Емили Гифин
Нещо ново (13)

Глава 12

Никога не съм смятала, че приличам по нещо на майка ми, нито съм я сочила като главна причина, задето не искам да имам деца. Затова, независимо от намерението й, нейното словоизлияние с нищо не спомогна да преосмисля позицията си по отношение на майчинството.

И все пак нещо в думите й ми подейства като просветление. Вероятно защото за първи път майка ми се извини. Вероятно защото всеки иска майка му да бъде горда и защото донякъде ние не можем да не се виждаме такива, каквито ни виждат майките ни. Вероятно защото това беше напомняне за всичко, което все още имам в живота си. Имам си работа, разбира се. Но по-важното е, че имам съдържателни взаимоотношения, които много ценя. Аз съм добра сестра, дъщеря и приятелка. Животът ми има смисъл — и ще продължи да има — и без Бен.

Така че майка ми беше тази, която, макар и несъзнателно, ми помогна да стигна до следващото ниво на емоционално възстановяване. Да стигна до онова следбедствено проблясване, което подсказва, че животът продължава. Дори се замислих дали да не започна да се срещам с мъже. И то не толкова, че го исках, а защото такива срещи винаги са най-добрият вътрешен и външен признак, че си продължила напред след сериозна раздяла. А в някои отношения това може да се окаже единственият начин да продължиш напред.

Затова, когато един ден Майкъл влиза в стаята ми в работата и пита: „Познай кой те е сложил на място номер две?“, ме обзема леко вълнение. Знам какво точно има предвид той с „място номер две“. Независимо дали ще си застрахователен арбитър в Айова, училищен преподавател във Флорида или редактор в Манхатън, ти редовно се събираш с колеги около машината за вода (или в нашия случай около автоматичната машина „Еврокафе“), където обсъждате кой от уважаваните ви колеги е най-привлекателен. Това занимание беше възникнало преди всичко от скука или от дългите часове, прекарвани в работата, но въпреки това притежава огромна тежест. (И си съперничи единствено със списъка, съставен от семейни двойки: „Знаменитости, с които ми е позволено да изневерявам на своята важна половинка“. Очевидно моят списък за изневери е нулев и празен — сега мога да правя каквото си искам, без да искам разрешение — което за жалост не ме поставя по-близо до споделянето на легло с (1) Стинг, (2) Колин Фърт, (3) Джони Деп, (4) Том Брейди или (5) Ед Харис.

Разбира се, проблемът с тази първокласна игра в повечето издателски къщи е, че жените са в по-неизгодно положение. Първо, като цяло жените в издателския кръг преобладават спрямо мъжете в съотношение 3 към 1. А около 70 процента от мъжете са гейове. Значи говорим за съотношение жени към хетеросексуални мъже 10 към 1. На всичко отгоре, като изключим още няколко високопрофилни отдела като рекламните, книгоиздаването е пълно с висок процент бивши интелигентни маниаци (между които и аз), които са прекарали по-голямата част от детството си вкъщи в четене на книги. За приятелката ми Джаклин, например, писаха в местния вестник в Северна Каролина, че прочела над петстотин книги за една година; тогава тя е била петгодишна. Не че трябва да го кажа, но моето най-голямо постижение като дете беше, че бях включена в щатския турнир по правопис, където загубих в последния кръг заради думата пропаст. С това не искам да кажа, че всички някогашни интелектуални маниаци са непривлекателни. Тъкмо обратното, според мен ние сме страхотна порода — чудати, умни и много по-интересни от обикновената бивша мажоретка или някогашния атлет. И все пак списъкът не е за това, че си чудак, умен и обаятелен по нестандартен начин; списъкът е за това, че си секси.

Едно от преимуществото да съм близка с Майкъл е, че винаги съм осведомена за разнасяния мъжки списък, представляващ интерес в малкото случаи, в които бях споменавана. Ето как работи той: Майкъл ми казва, че съм в нечий списък, след което аз се правя, че съм комбинация от притеснена, слисана или ядосана, като през цялото време се чувствам тайничко поласкана. Кой няма да е? Дори когато си избрана от пълен смотаняк, е приятно да научиш, че си класифицирана.

И все пак питам „На второ място ли?“, защото последното нещо, което искам да изглеждам, е отчаяна или изпълнена с желание.

— Знаеш. Той смята, че ти си второто най-страхотно момиче в издателството — казва Майкъл.

— Кой „той“? — питам и извъртам очи към тавана. — Джералд от отдел „Преводи“ ли?

