Луиз Бегшоу
Блясък (5)

Трета глава

— Какво правиш, откачалко?

Хелън докосна постелката пред себе си с чело и се опита да се съсредоточи в молитвата.

— Попитах какво правиш?

Усети остър ритник в ребрата си. Хелън се изпълни с гняв и страх. Познаваше този глас. Джули Менърс. Кралицата на кликите. И пълна кучка.

— Не харесвам а-ра-би — заяви Джули.

Хелън стисна зъби и вдигна глава, облегна се назад върху петите си, коленичила, и се помоли за прошка. Най-вече затова, че в момента й се щеше да разбие зъбите на Джули Менърс.

— Да не би да ме игнорираш? Изобщо не си и помисляй ти да игнорираш мен. Чалмаджийка!

— Аллах акбар — прошепна Хелън. Отново се приведе напред и докосна с глава земята в посока към Мека и светия храм.

— Вижте, момичета. Малката ни госпожица негърка от пустинята си мисли, че може да се държи високомерно в Съединените американски щати — ох!

Последва внезапно поемане на въздух и Хелън, все така със затворени очи, чу викове. Продължи да се моли. После чу как някой получи звучен шамар и след това ревна вбесено.

— Най-добре оставете на мира нашата приятелка. — Това бе Сали, разбра Хелън с прилив на благодарност. — Ти си едно грозно и дебело нищожество, Джули. Още не се е родил хирургът, който може да те превърне в красавица. Най-добре се помоли някой да сложи катинар на хладилника ти.

— Остави ме!

— Пусни я! — включиха се и поддръжничките на Джули.

— Надявам се да оставите Хелън на мира. Завинаги. Иначе ще ида направо при госпожица Милтън и ще й съобщя какво съм видяла. Ще ви изключат. — Това бе Джейн Морган, която говореше с перфектното си британско произношение и ги предизвикваше да продължат.

— Върви по дяволите, проклета англичанка! А ти, ти си провинциална пачавра! Целият свят знае, че Джими Кизнос ти е отказал среща миналата събота!

— Да бе, сякаш изобщо бих обърнала внимание на Джими. Толкова е грозен, че дори и ти би могла да излизаш с него! — върна й го Сали.

— Кучка! — изкрещя отново Джули, но Хелън усети, че вече беше по-далеч.

— Аллах акбар — прошепна тя отново малко по-настойчиво и се изправи, приключила с молитвата. Отвори очи и видя Джули и половината й банда да се отдалечават сърдити към другия край на игрището. Джули им показа среден пръст с идеално поддържан маникюр.

— Не й обръщай внимание. Тя е невежа — каза Сали, докато Хелън навиваше молитвеното килимче.

— Нарани ли те? — Джейн докосна ребрата на приятелката си през сивия пуловер.

Хелън потръпна.

— Не — излъга тя.

Със сигурност щеше да стане голяма синина. Но в главата й продължиха да звучат обидите. Негърка от пустинята. Чалмаджийка. Откачалка. А-раб-ка.

— Защо ме наричат така?

Иронията в случая бе, че постепенно, докато месеците отминаваха, Хелън усещаше, че губи част от идентичността си. Баба винаги й говореше на английски и арабският й закърняваше. Понякога се объркваше в някои от обичаите и не можеше да разбира напълно родителите си, когато те спореха и минаваха на родния им език.

Опитваше се да пази корените на културата си, но, разбира се, тези грубиянки не виждаха, че тя става все повече американка. Хелън беше просто а-раб-ка за тях и винаги щеше да остане такава.

— Само се фукат. Мислят те за странна, защото никога не излизаш с момчета.

— Джейн също не излиза.

— Опа! — възкликна кротко Джейн. — Изобщо не разбираш какво е да си тактична, нали Хелън?

— Какво означава „тактична“?

— Няма значение. — Сали отново кипеше от енергия. — Искаш останалите да те приемат, нали?

— Нали си има нас — отвърна Джейн, все още леко засегната.

— Но другите момичета… — Хелън се бореше с копнежа на аутсайдера да принадлежи към групата. — Останалите. Нали разбирате.

