Емили Гифин
Нещо ново (14)

Глава 13

През следващите четири работни дни с Ричард си разменяме по около трийсет имейла на ден. Всичко е прикрито под формата на приятелски закачки, но странният обем на трафика предполага съвсем друго.

Един ден Майкъл влиза в стаята ми и ме сварва да се смея пред компютъра. Той бързо заобикаля бюрото ми и мигом забелязва, че пощенската ми кутия е пълна с името на Ричард Марго. Има го поне десет пъти на ред.

— Смутих ли те? — пита той.

— Нищо подобно — отговарям, но по глупавата ми усмивка си личи, че наистина съм смутена.

— Какво, по дяволите, става тук?

Минимизирам пощенската си кутия и усилено се мъча да премахна от лицето си виновната усмивка, която все още чувствам в крайчетата на устните си.

— Да не би да чукаш шефа ми?

— Не! — отговарям с престорено възмущение.

Дзън! Компютърът ме уведомява, че имам имейл.

— От него ли е? — пита Майкъл.

Не мога да се сдържа да не проверя. От него е. Което Майкъл вижда през рамото ми.

— Дявол го взел! Ти наистина чукаш шефа ми!

— Няма никакво чукане — отговарям.

И все пак.

— Виж, може ли да остана за малко сама, ако обичаш?

Когато Майкъл си тръгва, клатейки глава, прочитам последното съобщение от Ричард.

Отговарям му с „Да“. Но после го изтривам и пиша: „С удоволствие“, преди да кликна: „Изпрати“.

Препрочитам цялата размяна, започвайки с друг от слабите му опити всичко да звучи служебно.

От: Ричард Марго

Изпратено на: 27 юли, 9:30 часа

До: Клодия Пар

Относно: Тимоти Аинд

„Току-що ми позвъни Тимоти Аинд. Интересува се за заплащането, което да вземе на обиколката за представянето на книгата му. Мисля, че си заслужава. Някаква представа за това какви пазари могат да са най-подходящи за него? Уведоми ме какво мислиш… Между другото казах ли ти, че прекарах чудесно онзи ден на обяд? Благодаря ти, че дойде.“

 

От: Клодия Пар

Изпратено на: 27 юли, час 9:33

До: Ричард Марго

Относно: Тимоти Аинд

„Ще помисля за градовете и ще поддържам връзка с Тим. Той е мормон, така че Солт Лейк вероятно ще е безопасно място… Колкото до обяда, да, ти спомена, че… Аз също прекарах чудесно.“

 

От: Ричард Марго

Изпратено на: 27 юли, час 9:38

До: Клодия Пар

Относно: Мормоните

„Мормон, а? Веднъж излизах с една мормонка… Не мина особено добре.“

 

От: Клодия Пар

Изпратено на: 27 юли, час 9:44

До: Ричард Марго

Относно: Мормоните

„Тя опита ли се да те обърне в нейната вяра?“

 

От: Ричард Марго

Изпратено на: 27 юли, час 9:50

До: Клодия Пар

Относно: Мормоните

„Не, спах с нея и тя беше отлъчена от църквата. Лоша работа.“

 

От: Клодия Пар

Изпратено на: 27 юли, час 9:55

До: Ричард Марго

Относно: Мормоните

„Как не те е срам! Кога се случи това?“

 

От: Ричард Марго

Изпратено на: 27 юли, час 9:58

До: Клодия Пар

Относно: Аз съм стар

„В гимназията. 70-те години… Ти кой випуск си, Клодия? 2000?“

 

От: Клодия Пар

Изпратено на: 27 юли, час 10:00

До: Ричард Марго

Относно: Ти също си забавен.

„Ха-ха-ха.“

 

От: Ричард Марго

Изпратено на: 27 юли, час 10:03

До: Клодия Пар

Относно: Теб

„Бас ловя, че си била сладка в гимназията.“

 

От: Клодия Пар

Изпратено на: 27 юли, час 10:08

До: Ричард Марго

Относно: Не

„Не, не бях. Бях поразително слаба.“

 

От: Ричард Марго

Изпратено на: 27 юли, час 10:08

До: Клодия Пар

Относно: Не

„Обзалагам се, че съм бил по-слаб.“

 

От: Клодия Пар

Изпратено на: 27 юли, час 10:10

До: Ричард Марго

Относно: Не

„Ти си покварявал страхотни мадами-мормонки. Аз бях ковчежникът на студентите. Сложи капак на това.“

 

От: Ричард Марго

Изпратено на: 27 юли, час 10:19

До: Клодия Пар

Относно: Не

„Аз пък бях талисманът на училището… и кой е казал, че е била страхотна?“

 

От: Клодия Пар

Изпратено на: 27 юли, час 10:25

До: Ричард Марго

Относно: Да бе.

