Дейвид Морел
Нарушители (46)

48.

Бейлинджър се втурна към стаята за наблюдение, останалите го последваха. На десния монитор в дъното, оцветен в зелено от камерата за нощно виждане, един висок и слаб мъж с противно лице им махаше. Безмълвно им казваше или „здравейте“, или „довиждане“. Аманда се разплака от ужас.

Изглеждаше, че има противно лице. Но бе трудно да се определи, защото очите му бяха скрити зад очила за нощно виждане. За разлика от тези, които висяха на врата на Тод, неговите бяха с аеродинамична форма, елегантни, последна дума на високите технологии.

Имаше слабо изразена брадичка, тънък нос и тънки устни. При гладката му на вид кожа бръчките по челото и около устата му изглеждаха като нарисувани. Прошарената му коса бе оредяла. Носеше тъмен костюм, бяла риза и консервативна вратовръзка на райета.

— Винаги се облича така — каза Аманда. — Никога не си сваля палтото, нито разхлабва вратовръзката си.

— Познах го! — извика Франк.

— Какво?

Той се обърна към Кора и Вини.

— Професорът ни го описа, спомняте ли си? С непроницаемо изражение, тип бюрократ. Над петдесетгодишен, с безизразно лице.

— Управителят на тръста на Карлайл! — стреснато възкликна Вини.

— Говорих с него няколко пъти след изчезването на жена ми. Тоя кучи син ми каза, че Даян е прекарала един час в офиса му в деня, когато изчезна. Показа ми името й, записано в книгата за уговорени срещи — в единайсет сутринта. След това имал уговорка за обяд и не знаел накъде е тръгнала. Но името, с което ми се представи, не беше Рони, а Уолтър Харигън.

— А защо не Уолтър Карлайл? — попита Кора. — Нали претендира, че е негов син.

— Използва различни имена! — рече Вини. — Кой всъщност е той?

От монитора Рони им посочи нещо зад себе си. Когато се отмести, Бейлинджър видя, че той се намира в сервизното помещение и че вратата към тунела е затворена.

— Какви са тези неща, мамка му! — извика Тод.

Пред вратата имаше метален цилиндър, наподобяващ кислородна бутилка, каквато носят водолазите. Беше сложена върху количка. Тънък маркуч беше прикрепен към количката, а от другия му край висеше къса пръчка с дръжка. До тях — маска с дебело стъкло.

Бейлинджър усети, че нозете му се подкосяват.

— Инструменти на заварчик! Бог да ни е на помощ, той е заварил вратата! Вече няма начин да излезем навън.

После впери поглед в металната кутия, която държеше в ръцете си. Докато наблюдаваше монитора, той яростно беше дърпал капака, но явно бе запечатан здраво. Опасяваше се, че всеки момент Рони може да ги взриви дистанционно.

— Трябва да се отървем от това! — Бейлинджър се втурна към капака на пода. — Кора, освободи резето! — Както държеше обръча с лявата си ръка, той измъкна пистолета с дясната. — Отвори капака! Може би това е трик. Може би гледаме видео, а самият Рони всъщност ни чака под този капак. — Бейлинджър се прицели. — Ако е така, ще го пратя в ада. Вини, насочи фенерчето си към отвора. Готови? Кора, отвори!

Тя вдигна капака. Фенерчето на Вини освети още една спираловидна стълба в тъмнината. Франк се пресегна под витите перила и пусна обръча с кутията, който се затъркаля надолу, дрънчейки върху метала.

Кора затръшна капака и го заключи, а Бейлинджър отскочи назад.

— Копелето прави нещо друго — обади се в този момент Тод.

Бейлинджър се обърна към монитора. Рони продължаваше да им демонстрира безизразната си усмивка, докато сочеше нещо неясно върху стената встрани от себе си.

— Какво е това на пода? — попита Вини.

— Движи се! — изуми се Тод.

— Придошла вода от бурята — досети се Кора.

Рони прецапа през водата и стигна до предмета на стената, който беше толкова встрани, че камерата едва можеше да го покаже. Имаше дръжка.

— Не! — извика Аманда, осъзнавайки, че това е електрически трансформатор.

Рони имаше смразяващ вид с очилата си за нощно виждане, костюма и вратовръзката. Отново им помаха, вече изглеждаше ентусиазиран и определено им казваше „довиждане“. Той натисна лоста.

Лампите угаснаха. Мониторите угаснаха. Трополенето на дъжда по покрива сякаш се засили, след като групата изведнъж потъна в пълен мрак. Тук липсваше дори таванският прозорец, за да могат да видят проблясъците на бурята. На Бейлинджър му се струваше, че мракът се сгъстява все повече и ги притиска отвсякъде.

Вини включи миньорската си лампа. Същото направиха Бейлинджър и Кора.

— Вини, дай ми джобното фенерче — каза Тод.

Лъчът блесна. Последните четири и половина часа Бейлинджър беше прекарал в полумрак и почти бе свикнал с него. Яркото осветление в мезонета отначало му изглеждаше неестествено, измъчваше го. Но колко бързо беше свикнал с него, а сега отново го притисна омразният полумрак.

— Как си, Аманда? — попита Кора.

— Добре съм, всичко е наред. — Но гласът й беше напрегнат. — Аз мога да се оправя с това — добави тя неубедително.

След невидима светкавица се чу гръм.

— Било е и по-лошо. — Аманда говореше припряно. — Да стоя в трезора беше по-лошо, да бъда сама беше по-лошо.

— Сега е нашият шанс — изведнъж заяви Тод.

— Шанс ли? — попита Бейлинджър. — Какво искаш да кажеш?

— Копелето е долу в сутерена. Можем да използваме една от тези стълби, за да слезем на приземния етаж.

— Не ми е приятно да се съглася с този тип — каза Вини, — но той е прав. Можем да избираме между седем стълби. Рони не може да е на всички по едно и също време.

— Но кое стълбище да изберем? — попита Кора. — Ти каза, че не си успял да намериш изход долу.

— А той твърди — Тод посочи Франк, — че трябва да има тайни врати.

— Би било прекалено явно да слезем по онова стълбище, което вече използвахме — рече Кора.

— Толкова е нелогично, че Рони няма да се сети за него — каза Тод.

— Аз няма да сляза по това стълбище. — Вини посочи капака в пода, през който Бейлинджър беше изхвърлил металната кутия. — Рони трябва само да натисне дистанционното и ще хвръкнем!

— Какъв е този звук? — попита Аманда.

— Това е от бурята. И на мен ми опъва нервите.

— Не, има нещо друго. Идва оттам. — Аманда посочи спалнята.

— Не е от спалнята, а от стаята с гимнастическите уреди — каза Франк.

— Асансьорът е! — досети се Тод.

Те изтичаха до медицинския кабинет и през вратата надникнаха в стаята за фитнес. Въпреки трополенето на дъжда, Бейлинджър долови лекото бръмчене от движението на въжетата и зъбчатите колела. Бръмченето се засилваше.

Зад затворената врата асансьорът се изкачваше нагоре.