Емили Гифин
Нещо ново (27)

Глава 26

Още две седмици минават в мъчителни мисли как да се свържа с Бен. Дали да не се отбия у тях без предупреждение? Дали да не му се обадя в апартамента му? Или по мобилния му телефон? В работата му? Да му изпратя имейл? Или нещо като хайку?

„Скъсай с Тъкър.

За тебе тя не е!

Аз ще ти родя дете.“

Разбира се, стиховете от рода на хайку са шега, но работата е там, че аз всъщност ги оформям в главата си, пиша имейли на гърба на менютата за храна за вкъщи и рецитирам прочувствени монолози под душа. И все пак, колкото повече мисля за следващата си стъпка, толкова по-нерешителна ставам. Освен това все повече се засилва параноята ми, че, по думите на Джес, връзката на Тъкър и Бен може „бързо да се затвърди“. Тя би трябвало да знае, мисля си, като я виждам как се влюбва в Майкъл. Процесът е почти видим — като да наблюдаваш как едно цвете разтваря венчелистчетата си на забавен каданс. Много пъти съм виждала Джес сразена, но за първи път сега емоционалната й енергия не е съпътствана от драма и безпокойство. Няма словесни битки. Няма напускане на баровете като хала. Няма мамене. Няма луда ревност от бивши приятели. Напротив, всичко между тях изглежда нормално и здравословно и чудотворно двустранно, което се потвърждава всеки път, когато Майкъл се отбие в стаята ми в работата. Дори е по-щастлив от обикновено и винаги отваря дума и за Джес. Той ми задава открити, печелещи симпатии въпроси за нея като: „Каква беше тя в колежа?“. Иска пълни подробности и всичко за миналото, за което човек жадува, когато е влюбен до уши в някого.

Разбира се, аз се радвам на техния любовен роман, тъй като мога да бъда заедно с двама от най-добрите ми приятели едновременно. Това е плодотворно, комфортно и удовлетворително.

 

 

Една дъждовна неделя на ноември ние тримата се излежаваме в дневната и четем вестника, когато Джес се обръща към мен:

— Знаеш ли, Клодия, ти обезателно трябва да се обадиш на Бен преди Деня на благодарността.

— Защо? — питам.

— Така. Този ден е един от възловите празници. Нали не искаш те да направят тази стъпка заедно.

— Каква стъпка?

— Да прекарат празника заедно… Ако това е посоката, към която са се запътили, трябва да се намесиш и да провалиш плановете им.

Майкъл сваля страницата за бизнес и ми намигва.

— Така е. Тя е права, Клодия. Да си отидеш вкъщи с някого за този празник е важна стъпка. Това е съществено по-значимо от това просто да се запознаеш с нечии родители.

Докато ги наблюдавам да си разменят влюбени погледи, осъзнавам, че поканата за Деня на благодарността не само че е била изречена, но и приета. Поглеждам изненадано Джес. Тя не ми беше споменала за плановете си за празника. За първи път не е обсъждала и най-малката страна на връзката си с мен. Нямаше никакви стратегически „заседания“, никакви предположения за това какво мисли Майкъл, никакви разбори дали онова, което е направил (или не е направил) значи (или не значи) нещо. Вероятно се дължи на факта, че досега тя не е излизала с мой приятел и не иска да ме поставя в неудобно положение. Но по-вероятното е, че най-накрая има онази искрена връзка, в която човек следва собственото си сърце за всяко нещо, а не подлага постоянно на проверка мнението на приятелите си.

— Я почакай — казвам с престорена почуда. — Вие двамата заедно ли ще прекарате Деня на благодарността? В Бирмингам?

Джес засиява, гласът й става меден.

— Да. Майкъл идва с мен у дома.

Поглеждам го.

— Наистина ли? Доста голяма стъпка за хора като вас.

Той отговаря:

— На мен ли го казваш. Рискувам живота си, като тръгвам натам.

Джес поглежда към тавана.

— Ще престанеш ли да повтаряш това! — Обръща се към мен. — Той се държи така, сякаш ще се връща в петдесетте години, когато прекосява границата Мейсън-Диксън^[1].

Майкъл се разсмива.

— Просто не искам да ме линчуват, когато се покажа с блондинка.

Джес се намръщва. Тя е горда с южняшките си корени, въпреки че не желае отново да живее в Алабама.

— Приключи ли? — пита го тя.

Майкъл взима ръката й.

— Извинявай, мила… Знаеш, че нямам търпение да се запозная със семейството ти и да видя родното ти място.

Джес изглежда напълно успокоена. Майкъл се навежда и я целува. Устните и на двамата се разтварят леко, сякаш мен ме няма в стаята. Свеждам поглед към нещата си и си представям как Бен прави същото с Тъкър. Джес и Майкъл са прави. Трябва да се свържа с Бен преди празниците.

 

 

На другата сутрин пристигам на работа твърдо решена да открия Бен преди края на деня. Решавам, че имейлите са по-удачни, като се има предвид последния ни заядлив телефонен разговор. Прекарвам следващия половин час зад бюрото си, изхвърляйки обръщението си. Променям „Скъпи Бен“ със „Здравей, Бен“, после „Здрасти, Бен“ до само „Бен“. Набирам двоеточие, после го изтривам и го заменям със запетайка, след това се спирам на любимото ми сериозно тире. По една случайност точка и запетая също е един от любимите ми препинателни знаци — веднъж, по време на първите ни размени на имейли, Бен ми го бе изтъкнал. Беше ми написал нещо от рода: „Не мислиш ли, че твърде много използваш знака точка и запетая? Явно, че много харесваш този знак“. В отговор му написах: „Наистина много харесвам този знак, освен това те обичам“. Тогава за първи път му написах тези думи. Така че вероятно внимателно поставен препинателен знак точка и запетая ще го размекне, ще му напомни какво имаше между нас навремето. Докато размишлявам над второто изречение, телефонът ми иззвънява. Мора е. Вдигам го, зарадвана, че ме прекъсва.

