Луиз Бегшоу
Блясък (27)

Двадесет и пета глава

— Не може да е вярно. Не.

— Ужасно съжалявам.

— Беше с мен само преди три часа. — Чувстваше се страшно глупаво и не спираше да го повтаря. — Беше си добре. Не може ли да му сложите гипсова яка?

Ахмед лежеше там — тя направо не можеше да повярва, че наистина е той — целият превързан и омотан, с разни тръбички и системи, включени в ръката му. Около нея се вихреше пълен хаос — много напрегнат ден в спешното отделение на една ужасна болница във Венис бийч.

— Преместете го — сопна се Хайя. — Сложете го в самостоятелна стая.

Апаратите зад леглото на съпруга й издаваха пиукащи звуци. Това я успокояваше. Все още бе с нея, беше жив.

— Госпожо Ал Яна. — Лекарката, млада жена от корейско потекло, се стараеше да бъде любезна. — Нямаме такива възможности тук, госпожо…

— Тогава го преместете в частна клиника! Ще платя, колкото е нужно — каза Хайя, през сълзи. — Имам пари.

— Не става въпрос за това. Няма смисъл, госпожо, Ал Яна. Катастрофата е била много тежка — другият шофьор е загинал на място…

Какво я интересуваше? Това бяха просто думи.

— Съпругът ми е още жив — ядоса се тя. — Маш Аллах. И искам той да получи най-добрите грижи… и ще остана до него, затова ми пригответе легло или кушетка, нещо.

— Той не е жив — безизразно отвърна лекарката. — Госпожо, много съжалявам, но вие не разбирате. Съпругът ви е мъртъв. Настъпила е пълна мозъчна смърт. Мозъчният му ствол е мъртъв.

— Хората се събуждат от кома — прошепна Хайя. Сълзите се стичаха по бузите й.

— Той не е в кома. Мъртъв е.

Тази жена бе самият дявол!

— Тогава защо… — Гласът й прекъсна, задавен от хлипане. — За какво работи този апарат? Чувам сърдечния му ритъм. Виждам го!

— Изкуствено поддържане на сърцето. — Лекарката виждаше, че съпругата е на път да изпадне в истерия. Трябваше да продължи. — Поддържаме го с надеждата, че може би ще се съгласите да дарите органите му. Това означава само, че сърцето му бие. От вас зависи, госпожо. — За хиляден път в този ден доктор Ким се постара да говори търпеливо. — Имам един много болен баща на две деца, който се нуждае от черен дроб, както и една много бедна пациентка, която чака за сърце и няма други възможности. — Хайя изглеждаше поразена. — Нуждае се от спешна трансплантация. Съжалявам, че няма време да решавате. Ако отговорът ви е отрицателен, веднага ще изключим апарата и патоанатомът ще си свърши работата. Леглото ми е нужно. — Тя посочи към плачещата и обезверена тълпа отвън. — Виждате как е.

При тези забързани и измъчени думи някакво странно чувство на невероятен покой обгърна Хайя. Той си беше отишъл, беше се пренесъл в Рая, а тя щеше да остане сама. Аллах е всемилостив, каза си тя наум.

Ахмед го нямаше. Неговото голямо сърце би протегнало ръка на нуждаещите се. В това, да спаси чуждия живот, все пак имаше макар и малка трошица утеха.

— Да. Ще подпиша формуляра. Вземете каквото ви е нужно — каза тя, — а после ми го върнете. Още днес. Трябва да бъде погребан веднага. Той е мюсюлманин, вярващ човек. Не можем да отлагаме погребението.

Доктор Ким направо не можеше да повярва. Опита се да прикрие усмивката си, но облекчението и изненадата й бяха прекалено големи.

— Благодаря ви, благодаря. Ще донеса формуляр за съгласие и обещавам да побързаме с аутопсията. Кажете ми къде искате да… — гласът й заглъхна — го изпратим.

* * *

Хайя действаше като робот. Обади се в Египет и на родителите му. Изслуша оплакването на майка му. Обади се в джамията, която посещаваха. Свърза се и с майка си и баща си, като им забрани да идват при нея. Не още. Ахмед лежеше там, в погребалния дом, а тя бе в Холивуд, отново сама, вдовица на двайсет години. Кой щеше да се ожени сега за нея?

Нямаше значение; тя не искаше никого. Ахмед бе целият й живот, нейната голяма любов, слънцето и звездите за нея. Без него животът й се струваше напълно безсмислен.

