Луиз Бегшоу
Блясък (19)

Седемнадесета глава

Беше направо смайващо колко бързо светът на Сали се срути.

Новината за смъртта на баща й бе изтекла от някой от онези кръвопийци в адвокатската кантора. Съобщиха я по радиото и дори стигна до телевизията, преди някой да се обади в „Грийн Гейбълс“. Мона бе в салона за красота по това време. Шофьорът й я бе извел навън и я бе закарал вкъщи, разплакана и преследвана от папараци.

Сали бе отказала да повярва. Бе изтичала от училище — и никой не бе посмял да й се подиграе, дори и Джули — в онзи първи ден, и се бе развикала, че иска да говори с полицията, а после бе нарекла всички лъжци, когато се бяха опитали да й съобщят какво е станало.

Докато бе жива, нямаше да забрави онзи ден. Пронизващата ярост на загубата, ужасното свиване дълбоко вътре в нея. Фотографите, които като скакалци бяха наобиколили дома й, репортерските хеликоптери, които бръмчаха силно над главите им и безочливо осветяваха с прожекторите си моравата им. Бе се спуснала да прегърне хлипащата си и напълно изгубила контрол майка, а после и да изключи телевизора, на който се виждаше как качват върху носилка едрото тяло на баща й, покрито със синя мушама.

— Те ми крещяха — задавено се обади Мона. — Нарекоха ме „веселата вдовица“.

Макар и потънала в мъката си, Сали усети как яростта й се надига и блокира достъпа на въздух, така че едва можеше да диша. Мръсници! Някакъв остроумен негодник й бе подвикнал, докато бялата й лимузина минаваше през портата:

— Хей, сладурче! Нали сега си най-богата наследничка в Америка?

Какво, по дяволите, знае той? — мислеше си Сали, а сълзите напираха и безпомощно се търкулнаха по бузите й. Нима не разбираше, че тя изобщо не се интересува от парите? Че би дала и последния си цент само за още една минутка в прегръдките на баща си?

За първи път в охолния си и приказен живот Сали Ласитър изпитваше мъка и загуба. Опустошението почти я смаза. Всеки миг си казваше, че повече никога няма да говори с баща си. Не и в този свят. Колкото и дълго да живее. Той никога нямаше да я заведе пред олтара, никога нямаше да гушне децата й…

Беше тежко. Болката бе като ураган, който блъскаше всички прозорчета на сърцето и достойнството й.

И всичко щеше да стане още много, много по-лошо.

* * *

Следващите месеци бяха истинска мъгла от болка и страх. Най-напред погребението — имаше отдавна изгубени роднини и хора, които Сали почти не бе виждала през живота си, изпълзели незнайно откъде; имаше и представители на различни благотворителни фондации и колежи, разни лобисти и всички те идваха с протегнати ръце и търсеха пари. Сали бе хвърлила шепа пръст и една роза върху ковчега на баща си. После се отдалечи от гроба. Опитваше се да подкрепя майка си, която направо се разпадаше.

А след този тежък момент бе дошло и още по-лошо — адвокатите, отначало нейните, а после и правителствените, и компаниите — изпълнителите и застрахователите.

Откри, че баща й е обвинен в измама и присвояване в особено големи размери. Хиляди работници бяха изгубили пенсионните си фондове, обикновени семейства бяха разорени. Майка й почти не спеше и понякога едва успяваше да се облече сама. Беше престанала да се къпе или да си мие зъбите, както и да сресва косата си — Сали се грижеше за нея като за дете. Майка й не можеше да предложи друго, освен празен и замаян от валиума поглед.

И затова полицаите и следователите разговаряха със Сали. Тършуваха из къщата, ровеха навсякъде като крадци, търсеха документи. Отнесоха всички компютри. Взеха колите на родителите й.

Тя престана да ходи на училище и си нае собствен адвокат, но не задълго, тъй като федералното правителство замрази всичките им сметки. А най-лошото бе, че докато се насилваше да гледа новините, дълго след като Мона се бе довлякла в леглото си, Сали не можеше да ги вини.

Изпаднала в ужас, тя трябваше да се изправи срещу мисълта, че баща й може да е бил мошеник, че луксът, в който бяха живели, може да е бил изграден върху страданията на другите. Адвокатът на баща й, Лайънъл Джавиц, я увери в частен разговор, че това не е така, и Сали се вкопчи в думите му.

