Дейвид Морел
Нарушители (50)

52.

Мирисът от кръвта на професора изпълваше открития коридор и всекидневната на Даната. Бейлинджър броеше секундите точно както Вини: три, четири, пет… Усещайки как тъмнината го притиска, той пропълзя по-надолу. Мебелите стояха все така струпани пред вратата и това мъничко го окуражи. Откачи чука от колана си и тръгна да слиза от шестия етаж към петия. Отправи се към тайния коридор, като размахваше чука пред себе си, проверявайки за опъната остра тел. Ослуша се за шуртенето на водата, стичаща се в стълбищната шахта, но не чу шум. Явно покривът в тази част на хотела беше здрав.

Насочи лъча на лампата си по протежение на тъмния коридор. Стори му се, че вижда нещо, което седеше неподвижно в края. Изпълниха го подозрения, но нямаше време да провери какво е то. Продължавайки да брои, стигна до четвъртия етаж и продължи надолу. Въздухът стана по-хладен.

От радиотелефона се чу пращене — Рони отново се опитваше да го дразни, за да го принуди да реагира и да използва гласа му като мишена. Но Бейлинджър вече се намираше твърде далеч от него.

Продължаваше да брои.

Включи радиотелефона, знаеше, че Рони ще чуе същото пращене.

— Значи си още жив — каза гласът. Макар че Бейлинджър бе намалил до минимум звука, ехото в стълбищната шахта усилваше този глас. — Чудех се дали съм те улучил.

Миньорската му лампа се въртеше по спираловидното стълбище, докато той стигна до третия етаж, продължавайки да размахва чука в сумрака пред себе си.

Пак се чу пращене.

Франк натисна бутона за връзка, приближи радиотелефона до устата си и опря присвитите си длани от двете страни, стараейки се да изолира ехото.

— Карлайл е страдал от агорафобия. Все се чудех защо един човек, който се страхува от открити пространства, ще напусне хотела и ще се застреля на плажа. Нямаше логика. Но сега разбирам, че нещо друго го е ужасявало още повече.

Бейлинджър беше сигурен, че вече е преброил до петдесет и отгоре. „Вини, за бога, направи каквото ти казах!“ — примоли се мислено той.

— Аз не съм го наранил — каза гласът.

— Ти не си бил добър син.

— Гласът ти звучи по-различно.

Бейлинджър си представи как Вини, следвайки дадените му инструкции, увеличава звука на радиотелефона и го поставя на пода. Представи си как Рони вперва поглед нагоре по посока на високия глас на Бейлинджър. Изведнъж от радиотелефона се чу изстрел на ловна пушка. Франк трескаво се ослуша за далечния звук от стрелящ в отговор пистолет. Но в хотела отекна гръмотевичен тътен, разтърси стълбищната шахта и той не чу нищо друго, дори пращенето на собствения си радиотелефон.

Дъхът му секна, когато с чука, който държеше пред себе си, докосна нещо. Той коленичи, видя кръв на стълбите и насочи лъча на миньорската си лампа. Ето къде беше здраво опънатата тел! От тъмната кръв върху нея телта изглеждаше почти незабележима в сумрака.

Бейлинджър легна по гръб и се промуши под нея. Докато се изправяше, отново чу силно прашене от радиотелефона, но не отвърна. Размаха чука пред себе си, търсейки друга тел, докато слизаше към тъмата в дъното на стълбите.

Сега си позволи да се спре на една мисъл, която беше избягвал. Ами ако Рони беше взел, освен радиотелефона и очилата за нощно виждане? „Тогава няма да ни останат много шансове“ — помисли си той.

Тръгвай си — казваше една част от мозъка му. — Докато Вини отвлича вниманието на Рони, опитай се да намериш начин да се измъкнеш от хотела.

Да ги изоставя?

Не, просто намери начин да излезеш и потърси помощ.

Няма как да изляза оттук. Единственият начин да приключа с всичко това е да го убия.

Но дори да можех да се измъкна, какво бих направил? Пеша ли да тръгна? Посред нощ в бурята, в този съвсем пуст район на града? Ще ми трябва страшно много време, за да стигна до полицейския участък. Вини и Аманда може да са мъртви дотогава.

Това е твоят шанс…

Глупости, няма да ги изоставя! — мислеше си Бейлинджър.

