Лорън Оливър
Моят Свети Валентин (14)

Правила за оцеляване

— Как така не можеш да излезеш? — пита Али и ме гледа, сякаш току-що съм обявила, че отивам на кино с Бен Пърди (наричаме го Пръднята още от четвърти клас).

Въздишам за пореден път.

— Просто не ми се излиза, и толкова. — Променям тактиката и пробвам отново. — Излизаме всеки уикенд. Този път просто… не знам. Искам да си останем у дома както някога.

— Тогава си стояхме у дома, защото не можехме да се вредим на нито един от купоните на старшите — затапва ме тя.

— Говори за себе си — изръмжава Линдзи.

По-трудно е, отколкото си мислех.

Спомням си, че мама ме попита, дали не съм се карала с Роб и преди да го обмисля от всички страни, изтърсвам:

— Ами ние с Роб… Скарахме се.

Отварям телефона и за стотен път проверявам за съобщения. Когато влязох в барчето, Роб беше на касата, тъкмо поливаше картофите си с кетчуп и сос за барбекю (любим му е). Не събрах сили да го погледна в очите, затова тръгнах директно към нашата маса и му написах съобщение: „Трябва да поговорим.“

Той ми върна веднага: „За к’во?“

Отговорих му „За довечера“ и телефонът ми замлъкна. Огледах се бързо и го видях да говори с Адам Маршал до автомата за дребни закуски. Беше завъртял шапката си на една страна. Мисли си, че така изглежда по-секси.

Някога обичах да колекционирам дребни факти за него, да ги трупам в себе си, да ги подреждам и да размишлявам над факта, че обича сос за барбекю, но не и горчица, че любимият му отбор са „Янките“, въпреки че предпочита баскетбол пред бейзбол, че като малък се опитал да прескочи една кола и си счупил крака, за да мога да го разбера по-добре. Мислех, че това е любовта — да познаваш някого толкова добре, че да стане част от теб.

Напоследък все повече си мисля, че всъщност не го познавам добре.

Ченето на Али увисва.

— Но тази вечер вие трябваше да… Сещаш се.

С тази отворена уста и опулени очи ми заприличва на закачена на кука риба. Бързо поглеждам встрани, за да не прихна в лицето й.

— Да, трябваше, но…

Никога не съм била добър лъжец и мозъкът ми просто блокира.

— Но? — настоява Линдзи.

Отварям чантата си и вадя валентинката му, леко смачкана и наполовина залепнала за хвърлена вътре дъвка, бутам я към тях и казвам:

— Но преди да ми изпрати това.

Линдзи гърчи устни от отвращение и отваря картичката с върха на ноктите си.

Али и Елъди се навеждат през раменете й и трите прочитат съдържанието.

Настъпва кратко мълчание.

Най-после Линдзи затваря картичката и я бута към мен.

— Не е толкова лошо.

— Но не е и добро.

Всъщност само се опитвах да измисля извинение, за да не ходим довечера на купона, но темата „Роб“ ми вдига кръвното.

— „Падам си по теб“. Какъв идиотизъм! Та ние сме заедно от октомври. Надявах се на нещо повече.

— Сигурно ще ти го каже всеки момент — успокоява ме Елъди и отмахва бретона от очите си. — Стив също не ми го е казал.

— Това е различно. Ти не очакваш да ти го каже.

Елъди бързо отклонява поглед и изведнъж разбирам, че въпреки всичко го очаква.

Настъпва неловка тишина, но Линдзи бързо я нарушава.

— Не виждам повод за драма. Знаеш, че Роб е влюбен в теб. Вашето няма да е секс за една нощ, нали?

— Да, знам, че ме харесва, но… — На езика ми е да им призная опасенията си, че двамата просто не сме един за друг, но в последната минута се отказвам. Осъзнавам, че ще ме обявят за побъркана. Самата аз дори не мога да се разбера, но имам чувството, че мечтата за него е по-добра от самия него. — Вижте, няма да спя с него само защото си пада по мен, това е.