— Той почина пред мен. Може да се каже, че шокът го уби.

— Шокът — повтори Сали.

Адвокатът говореше съчувствено, но много бавно, сякаш се обръщаше към глупаво дете. Сали се досети, че той я смята за тъпачка. Тъпа блондинка. Старото клише.

— В компанията имаше крадци, Сали, но баща ти не беше от тях.

— Ами къщата?

Той изтръпна под хладния й поглед и се вторачи в ръцете си.

— Моля ви, кажете ми истината, господин Джавиц — настоя Сали и мекият й глас с тексаски акцент изискваше уважението му. — Майка ми понася всичко доста тежко. Полицаите и агентите на ФБР идват тук всеки ден. Персоналът вече напусна, защото не мога да плащам надниците им. Кажете ми какво става и ще мога да си направя план как да се справя.

Това го впечатли силно — неговите собствени деца — тийнейджъри с кожени якета на „Металика“ и обеци на ушите например, никога не биха могли да се справят, нямаше да са толкова силни, колкото това златно момиче, върху чиито крехки рамене се бе стоварила цялата тежест на света.

— Това не е нещо, за което може да се направи план. Баща ти не го разбираше, но печалбите от петрола, с които е платено това имение, са били само на хартия. Според сведенията на моята кантора правителството ще го конфискува.

— Можем ли да го оспорим?

— По моя преценка — не. Вече са взели всички ликвидни активи на имението. Това е следващото. Няма адвокат, който да може да докаже, че това — той махна неопределено с ръка към огромната кухня — е необходимо като жилище.

Сали се стегна.

— Разбирам. — Помълча, докато обмисли ужасната новина в цялата й тежест. — И какво ще ни оставят?

— Прокурорът е Найджъл Фарар. Той е много амбициозен, изглежда добре по телевизията, иска да се кандидатира за Конгреса…

— И иска да изглежда строг към престъпниците?

Джавиц кимна.

— Много съжалявам, но той ще получи добри отзиви в пресата, ако ти и майка ти останете без нищо. — Адвокатът въздъхна. — Като останалите семейства, свързани с „Ласитър Ойл“.

— Нищо ли? Никакво споразумение?

— Той разполага с отлични аргументи. Колкото повече се проточи процесът, толкова по-добре за него. Майка ти може да пледира за издръжка на невинна съпруга, но в никакъв случай няма да ви позволят да задържите нещо повече от минимална сума.

Сали се изправи.

— Кога ще ни стоварят всичко това на главите?

— Може би следващата седмица. Има ли къде да отидете?

— Имате предвид място, което да не е собственост на татко ли? Не.

— Повярвай ми, Сали, Найджъл Фарар иска да направи цирк. Мисля, че е най-добре да се махнете оттук. Бихте могли да отседнете у приятели.

О! Това улучи болно място. Приятели. Къде бяха те?

Хелън бе заминала и се бе омъжила, а Джейн… Джейн се бореше със собствените си проблеми. Сали усещаше изоставянето си като физическа болка.

— Ще ви предложа нещо — каза бавно тя. — Можете ли да преговаряте с тях от мое име? Майка ми има малко бижута…

— Всичко, което й е подарено от господин Ласитър, подлежи на конфискация.

— Не. Лично нейни са. Била е красавицата в светското общество в родния си град. Донесла е известно състояние в семейството, когато се омъжила. — Сали говореше задавено. — Аз имам диамантена брошка, която мога да ви дам вместо хонорар. Срещнете се с прокурора и издействайте да ни оставят на разположение личната спестовна сметка на майка ми — тя също е замразена сега. Това е зестрата й, тя никога не я е докосвала. Там има петдесет хиляди долара.

Петдесет хиляди — това беше заплатата на готвача в имението им. А сега изведнъж се бе оказало, че това е всичко, което й е останало на света.

— Мога да го направя. — Джавиц се замисли дали да не предложи да я представлява „про боно“, но не беше толкова силен човек, а и нямаше да изглежда добре. Не искаше да си съсипва репутацията.

— Благодаря — каза прекрасното русо създание с мила усмивка, която го накара да се почувства по-дребен и от насекомо.

— Къде ще отидете? — разкаяно попита той.

— Майка ми има племенница в Тексас. Ще се пренесем да живеем близо до нея. Малко градче, много спокойно. — И евтино, макар да не го каза. — Ще ида да ви донеса онази диамантена брошка, господин Джавиц, и ще можете да се захванете с разблокирането на сметката.