„Нещо ми подсказва, че е била страхотна.“

 

От: Ричард Марго

Изпратено на: 27 юли, час 10:26

До: Клодия Пар

Относно: Аз бях „расов кон“

„Добре. Всъщност не бях точно талисманът на училището. И тя не беше особено привлекателна. Същински двойник на Марша Брейди. Което за времето си беше голяма работа. Впечатлих ли те?“

 

От: Клодия Пар

Изпратено на: 27 юли, час 10:44

До: Ричард Марго

Относно: Аз бях расов кон

„Човече, ти си древен. Да, впечатли ме… Моето гадже приличаше повече на Скрийч от «Спасен от училищния звънец»…“

 

От: Ричард Марго

Изпратено на: 27 юли, час 10:49

До: Клодия Пар

Относно: Пак за „расовия кон“

„Знам това шоу, но нямам спомен за Скрийч… Аз обаче бях фен на «Досиетата X». Това не беше ли по време на гимназията?“

 

От: Клодия Пар

Изпратено на: 27 юли, час 11:01

До: Ричард Марго

Относно: Пак за „расовия кон“

„Не ми казвай… Падал си си по Скъли, нали?“

 

От: Ричард Марго

Изпратено на: 27 юли, час 11:09

До: Клодия Пар

Относно: Пак за „расовия кон“

„Ааа, Скъли. Да, наистина си падах по нея… Всъщност ти малко приличаш на нея. Трябва ти само военноморска униформа и закачена за нея значка на ФБР и си готова. Можеш ли да използваш медицински жаргон на място? Ако да, може и да се влюбя в теб.“

 

От: Клодия Пар

Изпратено на: 27 юли, час 11:22

До: Ричард Марго

Относно: Това ще свърши ли работа?

„Бял мъж, 38. Стресово поражение с горна куха вена, предшестващо левия бял дроб и бронхите… Код Синьо! Той има забавена сърдечна дейност. Налага се перикардиоцентеза STAT!

Влюби ли се вече в мен?“

 

От: Ричард Марго

Изпратено на: 27 юли, час 11:23

До: Клодия Пар

Относно: И още как

„Напълно. Искаш ли да вечеряме в събота?“

В събота Дафни идва в града, за да пазарува заедно с Джес и мен. Нашата мисия е: тоалет за впечатляване на Ричард. Джес гарантира, че нова дреха ще ми вдъхне увереността, която ми е нужна, за да направя вечерта успешна. Надявам се да е права, защото откакто се съгласих да излизам на срещи, се чувствам повече нервна, отколкото развълнувана. Нервна съм, задето ще ходя на срещи като цяло, нервна съм и задето ще се срещна с човек от работата ми. Наред с безпокойството ми е и фактът, че Ричард и аз не сме разговаряли очи в очи, откакто обядвахме в „Боло“. Дори по телефона не сме говорили. Идвам до заключението, че имейлът ти позволява да си много по-дързък, отколкото в действителност се чувстваш. Част от мен се безпокои, че това е еквивалентът на киберпространството да правиш секс много скоро и на другата сутрин да се изправиш пред мъжа трезва и без грим. Ние с Ричард си казахме чрез компютъра ужасно много неща, намекващи за флирт, но да седим един срещу друг на една маса е нещо съвсем различно и именно предчувствието за първия момент в ресторанта ме прави съвсем несигурна.

Така че Джес, Дафни и аз започваме рано-рано нашето бясно харчене на пари. Първо атакуваме „Интермикс“ на Пето авеню, тъй като то е само на няколко преки от апартамента на Джес. Танцовата музика, която гърми из магазина, подсказва недвусмислено, че дрехите са прекалено модни за мен. Аз вече не ходя по клубове и престанах да се надвиквам в баровете — затова определено същото се отнася и до ходенето по магазините.