Думите сами излизат от устата ми и ме стряскат. Не съм искала да спя с него, за да чуя думите „обичам те“. Исках просто най-после да го направя. Така поне мисля. Всъщност не знам защо валентинката се оказа толкова важна за мен.

— Говорим за дявола… — измърморва Ани.

В същия момент подушвам лимонов балсам и Роб лепва мокрите си устни на бузата ми.

— Здравейте, дами — усмихва се и се пресяга към чинията на Елъди да си вземе картоф, но тя бързо я отдръпва. Усмивката на Роб преминава в смях. — Здравей, Сламър. Получи ли валентинката ми?

— Да — отговарям, но не вдигам очи към него. Имам чувството, че ако срещна погледа му, ще забравя всичко, ще забравя валентинката, ще забравя, че ме остави сама снощи или довечера, ще забравя, че държи очите си отворени, докато ме целува.

Същевременно наистина не искам да променям нищо.

— Е? Какво изпускам? — пита той и се обляга с две ръце на масата. Прекалено рязко, защото диетичната кола на Линдзи подскача и част от нея се разлива по плота.

— Довечера ще има купон у Кент, а Сам не иска да дойде — изтърсва Али и изписква леко, когато Елъди я сръчква в ребрата.

— Не… да… нещо такова — измънквам аз.

Не очаквах да отвори дума за валентинката и ме е яд, че няма как да разбера какво му витае из главата. В момента очите му са много тъмни, плътни черни облаци. Опитвам се да се усмихна, но бузите ми сякаш са натъпкани с памук. Не мога да прогоня спомена от снощи: Роб се поклаща несигурно на пети и скръстени ръце и казва: „Пет минути.“

— Е? — изправя се той и ме поглежда. — Какво правим с теб тогава?

Линдзи, Али и Елъди вперват погледи в мен, все едно ми забиват нажежени шишове.

— Сега не е моментът да го обсъждаме — измънквам и хвърлям поглед към приятелките си.

Роб се засмива кратко, рязко и малко грубо. Явно е ядосан и се опитва да се скрие зад смеха.

— Разбира се — вдига ръце в отбрана и казва: — Тогава ще чакам знак от теб. Моля те, уведоми ме, когато си готова да говорим. В никакъв случай не бих искал да те притискам.

Нарочно проточва някои от думите и улавям сарказма — почти незабележим, но е там.

Съвсем очевидно е, поне за мен, че става дума не просто за някакъв разговор, но преди да отговоря, той прави лек реверанс и се отдалечава.

— Господи! — въздъхва Али и завърта сандвича си из чинията. — Какво беше това?

— Излезе, че не сте скарани. Нали, Сам? — Елъди вторачва големите си очи в мен.

Не се налага да й отговарям, защото Линдзи изшътква, вирва брадичка и сочи с палец някъде зад мен.

— Внимание, психопат на хоризонта. Скрийте ножовете и децата!

Джулиет Сайкс тъкмо влиза в барчето. Толкова съм залисана в планове за деня, с мисълта, че мога да оправя нещата, че ще ги оправя, та напълно забравих за нея. Сега бързо се обръщам и я оглеждам любопитно. Тя се носи напред с паднала като завеса пред лицето си коса, толкова пухкава, мека и бяла, че ми напомня за сняг. И ми заприличва точно на това, на малка носена от вятъра снежинка, рееща се без посока. Джулиет не поглежда към нас и се питам дали и днес ще ни последва на купона и дали точно в този момент планира как да ни унижи пред останалите. Нищо не ми подсказва, че замисля нещо.

