Луиз Бегшоу
Блясък (22)

Двадесета глава

И нещата се промениха. Не стана за една нощ; Марк Фиск, колкото и да бе впечатлен от вида на жена си, с мъка се раздели с петдесет хиляди долара — магазинът на Илейн никога не бе носил някаква печалба. Двете момичета, които работеха там досега, ревнуваха от Сали и се опитаха да й се противопоставят, докато Илейн не им показа кой е шефът. Майсторите и декораторите бяха мързеливи и всичко се превръщаше в непрекъсната борба.

Но Сали упорстваше. Трябваше. Сега имаше работа и поставена цел. Докато всички останали мързелуваха, тя работеше като фурия, боядисваше, декорираше, издирваше подходящи модерни произведения на изкуството, стилни огледала, поръча бронзови букви високи близо метър, редактираше и после отново преправяше обявата в местния вестник. Ремонтът се проточи цели три месеца, но пък тъкмо имаше време да се изостри любопитството на всички в Хартфърд.

Когато дойде денят на голямото откриване, всички приятелки на Илейн бяха там, както и няколко любопитни момичета от гимназията. Сали бе обучила другите две служителки в най-основните правила на козметиката и ги остави да се занимават с педикюр и масаж на врата, докато тя прехвърчаше от стол на стол и преобразяваше дамите от малкото градче за по десет минути на всяка. Скубеше вежди, които не бяха докосвани десетилетия, изтриваше яркия и грозен грим и го заменяше с телесни тонове, изсушаваше внимателно косите им, които иначе бяха покрити с гел, показваше на домакините, които бяха свикнали с плитки и кокове, какво означава естествен стил.

Възторжените им възклицания пред огледалото не носеха никакви приходи в касата, но Сали имаше вяра. Нямаше друг толкова солиден бизнес като красотата. Стигаше само да покажеш на жените, че има значение…

А магазинът, след толкова труд, изглеждаше невероятно. „Родео гърл“ приличаше на част от „Родео драйв“. Нямаше ги пожълтелите списания и белещата се боя, както и старото радио, от което звучаха новини за трафика и прогнозата за времето. Сали бе накарала да сложат затъмнени стъкла на витрините, стилни надписи и секси лого на магазина, което представляваше момиче от родеото с високи каубойски ботуши и риза, вързана на кръста. Няколко телевизионни екрана бяха включени на музикалния канал с кънтри и уестърн музика, който бе местният еквивалент на MTV и където по цял ден се въртяха хитовете на мускулести и небръснати каубои, както и модерни звезди на кънтри стила.

Салонът прославяше Тексас и модерния стил. Хартфърд никога не бе виждал подобно нещо. По-възрастните дами моментално запълниха часовете за процедури и дъщерите им трябваше да се борят, за да се докопат до място вътре. Сали бе заета от девет до пет всеки ден, а понякога и през уикендите. Беше изтощително, но и вълнуващо. А и със заплатата й можеха да си позволят някои по-луксозни стоки.

След около месец започна да получава и сериозни бакшиши. Вместо да похарчи парите, Сали ги внасяше в банката. Още не бе сигурна накъде е тръгнала, но едно знаеше със сигурност — нямаше да остане тук завинаги.

Илейн Фиск се радваше на славата си и обираше всички лаври. Сали нямаше нищо против, стига да получаваше чека си. А и Илейн й позволяваше да задържи всички бакшиши, което почти удвояваше основната й заплата. Докато основната грижа на Сали бе да поддържа собственичката на салона в отлична форма, Илейн не се оплакваше. Съпругът й започна да прибира печалба от салона още след третия месец, така че и той бе доволен. А докато наблюдаваше как Сали прави чудеса с дамите в малкото градче, Илейн откри дълбоко скритото си себеуважение. Сподели със Сали, че иска да отслабне и тя й състави програма за хранене и ежедневни дълги разходки — нещо, което можеше да прави незабележимо, без да я усетят завистливите й приятелки. Казваше й откъде да си купува вкусни и полезни готови салати. След известно време Илейн започна да облича рокли с по-малък размер, а после и с два размера по-малки…

