Дейвид Морел
Нарушители (41)

43.

Вонеше на старо и прах.

— Не — умолително изрече Франк. — Свали я.

— Че какво ще му е забавното иначе?

Изпаднал в паника, Бейлинджър чу как Тод прекоси стаята.

— Сбогом на всички! — каза Мак.

— Беше страхотно! — изсмя се Джей Ди.

Бейлинджър чуваше как те слизат по стълбите и шумът от стъпките им постепенно заглъхваше.

Спомените отново го връхлетяха: той седеше, вързан за дървен стол в мръсна бетонна сграда в Ирак, с чувал на главата, а единственият от неговите похитители, който знаеше английски, го заплашваше, че ще го обезглави. В онзи момент Франк беше сигурен, че нищо по-ужасно не би могло да му се случи.

Сега осъзна колко много е грешал. В момента положението беше по-лошо. Проеча гръмотевица. Дъждът плющеше. Не можеше да види почти нищо през калъфката, освен слабата светлина на свещите и мътния лъч от миньорската лампа на професора, който едва се процеждаше през чаршафа, покриващ обезглавеното му тяло.

Да, това беше по-ужасно. Вързан за стола, останал без дъх под калъфката. Франк знаеше, че още трима души в стаята ги чака същата смъртна присъда. Палачът беше Рони. Не можеше да го види кога ще се появи. Нямаше да чуе стъпките му заради вятъра, гръмотевиците и плющенето на дъжда. Рони можеше да стои пред него в момента и да се готви да замахне с онова нещо, с което бе отрязал главата на професора.

Бейлинджър дишаше учестено, по челото му се стичаше ледена пот, предчувстваше, че този път няма да оцелее. Дрехите му се бяха просмукали с пот, беше му ту горещо, ту студено. Треперейки, той си помисли, че животът му все трябваше да свърши някога, не можеше да трае вечно. Беше успял да го продължи с една година след Ирак, а това не беше малко. Една година в повече, отколкото бе очаквал. Но ето че неговото „сега“ отиваше към края си.

Гръмотевица разтърси сградата. Дали Рони не стоеше изправен пред него, готов да замахне с косата или със сабята, или с касапския си нож? Дали щеше да усети удара, преди от гърлото му да бликне кръв?

Герой — така го беше нарекъл Тод. Герой. Но това беше шега, подигравка. „Всяка нощ се мятам, измъчван от един и същи кошмар. Събуждам се изтощен, страхувам се да стана от леглото. Трябваше да събера всичките си останали сили, за да си наложа да дойда на това прокълнато място. Но силите ми свършиха. Герой ли? Кучият му син! Остави ни да умрем, нахлузи и тази калъфка на главата ми. Но няма да допусна да се измъкне! Ще го намеря, ще го проследя, ще го стисна за гърлото…“, заканваше се мислено Франк.

— Вини! Чуваш ли ме? — Гласът на Бейлинджър беше приглушен от калъфката.

— Да — отвърна сломено мъжът.

— Можеш ли да се движиш? Огледай се за някой пирон или назъбена дъска, за да протриеш лейкопласта!

— Много е стегнат!

Бейлинджър чу някой да ридае. Отначало помисли, че това са собствените му потиснати ридания, но след това разбра, че идват от Аманда.

— Аманда, не се запознахме. — При дадените обстоятелства това изглеждаше налудничаво, но той трябваше да се опита да я успокои. Ако смятаха да се измъкнат от това положение, нямаше да могат да го направят с някой, който е изпаднал в истерия. — Казвам се Франк, а онзи там е Вини. Кора е момичето до теб.

Риданията на Аманда секнаха. Бейлинджър усещаше, че тя е объркана.

— Е, сега, след като се запознахме, искам да направиш нещо за мен. Мислиш ли, че ще можеш да разлепиш лейкопласта и да станеш от стола?

— Опитвам се.

Франк почака. Плувнал в пот, той усещаше колко бързо лети времето.

