Емили Гифин
Нещо ново (22)

Глава 21

По-късно същата вечер, след като благодарих на всички и казах на Ричард, че ще се видим сутринта, Джес ме повика в стаята си и радостно ми показва уебсайта на бебето викинг. Почти бях готова да й кажа, че ми се искаше да не бе повдигала въпроса за деца на вечерята по случай рождения ми ден, но се въздържах. Знам, че не го направи с лоши намерения. Тя просто не може да не покаже натрапчива индивидуалност, ограничен ум.

На екрана се появяват снимки на различни русокоси, синеоки донори. Един от тях, захилен, рита футболна топка. Името му е Ян Янсен. Мигом се сещам, че такава е и фамилията на Тъкър, но аз може би я бях изписала Йансен, когато я търсех в Google. Взех си мислено бележка да направя повторно търсене с „Я“ в името. После се смъмрих наум: „Не прави такова нещо! Не се превръщай в психарка!“.

Запитах се каква част от мен ще преобладава в тази битка: приспособилата се, гледаща напред жена или изпълнената с копнеж, умислена, гледаща назад. За жалост, границата е твърде близка.

На сутринта, точно когато Ричард пристига с градски черен „Линкълн“, Джес подава багажа ми — нейната огромна, черешовочервена платнена пътна чанта „Тод“, която много обичам, с думите:

— Приятно прекарване! Не се и съмнявам, че ще е такова!

Докато слизам с асансьора, отварям ципа на пътната чанта и надниквам вътре — виждам паспорта си. Сега вече наистина съм развълнувана. Макар паспортът да е може би само примамка.

Когато влизам в колата, Ричард ме целува по бузата. Изглежда щастлив.

Казвам:

— Джес ми каза къде отиваме.

Той:

— И ти очакваш да се хвана на въдицата ли?

— Да? — Изваждам слънчевите си очила от калъфката и си ги слагам.

— Не.

— Риболов с мухи в Колорадо?

Той се засмива.

— Не ми приличаш на момиче, прекарващо често времето си сред природата.

— И не съм — отговарям, мислейки си за времето, докато растях, как майка ми все ми повтаряше да си вдигна главата от книгите и да изляза на чист въздух.

— Добре, защото и аз не обичам палатките. В гората сърби. — После сменя изражението си. — Много ли се ядоса снощи? От разговора за деца?

В първия момент реших да отрека, но отвърнах:

— Да, много.

— Не те виня.

Хвърлям му признателна усмивка и питам:

— Е, хайде де, кажи къде отиваме?

— Това не мога да ти кажа. Но мога да ти кажа следното: бил съм там два пъти и все още не съм видял нито едно бебе на това място.

Поглеждам го усмихната и си помислям: „Това беше най-хубавото изречено нещо“.

 

 

След час сме на летище „Кенеди“, където минаваме през гишето за международни полети на „Американ Еърлайнс“.

— Милано? — възкликвам, когато ни подават бордните карти. — Обичам Милано.

— Радвам се да го чуя — казва Ричард, — но не отиваме в Милано.

Ричард пази тайната си през целия полет, през който пием шампанско, ядем, гледаме сълзлив романтичен филм с Кирстен Дънст и спим. Едва когато на сутринта кацаме в Милано, минаваме през митницата и се качваме в колата под наем, Ричард ми подава пощенска картичка с изглед на Вила д’Есте край езерото Комо. Веднага разпознавам вилата, понеже това е мястото, където мечтая да отида от петнайсетгодишна и съм виждала списание, пълно с характерни снимки на вилата, правени от Хелмут Нютън^[1].

И не мога да не си помисля за Бен, тъй като езерото Комо беше мястото, което планирахме да посетим, за да отпразнуваме петата годишнина от сватбата ни. Бяхме си го „заплюли“. Мястото изглежда прекалено специално за случайно посещение. Преразгледах философията относно заплюване на нещо. Безсмислено е. Все едно прабаба ми да покрие с найлон новата си кушетка — за която нямаше ни най-малък шанс да я види овехтяла.

Разбира се, Джес знаеше за този наш план. Затова, независимо от факта, че Ричард е бил във Вила д’Есте, силно подозирам, че тя е имала пръст в избора му. Само ми е чудно дали е била пряма с Ричард, или го е манипулирала за избора му. Еднакво е способна и за двете. Решавам, че ще е неприлично да задам този въпрос, затова само се усмихвам и питам:

— Във Вила д’Есте ли отиваме?