През първите шест месеца животът на Сали доби установен ред: работеше, внасяше заплатата си в банката, учеше бизнеса в движение. Прекарваше свободното си време у дома и се грижеше за Мона, доколкото можеше. Понякога се чувстваше гузна, че не може да преобрази и майка си така, както променяше Илейн Фиск. Но за да се пребори с депресията и алкохолизма на Мона, Сали трябваше да е с нея през цялото време и се налагаше да направи своя избор. Точно сега „Родео гърл“ й даваше възможност да спести малко пари и й осигуряваше по-добро образование, отколкото можеше да получи в някой треторазреден колеж.

Сали се стараеше да не мисли прекалено напред. Гледаше графикът й да е пълен и банковата й сметка да расте, макар и бавно. Така й беше по-лесно да се справя с всичко.

* * *

— Виж я само — каза Лео Фиск.

Поршето му беше паркирано от другата страна на улицата и трима от приятелите му бяха вътре. Бяха свалили гюрука и сега зяпаха как Сали излиза пред магазина и целува по бузата Луси Дрю.

— Коя от двете? Сега Луси е готина — отвърна приятелят му Бари.

— Я, стига. — Лео само изсумтя презрително. Определено не би отказал на Луси Дрю с новата й сладка прическа и вталени дрехи, както и драматично плътните устни, които Сали я бе научила как да подчертава. Но Сали Ласитър бе цяла класа над Луси.

Над всички. Вече от месеци я гледаше как влиза и излиза от магазина на майка му. Първоначалният план бе да се отбие, да се помотае там и да я гледа как върши черната работа, като например да мете пода — представяше си колко ще е секси — да остави Сали да пофлиртува с него, мъчейки се да привлече вниманието му. В крайна сметка, без неговото ходатайство майка му нямаше да я назначи на работа.

Само че не се бе получило така. Още от първия ден Сали бе заобиколена с хора, отначало работниците, а после и клиентите. И беше съвсем очевидно, че тя е главният фактор в „Родео гърл“, независимо какво разправяше майка му пред хората. Лео вече нямаше власт над нея.

Днес бе облякла къса пола, обувки с нисък ток и кремава копринена блуза. Гладките й крака с приятен загар сякаш бяха безкрайни. Светлата й коса бе вързана отзад на ниска опашка, а когато се смееше, в устата й се разкриваха бели зъби.

Всички онези наперени и отчаяно копнеещи за вниманието му ученички, с които се бе забавлявал и беше водил в леглото си, бледнееха пред Сали. И колкото повече се отдалечаваше от него, толкова по-силно я желаеше.

— Да, хубава е — съгласи се Бари.

— Жалко, че не спа с нея, когато имаше възможност — отбеляза Саймън Бернардило.

— Та той никога не е имал шанс. Забрави ли? Мацката направо го отряза — обади се от задната седалка Кийт Бранд.

— Вярно — засмя се Бари.

Саймън започна да си тананика „Мечти, мечти“ на „Евърли брадърс“ и другите двама досадници се заляха в смях.

— Млъквайте — сряза ги Лео. — И тя е като всички други мацки, момчета. Хайде да идем да поиграем футбол.

Силно подразнен, той включи на скорост и натисна педала на газта. Колата потегли със свистене на гуми; в страничното огледало забеляза как Сали погледна в тяхната посока без интерес и после се върна в магазина.

