„Какво е намислил Тод?“ — питаше се Бейлинджър. Видя как той измъкна нещо от водата — дълго парче от перилата, което плаваше покрай него.

— Приготви се! — извика Тод. — Ето ти ги, идват!

Поразен, Бейлинджър гледаше как Тод разбутва с парчето от парапет купчината мебели, зад която се криеха той, Аманда и Вини. Една маса се отмести, падна някакъв стол. Тод заблъска силно. Когато се видя, че купчината мебели ще отплава и всички те ще излязат на открито, Франк нямаше друг избор, освен да използва един от последните си два патрона, за да стреля по Тод.

Той се прицели.

Тод пусна парчето от парапет и зашляпа през водата, след което се скри зад част от стълбището, опряна в колоната. Но изведнъж нещо изскочи от развалините и го накара да се разкрещи. То се блъсна в главата му, обхвана лицето му, нокти се забиха в бузите и врата му. Нещо бяло, с три задни крака. Котката! Когато от врата му рукна кръв, Тод се замята бясно, препъвайки се във водата. Натежал от монетите, отчаяно борейки се да смъкне животното от лицето си, той със залитане се отдалечи от колоната, виейки от болка.

Последва изстрел на ловна пушка. Гърдите на Тод сякаш изригнаха. Монетите в джобовете му бяха толкова тежки, че вместо да залитне назад, той се свлече на колене. Лицето му изчезна във водата. Котката изплува от водовъртежа.

Бейлинджър чу скърцане на дърво. Столът, който Тод беше избутал, се отдели от купчината, масата заплува с него, освобождавайки други останки. Всичко се понесе покрай колоната. Той пъхна пистолета в кобура. Когато се обърна, за да помогне на Аманда да задържи Вини, изгуби равновесие. Нещо се удари в краката му. Бейлинджър потъна. Задържайки дъха си, изплува на повърхността и успя да зърне Вини и Аманда, когато потокът понесе и тримата. Стори му се, че чу изстрел на ловна пушка. След това водата го изтласка надолу и го повлече през фоайето.

После имаше усещането, че пада по някакви стълби, че се носи по коридор, че прелетява през разтворена врата. Опита се да се вкопчи в нещо, в каквото и да е, за да спре, но успя да докопа само парче дърво. Като изплува отново на повърхността, видя Аманда и Вини пред себе си. Пое си въздух и зърна неясните очертания на стени, облицовани с плочки. Бяха се озовали в района на плувния басейн.

Потокът го избута през една разтворена врата. Залепи го за гигантски резервоар. Сервизното помещение.

Напрегна се да си поеме дъх.

— Аманда!

— Тук съм!

Водата стигаше над кръста му. Като се тресеше от студ, той заплува към нея.

— Вини? Къде си?

Вини плуваше с лице във водата. Франк и Аманда го сграбчиха и задържаха, Вини се закашля. Наоколо беше пълно с паникьосани плъхове, които квичаха и се бореха да докопат някоя тръба, за да се изкатерят по нея. Бялата котка премина покрай тях, мятайки се. Някакви светли на цвят предмети изплуваха наблизо и Бейлинджър осъзна, че вижда руса коса. Някоя от жертвите на Рони.

Нещо в него като че ли се преобърна. Изплаши се, че полудява.

— Трябва да се измъкнем от водата, иначе ще се удавим — с треперещ глас каза Аманда.

Бейлинджър не можа да събере сили да й отвърне, че дори да успееха да си проправят път обратно до фоайето, измръзналите им тела щяха да ги направят безпомощни да продължат.

В един миг нежното лице на Аманда и русата й коса го накараха отново да си помисли, че вижда съпругата си.

— Даян?

— Как ме нарече?

Франк я хвана за ръката и се опита да я поведе с Вини към плувния басейн. Но успя да направи само една стъпка, преди неумолимото течение да ги избута назад и да ги залепи за металния резервоар.

Беше адски студено.

Ръцете му бяха като вдървени.