Изричам с пълен глас това усещане на Джес, но тя вдига ръка, за да ми подскаже, че още не е готова да си тръгва. Наблюдавам я как отмята дреха след дреха на щендера и накрая намира едни обикновени бели панталони, блуза от индийска коприна с гол гръб, която се връзва на врата, и яркочервено, стигащо до кръста сако. Има неща, които никога не бих избрала за себе си — нито като ансамбъл, нито поотделно, — но Джес има удивително чувство за стил. На нея също така й иде отръки да съчетава отделни части по начин, по който човек никога не би си представил, че е възможно и така създава съвършено оригинални дрехи. Разбира се, наличието на много пари помага за това умение. Тя може да си го позволи, но може също така да си позволи и неминуеми грешки, които всички жени правят при пазаруване. Коя жена не е запозната с феномена да си харесаш нещо в магазина и да го намразиш, като се прибереш вкъщи? Ако аз си купя нещо, което после не обличам, се упреквам месеци наред, но Джес има поне десетина бракувани маркови дрехи във всеки един момент, които, обличани по веднъж, а може би и нито веднъж, продължават да висят в гардероба й. Голямата трагедия на приятелството ни, поне от моя гледна точка, е фактът, че ние с нея не носим един и същ размер. Аз, например, бих убила, само и само да насиля ходилата си да пораснат с два сантиметра, за да вляза в нейните обувки „Джими Чу“ във всички цветове на дъгата.

И все пак, независимо че вярвам на Джес по отношение на модата, съм скептична по отношение на избора й сега.

— Това изобщо не е за мен — възразявам аз, сочейки блузата с гол гръб, която тя доближава до торса ми. Поглеждам белите панталони в другата й ръка. — А пък за тия няма никакво време, за да се подгънат. — Панталони направо от щендера никога не са ти точни, когато си само метър и шейсет и пет.

— Дафни може да ти ги скъси. Нали, Дафни? — пита Джес.

Дафни кима енергично. Тя е „факир“ в това отношение. Знае как да се справя с дребните неща — като да отделя белтъците на яйцата, да чисти петна от червено вино по дрехите, да подрежда цветя. Не знам откъде е научила повечето от тези неща. Със сигурност не и от майка ни, която се затрудняваше дори да сгъва по ръбовете панталоните, за да ги сложи на закачалка. Не че аз мога. Винаги Бен окачваше панталоните. Преди да заживея с него, повечето от дрехите ми можеха да се видят върху облегалките на всички столове. И сега отново се върнаха точно там.

— Просто ги пробвай. — Джес посочва пак пробната с авторитет. Подчинявам се, мислейки си, че когато тя има деца, ще бъде от малкото майки, които не обръщат внимание на представата за почивка.

— Пълно губене на време — смотолевям, но е малко вероятно тя да ме чуе сред пулсиращия ремикс на „Искам твоя секс“ на Джордж Майкъл. Това ми напомня за вечерта, когато Джес отиде с колеги на караоке и изпя това парче. Каква дързост — да се качиш на сцената за песен, която като внушителен финал те кара да крещиш ли, крещиш думите „Прави секс с мен!“ в зала, пълна с пияни банкери.

След малко излизам от пробната с мисълта, че съм доказала правотата си. Панталоните изглеждат и ми стоят като торба, което е шокиращо, защото те са номер шест, а аз нося номер осем. Освен това знам, че съм отслабнала след развода — поне пет килограма, ако не и повече. Тъкмо казвах на Джес снощи, че има два вида жени: такива, които ядат в критични ситуации, и такива, които губят апетит в критични ситуации. Повечето попадат в кюпа на хранещите се, затова се считам за благословена, че съм във втория лагер.

— Невероятни са — заявява Джес. — Дали ще ги облечеш довечера, или не, определено казвам „да“ за тях.

— Не са ли ми прекалено големи? — питам, дърпайки ги в талията, докато се оглеждам в огледалото.

Джес ми перва ръката настрани и пояснява, че те се носят ниско под талията.

— Освен това не е редно да носиш тесни бели панталони. Те ще изглеждат долнокачествени. Виж, черни тесни панталони — да, но тесни бели са толкова… а ла Бритни Спиърс — казва Джес, за да постави Дафни в ход.