Това го караше да кипи от гняв. Малката хитруша го беше измамила. Беше дошла при него, сладка като бонбон, беше го подмамила, като отлично знаеше, че няма да излезе с него. Мразеше я. Сали трябваше да му е благодарна и да е съгласна на всичко. Трябваше да му се моли покорно да я хареса. Сега ролите им бяха напълно разменени. Тя имаше работа и на практика бе самостоятелна, а той още ходеше в гимназията! Вярно, беше в последния клас, но все пак си бе унизително. Работеща жена и някакъв си ученик…

Лео бе истински паун. Мразеше приятелите му да му се присмиват. Недопустимо. Налагаше се да научи това момиче какво означават добри обноски. Тя щеше да излезе с него, и то пред очите на всички. Иначе…

* * *

Тръгна си едва след тренировката, за да не се набива на очи, после отиде до сервиза на баща си на Пета улица, където имаха разрешително за продажба на алкохол и никой не задаваше много въпроси. Лео се запаси добре — няколко стека бира и половин литър водка. Харесваше му най-много, защото после не се усещаше толкова в дъха ти. И беше силен алкохол. Напитка за мъже, нещо, което да му вдъхне смелост, преди да се изправи срещу Сали. Тя имаше навика да му отказва хладнокръвно и надменно, а Лео не искаше да поема рискове. Искаше да й покаже кой е господарят. Прибра бирата в багажника, после отвори водката и отпи голяма, огнена глътка, преди да пъхне бутилката в жабката. Гърлото му пареше и почувства как постепенно започна да усеща действието на алкохола. Много внимателно, тъй като не искаше да привлича вниманието на ченгетата, пое с колата на юг, към главната улица и в посоката, в която знаеше, че се движи Сали на път за вкъщи. Беше доста дълга разходка, докато се прибере в къщата извън града, но тя никога не вземаше автобус. Обичаше да се разхожда, което идеално го устройваше. Включи фаровете си и се зае да оглежда край пътя.

* * *

Сали бе уморена, но много доволна. Беше събота вечер, краят на една много благодатна седмица по отношение на бакшишите. Госпожа Елис, съпругата на местния брокер на недвижими имоти, бе останала толкова възхитена от услугите й по време на пазаруването — Сали изцяло бе подновила гардероба й само за един следобед — че бе натикала пет стодоларови банкноти в ръката й. Имаше и над четиристотин от останалите клиентки, което означаваше, че бе изкарала почти едномесечна заплата само за една седмица. Сега в банковата й сметка имаше сериозна сума. За да живеят нормално, им стигаха и хиляда долара на месец. С онова, останало им от първоначалната сума, с която бяха дошли от Лос Анджелис, и спестяванията от почти година работа Сали сега притежаваше тридесет и две хиляди долара и увереността, че ще станат доста повече.

Скоро щеше да е минала цяла година и тогава тя щеше да поиска увеличение на заплатата. Голямо! „Родео гърл“ се радваше на голям успех. Смяташе да поиска поне три хиляди месечно като начало, а вероятно можеше да убеди Илейн да й даде и дял от бизнеса. След като веднъж постигне това, можеше да наеме служители, вероятно дори и да отвори нов магазин, например в Далас. Нямаше защо да се бъхти тук за двадесет-двадесет и пет хиляди годишно.

Може би, внезапно си помисли Сали, може би дори щеше да се върне у дома…

Но, не, още не. Най-напред трябваше да събере поне… Колко, осемдесет хиляди? Така с майка й можеха да си купят малък апартамент. А щеше да й трябва и работен капитал, за да отвори салон за красота в Лос Анджелис.

Колко ли струваше престоят в център за рехабилитация? Вероятно повече, отколкото имаше сега. А майка й се нуждаеше от това. Не, още не бе готова да се върне. Вероятно след няколко години, когато стане на двадесет и една.

Не трябва да се целя прекалено високо, каза си Сали, борейки се с емоционалния срив. Най-напред трябва да се постарая да стигна до Далас, да поработя в големия град…

Някакъв клаксон свирна наблизо, тя подскочи уплашено, завъртя се и стреснато вдигна ръка срещу фаровете, които я заслепиха.

— Какво, по… О, здрасти, Лео. — Тя отпусна ръка и се дръпна встрани, докато мощната му кола забавяше движението си. — Изплаши ме.