Нивото на водата достигна до гърдите му.

Най-накрая я беше намерил. Не можеше да я остави да умре. „По дяволите, как ще се измъкнем оттук? Ако онова копеле не беше заварило вратата…“ — мислеше си Франк.

Той започна да гази през потока към вратата. „Заваряването — помисли си — може да не е много здраво. Може да успея да го разбия с лоста“.

Но дори вратата да не беше заварена, пак нямаше да може да я отвори под тоновете вода.

Заварките! Нещо изплуваше в паметта му. Нещо важно, което не можеше да определи точно…

Бейлинджър си спомни, че когато Рони се беше появил на монитора в стаята за наблюдение, вляво от вратата имаше някаква газова бутилка. Тръгна в тази посока. Молейки се Рони да не е преместил бутилката, взе да опипва наоколо във водата, но не я намери. Опипа по-надълбоко и вледенените му пръсти докоснаха извито парче метал.

Изправи се и едва не извика от радост. Но трябваше да свърши още много работа… Металната тръба, заварена на вратата, беше под водната повърхност. Имаше пролука зад тръбата. Той измъкна лоста от раницата си и пъхна острия му край в пролуката. Закрепи го вертикално, с извитата му дръжка нагоре.

Отново взе да опипва под водата. Като пъшкаше под тежестта на газовата бутилка, той я вдигна и използва каишките й, за да я закачи на лоста. Извади пластичния експлозив от раницата си и го напъха между газовата бутилка и вратата. Измъкна ролката лейкопласт от раницата и закрепи накрайника така, че дюзата да сочи към средата на бутилката. Започна да излиза газ. Той щракна стартера на бутилката, горелката пламна.

Водата го изблъскваше назад, докато се бореше да се добере до Аманда и Вини. Спомни си за кошмарите си, в които се мъчеше бързо да отиде някъде, но краката му не помръдваха. Като видя отражението на горелката зад себе си, опря здраво крака в пода и усилено започна да гази през все по-дълбоката вода. Дишайки тежко, заобиколи резервоара. Течението бе притиснало Аманда и Вини към него.

— Затворете очи! Запушете ушите си! — извика той. — Вини, чуваш ли ме? Запуши си ушите!

Зашеметен от болката, морфина и студа, Вини притисна с длани ушите си. Аманда го последва.

Бейлинджър направи същото. Водата достигаше до гърдите му. Мислеше си за горелката. Колко ли време трябваше, за да пробие бутилката? Трябваше вече да е експлодирала. Дали бутилката не беше паднала във водата?

Всичко наоколо се превърна в ослепителна светлина и оглушителен гръм. Макар че беше затворил очи и притиснал ушите си с ръце, Бейлинджър помисли, че ослепява и оглушава. Някаква сила го повдигна нагоре. Не можеше да диша. Горе и долу, дясно и ляво изведнъж вече не съществуваха. Хаосът го понесе нанякъде, тялото му се удари в нещо, той нагълта вода и продължи да се носи бясно напред.

„Аз съм в тунела — осъзна Франк. — Вратата е взривена. Водата ни залива…“ Блъсна се в една стена, нагълта още вода и откри, че лицето му е над повърхността. Над него се носеше обагреният в зелено покрив на тунела. Плъхове го заобиколиха, качиха се на гърдите му.

Водният поток го завъртя и го понесе надолу по продължението на тунела. Отново се намери под водата, блъсна се в една стена и се постара да не диша. Изведнъж усещането за безтегловност се върна. Той се завъртя в някакво широко пространство с разперени ръце.

Блъсна се в нещо, обърна се по гръб и се помъчи да прочисти дробовете си.

Над главата му имаше някакви дъски. Той лежеше върху мокър пясък. До него имаше ръждясала решетка.

„Господи — осъзна Бейлинджър, — водният поток е избил решетката на отводнителния тунел. Изхвърлил ме е на брега. Аз съм под дъсчената пътека на плажа“.