— Не, много е стегнато — изхленчи тя.

— Кора, чуваш ли ме?

— И аз не мога. Докато това копеле ме опипваше, наистина е залепил много здраво лейкопласта.

„Какво ще правим?“ — питаше се Бейлинджър. Горещият му дъх изпълваше калъфката, не му достигаше въздух. Напрегна се да си представи разположението на предметите в стаята, за да открие нещо, което би могло да им помогне. Стъкло! На пода имаше парчета от масичката, която беше счупил.

— Аманда? Виждаш ли парчетата стъкла на пода? Някъде по средата между мен и Вини са.

Последва мълчание.

— Да, виждам ги.

— Наистина имам нужда от помощта ти.

Бейлинджър се заклати, премествайки тежестта си от едната страна на другата, но тежкият стол не помръдна. Опита по-силно и по-бързо и столът се разлюля. Внезапно загуби равновесие и преди да успее да се подготви за удара, столът се катурна на една страна.

Стресна се, започна да търка главата си в килима, надявайки се да свали калъфката, но от потта платното бе залепнало за главата му.

Нямаше време! Привиждаше му се, че Рони в момента се е надвесил над него с безизразната си усмивка, която бе описала Аманда. И вдигнал ножа, се забавляваше с жалките му усилия…

„Сега! — каза си Бейлинджър. — Пълзи!“ Макар че глезените му бяха здраво залепени с лейкопласт, той можеше да се движи, като свиваше долната част на тялото си и изтегляше бедрата си напред. Опря дясното си рамо в килима до коляното си и направи невъзможното, за да избута стола. Тялото му отново се обля в пот. Стенейки, Бейлинджър усети как столът се премести малко.

„По-силно, напрегни се още!“ — каза си той. Рамото и коляното му горяха от търкането в килима. Столът се приплъзна още малко. Бейлинджър се задъхваше. Капчици пот се стичаха по лицето му под калъфката.

— Аманда, колко близо се намирам до парчетата стъкло?

— Около три метра и половина.

„О, не! Ще ми трябва безкрайно много време! Опитай пак! Движи се!“ — заповядваше си Франк.

Отекна гръм. След това зловеща тишина обгърна хотела. Но между гръмотевицата и поривите на вятъра Бейлинджър дочу нещо друго — далечно, едва доловимо, откъм стълбищната шахта.

Приличаше на изстрел.

— Какво беше това? — попита Вини.

— Не мисли за него.

„Напред! Движи се! — Като събра всичките си сили, Бейлинджър избута стола още сантиметър напред. — Три метра и половина? Прекалено далече е, няма да стигна“ — мислеше си той.

Проехтя още един изстрел.

И още няколко — бързо, един след друг.

— Бог да ни е на помощ — изпъшка Вини.

В този миг Бейлинджър дочу писъци, които идваха някъде отдолу и отекваха по-силно в стълбищната шахта.

— Моля те, Боже, помогни ни! — простена Вини.

Франк се напрегна и измести стола още няколко сантиметра.

— Почакай — каза Аманда.

— Какво има?

— Ще се блъснеш в една масичка за кафе. На нея има свещ, ще я събориш.

„Ще подпалиш пожар и ще изгорим живи, преди Рони да е дошъл да ни отреже главите“ — помисли си Бейлинджър. Усещаше, че всеки миг ще полудее. Искаше да закрещи така, че сградата да се срине.

— Къде е масичката?

— На около двайсет сантиметра встрани от стола ти.

Отново долетяха писъци откъм стълбището.

— Къде е свещта?

— На най-близкия до теб ъгъл на масичката.

„Никога няма да стигна до счупеното стъкло“, помисли си той. Усещайки, че е на ръба на пълното изтощение, помести стола в друга посока.

— Ще се блъснеш в масата! — изкрещя Аманда.

— Това искам. Трябва ми свещта.