— Здрасти, как си? — Лео Фиск й се усмихваше и я зяпаше с познатия похотлив израз в очите. — Прекалено сладка си, за да газиш калта на път за вкъщи, Сали. Нека те закарам.

— Не е кално — отвърна тя. — Обичам да ходя.

— Знам, но можеш да си починеш днес. Понякога е добре да се поглезиш. Да се прибереш по-рано.

Е, наистина бе необичайно хладно. А и не искаше да е груба с Лео, все пак беше син на Илейн.

— Добре, защо не. — Тя отвори вратата и се качи. — Благодаря.

— Е, Сали — подхвана той, когато отново потеглиха, — ти така и не излезе на среща с мен. Май онова обаждане преди време, с което те похвалих пред майка ми, свърши добра работа, а? Дължиш ми поне една вечеря.

Сали въздъхна. Не че не бе очаквала този момент. Изненадваше се само, че му бе нужно толкова време да стигне дотук.

— Виж, Лео. Ти си много красиво момче. — По дяволите, това никак не му хареса, не беше никакво момче. — Знам, че всички момичета са луди по теб, но аз просто не съм готова за романтична връзка точно сега.

— За какво говориш? Ти си на осемнайсет, сладурче. Напълно законна възраст. Не мога да повярвам, че никога не си имала гадже.

Ами, в известен смисъл беше излизала с момчета още когато беше на четиринадесет-петнадесет. Момчета, които бе срещала в църквата или на спортната площадка, или пък синове на партньорите на баща й. Бяха ходили на кино, бяха разменяли целувки на паркинга. Но нищо повече.

— Излизала съм на срещи — уклончиво отговори тя. — Но истината е, че в момента съм се посветила на работата си. Искам да спестя достатъчно пари, за да си отворя собствен салон.

— Само работа и никакви забавления те превръщат в истински сухар — обяви Лео. Говореше леко завалено и тя осъзна с истински шок, че той е доста пиян.

— Завий наляво тук, Лео — каза тя. Но той пропусна отбивката и профуча през кръстовището.

— О, пропусна нашата улица. Няма значение. — Не искаше да го кара да обръща, посред цялото движение. — Просто спри тук и аз ще повървя пеша.

Той не я погледна; очите му бяха вперени право напред, а кракът му натисна здраво газта.

— Просто спри — тревожно повтори Сали. — И благодаря, че ме докара дотук.

Лео продължи напред.

— Не мисля, че си справедлива с мен, Сали — каза той и в гласа му се появи някаква сладникава нотка, която никак не й хареса. — Мисля, че ми скрои номер. Онзи път, когато дойде при мен в училището, издокарана в онези тесни джинси. Накара ме да повярвам, че ще излезеш с мен. Ако не си ме сваляла, тогава защо се беше гримирала толкова?

Сега се движеха бързо, ужасно бързо. Прекалено. Стрелката показваше сто и трийсет километра в час и колата се тресеше. Светлините на Хартфърд изчезнаха в далечината.

— Моля те, спри — примоли се тя.

— Отговори ми — каза само той.

— Исках да впечатля майка ти колко стилна мога да бъда.

— Е, да. Впечатли мен, скъпа. Остави наистина силно впечатление.

Колата внезапно спря.

— Какво правиш, по дяволите?

— Искаше да спра.

Тя се огледа диво наоколо. Бяха посред пустошта, отляво имаше някакво царевично поле. Изоставен път, никакви други коли.

— Лео, ти си пиян. Ще се върна пеша и ще забравим, че това се е случвало — подхвана Сали. Стараеше се да говори уверено и спокойно, но гласът й пресекваше от страх.

Той се пресегна към нея и едната му ръка потърка гърдите й.

— Хайде, сладурче, ще ти хареса. На всички им харесва.

— Махни се от мен! — викна Сали.

— Не, писна ми. Стига със закачките. Ще получиш каквото си поиска.