Джейн кимна. Разбираше я. Погледна към Сали.

— Съгласна съм. Никога не се отказват. Особено Джули и Мелиса и компанията им. Ужасно е досадно.

— Значи трябва да направим нещо по въпроса. — Сали се протегна, загорялото й момичешко тяло се изви като котешки гръб на слънцето. — Ще им го върнем — за онова, което се опитаха да сторят на Хелън.

Под меките извивки на южняшкото й произношение Джейн долови истински гняв и леко потрепери. Сали може и да не бе особено силна в учебните дисциплини, но не беше глупава. В нея имаше някаква стоманена нишка. А точно сега беше бясна.

— Хайде да направим парти — каза Сали след кратка пауза.

— Парти ли? — попита Хелън.

Джейн се усмихна. Хитро.

— Да. Истинско парти. Като най-страхотния купон за годината, на който задължително трябва да те видят, иначе все едно е свършено със социалния ти престиж. Нека малко натрием носовете на тези момичета. Да им докажем, че двете наистина сте ми приятелки. — В очите на Сали проблесна опасно пламъче. — И ако ви тормозят, ще има последици.

Тъмните очи на Хелън за миг се спряха на шумната и противна групичка момичета в другия край на игрището — те се смееха. Най-вероятно на нея.

— Но те няма да дойдат на нашето парти — каза тя. — Не разбирам.

Сали се усмихна на приятелката си. Понякога тя се чувстваше доста объркана, когато Хелън и Джейн си говореха. И двете бяха супер интелигентни и можеха да проумеят неща, които или не бяха по силите й, или я отегчаваха, но когато ставаше дума за великолепие и стил, Сали Ласитър бе в стихията си.

— О, ще дойдат — заяви тя хладнокръвно. — Нали, Джейн? Ще дойдат. Само трябва да направим партито достатъчно голямо и шумно и направо ще ме молят за покани. Ще се справите прекрасно, ако имате стил.

Пресегна се и потупа Джейн и Хелън по раменете.

— Трябва да разберете едно: блясъкът е оръжие.

И им намигна.

* * *

Хелън Яна стоеше в кухнята в дома си и внимателно наблюдаваше как майка й приготвя чая. Правеше го по марокански, като използваше пресни листенца от мента и много захар и го поднасяше в малки, изящно украсени чашки върху гравиран сребърен поднос. Това бе обичайният им следобеден ритуал, който винаги я успокояваше. Беше като късче от родината.

— Искаш ли чашка чай? — попита майка й, като внимателно подбираше английските думи. Баба настояваше да говорят на английски дори у дома.

— Благодаря — учтиво отвърна Хелън. Пое чашата и отпи внимателно. Чудеше се как да подхване темата.

— Днес намерих прекрасни праскови на пазара — обади се майка й и продължи да бъбри. Хелън огледа кухнята — беше модерна и стилна, но относително малка. Баба обичаше да се местят, искаше да живеят в най-добрия квартал, който можеха да си позволят. Това бе третата им къща за пет години. Все още не бяха в Бел Еър или Бевърли Хилс, но бяха в централната част на Лос Анджелис, на Трета улица, близо до сградата на Гилдията на писателите, в много престижен затворен комплекс. Хелън знаеше, че майка й и сестра й Жасмин много обичат сигурността, както и перфектно поддържаните морави, малките къщи — всички еднакви, развлекателния център на комплекса с басейн и спортна зала. Тук всичко бе чисто и подредено. Баба̀ бе купил една от по-малките къщи, а с останалите пари плащаше училищните такси на Хелън. Освен това бе купил много голям мерцедес, най-нов модел телевизор, домашен компютър и харчеше пари за подходящи костюми и часовници.

За баба външният вид бе всичко. Хелън обмисли това. Можеше ли сега да го използва в своя изгода?