На погребението дойдоха малкото опечалени, които успя да събере — нейните приятели и мюсюлманите, които работеха за тях в „Секхмет“, — нямаше много хора да застанат край гроба му, да оплакват загърнатото му в саван тяло.

Тя се опита да се помоли, но не почувства нищо. Нищо, освен мрака, който я обгръщаше. Без всякакви чувства тя се взираше в пространството.

Телефонът звънна. Хайя го вдигна автоматично.

— Ало? Госпожо Яна?

— Да?

— Обажда се доктор Невинс.

— Здравейте.

— При мен са резултатите от изследванията ви. И всъщност имам много добри новини!

Американката говореше с професионално бодър тон, от който на Хайя й се прииска да тръшне слушалката.

Не, нямате, помисли си тя. Вече няма никакви добри новини.

— Не сте безплодна. Такива неща просто се случват понякога. Нужно е малко повече време, отколкото сме планирали. Всичките ви показатели са нормални. — Лекарката продължи да бърбори. — Може би съпругът ви е имал по-малък брой сперматозоиди, хубаво е да го накарате да се изследва…

Ярост изпълни гърдите на Хайя.

— Трябва да затварям — каза тя.

— Но всичко това е хипотетично — ведро продължи жената. — Защото, знаете ли, вие сте бременна. Поздравления!

Хайя потрепери.

— Какво?

— Бременна сте. Минали са едва около три седмици от зачеването, но определено сте бременна. Вече има и сърдечен пулс, което силно увеличава шансовете за успешен първи триместър. Затова откажете алкохола — пошегува се доктор Невинс.

— Това е забранено от религията ми. Аз не пия. — Хайя се олюляваше. — Трябва да затварям — повтори тя и остави телефона.

О, Господи! Бременна!

Значи затова се чувстваше толкова изтощена. Затова…

Хайя хукна към банята и повърна.

* * *

През първите два месеца не каза на никого. Не можеше да понесе и това след всичко останало. Не и да се суетят около нея и да я съжаляват — това щеше да я довърши.

Достатъчно й бе, че се налагаше да отлети за Египет и да се потопи в един свят, с който едва се справяше: да даде разпореждания на адвокатите, да продаде къщата, да понесе гнева на родителите му, които обвиняваха нея за смъртта на Ахмед. Нали именно тя го бе замъкнала в Америка, онази безбожна и упадъчна страна, където бе загинал.

Чакаше я и много друга работа. Трябваше да освободи персонала, да им плати компенсации — щедри. Хайя се погрижи всеки да получи шест месечни заплати, които изплати с парите от продажбата на къщата в Кайро.

Но не можа да понесе да продаде килимите, лампите, копринените възглавнички, всичко, което той бе събрал в дома си; доказателството за прекрасния му усет към красивото, с който бе оценил и самата Хайя и бе решил, че я харесва. Събра всичко и го изпрати в Лос Анджелис. Всички я съветваха да продаде цялото имущество на едро. След като тяхната марка бе утвърдена на пазара, имаше оферти за килимите, за самата галерия и за всичко.

В действителност Хайя осъзна, че не може да поддържа бизнеса. Дори и ако притежаваше емоционалната сила. Тя бе вдъхновението, духът на „Секхмет“, но нямаше понятие от детайлите. Поддържането на стоковата линия, управлението на персонала, заплати, дистрибуция — с всичко това се бе занимавал умело Ахмед. Тя не се чувстваше в свои води там.

Закри компанията, като предложи на американските работници компенсация от три месечни заплати — техните надници бяха много по-високи — и продаде галерията. Но стоката прибра на склад.

Хайя не беше богата, но сега разполагаше с малко пари. Достатъчно за около година или две, колкото да може да си поеме дъх. Щяха да й стигнат за раждането на детето. Неговият син или дъщеря. Частица от любовта му, която щеше да се върне при нея.

Точно сега това бе всичко, което я интересуваше.

От друга страна, нямаше да й стигнат задълго. А Хайя нямаше желание да се върне в дома на баща си. Обичаше родителите си, но беше независима жена. Което означаваше, че по един или друг начин, все някога щеше да й се наложи да си изкарва прехраната — и дори много повече. Трябваше да осигури на това дете всичко, за което той би мечтал. Всичко друго щеше да е предателство.