Продължавам да я изследвам с поглед и така се захласвам, че минават няколко секунди, преди да осъзная, че това, което припяват Елъди и Али, е прословутият припев „Психо килър, qu’est-ce que c’est?“. След миг вече се превиват от смях. Линдзи се прекръства, сякаш се предпазва от проклятие, и повтаря няколко пъти: „Моля те, Господи, пази ни от злите сили.“

— Защо мразиш Джулиет? — обръщам се към нея. Странно защо досега никога не съм си задавала въпроса. Винаги съм го приемала за даденост.

Елъди изсумтява, започва да кашля и едва не се задавя с диетичната си кола.

— Ти сериозно ли питаш? — успява да каже тя.

Ясно, Линдзи не е готова за въпроса. Отваря уста, затваря я, отмята коса и извърта очи, за да демонстрира, че е шокирана от питането ми.

— Не я мразя.

— Определено я мразиш.

Именно Линдзи откри, че през първата година Джулиет не получи нито една роза и идеята да й изпратим онази валентинка беше именно нейна. Линдзи й лепна прякора Психото и досега разказва на всеки срещнат как тя се напикала на онзи скаутски лагер.

Линдзи ме поглежда, сякаш съм си загубила ума.

— Съжалявам — свива рамене, — но какво да направя, психическите разстройства не се лекуват.

— Не ми разправяй, че ти е жал за нея — поглежда ме Елъди. — Отлично знаеш, че трябва да я приберат.

— В Белвю например — изкисква се Али.

— Просто се чудех — казвам, вътрешно вцепенена при произнасянето на „Белвю“, защото съществува реална възможност лудата да съм аз, макар да не ми се вярва. Което е проблем, понеже ми попадна статия по въпроса и там пишеше, че лудите никога не мислят за себе си, че са луди.

— И какво? Наистина ли ще си останем вкъщи довечера? — нацупва се Али. — Цялата шибана вечер?

Сдържам дъх и поглеждам Линдзи. Али и Елъди също обръщат очи към нея. Става ли дума за сериозни решения, тя има последната дума. Ако иска да отидем у Кент, ще трябва да се поизпотя, за да се измъкна.

Линдзи се обляга назад и се вглежда в мен. Нещо припламва в погледа й и сърцето ми спира. Ей сега ще ми каже да взема да се стегна и че купонът сигурно ще ме разведри.

Но тя пуска една тънка усмивка и ми смига.

— Какво пък толкова, един купон. Сигурна съм, че ще е тъпо.

— Може да вземем от видеотеката филм на ужасите — веднага предлага Елъди. — Да си спомним доброто старо време.

— Оставям го на Сам — казва Линдзи. — Нека тя реши.

И на мен ми иде да я разцелувам.

 

 

С Линдзи пак се скатаваме от английския. Засичаме Алекс и Ана в китайския ресторант, но за разлика от вчера, Линдзи изобщо не спира, вероятно защото полага огромни усилия да е мила с мен, а знае, че мразя да се препирам.

Но аз се колебая. В главата ми изниква образът на Бриджит, която държи в прегръдките си Алекс и го гледа право в очите, сякаш е единственото момче на света. Бриджит наистина е дразнеща личност, няма спор, но все пак заслужава нещо по-добро.

— Ехо! Стига си ги бройкала — дърпа ме Линдзи.

Осъзнавам, че съм застанала точно пред няколко скъсани реклами — на специален обяд само за пет долара в китайския, на някаква постановка на местния театър и още една на новооткрит фризьорски салон в съседство, но Алекс Лаймънт ме забелязал и гледа право в мен.

— Идвам — казвам и тръгвам след нея.

Малко ми е кофти, но какво да направя? Живей и остави и другите да живеят.