— Не.

— Предавам се.

— Ричард Марго — отговаря самодоволно усмихвайки се Майкъл.

Сега вече е привлякъл цялото ми внимание. Ричард Марго е нашият изпълнителен вицепрезидент и рекламен мениджър и е известен в издателската ни къща както заради престижния си пост, така и заради това, че си пада малко женкар — не в долнопробния смисъл, а от типа „уравновесен интелектуалец, който никога не е бил женен, и който кани на вино и вечеря красиви жени“. Той наближава петдесетте, но за разлика от много мъже на неговата възраст, които имат късмета да спечелят описания като „красив“ или „привлекателен“, Ричард може спокойно да мине за страхотен. Има четвъртита челюст, вдлъбнати сини очи и леко оредяваща коса — комбинация от черти, които предизвикват определено солидно доверие. Дори носът му — който изглежда така, сякаш е бил чупен най-малко веднъж, — е секси.

Ричард не само присъства в моя списък, откакто постъпих в „Елджин прес“, но и постоянно заема най-високото място — факт, който признавах само пред Майкъл и още неколцина близки приятели (а с другите, за които се колебая да взема решение, се правя, че никога не съм ги считала за субект и после правя предисловието „Моля, имайте предвид, че те не следват никакъв определен ред“, което по някакъв начин прави заниманието да изглежда по-малко сериозно). Фактически Ричард не само постоянно държи първото място в списъка на работното ми място, но когато Джуд Лоу беше хванат в леглото с бавачката на децата си, целият му чар излетя през прозореца и едно място в списъка ми на знаменитости остана свободно. Място, което запълних с Ричард. Тогава Бен възрази, че не е редно да смесвам списъците, при което аз настоях, че той е „известен“ в издателския бранш. Двамата не постигнахме единомислие (Бен твърдеше, че цялата теория със списъка на знаменитостите се основавала именно на тяхната недостижимост). Затова махнах Ричард и на негово място сложих Ед Харис — който случайно можеше да мине за брат на Ричард.

— Откъде го научи? — питам Майкъл, чувствайки се някак засрамена от ускорения си пулс. Но в моя защита не бях правила секс от месеци.

— От първа ръка — отговаря Майкъл, пукайки гордо кокалчетата на пръстите си.

— Нима си задал този въпрос на шефа си? — Възхитена съм от способността на Майкъл да изтръгва непозволена информация от всякакви хора, включително висшестоящи.

Той свива рамене.

— Да, и какво. Мъжки обяд, нали разбираш. Фил Лумис и Джак Ханиган бяха с нас и съвсем случайно стана ясно, че Ханиган също те е сложил в списъка си.

— А проклетият Фил ме е изхвърлил от фокусническата си шапка, така ли?

Майкъл се разсмива, когато аз нехайно се връщам към въпроса с Ричард.

— Тогава коя е номер едно за Марго? Стейси Юбанкс?

Стейси Юбанкс, секретарка в „Продажби“, е руса, синеока близначка на Бионсе и клюката говори, че работи също и като порнозвезда. (Майкъл твърди, че я бил зървал във филм на име „Лези Магуайър“.)

— Не. Стейси не е негов тип.

— Виж ти! — възкликвам, увеличавайки още повече доверието си към списъка на Ричард.

— Така е. И аз бях шокиран.

— В такъв случай коя е номер едно? — настоявам да узная, но равнодушно.

— Новата мадама, французойката, от „Авторски права“.

— О, да. Марина Лекроа. Тя е много… френска.

— Ъхъ. Но очевидно Ричард си пада и по червенокоси, защото Наоми Рубенщайн също е в кюпа му.

— Трудно бих нарекла това падане по червенокоси.

— Две червенокоси от пет определено се квалифицира като „да си падаш“. Мисълта ми е, че всички вие съвсем не правите четирийсет процента от общото население.

— Без съмнение — казвам и се питам кои са другите две нефранцузойки, нечервенокоси в списъка му.

— Е, какво ще правиш по въпроса? — пита Майкъл.

— Нищо — засмивам се.

— Нищо? Защо?

— Защото аз съм… професионалист — отговарям с шеговито превзет тон.

— Тук няма антипобратимяваща политика. А и ти не работиш за него. Ти дори не си в рекламата. Какъв е конфликтът тогава?

— Не знам. Може да се изтълкува като протежиране. Това ще дискредитира по някакъв начин книгите ми.

— Я стига. Това е влияние — казва Майкъл.

