Дейвид Морел
Нарушители (26)

28.

Бейлинджър тръгна пред групата. Той се върна в коридора, спря пред вратата с надпис АВАРИЕН ИЗХОД, която бе отворил по-рано, и насочи лъча на фенерчето си надолу към една тясна и пълна с паяжини стълбищна шахта. Когато всички се присъединиха към него, той свали ципа на винтягата си, пъхна ръка и извади пистолета си.

— О, божичко, оръжие! — възкликна Кора.

Рик го изгледа враждебно.

— Кой си ти всъщност?

— Вашият ангел хранител — отвърна Франк. — Пазете тишина и стъпвайте колкото е възможно по-тихо. Не им позволявайте да разберат къде се намираме. Единствената лампа, която ни е нужна засега, е моята.

— Хей! — долетя първият глас отдолу. — Помолих ви да ни кажете нещо повече за онези златни ножове и вилици.

Бейлинджър внимателно заслиза по тесните стълби. Пробваше всяко стъпало, страхувайки се, че стълбището може да се срине. Кора вървеше подир него, следваха я Вини и Рик, които слизаха странично, подпирайки професора. Обувките им тропаха, якетата стържеха по стената. Звукът от напрегнатото им дишане се усилваше в стълбищната шахта.

Бейлинджър стигна до една затворена врата на по-долната площадка, която явно извеждаше на петия етаж. Дали някой не се криеше зад нея? Дали нямаше да излезе оттам, след като отминеха? Чувствайки се замаян, сякаш бе паднал от много високо, той угаси фенерчето си и го закачи на колана. След това свали защитната си каска, отдалечи я от себе си и насочи светлината на миньорската лампа към вратата. Отстъпи, притисна се до стената, пъхна пистолета под колана си и със свободната си ръка леко открехна вратата. След това извади пистолета и с дулото побутна вратата, докато я отвори напълно. Ако имаше някой от другата страна, той щеше да види само светлината и да нападне, смятайки, че лампата е над главата му.

Но нищо не се случи.

Дланите на Бейлинджър бяха мокри от пот, лицето му гореше. Пред него се очерта пуст коридор — всичко изглеждаше на мястото си. Изпитвайки мигновено облекчение, той си сложи защитната каска и след това заслиза надолу. Като че ли ставаше все по-тъмно и по-задушно, стълбите изглеждаха по-тесни.

Зад него професорът простена, накуцвайки, докато Вини и Рик му помагаха да слиза. „Той вдига прекалено силен шум“ — помисли си Бейлинджър.

След това дочу стъпки — някой се изкачваше по стълбите.

— Тихо! — обърна се той към другите.

Спря и наостри уши. Да, някой несъмнено идваше към тях, но не се виждаше никаква светлина, което означаваше, че непознатият все още беше някъде далече долу. А също — че и неговата собствена миньорска лампа засега не се виждаше.

Тогава зърна друга врата, десет стъпала по-надолу. Беше полуотворена. Изведнъж Франк осъзна, че тя води към четвъртия етаж, където Вини бе паднал през прогнилия под и където бяха видели за втори път бялата котка. Ето откъде се беше промъкнала…

Бейлинджър тихо се спусна по стълбите, отвори докрай вратата и напрегнато зачака другите да го последват. Веднага щом групата влезе, той затвори вратата и поведе всички по коридора. После излязоха на един балкон, за да се скрият. Той загаси миньорската лампа, обгърна ги пълен мрак. Само през таванския прозорец три етажа по-нагоре проникваше бледа лунна светлина, процеждаща се през бързо движещите се облаци.

— Не мърдайте! — прошепна Франк.

Бейлинджър се скри зад ъгъла на балкона и насочи пистолета си към коридора. Изминаха няколко мига в напрегнато очакване. Устата му пресъхна, оръжието потрепваше в изпотената му длан. От непрекъснатото взиране в тъмнината очите го заболяха.

Чу уморени стъпки, а след това шумолене на дрехи. Някъде иззад вратата се мярнаха неясни светлини. Подът изскърца, след това застъргаха пантите и вратата се отвори. Светлини зашариха из коридора и Бейлинджър се сниши зад ъгъла на балкона.

— Смяташ ли, че са там вътре? — прошепна първият глас.

— Няма и следа от тях — отвърна вторият.

— Казвам ти, че все още са някъде над нас — обади се трети глас.

— Тогава какво чакаме? Време е за купон.

Стъпките отекнаха нагоре. Светлините избледняха, а след това изчезнаха.