Сядаме в сладоледената къща и си взимаме изцедено кисело мляко с двойна порция шоколад и натрошени фъстъци, а аз добавям и малко овесени ядки. Явно съм си възвърнала апетита. Всичко върви, както съм го планирала. Няма да има никакъв купон довечера, поне за нас, следователно няма да се возим в колата. Сигурна съм, че това ще оправи всичко, че онова свиване или преплитане на времето ще премине и утре ще се събудя от кошмара, в който живея вече два дни. Ще отворя очи и ще ахна, защото ще видя, че съм в болница, заобиколена от приятели и роднини. Представям си съвсем ясно картинката: мама и татко са облени в сълзи, Изи ме прегръща и плаче с глас, а Линдзи, Али и Елъди и…

В съзнанието ми се появява лицето на Кент, но бързо го избутвам оттам.

… и Роб. Разбира се, че Роб.

Това е ключът, сигурна съм. Изживей деня. Следвай правилата. Не отивай на купона у Кент. Всичко е толкова просто.

— Внимавай — ухилва се Линдзи и пъха голяма хапка в устата си. — Нали не искаш да надебелееш дотолкова, че да си останеш девствена?

— По-добре дебела, отколкото с гонорея — отвръщам и я замерям с парченце шоколад.

Тя веднага ми връща едно.

— Какви ги приказваш? Толкова съм чиста, че можеш да си хапнеш от мен.

— Пфу, гадост!

Линдзи заравя лъжицата в джъмбото си и се опитва да го събере всичкото наведнъж. Заливам се от смях и тя изстрелва събраното в лъжицата към мен, което ме уцелва точно над лявото око.

Тя охка и слага ръка на устата си. Млякото потича по лицето ми и пада върху пухчетата на лявата ми гърда.

— Ох, много, много извинявай! — не спира Линдзи. Едва я разбирам, защото лявата ръка все още е върху устата й и очите й се кокорят, ясно, опитва да не се разсмее.

— Опа, май повредихме блузата?

— Не още — отвръщам, пълня лъжицата си с изцедено мляко и го мятам по нея. То се лепва за косата й.

— Кучка! — развиква се и ставаме, хукваме из заведението, крием се зад столовете и бъркаме в чашите, като използваме лъжиците си за катапулт, за да се замеряме.

 

 

Не можеш да съдиш за учителя си по физическо по дългите извити нагоре мустаци.

По обратния път до училище двете продължаваме да се смеем, просто не можем да се спрем. Колкото и да е чудно, от години не съм се чувствала толкова щастлива. Гледам всичко, все едно го виждам за пръв път: острия мирис на зима, косите лъчи на слънцето, облаците, стелещи се бавно по небето. Пухчетата на блузите ни се омазаха тотално, залепнаха за гърдите ни и сега целите сме в петна. Колите не спират да ни бибипкат, ние махаме и изпращаме въздушни целувки на всички. Един черен мерцедес минава покрай нас, намалява и шофьорът смъква стъклото. Линдзи се навежда, шляпа се по задника и крещи:

— Десет долара! Десет долара!

Удрям я с юмрук по рамото.

— Хей, това можеше да е баща ми.

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но баща ти не кара мерцедес — вика Линдзи и отмята мократа, залепнала по лицето й коса.

Успяхме да се поизмием в тоалетната на сладоледената къща под акомпанимента на възмутените възгласи на служителките и заплахите им да извикат полиция, ако стъпим още веднъж в заведението.

— Ти си невъзможна — не се въздържам аз.

— Но въпреки това ме обичаш — усмихва се тя, хваща ме за ръката и се сгушва в мен. Боже, колко е студено! И двете треперим от студ.

— Така си е — потвърждавам и наистина го мисля. Обичам Линдзи, обичам грозните жълти като горчица тухли на „Томас Джеферсън“ и боядисаните му в лилаво коридори. Обичам Риджвю, защото е малък и скучен, обичам всичко и всички в него, обичам живота си. И си го искам обратно.

— И аз те обичам, сладурче.

Стигаме до училище минутки преди звънецът за осмия час да бие, но Линдзи настоява да запали цигара.

— Ще дръпна само два пъти — убеждава ме с широко отворени очи и на мен ми става смешно. Линдзи знае, че когато ми направи такава муцунка, не мога да й откажа нищо.