— Ей, какво става? — питам.

— Той отрече.

— Сериозно? — Не знам защо съм толкова изненадана. Защо един роден и завършен лъжец изведнъж ще отстъпи и ще каже истината?

— Дааа — отговаря Мора уморено. — И го направи толкова ожесточено… и с такива подробности. Толкова добре го изигра, че за малко да му повярвам. Което е лудост, като се има предвид, че видях записа и чух аудиото. Той направо е плашещо добър.

Питам:

— Каза ли му, че имаш доказателства?

— Още не. Но смятам да го направя този уикенд. Ще му кажа, че искам развод… Че съм уморена да живея в лъжи. Че не мога да остана с него само заради децата… Наистина не мисля, че ще е добре за тях да растат в такова обкръжение. Децата винаги усещат, когато има нещо нередно. Както ние усещахме.

— Така е. — Спомням си колко тъжна се почувствах, след като преспах у приятели, на чиито родители им личеше колко много се обичат. Обикновено бях в състояние да убедя себе си, че семейството ми е здраво, докато не видях с очите си как действително изглежда семейното щастие.

Тя продължава:

— Едва ли имам някакъв избор в случая… Просто трябва да наведа глава и да премина през това.

— Много съжалявам, Мора. Ще ми се да можех да променя нещата за теб.

— Знам. Благодаря ти.

— Искаш ли името на моята адвокатка? Тя е същинска акула. Ще направи така, че да получиш всичко, което искаш.

— Надявам се да избегнем сцени от този род. Искам да използвам семейния ни адвокат като посредник… доколкото Скот е благоразумен. Ще му кажа, че искам да продадем къщата и да делим всичко. И, разбира се, искам попечителство над децата… Това ще бъде най-щекотливият въпрос.

— Сигурна ли си, че това искаш? — Облива ме вълна от силна скръб, като си помислям как трите й деца ще сноват между две къщи. И за Мора, която ще казва довиждане на децата си в Коледната сутрин, когато те тръгват, за да отворят подаръци в дома на баща им. Питам се дали има дори най-малка вероятност Скот да се промени. Дали Мора би могла по някакъв начин да му даде още един шанс. Или може би просто си мисля за моето желание час по-скоро да се разведа и как самодоволният гняв изигра роля в бързото ми решение. Прекалено бях загрижена и за това, че съм права и че наказвам Бен, задето наруши споразумението ни? Не прави ли Мора същото сега? Прочиствам гърлото си и предпазливо я питам:

— Не мислиш ли, че малко прибързваш? Добре ли го обмисли?

— Отдавна го обмислям, Клодия. Дотегна ми.

— Какво ще кажеш на децата?

— Още не знам. Момчетата са прекалено малки. Според мен това е добре.

— Да. — Те сигурно ще останат със слаби, ако не и с никакви спомени за съвместния живот на родителите им.

— И тъй. Дафни ще вземе момчетата в петък вечер, а ти, надявам се, да вземеш Зоуи за уикенда, става ли?

— Напълно.

— Благодаря ти.

И двете замълчаваме за момент. После тя прочиства гърлото си и казва бързо:

— Е, това е. По-малко от пет дни като господин и госпожа Степфорд.

 

 

Нещо от положението, в което е изпаднала Мора, ме накара да искам още по-силно да говоря с Бен. Затова още щом приключих разговора със сестра си, довършвам имейла си. Пиша:

„Бен,

Надявам се да си добре. Съжалявам, че последният ни разговор завърши така; не ми е приятно да се заяждам с теб. Интересуваме дали ще можем да се видим скоро? Имам нещо да ти казвам. Уведоми ме…“

Клодия

Поемам си дълбоко дъх и натискам „изпрати“, преди да съм променила решението си. После захлупвам лицето си с ръце и се моля Бен да ме избави час по-скоро от мъката ми. Десет минути минават и нищо не пристига. Отивам да си налея чаша кафе и си спомням какво повтарях често на Джес: „Наблюдаваният телефон не звъни“. Връщам се при празната си пощенска кутия. След малко компютърът ми съобщава, че имам имейл. Но той не е от Бен. Нито следващият, нито по-следващият. Намалявам звука на компютъра си и отдалечавам стола си от екрана. Започвам да проверявам пощата си по веднъж на половин час. Все още нищо.

Докато денят се изнизваше, преминавам от състояние на нервност до заядливост. Чувствам се неоправдано ядосана на всеки приятел, който от всички дни избира точно днес да ме поздрави или да ми пробута някаква шега. И когато Джес ми праща весела размяна на реплики между Майкъл и нея със заключението „Нали е забавен?“, за първи път ме пробожда чувство на завист за връзката им. Изобщо не съм злобна, но определено съм малко завистлива. „Не е честно“, казвам си, после инстинктивно се намразвам, задето ми минават едни от най-неподходящите и вредни мисли, които могат да минат на една жена в кризисно положение. „Животът не е честен“, казвам си. Всеки човек над десет години го знае. После чувствам как сърцето ми се свива, когато ме връхлита дори още по-тъжна и по-отрезвяваща мисъл: „Не обвинявай никого, освен себе си“.