Технически той е прав. Ричард ръководи рекламния отдел и като такъв е отговорен за всички заглавия в издателството. Но много различни рекламни агенти рекламират подбраните от мен книги, а има и други проверки и баланси в продажбите и маркетинга, така че ще бъде виртуално невъзможно за Ричард да нанесе едностранен удар върху кариерата ми или успеха на книгите ми. И все пак рекламата има своето голямо значение в предлагането на книги и агентите могат лесно да сринат някое заглавие, затова би могло да се стигне до извода за протежиране, което да оцвети успеха ми. Краен резултат: никога не съм излизала с някого от издателството и нямам намерение да го правя. Споделям това с Майкъл и после добавям:

— Цялата дискусия е теоретична, понеже Ричард Марго не проявява интерес към мен. Той просто те занася, като се включва в игричката ти.

— Аз не бих бил толкова сигурен. Освен това напълно те уредих.

— Как така? — питам нервно.

— Ами казах му, че си се развела. Той си нямаше и представа.

— Майкъл! — Знам, че е нелепо да крия това, но не мога да не го правя; не обичам личните ми неща да се обсъждат на работното ми място. А и има нещо относно развода, което се свързва с провал, нещо, с което никак не е приятно да парадираш сред колегите си.

— Не е голяма работа — отбелязва Майкъл.

— Той какво каза?

— Че съжалява да го чуе… Но струва ми се, трябва да знаеш, че изобщо не му пролича, че съжалява. Ако разбираш какво имам предвид.

 

 

Майкъл си тръгва от стаята ми, като преди това ме поглежда с последно повдигаме на веждите и умело барабанене по бюрото ми.

Колкото и да се опитвах да омаловажа интереса си към списъка на Ричард, още същата вечер споделям новината с Джес. Тя никога не беше виждала Ричард, но ме беше чувала да го споменавам през годините и й хареса самата романтична атмосфера на работното място. Затова, вместо да приеме историята такава, каквато е — малко пикантна, самомнителна, рекламираща се тривиалност — тя изведнъж безумно се въодушевява и казва, че той е тъкмо за мен.

— А и е малко старичък, за да иска деца — добавя тя.

Поклащам глава и й казвам да не става смешна.

 

 

Но седмица по-късно, когато Ричард ми се обажда най-неочаквано и ми казва, че трябва да обсъдим някои въпроси по време на обяд, аз не мога да не се запитам за намеренията му. Била съм с него на безброй събрания, но никога не сме се срещали насаме. Най-малко пък за обяд.

— Разбира се — отговарям, напомняйки си, че въпреки нашите списъци в работата, аз не проявявам интерес към Ричард (и обратното). Сигурна съм, че той иска да говорим само по работа. В края на краищата все повече се утвърждавам в работата си и може би един случаен обяд с Ричард само ще отрази статуса ми в издателството. Вероятно той иска да прегледаме плановете за рекламата на предстоящото излизане от печат на един роман на Ейми Дикърсън. Или пък иска да формулираме стратегия, която да приложа към най-трудната авторка — Джена Кобленц. Повече от десетилетие Джена е огромен търговски успех, но проявява толкова изисквания за рекламата, че поведението й е направо оскърбително, а редакторът пък съвсем няма отговорността да играе ролята на буфер за рекламните агенти.

— Какво ще кажеш за четвъртък? — пита ме Ричард с богатия си глас като на радиоводещ.

— Много ми е удобно — отговарям, без да се консултирам с календара си.

— Тогава в „Боло“ в един? — предлага той. „Боло“ е известно място на колегите ми и на издателския кръг като цяло. Ричард никога не би избрал „Боло“, ако намеренията му бяха нечисти.

— Напълно ме устройва — отговарям делово.

 

 

В четвъртък си слагам най-хубавите джинси и зелено крепонено сако. Изглеждам ежедневно, но стилно облечена. После отделям десет минути за гримиране зад бюрото си, преди да тръгна за обяда. Оставам вярна на твърдението си, че не проявявам интерес към Ричард, но решавам, че никога не е излишно да изглеждаш добре, особено ако ще бъдеш в компанията на привлекателен мъж.

По-рано Ричард ми праща имейл, за да ми съобщи, че е на зъболекар и ще ме чака направо в ресторанта. Извървявам бързо няколкото преки до „Боло“, но пак пристигам с пет минути закъснение. Забелязвам Ричард веднага край една ъглова маса, облечен със спортно сако и вратовръзка. Чаша червено вино и купа с маслини лежат на масата пред него. Той говори по мобилния си телефон и изглежда малко раздразнен, когато поглежда към малкия си бележник — от онези, които използват репортерите. Видът му говори, че е важен човек. Но пък е възможно да мисля така просто защото знам, че той е важен човек.