Така и става, засмивам се и се оставям да ме завлече до Салона за пушачи. Наоколо не се вижда жива душа. Заставаме до тенис кортовете, притиснати една в друга, за да се топлим взаимно. Линдзи вади цигара и кибрит и се опитва да запали с треперещи пръсти. Най-после успява, поема дълбоко от цигарения дим и го оставя да излезе на голям облак от устата й. Секунда по-късно чуваме вик от паркинга:

— Хей! Вие! С цигарата!

И двете замръзваме на място. Госпожа Уинтърс, Нацистката.

— Бягай! — вика Линдзи.

Хвърля цигарата и хуква зад тенис кортовете, игнорирайки крясъците ми:

— Насам! Насам!

Големият кок на госпожа Уинтърс подскача между колите, докато се питам дали ни е видяла, или само е чула смеха ни. Снишавам се зад един рейндж ровър и притичвам напряко през алеята на старшите към една от задните врати на физкултурния салон, следвана от крясъците на госпожа Уинтърс:

— Хей! Хей!

Хващам дръжката и я натискам, но вратата не се отваря. Сърцето ми спира, решавам, че е заключена, но въпреки това натискам още веднъж. Този път се отваря и влизам в някакъв склад. Затръшвам вратата след себе си, а сърцето ми бие като барабан в гърдите. След секунда чувам стъпки пред вратата и госпожа Уинтърс измърморва:

— Да му се не види!

След малко стъпките се отдалечават.

Всичко случило се: битката с киселото мляко, бягството от фашистката плюс мисълта, че Линдзи клечи някъде из гората с тясната поличка и новите обувки „Стив Медън“ — ситуацията е невероятно смешна и се налага да запуша устата си, за да не се изкикотя на глас. Помещението, в което се наврях, смърди на непрани екипи и мръсни чорапи. По ъглите са натрупани торби с баскетболни топки, пред тях са наредени колони от оранжеви конуси за състезания и е толкова тясно, че едва намирам място за себе си. На едната стена има прозорец, който гледа към кабинет, вероятно този на Ото. Никога не съм виждала кабинета му, защото той си стои винаги във физкултурния салон, на практика живее там. Бюрото му е отрупано с вестници, иконките на екрана на включения компютър са на фона на весел и оживен плаж. Промъквам се по-близо до прозореца и си мисля как ще си паднем от смях, ако успея да открия някаква мръсна улика: подаващи се от чекмеджето бикини, порно списание или нещо от този род, и внезапно вратата на кабинета се отваря и Ото влиза.

Веднага клякам, навеждам глава и се свивам буквално на топка, въпреки това се разтрепервам от ужас, че опашката на косата ми може да се покаже над перваза. Предвид всичко случило се, звучи тъпо, но единствената мисъл, която остава в главата ми, е: „Види ли ме, мъртва съм. Ще се простя със събирането у Али. Чао, приятелки, здравей, наказание!“

Завирам лице в полуотворена торба, която изглежда пълна със стари жарсени екипи. Не съм сигурна, че някога са виждали сапун, защото от вонята им започва да ми се повдига.

Чувам Ото да се движи около бюрото и започвам да се моля както никога досега да не дойде насам, да надникне и да ме види просната върху купчина мръсни гащи. Вече чувам в главата си коментарите: Саманта Кингстън хваната да души стари футболни екипи и да се дупи срещу спортните конуси.

Стоя така минута-две и се вслушвам в звуците от другата страна. Краката ми започват да се схващат.

Първият звънец за осмия час вече е бил и до началото му остават по-малко от три минути, но не виждам начин да се измъкна оттук незабелязано. Вратата скърца, но няма как да разбера накъде гледа в момента учителят. Може да е застанал точно срещу прозореца.