В стълбищната шахта се възцари тишина. Бейлинджър простена, сви се и премести стола.

— Масичката е точно пред лицето ти — каза Аманда.

Бейлинджър пое дъх. Калъфката го задушаваше, усети да се стичат капчици пот върху горната му устна. Лейкопластът го пристягаше, но той можеше да свие лакти и да раздвижи долната част на ръцете си. Докосна гладкия метален крак на масичката. Потръпвайки от болка в лактите и раменете, той посегна по-нагоре и напипа стъкления ъгъл на масичката. „Още малко по-високо“ — помисли си той. Китките го боляха непоносимо, но се пресегна над масичката и извика от облекчение, когато докосна свещта.

Изтръгна я от поставката и я свали. Усети как восъкът капе по винтягата му. Като държеше свещта хоризонтално, той пъхна основата й между бедрата си и я стисна здраво. През тъканта на калъфката пламъчето се виждаше едва-едва, но Бейлинджър успя да се ориентира и да сложи овързаните си китки над него. Усети топлината през ръкавиците си.

Лейкопластът не гори, той се топи. Представи си как се образуват мехурчета и лентата се свива от топлината. Съсредоточи се, за да раздели китките си. Топлината се засили. Прониза го болка, но лейкопластът вече омекваше и се разхлабваше. Изведнъж китките му се разделиха. Бейлинджър дръпна ръцете си от пламъка и ги изви силно, за да ги освободи от останалия лейкопласт.

Замаян, той изхлузи пропитата с пот калъфка от главата си и жадно пое въздух. Беше великолепно, че вече можеше да използва и двете си ръце. Грабна свещта и приближи пламъка й до лявото си рамо, за да стопи лейкопласта, който опасваше гърдите му. Винтягата му припламна, усети изгарящата топлина. Премести свещта в лявата си ръка и с дясната угаси пламъчето.

Разнесе се воня от стопения лейкопласт. Повдигна му се, но той стисна устни и освободи раменете си. Трескаво се наведе надолу и разтопи лейкопласта, с който глезените му бяха завързани за стола. Олюлявайки се, се изправи на крака. Напрегнато се ослуша за още звуци откъм стълбищната шахта. После посегна да вземе парче стъкло, но забеляза един нож сред предметите, изсипани от раниците. Е, ножовете несъмнено са им били излишни! Някой е искал да отвори повече място за монетите.

В шахтата отекнаха стъпки.

Бейлинджър се спусна към Вини и преряза лейкопласта около раменете, китките и глезените му. Стъпките приближаваха, чуваха се все по-отчетливо в шахтата.

Вини взе едно парче стъкло от пода и изтича при Кора, докато Бейлинджър побърза да отиде при Аманда. Двамата режеха лейкопласта, за да освободят жените.

Блесна светкавица. Последвалият я тих гръм не успя да заглуши шума от изкачващите се стъпки. Бавни и премерени, те накараха Бейлинджър да настръхне. Някой се движеше много предпазливо и мъчително, сякаш беше пиян или дрогиран. Или пък беше толкова сигурен в крайния резултат, че нямаше защо да бърза.

Кора и Аманда смъкнаха последните ленти лейкопласт от себе си и скочиха от столовете си. Бейлинджър забеляза чука, който Тод беше захвърлил върху купчината. Подаде го на Вини, а след това вдигна ножа и се приготви за атака.

— Загасете миньорските лампи.

На светлината на свещите той съсредоточи цялото си внимание върху мрачната стълбищна шахта.

Стъпките се чуваха все по-близо — бавни, отмерени. Появи се една сянка. Бейлинджър се приготви за схватка. Показа се ръка, която държеше пистолет. Но не се целеше с него, а го използваше така, както слепец бастуна си, за да налучква пътя. Появи се една глава, очила за нощно виждане, татуировки… Тод! Изникна от стълбищната шахта. Изглеждаше зашеметен. На светлината на свещите Бейлинджър видя, че целият е в кръв.