Тя отчаяно се помъчи да се откопчи, но той беше силен. Беше дребен за мъж, кльощав, никак не харесваше тялото му. Но един мъж е по-силен от жена, дори и слабият мъж. Сали го разбираше инстинктивно. Уплаши се много.

— Лео, ти не си такъв… Какво ще каже майка ти? Недей, не ме докосвай!

Той ядосано я зашлеви през лицето. Сал и извика от болка и шок. Щеше да й остане синина. Блъсна го силно и се опита да се измъкне от колата.

— Опитваш се да развалиш всичко — изсъска той и изръмжа, — като намесваш и майка ми. Това не е секси. Ти си една надута кучка.

— А ти си грубиян и страхливец — изхлипа Сали. — Ще викам…

В очите му блестеше лудост. Тя направо не можеше да повярва. Познаваше това момче, цяла година бяха ходили заедно на училище.

— Само го направи и ще те убия! — изръмжа той. — И ще те захвърля в онова царевично поле, където ще изгниеш.

Не знаеше дали говори сериозно, или не. Неподправен ужас я прикова на седалката.

— А сега — продължи той и се зае да разкопчава блузата й. — Да махнем това от теб. Да… о, да, определено имаш тяло, сладурче, и аз ще съм ти първият, точно както казах и на момчетата…

Ръката му бе върху нея. Тя бе скована и суха като дъска, но не го беше грижа. Сали изхлипа и извърна глава. Не искаше да умре, затова не каза нищо.

И Лео Фиск я изнасили.

* * *

След това я остави пред дома й. Тя мълчеше. Лео бе много весел. Повтаряше й колко е секси, колко е сладка.

— Не се тревожи, пак ще изляза с теб — каза той. — Ще те заведа на кино утре. Какво ще кажеш? Другия път ще е по-добре. Ще се научиш, сладурче, прекалено секси си, това е вроден талант.

Тя слезе от колата и той изчезна със свистене на гуми.

Сали бе виждала по телевизията предавания за жертви на изнасилване. Как жените отиват под душа и започват да се търкат до кръв. Или отиват в полицията и предявяват обвинение.

Сали не направи нито едното, нито другото.

Вместо това, без да обръща внимание на безчувствената фигура на майка си, която хъркаше на горния етаж, тя отиде и измъкна куфарите. После започна бясно да си събира багажа.

В полицията нямаше да й повярват. Нямаше свидетели. Семейството на Фиск бе уважавано. Знаеше го, колкото и да бе ужасно, дълбоко в себе си. А и не искаше това да става публично достояние — да я наобиколят онези лешояди от пресата, с техния похотлив интерес към изнасилването на русата тийнейджърка. Щяха да стигнат и до Мона, пияна и депресирана, все така преживяваща дните си в своя собствен ад.

Щеше да забрави за този скапан град. Сали се махаше. По-рано, отколкото бе очаквала или искала. Но в сметката си имаше трийсет хиляди долара. Можеха да си наемат жилище в Лос Анджелис и можеше да открие собствен магазин. Да си купи бизнес — да започне отначало. Край със слугуването за Илейн. Беше бясна, разгневена до дъното на душата си. Щеше да се върне у дома, по дяволите, да спечели пари и да им покаже на всички. На онези нещастници, които ги бяха изоставили, когато баща й бе починал. На надутите им приятели, които изобщо не се обаждаха. На всички грубияни и на онези омразни лешояди от пресата.

Сали имаше нужда от пари. Ако сега имаше пари, щеше да има и някаква защита. Ако не беше бедна, Лео никога нямаше да се измъкне безнаказано след изнасилването, нямаше да се отнася с нея като с робиня.

Никога повече. Знаеше как да го постигне. Беше истинска „стоманена магнолия“. Най-напред щеше да промени живота и на двете им, отново. После щеше да излекува майка си и да забогатее. И накрая щеше да си отмъсти.

Не само на Лео Фиск. На целия проклет свят.