Той кима, изглежда доволен от себе си. После казва:

— Разбрах от Джес, че никога не си била на езерото Комо.

— Така е.

— Трябваше да установя това. Там е раят на земята. Както го е казал Шели: „Това езеро надминава всичко, в което някога съм съзирал красота“.

Аз съм пълен лапнишаран по отношение на мъжете, декламиращи поезия, и чувствам, че се изчервявам, когато казвам:

— Това е много щедро.

— И не е неегоистично. В края на краищата идвам с теб. — Той посочва към прозорец на третия етаж с изглед към езерото. — И смятам да те чукам ей в оная стая там.

Поглеждам го и си помислям: ако Бен се беше изразил по този начин, щеше да ми прозвучи грубо, грозно. От Ричард прозвуча секси. Запитах се защо е така, но не намерих отговор.

След няколко минути ние пътуваме през италиански хълмове. Наоколо е толкова красиво, че не знам какво по-напред да гледам.

— Не ти ли харесва самата мисъл, че си в Италия? — питам Ричард.

Той кима и казва:

— Това място далеч превъзхожда Джърси. Пътуването е изненадващо кратко — по-малко от час — и ето ни вече в малкото градче Чернобио. Точно отвъд него е великолепният ни хотел. Ричард спира пред основната сграда и един дребен, спретнат мъж с мустаци отваря вратата ми, преди аз да успея. Когато той ни приветства за добре дошли с лек поклон, изведнъж ме осенява мисълта, че очакванията ми са прекалено високи и че езерото Комо няма да ги задоволи. Но в следващите секунди с облекчение установявам, че някои неща са наистина добри. Тревните площи и градините са великолепни: гледката на сините планини и замъглената вода спира дъха. Всичко е като в сън. Споделям това на Ричард, после си помислям, че „като в сън“ е израз, който никога не съм използвала, освен да се подиграя на някого или да имитирам Марша Брейди.

Ние тръгваме към администрацията, където Ричард поздравява всички с гръмко американско „здравейте“. Харесва ми, че сме в един от най-хубавите хотели в света и пак си оставаме същите — дружелюбни, непретенциозни, на границата с нахакани. В противовес на това моето държане се променя в луксозни хотели и ресторанти. Не мога да не говоря с тих глас и да не се стремя да изглеждам съвършена.

След като се регистрираме, Ричард вдига глава към високия таван.

— Виж.

Поглеждам превзето нагоре и прошепвам:

— Оооо! Каква красота!

Изведнъж чувствам липсата на Бен, както всеки път, когато видя красиви сгради или си спомня за романтичния архитектурен език, на който ме учеше — изрази като „кули белведере“, „орнаменти фльор-дьоли“, позлатени челни дъски на фронтон, арки „Мари Харт“, дърворезбовани пазви, клинообразни камъни на сводове и корнизи „лебедова шия“. Той положително щеше много да хареса този хотел и всичките му изящни детайли. Може би ще дойде тук на медения си месец. Да се опита да направи бебе по време на престоя си.

Влизаме в стаята ни, въведени от млада, прелестна жена — от типа жени, от които трудно отместваш поглед и, естествено, не можеш да виниш приятеля си, че той също я зяпа. Което прави и Ричард, докато тя грациозно показва минибара, автоматичните щори и сейфа. После ни приветства още веднъж с добре дошли, усмихва се и си отива.

Когато вратата щраква след нея, аз отбелязвам:

— Много беше красива.

Ричард се подсмихва.

— Така ли? Не забелязах.

Изобщо не съм ревнива, но въпреки това го поглеждам така, сякаш съм.

Той ми отвръща с похотлив поглед.

Казвам:

— Нима?

А той:

— Я ела тук!

След като правим секс, подремваме два часа. Сънят е напрегнат — какъвто е само след като си пътувал дълго със самолет или си болен. Когато се събуждаме Ричард пита:

— Дали е прекалено студено за басейна?

— Трудно е да се каже, но да идем да проверим.

Преобличам се в банята и си мисля как тъй поисках да се уединя в присъствието на мъж, с когото съм спала най-малко двайсет пъти. Разбира се, бяха ми нужни три години, докато се реша да пишкам, когато Бен беше наблизо — а в самото начало пусках чешмата или го карах да пее силно — така че, вероятно това е обяснението за свенливостта ми сега. Бъркам в пътната си чанта и с радост установявам, че Джес ми е сложила най-хубавия бански костюм — червените бикини, които носих в Сейнт Джон с Бен. Сещам се, че не ги бях прала, след като се върнахме. Така те все още носят следи от Карибите. И дори може би следи от Бен. Допирам ги до лицето си и ги помирисвам, но те миришат просто на бански костюм, който съм забравила да изпера. Никакво ухание на Бен. Но, изглежда, това се дължи на одеколона на Ричард, който все още изпълва обонянието ми.

