Дейвид Морел
Нарушители (12)

13.

Кора стоеше зад рецепцията, поставила ръка върху куполовидната камбанка от неръждаема стомана, която някога е блестяла. Обърната с лице към групата, тя свали предпазната си каска и рижата й коса заискри в светлината на фенерчетата им. Зад гърба й се виждаха оплетените в паяжини отделения за пощата. В някои от тях имаше късове хартия.

— Добре дошли в хотел „Парагон“ — тържествено каза тя. Изглеждаше още по-красива в светлината на насочените към нея фенерчета. — Сигурна съм, че ще прекарате приятно, няма по-хубав хотел в целия свят. — Кора пъхна ръка под плота на рецепцията, извади дървена кутия и я постави отгоре, вдигайки прах. — Но това е най-натовареният ни сезон — конгреси, сватби, семейни почивки… Надявам се, че сте си направили резервация. Господине? — Тя погледна към професора.

— Робърт Конклин — представи се учтиво той.

Кора се престори, че преглежда картичките в кутията.

— Съжалявам, май няма резервация за Конклин. Сигурен ли сте, че сте ни се обадили?

— Абсолютно.

— Това е съвсем необичайно. Нашият отдел за резервации никога не греши. Ами вие, мистър…?

— Магил — отвърна Рик.

— Е, имаме резервация на името на Магил, но е само една и е за жена, опасявам се. Видната историчка Кора Магил. Предполагам, че сте чували за нея. Тук отсядат най-известните хора. — Кора отново пъхна ръка под плота и извади дебелия хотелски регистър, вдигайки още повече прах. Отвори го и се престори, че чете имена: — Мерилин Монро, Артър Милър, Адлай Стивънсън, Грейс Кели, Норман Мейлър, Ив Монтан. Разбира се, само заможни хора могат да си позволят да отседнат тук. — Тя взе една картичка, поставена до камбанката. — Цените ни са от десет до двайсет долара.

— Когато двайсет долара са били цяло състояние! — изсмя се Рик.

— Всъщност ти не сбърка, като спомена някои от тези гости на хотела — намеси се професорът. — Мерилин Монро, Артър Милър и Ив Монтан наистина са отсядали тук. Монро и сценаристът имали семейни неприятности. След като Милър се разсърдил и напуснал хотела, Монтан пристигнал, за да утеши Мерилин. Коул Портър също е бил тук. Както и Зелда и Франсис Скот Фицджералд, Пабло Пикасо, херцогът и херцогинята на Уиндзор, Мария Калас, Аристотел Онасис, който е имал любовна връзка с нея, и тъй нататък. Всъщност Онасис се е опитал да купи хотела. „Парагон“ е привличал много прочути и могъщи хора. И също така неколцина, които са били с лоша слава. Например сенатор Джоузеф Маккарти. И гангстерите Лъки Лучано и Сам Джанкана.

Бейлинджър се намръщи:

— Защо Карлайл е позволявал на гангстери да отсядат в собствения му хотел?

— Бил е очарован от техния начин на живот. Вечерял е с тях, играл е карти с тях. Всъщност той е позволил на Кармин Даната да си наеме апартамент за постоянно тук. „Моя полог“, така го наричал Даната, когато не работел като бияч в Атлантик Сити, Филаделфия, Джърси Сити и Ню Йорк. Карлайл разрешил на Даната да си изгради трезор в апартамента. Това станало през студената зима на 1935 година, когато хотелът бил буквално празен. Никой не знаел за трезора.

— Но ако никой не е знаел… — Кора се замисли за миг. Сетне, сякаш без никаква връзка с разговора, изръси: — Това ми напомня за една слабост на филма „Гражданинът Кейн“.

— Така ли? — удивено попита Вини. — Невъзможно, това е шедьовър.

— С един голям недостатък. Във встъпителната сцена Кейн е старец, който умира в леглото си във великолепната си голяма къща. В ръката си държи снежна топка.

— Всеки знае тази сцена — обади се Вини. — С теб веднъж заедно гледахме филма по канал „Класика“. Но никога не си ми споменавала за недостатък.

Проумях го едва когато ти вече се беше преселил в Сиракюс. Кейн промълвява: „Розова пъпка“, а след това изпуска снежната топка и тя се разбива на пода в спалнята. Една сестра чува шума и се втурва през вратата. Изведнъж във всички вестници и кинопрегледи се разказва за мистерията на последните думи на Кейн: „Розова пъпка“. Тогава един репортер се заема да разреши загадката.

— Накъде биеш? — подозрително попита Вини.

— Е, ако сестрата не е била в стаята и вратата е била затворена, ако в спалнята не е имало никой друг, освен Кейн, когато е умирал, как така някой е разбрал какви са били последните му думи?