Доста странно бе да растеш така, между два свята. С любящи родители, които обаче бяха лицемери. Да, баба и майка й отчаяно искаха да се впишат в тукашното общество. А Хелън отлично познаваше силата на копнежа. Усещаше го всекидневно в училище. Но освен това бяха мюсюлмани, не особено ревностни, рядко посещаваха храма, но все пак за тях правилата бяха едни, а за нея — други. Досега още не бе посмяла да доведе Сали или Джейн у дома. Особено пък Сали. Бяха с прекалено западни разбирания, прекалено решителни. Ако баба някога зърнеше нарочно скъсените поли на Сали, щеше да забрани на Хелън да се вижда с нея.

Дали имаше изобщо вероятност да я пусне на партито?

Хелън стисна здраво чашата си. Едва ли. Но все пак на нея й се ходеше, о, колко много искаше да отиде. И без това нямаше да върши нищо непозволено, помисли си тя гневно. Нямаше да пие алкохол, нито да се целува с момчета. Искаше само да може да е там, да бъде с приятелките си. Да е в центъра на събитията. Да натрие носа на онези, които я тормозеха.

Да види какво е да бъдеш като Сали — поне веднъж, поне за една вечер.

— Знаеш ли, мамо, в дома на приятелката ми Сали ще има голямо парти след две седмици. — Хелън се стараеше да говори с небрежен тон. — Тя е много богата, баща й има петролна компания.

— Твоята приятелка е прекалено млада за подобно нещо — изсумтя майка й под нос.

— Ами… няма да има никакъв алкохол — излъга Хелън. — А и родителите на Сали ще са там… нали разбираш, като придружители.

Майка й се обърна да я погледне, а устните й бяха стиснати здраво в тънка линия.

— Категорично не, Хелън. Звучи като нещо забранено — с момчета и срещи с непознати. Подобно разпуснато поведение не е за добро момиче като теб. Баща ти няма да разреши. Избий си го от главата.

— Но…

— Не — повтори майка й, а после мина на арабски за още по-голяма тежест: — Ла-а.

Хелън само сви рамене, сякаш не беше нещо важно, и довърши чая си. Прекият подход не бе дал резултат. Преди година, преди Сали и Джейн, тя щеше да приеме факта кротко, примирено, както винаги бе правила.

Тази вечер отказваше да се предаде.

Щеше да измисли начин. Бе твърдо решена.

* * *

Баща й се прибра у дома, целуна жена си и започна да й разказва как е минал денят му. Средна работа, без много поръчки. Вероятно се очертаваше сделка с внос на козметика. Майка й започна да говори бързо на арабски, който Хелън бе започнала да забравя заедно с избледняващите спомени за стария й живот в Йордания.

Внезапно й хрумна нещо. Стана и отиде в кухнята, сякаш нищо не я притесняваше, и започна да слага масата за вечеря.

— Хелън. — Гласът на баба бе строг. — За какво говори майка ти? Някакво парти? Не би трябвало дори да ме питаш за подобно нещо.

— О! — възкликна небрежно тя, докато изваждаше чаши за вода от шкафа. — Няма нищо, баба. Просто едно грандиозно събитие в имението на Сали в Бевърли Хилс. Мама не е разбрала — и без друго никога не биха ме поканили.

— Какво? — примигна той.

Хелън сви рамене.

— Сали е мила с мен в училище, но те двете с Джейн, естествено, се движат в различни социални кръгове.

— Обясни ми! — мрачно нареди баба̀.

— Ами, както знаеш, бащата на Джейн е посланик. И има титла „почитаем“. Това е английска титла, той е аристократ. А Сали е една от най-богатите наследнички в Америка. Имам предвид, няма начин — нашето семейство едва ли би могло да се надява да се покаже пред обществото в подобна компания. Партито на Сали е много престижно, само за най-отбраните момичета в училище. Нямам нищо против.

Лицето на баща й бе почервеняло.

— Искаш да кажеш, че уж ти е приятелка, но не те е поканила?

— О, покани ме. След като й казах, че ти никога не би ми позволил да ида. Така хем може да каже, че ме е поканила, хем знае, че няма да се появя там — в компанията на важните момичета. Техните бащи са най-малкото известни филмови продуценти. — Хелън се усмихна леко. — Такъв е животът баба, знаеш как е в този град.