Единствената ми надежда е Ото да влезе в час, ако разбира се, има такъв, но не ми се струва да се е разбързал за някъде. Дали няма да си остана заклещена тук до края на учебните часове? Не, няма да трае толкова, вонята ще ме довърши преди това.

Чувам вратата на кабинета да се отваря отново, решавам, че той излиза, и надигам глава. В същия момент чувам втори глас:

— По дяволите! Изпуснах ги!

Бих разпознала носовото хленчене навсякъде: госпожа Уинтърс.

— Пушачите ли?

Това е гласът на Ото, висок почти колкото нейния. Дори нямах представа, че се познават. Виждала съм ги заедно единствено на училищните празници, но тогава госпожа Уинтърс седи отпред заедно с другите директори и гледа сякаш току-що е разбрала, че под стола й има бомба, а Ото е до преподавателя по здравна култура, инструктора по кормуване и останалите специалисти, които се водят към учителския състав, но не са истински учители.

— Знаеш ли, че наричат мястото „Салона за пушачи“?

Боже, имам чувството, че си е стиснала носа.

— Видя ли ги кои са? — пита Ото и аз настръхвам.

— Не можах. Но ги чух и подуших дима.

Линдзи е права. Госпожа Уинтърс е истинска хрътка.

— Е, нищо, следващия път.

— Там има най-малко две хиляди фаса — сумти тя. — И това след всичките здравни филми, които им прожектираме непрекъснато.

— Те са тийнейджъри. Техен дълг е да правят обратното на онова, което им казваме. Типично е за възрастта. Пъпки, окосмяване по пубиса и лошо поведение.

Едва не ахвам на глас, когато го чувам да разправя „косми по пубиса“, и очаквам госпожа Уинтърс да го скастри на мига, но тя само измърморва:

— Понякога се чудя защо си правя труда.

— Днес май ти е един от тези дни, а? — засмива се Ото, сетне някой думка по бюрото, книга пада на пода.

И после, кълна се в най-милото си, после ги чувам да се целуват. И не някаква си приятелска целувка по бузата, а уста в уста, мляскайки и стенейки.

Мамка му! Набутвам юмрук в устата си и захапвам здраво, за да не се разпищя, да избухна в смях или да повърна. Или всичко заедно. Не Може Да Бъде! Изгарям от желание да извадя телефона и да изпратя съобщение на момичетата, но не искам да мърдам. В никакъв случай не бива да се издавам, иначе Ото и фашистката ще си помислят, че ги шпионирам заради малката им любовна забежка. Лелеее!

И точно когато усещам, че вече не издържам на смрадта и да слушам как двамата се смучат и мляскат като в долнопробно порно, вторият звънец бие. Сега вече официално съм закъсняла за осмия час.

— Господи! Трябваше вече да съм при Бийни — възкликва госпожа Уинтър.

Бийни е прякорът на господин Бенитър, директора, измислен от учениците. От най-шокиращите неща, които научих за тези две минути, най-шокиращото е, че тя знае този прякор и го използва.

— Хайде, изчезвай — подвиква й господин Ото и после, Боже Господи, после чувам да я шляпва по задника.

Честна дума, по-хубаво е от онзи път, когато хванаха Марси Харис да мастурбира в лабораторията по химия (с епруветка, завряна… знаете къде, ако може да се вярва на слуховете). По-хубаво е и от изключването на Брайс Хенли заради поддържан от него порносайт. По-готино е от всички досегашни скандали в „Томас Джеферсън“.

— Имаш ли час? — пита, не, направо гука госпожа Уинтърс.

— Приключих за днес — отговаря Ото.

Сърцето ми спира. Няма начин да издържа тук през следващите четирийсет и пет минути. И не защото не си чувствам вече краката и заврения в торбата нос, а защото трябва да разнеса невероятната клюка. — Но ще остана за футболната тренировка.

— Добре, мило. (Мило?) Ще се видим довечера.

— Осем часът.