— По дяволите! — възкликна Вини. — Ти ми развали филма.

— Следващия път, като го гледаш, просто прескочи тази част.

— Но какво общо има това с трезора на Даната?

— Професоре — усмихна се Кора, — как е възможно да знаете за тайния трезор, поставен там през зимата на 1935 година, когато хотел „Парагон“ е бил празен?

— Ти наистина си най-добрата ми студентка! — възхити се Конклин. Сетне спокойно обясни: — Оказа се, че Карлайл е водил дневник, но не е писал за себе си, а за хотела, за всички интересни събития, които е наблюдавал през годините. Особено бил впечатлен от самоубийствата и смъртните случаи в сградата. Имало е три убийства. Някакъв мъж затрил бизнес партньора си заради измама. Една жена отровила съпруга си, защото заплашил, че ще я напусне заради друга. Тринайсетгодишно момче изчакало баща му да заспи и след това го пребило до смърт с бейзболна бухалка. Бащата от години блудствал с детето. Карлайл трябвало да използва цялото си богатство и влияние, за да не станат тези случаи публично достояние. След смъртта му… — От какво е починал? — прекъсна го Бейлинджър. — От старост, от сърдечен удар?

— Всъщност той се е самоубил.

Групата притихна.

Бейлинджър набързо надраска нещо в тефтерчето си под оскъдната светлина.

— Използвал е ловна пушка и изстрелът направо е отнесъл темето му — поясни професорът.

Дъхът на всички сякаш пресекна.

— Бил е отчаян поради тежкото си здравословно състояние ли? — попита Франк сред възцарилата се тишина.

— Докладът за аутопсията беше сред документите, които прегледах — каза Конклин. — Карлайл е бил в невероятно добра форма за мъж на деветдесет и две благодарение на строгия здравен режим и на програмата от физически упражнения, с които се опитвал да компенсира хемофилията. Не е оставил бележка. Никой не могъл да обясни защо се е самоубил.

— Умът му е бил в толкова добра форма, колкото и тялото — каза Рик. — Иначе не би могъл да скрие намеренията си от прислугата.

— През последните години от живота си Карлайл не е имал никаква прислуга.

— Сам се е грижил за себе си в това огромно място? — учуди се Кора.

— Но ако е бил сам… — Вини изглеждаше объркан.

— Искаш да кажеш, как са го намерили? — обади се Конклин. — Вероятно за първи път през живота си той напуснал хотела посред нощ, слязъл долу на плажа и там се застрелял. Още тогава Озбъри Парк бил така западнал, че намерили Карлайл едва на следващия ден по обяд.

— Как човек, страдащ от агорафобия, ще слезе на плажа за първи път през живота си, за да се самоубие? — невярващо попита Бейлинджър. — Това не ми звучи логично.

— Полицаите се чудели дали не е бил убит — разясни професорът. — Но по-рано през нощта било валяло, а на плажа се виждали само следите от стъпките на Карлайл.

— Звучи зловещо — каза Кора.

— След самоубийството на стареца неговите лични книжа били прибрани за съхранение в семейната библиотека на Карлайл. Тя представлява складово помещение в сутерена на една сграда в Манхатън, която всъщност е била бившата семейна къща. Тръстът на Карлайл е заемал сградата, докато не останал съвсем без средства.

— Сред личните му книжа е и дневникът, така ли? — заинтересува се Франк.

— Да. Когато избрах хотел „Парагон“ за тазгодишната ни експедиция, направих обичайните проучвания и разбрах за складовото помещение. Управителят на тръста ми позволи да прегледам материалите. Той се е опитал да се свърже с различни университети, за да наддават за книжата. Явно е сметнал, че съм упълномощен от моя университет да участвам в търга. Книжата бяха на мое разположение за един ден. Именно тогава открих дневника.

— Значи това не е било просто слух, а наистина има трезор в апартамента на Даната? — попита Бейлинджър.

— Всичко, което мога да ви кажа, е, че никъде не се споменава трезорът да е бил премахнат.

— По дяволите, тази експедиция ще се окаже по-интересна от обикновено! — Вини потри доволно ръце. — Е, разбира се, ще трябва да открием в кой апартамент е живял Даната.

— В номер шестстотин и десет — рече Конклин. — Според дневника това е апартаментът с най-красив изглед в хотела.

— По-добър от мезонета ли?

— Поради агорафобията си Карлайл не можел да понася големи прозорци. Гледката към океана би го ужасила. Но той е имал други начини да наблюдава. Когато споменах, че Аристотел Онасис е искал да купи хотела, не ви казах, че Карлайл не би го продал дори за баснословна сума. Без да направи основна реконструкция на хотела, като почти го разруши, Карлайл рискувал да стане за посмешище, а и вероятно биха го арестували.