— Не. Няма да стане. — Баща й поклати глава. — Ние сме също толкова добри, колкото и те.

— На партито ще има придружители — намеси се и майка й. — Може би и посланикът ще бъде там. Би било хубаво дъщеря ни да познава такива хора.

— Взех решение. — Гласът на баба̀ беше строг. — Ще отидеш. Кажи й, че съм ти позволил да идеш. Ще те взема в десет и половина. Естествено, ще бъдеш облечена скромно и ще стоиш при приятелките си от училище. Само момичета.

— Но Сали не смята, че…

— Едва ли може да си вземе поканата обратно. Не! Моята дъщеря е също толкова добра, колкото и другите. Както и семейството ни. — Той изсумтя под нос. — Ще отидеш, Хелън, не спори с мен!

Дъщеря му се извърна, за да не види той тържествуващата й усмивка. Не разбираше родителите си напоследък, но все още знаеше как да надхитри баща си в собствената му игра.

— Разбира се, татко — покорно каза Хелън. — Не бих си и помислила.

Сали щеше да я подготви за партито. Щеше да е скромно преобразяване и не виждаше защо да не приеме. Най-добрият подход в този случай бе просто изобщо да не казва нищо на родителите си. По-добре да ги моли за прошка, отколкото за разрешение.

* * *

Джейн прелистваше страниците на учебника по математика, мъчейки се да се съсредоточи върху задачите. Но през прозорците на всекидневната се виждаше пътеката към скалите на брега, която я мамеше навън. Беше прекрасен октомврийски ден и не можеше да се концентрира. Може би трябваше да зареже числата и вместо това да се захване с някоя от биографиите. Това й беше хоби — да се рови в живота на другите. Особено харесваше книгите, чиито герои бяха постигнали успех, след като са имали трудно детство. Можеше да се идентифицира с тях.

Вярно, живееше в луксозна малка къща под наем в Малибу, оборудвана с всички модерни удобства, имаше си икономка и шофьор. Но си нямаше близък човек, който наистина да е загрижен за нея. Както си напомняше често, не можеш да платиш на някого да те обича.

Запита се с присвито сърце какво ли прави точно сега баща й. При последното му обаждане гласът на Томас Морган звучеше по-напрегнато от обичайното. Не би трябвало да се притеснява за него, но се тревожеше. Надеждата, че някой ден той ще я обикне, никога не угасваше напълно.

— Джейн! — Детегледачката й Консуела я викаше от дневната, където гледаше любимия си телевизионен сериал с голям пакет чипс. — Приятелките ти са тук.

Джейн подскочи и бутна настрани книгата. Какво? Сали никога не идваше насам. В къщата й нямаше нещо, което Сали да си няма у дома, и то десет пъти по-хубаво — винаги се събираха заедно в имението. Но сега наистина видя как личната й бяла лимузина паркира пред входната врата, или поне се опитваше да се побере там.

— Гледай да се прибереш преди девет, не забравяй за вечерния час — обади се вяло Консуела.

— Да, разбира се. — Отнасяше се към това със заслужено презрение. Консуела изобщо не се интересуваше какво прави тя.

— Хей, качвай се. — Сали отвори вратата. — Отиваме в салон за красота. И при добър очен лекар.

— Защо? — подозрително попита Джейн и побутна очилата си по-нагоре върху носа си.

— Недей да спориш с мен, скъпа. Ще се погрижим за теб.

Хелън надникна засмяна.

— И аз ще ходя.

— И двете. Няма да приема отказ — категорично заяви Сали. — Качвай се. Веднага!

* * *

— Опитай тези. — Очният лекар се наведе към нея и й подаде друг чифт лещи. — Не се притеснявай, ще свикнеш, всички ги изпускат първия път.

— Съжалявам… — Джейн се засрами. Мразеше непохватността, както и всички прояви на липса на контрол всъщност.

— На върха на пръста… точно така.

— О! — Джейн зяпна. Но пък можеше да вижда! Примигна.

— Сега другата.

Тя я сложи и отново примигна. Погледът й бе малко замъглен, после се изясни.

— Какво ще кажеш? — попита лекарят.