Джавиц се задейства много бързо. Както и Сали. След като веднъж бе взела решение, нямаше какво повече да прави. Обади се на Джейн и я помоли да дойде да й помогне с опаковането на багажа.

— Толкова съжалявам. — Джейн стоеше и се чувстваше безпомощна, докато Сали опаковаше куфарите си с експедитивност, каквато не бе виждала у нея.

— Нямаш никаква вина. — Приятелката й се наведе със зачервени очи и закопча ципа на последния куфар. — И аз много съжалявам за случилото се с баща ти.

— Ами, да — обади се Джейн, с пресъхнало гърло. — Но моят баща не бе нищо особено като родител.

— Моят татко беше идеален. — Сали прехапа силно устни и Джейн се извърна, за да може приятелката й да се овладее. Само след минутка Сали се бе съвзела, изправи се и огледа стаята — целия умопомрачителен разкош. Като същински дворец на Барби — с дизайнерски рокли, стени с розови копринени тапети, легло с балдахин и толкова сладникавост, че направо те заболяваше зъб. Истински рай за момиченца.

— Ти си силна — каза Сали. — Ще ми помогнеш ли да натоварим тези куфари, скъпа?

Джейн се поколеба.

— Но още не си свършила със събирането на багажа.

— Свърших.

— Трябва ти още един куфар — за играчките ти, мечето… — Тя вдигна любимото плюшено кафяво мече с кривото ухо. — Не можеш да оставиш тук господин Снъфълс, Сал. Моля те!

Приятелката й само поклати глава и вдигна най-големия от куфарите.

— Разбира се, че мога. — И кимна на Джейн да я последва. — Вече не ми е нужен. Детството ми свърши. Време е да порасна.

Момичетата повлякоха тежките куфари един по един по дългото мраморно стълбище и ги натовариха в багажника на взетия под наем микробус.

— Пътят е дълъг — отбеляза Джейн. — Сигурна ли си, че не предпочиташ да летите?

— Не искам да ги виждам на летището. — И двете знаеха, че говори за репортерите. — Докато стигнем в Тексас, историята ще е забравена, нещо друго ще се случи. Няма нужда да излагам мама пред очите на цял самолет разгневени хора.

Истината бе, че Сали не искаше да показва майка си пред хора. Които и да било. Мона губеше разсъдъка си и тя не искаше да я виждат на публично място.

— Ами ти? — попита само за да смени темата. Постара се да забрави за миг нещастната си майка и впери красивите си сини очи в Джейн. — Връщаш се във Вашингтон?

— Да — излъга Джейн. Защо да обременява Сали с мисълта, че остава съвсем сама в Лос Анджелис?

— Добре. — Сали пристъпваше от крак на крак. Искаше вече да се качи в колата и да потегли. Трябваше да иде да събуди майка си от пиянската забрава, в която несъмнено се бе унесла.

Но това означаваше край. Вашингтон. Тексас. Все едно отиваха на различни планети.

— Хей. — Джейн прочете мислите й. — Двете сме най-добри приятелки. Ще се намерим.

— Ще ти пиша и ще ти съобщя новия ни адрес, става ли?

— Добре — съгласи се Джейн.

— Ще изпратя писмото до посолството.

— Разбира се. Става.

— Ами Хелън?

— Когато меденият й месец свърши, тя ще се обади. Ще видиш.

— Приятелки завинаги — каза Сали. Опитваше се да бъде силна, но гласът й потрепна.

— Завинаги — повтори Джейн. Обви ръце около Сали и я притисна в здрава мечешка прегръдка, а после, много нетипично за нея, я целуна по бузата.

— Ще ида да доведа мама. Най-добре да тръгваме. Мразя сбогуванията.

— Това не е сбогуване — настоя Джейн. — Само довиждане.

Сали само кимна, тъй като не вярваше, че ще успее да каже каквото и да било, без да се разплаче, и изтича към „Грийн Гейбълс“ да намери майка си.

Когато се изгуби от погледа й, Джейн тихичко се прокрадна след нея. Отиде до стаята на Сали, взе мечето и се върна до микробуса, за да го пъхне в най-големия куфар. Това бе по-меката страна от характера й — уязвимата Джейн, но нещастието на Сали предизвикваше нежност у нея.

Искаше Сал да си има приятел, защото точно сега Джейн не мислеше, че някога ще я види отново.