Това донякъде противоречи на нейната традиционна, домашна страна, но Дафни е от онези зрели жени, които обичат всички неща да са модни и младежки. Тя има пълна DVD колекция на сериала „Кръгът на Доусън“. До ден-днешен държи плюшени животни на перваза на прозореца в спалнята си. Също така си поръчва от ония лъскави тесни къси деколтирани дрехи от задната страница на „Ъс Уикли“, които казват неща като ДИВА НА ФИТНЕС. Така че, очевидно Дафни е фен на Бритни. В един момент стигна дотам, че остана на Рокфелер Плаза, за да гледа изпълнението на тийнейджърския си идол по „Дъ Тудей шоу“. Тя беше от малкото жени, наближаващи трийсетте, които танцуваха, без да се намират в компанията на някой тийнейджър. Смешното беше, че две деца от нейния пети клас я забелязали по телевизията сутринта преди училище и изглежда са били много впечатлени, като видели тяхната учителка да пее „Hit Me Baby One More Time“. Казах на Дафни, че ще е все едно да наблюдаваш учителката си да танцува на „Soul Train“ или на „Solid Gold“. Впечатляващо, но малко объркващо. От учителите в крайна сметка се очаква да мръзнат в класните си стаи, докато ние се прибираме вкъщи и си живеем живота.

Във всеки случай Дафни и Джес се съгласяват, че белите ми панталони са великолепни и Дафни предлага да ги скъси — няма да е никакъв проблем. Според двете и копринената блуза е страхотна. Тя разкрива малката ми цепка между гърдите и е опъната точно там, където трябва (което потвърждава още едно от модните правила на Джес: ако панталоните са широки, горнището трябва да е тясно или обратното). А яркочервеното късо сако се явява перфектен завършек на тоалета.

— В случай, че в ресторанта е хладно — уточнява Джес.

— Или в случай, че Ричард поддържа ниска температура в апартамента си — допълва Дафни, кикотейки се, докато аз се въртя пред огледалото на пръсти. Трябва да призная, че наистина изглеждам много добре. На всичко отгоре ме крепи и мисълта, че привършихме с бясното пазаруване. Много мразя да пазарувам. Ако спечеля от лотария, едно от първите неща, които ще направя, е да си наема личен купувач — за хранителни стоки, дрехи, коледни подаръци, за всичко. Бързо се преобличам, втурвам се към касата и подавам картата си Амекс, с която купувам ансамбъла, гарантиращ, че ще ми вдъхне увереност и ще накара Ричард да припадне.

 

 

Същата вечер без колебание мога да кажа, че Джес и Дафни бяха прави по отношение на тоалета ми. Аз подхождам напълно на посетителите на „Спайс Маркет“, голям луксозен ресторант в Мийтпакинг Дистрикт^[1]. И по-важното — Ричард се появява и ми казва, че изглеждам фантастично.

— Никога не съм те виждал такава — допълва той, докато следваме салонния управител към масата ни. Ръката му се задържа за част от секундата по-дълго на гърба ми. — Но сигурно защото никога не сме се срещали извън работна обстановка…

— Ти също — изразявам възхищението си от сакото му от рипсено кадифе.

Изведнъж си спомням за невероятно веселия бивш асистент Джаред Луисън. Джаред държеше върху бюрото си картички, маркирани от 1 до 10 и оценяваше облеклото на хората, (зад гърба им, разбира се), които се отбиваха, като съдия по гимнастика по време на олимпийски игри. Майкъл беше много добър приятел на Джаред и се забавляваше неимоверно на това занимание, а после ни предаваше резултатите. В действителност дължа благодарност на Джаред, задето ми предаде един от решаващите уроци на живота: не носи лачена кожа след Деня на труда. Майкъл ме уведоми, че съм спечелила 3 заради тази модна грешка.

Сега питам Ричард дали е знаел за картичките на Джаред Луисън.

— Разбира се — отговаря той. — Очевидно аз бях редовно оценяван между две и три точки… И с най-висока оценка шест.

— С какво си бил облечен, когато си получил шестица? — питам, когато сервитьорката ни, в оранжево кимоно, ни донася менюто.

— Мисля, че беше някакъв пуловер с висока яка — засмива се той.

Усмихвам се, установявайки, че вече не съм нервна.