— Изглежда страхотно! — одобри Сали.

— Много си хубава — съгласи се и Хелън. — Много.

— Не се шегувайте — сърдито измърмори Джейн, но не можа да потисне усмивката си. Без очилата лицето й бе толкова… различно.

Изглеждаше по-добре. По-хубава. Да, почти красива, по своя си различен начин.

— Благодаря, докторе. Изпратете лещите й в нашето имение, нали става?

— Разбира се, Сали. — Доктор Мадрид се усмихна любезно. Дъщерята на милиардера получаваше каквото пожелае. Ако искаше от него да се прави на доставчик, той нямаше нищо против. — За мен ще бъде удоволствие…

— Хайде. — Сали вече дърпаше Джейн за ръката. — Още не сме започнали истински с теб.

* * *

— Не знам…

Джейн се размърда неловко на стола, фризьорът бе стиснал в ръка кичур от косата й. Тя все още се опитваше да свикне с лещите и докато примигваше, лицето й сякаш плуваше в огледалото.

Фризьорът се бе хвърлил към Сали, сякаш тя бе отдавна изгубената му най-добра приятелка. После, когато тя му бе представила Хелън и Джейн, имаше доста цъкане с език и шумни въздишки през зъби.

Сега подскачаше наоколо й като цирково пони и често хващаше цели шепи от косата й с превъзбудени жестове. Не че много се интересуваше от външността си, но Джейн все пак не искаше той да я смята за някаква монахиня.

— Естествено, че не знаеш. Ако знаеше, нима щеше да изглеждаш така? — Морис щракна с пръсти. — Неее! Аз съм художникът, скъпа, а ти си платното. Нека оставим специалистите да си вършат работата. Разбрахме ли се?

Той заглуши протестите й.

— Виждаш ли приятелките си, сладурче?

Морис завъртя стола й — тук беше и Сали, чиято златиста грива в момента издухваха със сешоар, както и Хелън, на която правеха маникюр.

— Така, те знаят какво правят… Сали най-вече. Тъмнокосата е стеснителна, но поне е на прав път. Ти имаш нужда от помощ. Голяма помощ. Знаеш това, нали?

Джейн преглътна гордостта си.

— Да.

Нямаше смисъл да ходи на партито на годината като почетен гост — да блесне повече от Мелиса, поне веднъж, — ако щеше да остане сама и залепена до стената.

Не. Нямаше да стане. Независимо дали й харесва, или не, Джейн Морган щеше да се съревновава. В нова област.

— Давай смело! — кратко отсече тя.

— Наистина ли? — Той грейна.

— Разбра ме. Искам пълна програма.

Красотата иска жертви. Нужни бяха часове, дълги часове, а за Джейн — и скучни. Миене, сресване, подстригване, боядисване, сушене.

— Винаги ли отнема толкова време? — оплакваше се тя, докато Морис завиваше хилядното парче фолио върху току-що подстриганата й коса.

— Необходимо е търпение — въздъхна той.

Джейн отново се загледа в модното списание. Беше ужасно скучно. Пазаруване! Кой, за бога, се интересуваше от това? Зеленото било на мода, така ли? И какво от това? Цветовете на дъгата не бяха безброй. Някой щеше ли да се оплаче, ако тя се облече в синьо? Естествено, че не.

Жените наистина ли бяха толкова глупави?

— Наведи глава назад — нареди Морис. — Това ще боли… малко.

— Какво е това?

— Топла коламаска. Прекалено симпатична си, за да ходиш с една вежда.

— Ооох!

* * *

— Ще ти направя френски.

— Моля?

— Френски маникюр на ръцете и краката. Безцветен, не си готова за нищо по-фрапиращо.

— Щом е безцветен, какъв е смисълът? — попита Джейн, загледана в ръцете си. Другите две момичета бяха отишли на кафе в заведението отсреща. Тя все още бе заклещена тук и онзи тиранин Морис не й даваше да погледне в огледалото.

— Ще видиш — отвърна той тайнствено.