Стигна до дъното, където в ограниченото пространство още по-силно се усещаше миризмата на смъртта. Лампата му освети труповете на Мак и Джей Ди. Бяха потънали в локви кръв, с прерязани гърла, краката им бяха почти напълно отрязани. Бейлинджър видя следи от стъпки в кръвта. Рони явно бе дошъл, довършил ги е с ножа и е взел радиотелефона. Следите от стъпки като че ли излизаха от стената и се връщаха обратно в нея. Това явно бе една от тайните врати, за които Франк знаеше със сигурност, че съществуват.

Той приклекна, оглеждайки обвитите в пелената на мрака трупове. Наистина всеки имаше по един чифт очила за нощно виждане. Бейлинджър посегна, но изведнъж се сети за труповете със скрити бомби в Ирак и застина. Огледа по-отблизо телата. Имаше нещо, пъхнато под лявата страна на Мак.

И под Джей Ди имаше нещо. Ако не беше се пържил в ада на Ирак, нямаше да ги забележи. Бяха експлозиви. Тежестта на телата притискаше детонаторите. Ако ги поместеше, налягането върху тях щеше да изчезне и бомбите щяха да избухнат.

Той коленичи в кръвта и посегна към главата на Мак, напипвайки каишката на очилата му. „Направи го много внимателно“ — каза си.

От радиотелефона му се чу пращене.

Той бавно прехвърли каишката през гладко избръснатия череп на Мак. Свали очилата от невиждащите му очи и ги окачи на колана си. След това си пое дъх и се наведе към Джей Ди.

Стори му се, че в далечината отеква изстрел на ловна пушка. Свали очилата на Джей Ди и си ги сложи. Угаси миньорската си лампа.

Слабо зелено сияние обгърна предметите наоколо. Затрудненото му дишане и шумът на бурята създаваха усещането, че се намира под водата. Бейлинджър забеляза някакъв продълговат тъмен предмет — беше лостът. Взе го и припряно пое към стълбите, отчаяно бързайки да се върне в мезонета. Но се поколеба и се обърна към тесния коридор. Въпреки мрачното си предчувствие, навлезе в него. Очилата му позволиха да види целия коридор до края и онова, което Тод бе описал: трупа на облечена жена, подпряна на стената в дъното. Съсухрена като мумия. Въпреки зелената окраска, се виждаше, че жената е с руса коса. В скута й имаше чантичка, като че ли всеки миг щеше да си тръгне. Не му се искаше да си представи какъв ужас е изживяла тя. Старомодните й дрехи му подсказаха, че не е Даян, но това не го утеши. Беше се примирил, че любимата му жена е мъртва, но въпреки това жадуваше да я види, дори да е безжизнена. Той спря сред зеленото море, което създаваха очилата му, и се опита да установи как е умряла жената.

На пръв поглед нямаше следи от насилие. Но когато се вгледа, забеляза, че гръклянът беше хлътнал навътре, костите бяха счупени. Жената бе удушена. Бейлинджър стоеше като парализиран, докато прашенето на радиотелефона го стресна и го накара да се раздвижи. Беше готов да се върне при Аманда и Вини, но остави лоста и посегна към мръсната и покрита с прах чантичка. Остави радиотелефона, отвори я и извади портмонето от нея.

Вътре имаше шофьорска книжка. Потръпна, когато видя името, то му казваше почти всичко.

Трябваше да се върне обратно, да погледне в раницата на Вини. Мислите трескаво се въртяха в главата му.

Пъхна шофьорската книжка в джоба на винтягата си, а след това грабна лоста и радиотелефона. Отекна гръмотевица. Бейлинджър се втурна към стълбите.

„Внимавай за изпъната тел“, рече си той, докато опипваше пътя пред себе си с лоста. След малко я откри. Промуши се под нея и забърза нагоре. Ръката го заболя да движи лоста пред себе си. Дали Рони бе успял да го проследи и да му постави нов капан? Стори му се, че дочу далечен изстрел на ловна пушка, а след това на пистолет.

Премина през третия етаж, през четвъртия.

На петия Бейлинджър отново спря и не можа да се сдържи да не надникне в тайния коридор. Спомни си, че беше забелязал някакъв предмет, облегнат на стената. Сега го видя с помощта на очилата за нощно виждане. Още един труп на жена — русокоса, облечена с панталон, поло и блейзър.

„Не!“ — помисли си Франк.

Дрехите му бяха познати…

Не!