Дейвид Морел
Нарушители (15)

16.

Никой не помръдна.

— Мисля, че ще повърна — изохка Кора. — Какво е това чудо?

Куфарът беше пълен с някаква пухкава кожа. Имаше мумифициран торс и глава. Лапи. Ръце.

— Боже мой, това от човек ли е? — ужаси се Вини. — Дете, увито в…

— Струва ми се, че е маймуна — каза Бейлинджър.

— Да бе, добре дошли в царството на дивата природа.

— Но защо? Мислите ли, че някой нарочно я е заключил в куфара и я е задушил? — попита Рик.

— Или може би вече е била мъртва — предположи професорът.

— И някой си я е разнасял наоколо като мумия? — Кора вдигна ръце. — Това е едно от най-гадните неща, които съм виждала!

— Може това да е било домашен любимец и някой да се е опитал да го вмъкне тайно в хотела. Но животното се е задушило, преди стопанинът му да успее да го освободи.

— Гадна история! — произнесе Кора с отвращение. — Скъпоценен домашен любимец, а собственикът дори не го е изнесъл навън, за да го погребе!

— Може би е бил съкрушен от скръб — предположи Бейлинджър.

— Ами тогава защо е заключил куфара, преди да си тръгне?

— Нямам обяснение за това — каза Франк. — От моя журналистически опит знам, че хората са по-скоро смахнати, отколкото нормални.

— Е, от това тук по-смахнато… здраве му кажи!

Бейлинджър пъхна ръка в куфара.

— Искаш да го докоснеш ли? — ужаси се Вини.

— Нося ръкавици.

Франк побутна трупа, който изглеждаше смущаващо лек. Под кожата на дъното на куфара откри една гумена топка, опръскана с червена боя.

Забеляза някакъв джоб от вътрешната страна на капака и погледна вътре.

— Тук има един плик.

Беше пожълтял от времето. Отвори го и откри избеляла черно-бяла снимка на мъж и жена на около четирийсет години. Бяха се облегнали на парапета на дъсчената плажна пътека в Озбъри Парк. Океанът се простираше зад гърбовете им. На Франк му се стори, че разпознава очертанията на казиното встрани от тях. Мъжът носеше бяла риза с къси ръкави. Бе примижал от слънцето и като че ли нещо го измъчваше. Жената беше с рокля, украсена с волани. На лицето й бе изписана отчаяна усмивка. Двамата носеха венчални халки. Между тях стоеше маймуната. Държеше топка, която приличаше на тази в куфара. Животното посягаше към фотоапарата, сякаш му подаваха банан.

Бейлинджър обърна снимката.

— Отбелязано е кога е бил проявен филмът — 1965 година. — Той погледна плика по-отблизо. — Има и още нещо вътре. — Извади пожълтяла изрезка от вестник. — Некролог от 22 август 1966 година. Мъж на име Харолд Боумън, четирийсет и една годишен, починал от мозъчна емболия. Бившата му съпруга Една го е надживяла.

— Бивша ли? — попита Рик.

Бейлинджър използва фенерчето си, за да прочете името на картончето, прикрепено към куфара.

— Една Боумън. Трентън, Ню Джърси. — Погледна още веднъж снимката. — Те носят брачни халки през 1965-а. Година по-късно се развеждат и бившият съпруг… Харолд… умира.

— Портрет на отчаянието — обобщи Вини. Светкавицата на фотоапарата му проблесна.

— Затвори куфара! — настоя Кора. — Заключи го, върни го обратно на мястото му върху възглавниците. Не биваше да го пипаме. Хайде да излезем от тази проклета стая!

— Напомня ми за нещо, което казах в мотела. Някои сгради карат миналото да оживява. Те приличат на батерии, акумулирали енергията на всичко, което се е случило в тях. Понякога изпускат тази енергия, както сега този куфар.

— Рик? — изведнъж се обади Кора, продължавайки да потрива нервно ръце. — Направи ми една услуга. Влез в банята.

— В банята ли? Защо, за бога?

— Погледни във ваната. Провери дали няма още един труп там. На някой, дето си е прерязал вените или е нагълтал хапчета.

Рик я изгледа втренчено, после успокоително докосна ръката й.

— Разбира се. Каквото поискаш.

Бейлинджър наблюдаваше как Рик осветява пътя си с фенерчето обратно до банята. Младият мъж влезе вътре. Настъпи продължителна тишина, която бе нарушена от стъргането на халките на завесата пред ваната.

— Рик? — извика тревожно Кора.

Той помълча малко, преди да отвърне:

— Няма нищо, празна е.

— Слава богу! Моля да ме извините — въздъхна облекчено Кора. — Май се увлякох прекалено… Когато бях малка, моята котка изчезна точно преди семейството ми да се премести от Омаха в Бъфало. Котката се казваше Санди. Обичаше по цял ден да спи на леглото ми. В деня, когато се местехме, я търсих навсякъде, но не я открих. След няколко часа баща ми каза, че трябва да се качваме на колата и да тръгваме, защото ни чакали два дни път, а той имал нова работа в Бъфало и не можел да закъснее. Помоли съседите да потърсят Санди. Обеща да им плати, ако я намерят и ни я изпратят. Две седмици по-късно, когато разопаковах някои играчки, открих Санди в една кутия, където бе пропълзяла. Беше мъртва. Няма да повярвате колко бе изсъхнало тялото й. Беше се задушила в четиридесетградусовата жега в товарната кола. Един месец по-късно родителите ми разкриха, че се развеждат. — Кора млъкна. — Та когато видях тази мъртва маймуна в куфара… Обещавам, че повече няма да се разстройвам.

— Не се притеснявай — успокои я Вини. — И моето въображение ме подведе. Ще ми се да не бях ви карал да влизаме тук.

Кора се усмихна тъжно.

— Вечният джентълмен.