Най-сетне всичко свърши. Десет минути след като Хелън и Сали се бяха върнали, стиснали замразения си йогурт без мазнини, Морис изключи от контакта модерния си метален сешоар.

— Естествено още не съм я гримирал — скромно отбеляза той. — И, както сами разбирате, има нужда от дрехи… повече цвят. Но все пак!

Той ги подкани да се приближат, завъртя стола и махна черната коприна, с която бе закрил огледалото.

— Свети боже! — изпищя Сали.

Хелън зяпна безмълвно.

— Майчице мила! — Джейн се почувства като малко дете. Закри уста с ръка. — Майчице мила…

Косата й, подстригана до нивото на раменете, бе изпъстрена с деликатни бронзови кичури. Беше изключително жива и обемна, липсата на тежест й придаваше плътност, каквато преди нямаше. Без онази дебела плитка, свита на кок, Джейн се чувстваше лека като перце. Гъстите й сключени вежди бяха изчезнали и на тяхно място се бяха появили извити дъги, които отваряха лицето й. А върху ръката, закрила в момента устата й, блестяха лакирани нокти с красиви бели полудъги.

— Почакайте да й сложим малко грим. — Морис се изпъчи. — Истински магьосник съм, нали?

— Не. Имаше страхотен модел, върху който да работиш — усмихна се Сали. — Но наистина си много добър. — Тя се наведе и целуна по бузата възмутения стилист, при което пъхна в ръката му петстотин долара.

Морис се ухили доволно.

— Мерси, шери. Беше истинско удоволствие.

* * *

— Сега отиваме за рокли — енергично обяви Сали.

— Ще изглеждаш фантастично — обади се Хелън зарадвана и се усмихна топло на Джейн. Толкова хубаво бе да я види как разцъфтява — беше много умна, но невинаги особено женствена. Сега бяха извадили на преден план красотата й. Кой би посмял сега да тормози Джейн? Кое момиче изобщо би си го помислило? Приятелката й бе преобразена, по-хубава и от нея. Но Хелън не бе завистлива по природа и просто се радваше за Джейн. И тя самата имаше своята красота, все пак. Това й носеше известна утеха в живота, който никак не бе лесен — също като приятелството им. Хелън инстинктивно разбираше това. Горката Джейн. Колкото и да се ядосваше на баба̀, тя поне имаше семейство. Като Сали. А какво имаше Джейн? Един безполезен баща, който дори не заслужаваше да бъде наричан такъв.

Джейн Морган бе толкова студена, винаги бе толкова сдържана. Сърдита на целия свят, на живота. Хелън, която бе нежна и сърдечна, се надяваше някой ден приятелката й да се ожени, но не бе сигурна в това. Понякога Джейн демонстрираше категорично желанието си да стане раздразнителен и опак професор в някой университет — заклета стара мома. А това би било жалко, защото ако Джейн се нуждаеше от нещо, то това бе именно семейство. Истинско семейство. Може би любовта към собствените й деца щеше да излекува душата й, мислеше си Хелън.

— Не само за нея — и за двете. — Топлият южняшки тембър на Сали прекъсна размислите й.

— Не можеш да ми купуваш рокля! — Хелън бе отчасти поласкана, отчасти обидена. За разлика от Джейн, нейното семейство имаше пари. — Ще дойда с моя рокля.

— Искам да те преобразя — примоли се Сали. — Също като Джейн. Само си представи какво ще стане, след като гримьорката се заеме с нея!

— Не, не. — Хелън поклати глава. — Аз не нося дълбоки деколтета, Сали. Не съм като теб.

— Какво? Да не би да ме смяташ за разпусната? — Очите й блеснаха опасно. Ако имаше някаква слабост, това бе да й се присмиват. Ужасно мразеше това. Какво толкова, че не е особено добра ученичка? Тя имаше отличен усет към реалния живот.

— Естествено, че не — опита се да се измъкне Хелън. Очите й се плъзнаха по прилепналата бяла рокля на Сали, която не оставяше никакво съмнение относно внушителните извивки на фигурата и златистия загар на кожата й. Ако баба някога я зърнеше облечена така, щеше да получи удар! — Просто не мисля, че имаме еднакъв стил.