Целия следобед двамата с Ричард се излежаваме на дървени шезлонги край най-хубавия басейн, който съм виждала — правоъгълник със синя вода, оттичаща се право в морскосиньото езеро. Посетителите са паралии хора и предимно възрастни и Ричард се оказа прав: нямаше никакви деца. Отпиваме лимонада, а аз върша малко работа. Обикновено си обещавам да не работя, когато съм на почивка, но този уикенд не мога да го избегна. Имам ръкопис, който трябва да върна в деня, когато се приберем у дома. В един момент избухвам в смях и потупвам страниците с писалката си.

— Толкова ли е добър? — пита Ричард.

Кимам.

Той се подсмихва и отбелязва:

— Ти имаш набито око за таланти.

Всъщност той се шегува със себе си. Затова поставям ръка върху голите му гърди, изпърхвам с клепки и отговарям:

— Да, наистина имам.

Той се навежда и ме целува, а аз си помислям: „Бен не ми липсва. Точно тук искам да бъда“. Но пък сигурно трябва да му има нещо на човек, който може да седи на това място с изглед към езерото Комо и да иска да бъде другаде. Истинският тест за връзка би следвало да бъде: „Щастлива ли съм в този мотел в «Литъл Рок»?“.

След като обядваме край басейна, отиваме да играем тенис на глинест корт високо на един хълм, от който се виждат хотелът и езерото. Казвам на Ричард, че е едва ли не губене на време да играем тенис, при положение, че можеше да се съсредоточим единствено върху гледката.

Той отговаря.

— Престани да го усукваш. И се приготви за забележки.

— Как ли пък не.

И се оказах права. Уроците по тенис, които бях взимала години наред, си казаха думата. Аз съм далеч по-добра от Ричард. Той избягва сервиса, само подскача и удря. Засмивам се и го питам:

— Ама ти не знаеш ли как се бие сервис?

В отговор той извиква силно:

— Аз съм бейзболист, мила.

Връщам топката силно. Той се завърта и я изпуска. Топката удря тебеширената линия.

— Точка. Любимите петнайсет.

Той пита:

— Не каза ли току-що, че ме обичаш?

Помислям си: „Не още“, но отговарям:

— Ъхъ.

— Чудесно. Ти амо анке^[2].

Не знам италиански, но съм почти сигурна какво ми каза.

 

 

По-късно вечеряме на верандата. Температурите са спаднали, но Джес ми е сложила синия шал от пашмина^[3]. Ричард е със спортно сако — въпреки това изглежда повече като красив каубой, отколкото като красив бизнесмен. Двамата подхващаме една от любимите ни теми: кой в работата ни знае за нас?

Обикновено Ричард прави логични предположения, въз основа на засичания в асансьора и на обяд. Тази вечер заявява:

— Всички знаят.

— Неее… Мислиш ли? — Правя се на слисана. Аз съм споделила единствено с Джаклин — за която се кълна, че пази тайни, — но напоследък дълбоко в себе си искам всички да знаят. Горда съм, че излизам с Ричард.

Той кима.

— Всички знаят.

— Никой не ми е подмятал нищо.

— На мен също.

— Тогава откъде си сигурен, че знаят?

— Не знам… Вероятно защото хората в общи линии не коментират нещо, за което предполагат, че е закачка.

Кимам, бодвам с вилицата си от ньоките и се замислям за думите му: „Нещо, за което предполагат, че е закачка“. Значи ли това, че нашето всъщност е по-сериозно от закачка? Или значи, че наистина е закачка? Продължавам да анализирам думите му и в стаята, след като правихме секс — буен до болка. Дълго след като си пожелахме лека нощ и се отделихме един от друг, за да спим, си казах, че няма значение. Положението е такова, каквото е. Ние сме такива, каквито сме.

 

 

Следващият ден е блажен като първия и ние с Ричард се оказваме специалисти по излежаването, яденето, пиенето и правенето на секс. В късния следобед се качваме на корабче за разходка по езерото и минаваме покрай къщата на Джордж Клуни и вилата на Версаче; само фактът, че виждам тези знаменити имоти, ме кара да се чувствам и аз богата и известна. Спираме край живописното селце Беладжио, известно като „перлата на езерото“, където си купувам кожена пазарска чанта, а Ричард — ръчно изработени сандали. По обратния път Ричард се заговаря с неколцина други гости на хотела. Той е от хората, които създават приятели навсякъде, където отидат. Според мен това е една от най-добрите му черти.