— Чак пък да го арестуват! — усъмни се Рик.

— Да, поради голямото му любопитство. В сградата имало тайни коридори, откъдето можел да наблюдава гостите си без тяхно знание.

— Шпионки, двустранни огледала? — Бейлинджър бързо записваше.

— Карлайл бил болен не само от хемофилия. Запазил е дневника си, защото е смятал, че служи на обществото. Смятал себе си за нещо като кръстоска между социолог и историк.

— Кой друг знае за това?

— Никой — отвърна професорът. — Карлайл не е оставил наследници. Човекът, който ръководи тръста, не проявява почти никакъв интерес към книжата му. Това е един бюрократ с каменно лице. От онези, които не мислят за нищо друго, освен за пенсия, след като надхвърлят петдесетте. Върши работата си механично, със съвършено празен поглед. Напомня ми за моя декан в Бъфало. Скрих дневника най-отдолу под книжата на Карлайл, онзи никога няма да го забележи. Но ако някой университет купи тези документи, в края на краищата много хора ще научат онова, което току-що ви казах. Разбира се, това няма да има значение, понеже дотогава от хотела ще е останал само един празен парцел. Ето защо това е най-важната сграда, в която някога сме прониквали. Шансът да проверим и документираме историята на хотел „Парагон“ може да има голямо културно значение. И всичко това направо плаче да бъде описано в книга.

— Която вие ще напишете, надявам се — каза Вини.

— Да, това е моят финален проект. — Професорът имаше много доволен вид.

Кора погледна часовника си.

— Тогава е по-добре да тръгваме. Нощта вече отлита.

Бейлинджър приближи миньорската лампа до часовника си и с удивление установи, че е изминал почти цял час, откакто напуснаха мотела.

Кора погледна отделенията за пощата и пъхна ръка в едно от тях, за да измъкне пожълтяла хартия.

— Кредитната карта на мистър Али Карим май е невалидна. Управителят желае да говори с него. О, не се притеснявайте, мистър Карим, и на мен няколко пъти ми се е случвало това.

Като си сложи защитната каска, Кора се присъедини към останалите пред рецепцията.

— Много лошо, че асансьорите не работят — каза Вини. — Ще се наложи да изкачим много стълби. Ще можете ли да се справите, професоре?

— Опитай се да ме настигнеш.

Бейлинджър зорко оглеждаше тъмните ъгли, докато всички прекосяваха фоайето.

— Ей там е балната зала. — Конклин кимна към отворените врати вдясно, зад които се виждаше празно помещение, настлано с дъбов паркет.

— Ще ми позволиш ли да те поканя за следващия танц, Кора? — попита Рик.

— Боже мой! Програмата ми за танци е запълнена. Но най-важното е с кого ще се прибера у дома.

Рик надникна в балната зала, усмихна се и изчезна вътре. След миг от едно неакордирано пиано се разнесе „Лунна река“.

— Любимата ми песен — каза Кора.

— Малко е старомодна за момиче на твоята възраст — подразни я професорът.

— С Рик обичаме да гледаме онези стари романтични филми, за които е писал музика Хенри Манчини. „Скъпо сърце“, „Шарада“… „Лунна река“ е от „Закуска в Тифани“.

Бейлинджър си представи как Рик се мъчи да изтръгва мелодия от разбитите клавиши. Звуците отекваха в огромното помещение. Франк усети как нервите му се опънаха. Фалшивата мелодия не звучеше по-силно от гласовете им и никой отвън не би могъл да я чуе. Но въпреки това изглеждаше като оскверняване на затворената между тези стени отминала епоха.

Пианото замлъкна. Рик надникна иззад ъгъла и се усмихна глуповато:

— Не можах да устоя. Съжалявам.

— Ако е имало още плъхове наоколо, сигурен съм, че с това свирене си ги прогонил — каза Вини.

Рик се засмя и се присъедини към групата.

Стигнаха до величественото стълбище. Мраморните стъпала с разкошни перила се извисяваха нагоре, после се разделяха, виейки се още по-нависоко, и се губеха в сенките вляво и вдясно. Но групата не насочи лампите си натам. Всички се вторачиха в белезникавите петна по стълбите.

— От изпарила се вода са. Сигурно се е процеждала от дупки в покрива. — Под обувките на Вини изхрущяха парчета разбито стъкло, така покрити с мръсотия, че отломките не блестяха на светлината на лампите. — Водата е потекла чак дотук.

— Докато се изкачваме, внимавайте къде стъпвате — предупреди професорът. — Ще има прогнили дъски.