Дейвид Морел
Нарушители (13)

14.

23,00 ч.

Стигнаха до мястото, където стълбището се разделяше надве. Още белезникави петна осейваха двете продължения вляво и вдясно.

— Много вода е текла години наред. Когато има силна буря, пороят сигурно направо се излива отгоре. — Рик погледна към тавана.

— Внимавай — обади се професорът. — Може все още да е хлъзгаво.

Изкачиха се по лявото стълбище, оглеждайки по-тъмните места наоколо. Най-горе откриха редица изящни врати с потъмнели месингови номера. Тъмните стени с дървена ламперия бяха покрити с прах. Виждаха се коридори, губещи се някъде в тъмнината. Носеше се силна миризма на вехто и плесен. Бейлинджър огледа внимателно един прогнил персийски килим, изящните му и сложни шарки бяха избледнели и осеяни с петна.

Минаха покрай един балкон. На всеки десетина крачки имаше по една масичка, поставена до стената. На някои още стояха вази с изсъхнали цветя, чиито листенца изглеждаха така, сякаш щяха да се разпаднат от най-лекото докосване. След това групата зави наляво и се появиха още стълби, направени от изящно обработено дърво. Бейлинджър не можа да определи какво е то поради щетите, нанесени от водата. Той вдигна поглед нагоре.

— Боже мой, стълбите се вият покрай една открита централна колона и стигат чак до покрива на сградата. Струва ми се, че виждам стъклен покрив, а над него лунна светлина и плаващи облаци.

— Върху пирамидата на покрива има огромен тавански прозорец — обясни Конклин. — Колоната се издига точно в средата на стаите на Карлайл. Той е можел да се разхожда из тях и да гледа надолу към гостите на стълбите или във фоайето.

— Гостите не са ли намирали поведението му за малко странно? — попита Кора.

— Стените на стаите му го скривали. Използвал е и шпионки.

— Таванският прозорец трябва да е счупен. Тъкмо оттам прониква дъждовната вода. И птиците са влезли оттам — каза Бейлинджър.

Изведнъж стъпалата изскърцаха под краката му. Сърцето му се преобърна и той се вкопчи в перилата.

Всички замряха.

— Не усещам стълбите да поддават — каза Рик, опитвайки се да го успокои. — Това е просто от слягането.

Но Франк не беше убеден, че е така. Той пробва следващото стъпало.

— Трябва ми повече светлина.

Кора откачи джобното фенерче от колана си.

Другите също извадиха своите фенерчета. Трепкащите им лъчи оживиха сенките, сякаш гостите на хотела тъкмо влизаха в стаите си.

Петната от вода станаха по-ярки, докато Бейлинджър предпазливо се изкачваше.

— Какви бяха онези думи, които Уилям Шатнър казваше в началото на всеки нов епизод на „Стар Трек“? „Космосът — последната граница“? — попита Вини. — Добрият стар капитан Кърк. Но що се отнася до мен, това е наистина последната граница. Когато изследваме някоя сграда, имам усещането, че съм на Марс. Или на някое такова място, където откриваме неща, които иначе никога нямаше да видя.

— Като това ли? — Кора насочи фенерчето си към по-горните стъпала.

Зелени филизи стърчаха от купчина отломки.

— Някакъв вид плевел е — каза Рик. — Можете ли да си представите? Денем тук сигурно влиза достатъчно слънчева светлина през таванския прозорец, за да може това нещо да расте. Проклетите бурени избуяват навсякъде. — Той погледна към Бейлинджър. — Веднъж открихме глухарчета, които растяха върху килим близо до счупен прозорец. Беше в една болница, готова за събаряне.

Стъпалата отново изскърцаха.

Франк продължаваше да се стиска за перилата.

— Качвай се бързо нагоре! — каза Рик.

Групата стигна до четвъртия етаж и продължи да се изкачва.

Но професорът се поколеба. Един тъмен коридор се виеше пред него. Той натисна с ръка стената, после се облегна на нея, като затаи дъх.

— Винаги пробвай — предупреди Кора Бейлинджър. — По време на експедиция в Бъфало, Рик се облегна на една стена. Пропадна направо през нея. След това се срути и част от тавана. Ако не носеше защитна каска, щеше да е мъртъв.