Вратата се отваря и разбирам, че госпожа Уинтърс излиза. Слава Богу! По начина, по който разговаряха, нищо чудно скоро да ме бяха подложили на друга симфония от звуци, по-скандална и по-перверзна. Тогава със сигурност ахилесовата ми пета щеше да се скъса, а и психиката ми нямаше да издържи.

След няколко секунди помайване около бюрото и щракане по клавиатурата чувам стъпките на Ото. Светлините угасват. Вратата се отваря, затваря се и съм свободна.

Казвам наум „алилуя“ и се изправям. Игличките по краката ми бодат толкова силно, че за малко не се сривам отново, но успявам някак да докретам до вратата и да се хвана за нея. Излизам и известно време марширувам, за да раздвижа краката, като междувременно прочиствам гърдите си от вонята, като вдишвам и издишвам дълбоко няколко пъти. Най-после идвам на себе си, отмятам глава назад и започвам да се смея истерично, хълцам, кашлям и издавам ужасни звуци, без да ми пука как изглеждам отстрани.

Госпожа Уинтърс и извратенякът господин Ото! Кой би помислил?

Тръгвам към училище и не мога да се начудя какви странни същества са хората. Виждаш ги всеки ден, смяташ, че знаеш всичко за тях, а изведнъж откриваш, че изобщо не си ги познавал. Мисълта ме развеселява, имам чувството, че съм попаднала в центъра на водовъртеж, който ме носи по спиралата си и ме приближава все повече към едни и същи хора и събития, но всеки път ги виждам от различен ъгъл.

Влизам в главната сграда все още с усмивка на уста въпреки факта, че господин Камър ще ме побърка за закъснението, което ще е огромно, защото тепърва трябва да отида до шкафчето и да си взема учебника по испански. (Господин Камър ни заяви още от първия ден, че трябва да се отнасяме към учебниците си като към наши деца. Очевидно няма такива!) Вадя телефона, написвам набързо „Няма да повярвате к’во стана току-що“, натискам „изпрати“ до Линдзи, Елъди и Али и изведнъж — „бам!“ — блъскам се в Лорън Лорнет.

И двете даваме крачка назад, телефонът изхвръква от ръката ми и полита из коридора.

— Мамка му! — Ударът е толкова силен, че ми трябва време да възстановя дишането си. — Гледай къде ходиш!

Тръгвам към падналия телефон и вече мисля как ще я накарам да ми го плати, ако му се е счупил дисплеят или нещо друго, когато тя ме хваща здраво за ръката.

— Какво, по…

— Кажи им! — извиква тя като обезумяла и навира лицето си в моето. — Трябва да им кажеш.

— За какво говориш?

Опитвам се да издърпам ръката си, но тя хваща и другата и ме разтърсва. Лицето й е червено, с мокри и лепкави следи по него.

— Кажи им, че не съм направила нищо — продължава задъхано и отмята глава към рамото си.

Застанали сме точно пред кабинета на директора и тя изглежда по същия начин като вчера — с разрошена коса и стичащи се по бузите сълзи.

— Не разбирам за какво говориш — казвам възможно най-мило, защото наистина ме изплаши.

Вероятно ходи при училищния психолог, който й помага да се справи с параноята, с натрапчивите мисли или какъвто там й е проблемът.

Тя поема дълбоко въздух и заговаря с треперещ глас:

— Казват, че съм преписала от теб по химия. Бийни ме извика в… Но аз не съм, кълна се, че не съм. Толкова много учих…

Дръпвам се назад, но тя продължава да ме държи за ръцете. Усещането, че съм хваната в центъра на онзи водовъртеж, се връща, но този път всичко е ужасно: потъвам надолу, надолу, надолу, все едно имам на краката си тежести.

— Преписвала си от мен? — питам глухо. Гласът ми идва сякаш от много далече. Просто не мога да го позная.