— Спокойно. Знам го, знам какво ще подхожда и на двете ви — кимна Сали. — Организирам това парти за вас. Доверете ми се.

— За нас — обади се и Джейн я побутна с лакът. Хайде! Сали обичаше да бъде лидер на малката им групичка. Партито беше нейно, то щеше само да затвърди неприкосновеното й положение на звезда, да покаже несметното й богатство.

Всичко, което притежаваше Поли, щеше да бъде на Сали. Какво от това, че бащите на другите момичета са прочути режисьори или известни продуценти? Когато Сали Ласитър пораснеше, тя щеше да може да си купи цяло студио и да наема или уволнява, когото си реши.

Това парти бе тренировка за бъдещето за Сали.

— Добре, тогава. За нас. Тримата мускетари!

— Моля? — не разбра Хелън.

— Няма значение — махна Сали. Тя нетърпеливо задърпа двете момичета. Преобразяването им бе като игра с пораснали кукли Барби. Обожаваше приятелките си и искаше те да изглеждат възможно най-секси. — „Ниймън Маркъс“. Веднага. Очаква ни личен консултант в пазаруването!

Хелън погледна към Джейн и сви рамене. Сали бе истинска стихия, когато бе в такова настроение. Най-добре беше да й се подчинят!

* * *

— Дами, изглеждате прекрасно. — Управителят на магазина се прехласваше най-възторжено. Естествено, всичко това означаваше солидни продажби за него, но Джейн забелязваше и блясъка в очите му — бе възхитен. — Наистина сте изключителни. Направо ще смаете всички!

— Какво мислите, момичета? — Сали дори не се опита да прикрие тържеството в гласа си. Двете й приятелки бяха излезли от пашкулите си и трябваше да са й благодарни за това. — Доста привлекателно трио сме, нали?

Отражението в огледалото, което покриваше цялата отсрещна стена, потвърждаваше оценката й.

Сали — руса, с прекрасен тен, зашеметяваща, в изумителна рокля от златни пайети с нежни къдри по деколтето, съвсем къси бухнали ръкави и пола с формата на рибя опашка. Приличаше на русалка от приказките.

Джейн — току-що разкрасена, сега гримирана от стилистката на щанда на „Шанел“. Косата й — блестяща и жива, а деликатните й черти — подчертани с грим в естествени цветове и лек блясък, който изтъкваше младостта й. Тя беше с тясна и дълга рокля от тъмнозелено кадифе, което подхождаше на смарагдовите й очи и медните кичури в косата й.

Хелън — екзотична и аристократична. Съобразявайки се с произхода й, Сали бе избрала за нея рокля с дълги ръкави и разкошен пищен шлейф, творение от сатен и дантела в цвят на олово и светлосиво, с подхождащо й наметало от агнешка вълна, меко като пух. Около шията й имаше тясно колие от дребни перлички.

Приятелките й протестираха, че не могат да приемат нещо толкова скъпо.

— По дяволите — избухна Сали. — Баща ми не си брои парите, момичета, той ги мери в килограми. И щом иска да ме глези, аз пък искам да поглезя вас. Ние сме приятелки, така че престанете с глупостите.

Много хора й се подмазваха, но тя знаеше, че тези двете момичета наистина я харесват; всъщност, щяха да я харесват дори и ако нямаше нищо. За човек в положението на Сали това означаваше много. Всъщност означаваше всичко.

— Щом казваш, благодаря ти. — Хелън я целуна развълнувана по бузата. Роклята бе прелестна, скромна, но и стилна, и родителите й нямаше да имат възражения.

— Благодаря ти, мила. — Джейн прегърна здраво Сали. Не би могла да произнесе и дума повече, без гласът й да потрепери.

Не можеше да повярва колко много я бе променила Сали. Без очилата, с малко грим, боядисване и подстригване на косата — направо не можеше да познае себе си. Онези отвратителни момичета, които се бяха опитвали да превърнат живота й в ад, също нямаше да повярват на очите си.

Джейн имаше остър ум, но й липсваше самоувереност. След партито това щеше да се промени.