 

 

На третия и последен ден в Италия — деня на действителния ми рожден ден — се събуждам с мисълта: „Навърших трийсет и пет. На стряскащата крачка съм от четирийсетте“. За първи път в живота си се почувствах стара, а това не е добро чувство.

Обръщам се в леглото и виждам, че Ричард вече е станал и е на терасата, чете вестник и пие кафе. Облечен е в бял халат и не знам защо се сещам за Ричард Гиър в „Хубава жена“. И двамата Ричард изглеждат чудесно в бели халати.

Ставам и отивам в банята, измивам си зъбите и косата. После излизам навън в моята си синя копринена роба. Ричард сгъва на две вестника, оставя го на масата и става да ме целуне по бузата.

— Добро утро! — поздравява ме той весело.

— Добро утро! — отговарям с поглед към маранята над езерото. — Какъв красив ден.

— Наистина. Голям ден за рожден ден.

Сядам и двамата се усмихваме един на друг.

— Кафе? — предлага той.

Кимам и той ми налива от малка керамична кана в малката колкото палеца ми порцеланова чаша.

— Континентална закуска. Гладна ли си?

— Не съвсем. Още не.

— Все пак изяж една кифла. Нуждаеш се от храна.

Свивам рамене и разгъвам платнената салфетка, в която откривам неувита кутийка, пъхната между кръгло хлебче и кроасан. Ясно е, че е пръстен. Става ми неловко. Може би защото последния път, когато получих пръстен, казах на Бен, че ще се омъжа за него. Може би защото самото пътуване вече е по някакъв начин голям подарък.

— Хайде, погледни вътре — подканва ме Ричард.

— Не трябваше — казвам и действително го мисля.

Той махва с ръка и настоява.

— Отвори я.

Изваждам кутийката от хлебчето и я отварям. Вътре лежи солиден пръстен със зелени и розови камъни в златен обков. Бих се възхитила, ако го видех на друга жена, но и за момент не бих си помислила да си го купя.

— О! — възкликвам и го слагам на десния си пръст. Съвсем по мярка ми е — благодарение на Джес, сигурна съм. — Прелестен е!

— Ти си прелестна — казва той, хваща ръката ми и я целува в старовремски холивудски стил.

Благодаря му — което, надявам се, се отнася и за пръстена, и за комплимента. Но не мога да не се чувствам подразнена и от двете. И двете са преувеличени. „Прелестна“ просто не е прилагателно, което ми подхожда. Аз съм достатъчно привлекателна. Дори мога да мина за хубава, когато всички парченца се сглобят правилно. Но съвсем не съм прелестна и се съмнявам Ричард да го мисли наистина. Поглеждам го и за първи път долавям неискреност. Не мога да не се запитам на колко жени е казал, че са прелестни. Сигурна съм, че числото е трицифрено.

— Наистина не трябваше — повтарям. Защото нямам какво друго да кажа.

— Исках го — отговаря той и добавя: — Не е кой знае какво.

Поглеждам го и чувствам цялата искреност на твърдението му. Наистина за Ричард не е кой знае какво. Пръстенът. Вила д’Есте. Сексът. Аз. Нищо от всичко това не е кой знае какво. Сигурно съм го знаела през цялото време. Знаех, че всичко опира до способността на Ричард да живее нашироко. Беше въпрос на стил на живот, за който си мислех, че и аз го искам.

И все пак, в даден момент през това време, може би на това пътуване по случай рождения ми ден, мисля, че съм се надявала на нещо повече. Може би дори съм се надявала, че ще намеря в Ричард онова, което имах с Бен. Но изведнъж всичко ми се изяснява: Ричард не се влюбва в мен и аз не се влюбвам в него. Ние не създаваме нищо трайно или специално. Просто се забавляваме заедно. Това наистина е закачка — точно както го каза снощи — закачка, чийто край тепърва ще се решава. Чувствам се облекчена, че го определих. Облекчена, че знам, че и двамата се чувстваме по един и същ начин. Но в същото време съм изпълнена с дълбоко разочарование. Пръстенът ми улавя слънчевата светлина, когато си помислям: „Може би съм повече като Ричард, отколкото като Бен. Тук съм, защото съм повече като Ричард, отколкото като Бен“.