— Не съм, кълна се в Господ, аз… — Лорън изхлипва и се разтреперва като лист. — Той ще ме остави на поправителен. Каза, че ще ме остави, ако не подобря резултатите си, затова тръгнах на уроци и… Каза, че ще се обади в пенсилванския университет. Няма да мога да отида в колеж и… ти не разбираш. Баща ми ще ме убие. Ще ми отреже главата. — Този път ме разтърсва с всички сили. Страхът в очите й е заразителен. — Трябва да им кажеш.

Най-после успявам да издърпам ръката си. Става ми горещо и ми се повдига. Не искам да слушам това, не искам дори да знам.

— Не мога да ти помогна. — Отстъпвам назад с чувството, че друг произнася думите и те достигат до мен незнайно откъде.

Лорън ме поглежда така, сякаш току-що съм й отвъртяла един шамар.

— Какво? Защо да не можеш да ми помогнеш? Просто им кажи…

Отдалечавам се и вдигам телефона си с треперещи ръце. Той се изплъзва между пръстите ми и отново пада с трясък на плочките. Не биваше да става така. Сякаш някой натиска копчето на прахосмукачката за обратно действие и целият събран боклук се изсипва пред мен на купчина, за да видя какво съм сътворила.

— Имаш късмет, че не ми счупи телефона — изричам сковано. — Струва двеста долара.

— Слушаш ли ме изобщо? — извисява се истерично гласът на Лорън. — Аз съм съсипана. С мен е свършено…

— Не мога да ти помогна — повтарям глупаво, все едно не знам други думи, и продължавам да гледам телефона си. Нямам сили да вдигна очи и да я погледна.

От устата на Лорън излиза нещо средно между вик и ридание.

— Сутринта ми каза, че не трябва да съм толкова любезна с теб. И знаеш ли? Беше права. Ти си отвратителна кучка, ти си…

Изведнъж си спомня къде се намираме: коя съм аз и коя е тя. И затваря устата си с ръка толкова бързо и силно, че звукът отеква в празния коридор.

— Божичко!

Сега вече не говори, а шепти.

— Извинявай, Сам, аз… нямах предвид това.

Дори не я слушам. Думите „Ти си кучка“ смразяват кръвта ми.

— Много съжалявам. Моля ти се, не се ядосвай.

Не мога да го понеса, не мога повече да слушам извиненията й. И преди да се усетя, вече тичам с разтуптяно сърце надолу по коридора и ми се иска да закрещя, да се разплача или да стоваря юмрук върху нещо. Тя извиква нещо след мен, но не разбирам, не ме интересува, не искам да знам, връхлитам в женската тоалетна, хвърлям чантата, сядам, облягам се на вратата и се смъквам надолу, докато коленете ми опрат в брадичката. Отварям уста, жадна за въздух, гърлото ми се е свило така, че не мога да дишам. Телефонът избръмчава. Изчаквам да се успокоя, отварям и намирам три съобщения, от Линдзи, Али и Елъди: „Какво? Казвай бързо. Да не би да сте го направили с Роб?“

Хвърлям телефона в чантата, притискам главата си между ръцете и изчаквам пулсът ми да се нормализира. Цялата усещана преди минути радост се изпари. Дори и случката с госпожа Уинтърс и Ото вече не ми се струва толкова забавна. Бриджит, Алекс и Ан, Сара Грендъл и тъпото й място за паркиране, Лора Лорнет и онзи тест по химия — сякаш съм хваната в огромна паяжина, и накъдето и да се обърна, виждам някой от тях, залепнал като мен за същата паяжина. Не искам да знам нищо за тях. Това не е мой проблем. Те не ме интересуват.

„Ти си кучка!“

Не ми пука. Сега си имам по-големи тревоги.

Отказвам се окончателно от испанския. Наплисквам лицето си със студена вода и слагам свеж грим. Кожата ми е толкова бледа на светлината на флуоресцентната лампа, че едва се разпознавам.