Ричард изглежда така, сякаш все още взима под внимание картичките на Джаред, когато казва:

— Чух, че ако носиш нещо от „Луи Вюитон“ или „Прада“, Джаред автоматично ти дава допълнително една точка, докато ако си облечен с нещо от „Гап“ или, недай си боже, „Олд Нейви“, ти се приспадат три точки.

Разсмивам се и питам:

— Къде е клетият Джаред сега?

— Нямам представа. Но нещо ми подсказва, че седи край някой бар с модните си приятели и всеки казва на другия колко шеметно изглежда.

Подхилквам се, защото си спомням друг случай с Джаред.

— Какво? — пита Ричард.

— Нищо — отговарям и виждам един мъж, за когото съм почти сигурна, че е Крис Нот^[2], който се промъква предпазливо към бара заедно с една прелестна блондинка. Той е малко по-нисък, отколкото си го представях и си казвам наум: „Господин Среден ръст“. — Просто се усмихвам.

— Хайде де. Какво смешно има? — подканва ме отново Ричард, защото е ясно, че по-скоро се подхилквам, а не се усмихвам. Има разлика между подхилкване и усмихване — което е особено видно за човека отсреща.

— Просто се сетих за нещо, което ти стори Джаред навремето — отговарям.

— И какво е то? — Ричард изглежда обезпокоен. Или поне се прави на обезпокоен.

— Ами чух, че веднъж пребъркал кошчето ти за боклук и намерил пощенска картичка с доста цветни сексуални намеци.

Той добива стеснителен вид и пита:

— Кога е било това?

Този въпрос трудно може да бъде изтълкуван като отрицание, което изтъквам, като питам:

— Значи се е случвало неведнъж, така ли?

Той махва с ръка, сякаш за да каже: „Продължавай с доказателствата си“.

— Не знам. Беше преди три години. Чух, че Джаред те подозирал, че спиш с някаква жена от художествения отдел — отговарям, опитвайки се да си спомня името й.

— Лидия! — сеща се той.

Щраквам с пръсти и посочвам към него.

— Точно тя. Значи е вярно?

Той кима.

— Да, вярно е, спах с нея… Но не вярвам тя да се е подписвала на въпросната картичка.

— Не се е подписвала. Джаред просто разпознал почерка й. Той разнасял пощенската картичка и образец с почерка от бележника на жената из целия офис. Това беше един от най-гордите му моменти.

— Леле! Наистина го биваше! — вметва Ричард.

— Както и теб, очевидно. Поне спрямо Лидия.

Изненадвам себе си с последния коментар, понеже никога не съм правила сексуални намеци. Докато преглеждаме менюто, продължавайки да се усмихваме и двамата, аз се опитвам да си обясня защо съм толкова открита с Ричард. Решавам, че това няма много общо с него (макар че той наистина ме предразполага), по-скоро се дължи на развода ми и новата ми нагласа. Не обичам да се измъчвам, но не мога да не чувствам, че всичките ми страхове относно брака се потвърдиха, когато скъсахме с Бен. Не съм сигурна, че вярвам все още в постоянната моногамия и във всеки случай не възнамерявам да опитам отново.

Следователно не е нужно да спазвам някакви правила. Ако мислех, че съм свободна, когато не исках да имам деца, още по-свободна съм сега, когато не искам дори съпруг. Вместо да се стремя да играя роля или да се безпокоя как ще бъда възприемана, мога да правя точно това, което запалва въображението ми. А това за момента е да флиртувам скандално с много привлекателен колега.

С напредването на вечерта Ричард и аз водим непринуден разговор, смеем се и се подиграваме един на друг по начин, по който можеш да се чувстваш удобно само с човек, когото много харесваш. Няма забранена тема. Ние обхващаме основните, но им придаваме пикантна стойност и хумор. Говорим за работа — и за книгоиздаването като цяло. Говорим за пътувания, книги, музика и семейства. Говорим за минали връзки.

Когато засягаме Бен, аз очаквам, че ще се натъжа мъничко или ще мина в отбрана, но нищо подобно не се случва. Улавям се, че приемам това минало време със странно чувство на облекчение: Аз чувствах, той беше, ние бяхме. После поглеждам Ричард в очите и заявявам:

— Хайде стига толкова за това!

Той кима в знак на съгласие, а аз се връщам мислено към настоящето, чувствайки се щастлива, че съм в компанията на Ричард, щастлива, че продължавам напред.