Когато вдига поглед и ме вижда, лицето му засиява и той ми помахва да се приближа. Правя му знак, с който сякаш му казвам: „Довърши си разговора, аз ще почакам тук“. Той поклаща глава, бързо казва дочуване, затваря телефона и го плъзва в джоба на сакото си заедно с бележника.

— Здравей, Клодия.

— Здравей, Ричард — отговарям, вдишвайки афтършейва му, който за първи път ми беше направил впечатление преди години, когато се засякохме в асансьора. Харесвам мъжете, използващи афтършейв или одеколон. Бен не използваше такива. Дори дезодорантът му нямаше мирис. Добре ми е, когато се натъквам на нещо, което да не ми липсва у Бен. За жалост засега не съм се натъквала на много такива.

— Развалени зъби ли?

— Нито един — отговаря той.

— Чистиш ли си зъбите с конец?

— Не — отговаря той със смутен вид. — Просто добри гени, предполагам.

Сервитьорът ни, русокос младеж, с такова приповдигнато настроение, че го оприличавам на бродуейски изпълнител, спира до масата ни, представя се като Тад и ме пита какво ще пия. Обикновено не пия вино на обяд в делничен ден, но тъй като Ричард си е поръчал, аз също си поръчвам чаша шардоне.

— Чудесно. Не обичам да пия сам — отбелязва Ричард, след като Тад се отдалечава. — Ако не съм сам, де.

Аз се засмивам.

Той се засмива.

После, сякаш да компенсира избора ни на напитки, Ричард пропуска празните приказки и веднага преминава към деловия разговор. Нашият летен списък като цяло. Новият автор, когото включвам в плана. Скорошната противоречива рецензия на мемоарите на Скварла в „Таймс“. (Не че рекламата някога се е интересувала от съдържанието. Дори лошата реклама е добра реклама.)

— И голямата новина е — продължава Ричард, като че ли да изтъкне причината за обяда ни, — че ми остава съвсем малко да привлека Ейми Дикърсън в „Дъ Тудей шоу“. — Палецът и показалецът му са на милиметър един от друг, показвайки на какво разстояние се е приближил до целта.

— Занасяш ли ме? — питам, макар вече да бях чула новината от Майкъл. Това е голямо постижение за всяка книга, особено за роман. И все пак обикновено не е сред нещата, изискващи обяд насаме с шефа на рекламата.

Ричард кимва и допълва:

— Очевидно Кати наистина е изровила книгата.

Усмихвам се на използваната от него дума „изровила“. Ричард често използва жаргон от седемдесетте години. Повечето хора звучат смешно или глупаво, когато вметнат жаргон от предишно поколение, но от устата на Ричард думата прозвуча дори симпатично. Предполагам, че когато човек е достатъчно красив и преуспял, можеш и да не му търсиш кусури.

Едва се въздържам да не възкликна „Отлично!“ и вместо това вдигам ръце със стиснати палци.

Тад се връща с чашата ми шардоне и две менюта. Пита ни дали искаме да чуем какви са специалитетите.

— Разбира се — отговаряме едновременно и двамата и изслушваме най-дългото и подробно описание на гъста супа от скариди в историята на света. Бен много мразеше използването на прилагателни за храна, особено думите „сочен“ и „дъвчащ“. Проблем за него бяха рекламите за сладки. Казвам си: „Престани да мислиш за Бен!“. Преглеждам менюто, опитвайки се да намеря нещо, което да няма много сос. Спирам се на салата с риба тон. Ричард си избира бъргър. Обичам комбинацията на бъргър с вино.

— Е, чела ли си нещо хубаво напоследък? — пита Ричард.

— Имаш предвид изобщо или говориш за ръкописи?

— И двете.

Изброявам няколко заглавия в първата категория и два проекта във втората.

— Какво друго можеш да ми кажеш? — пита той, след като Тад взима поръчката ни и ни оставя сами. Ричард ме гледа очаквателно, сякаш аз съм тази, която е уредила нашия малък „делови“ обяд.

Отпивам от виното си и питам:

— Във връзка с работата ли? — умът ми препуска към различни клюки в работата като цяло. Тъкмо когато се каня да го питам дали е чул, че загадъчната писателка Дженифър Коутс не е доволна от редактора си в „Пътнам“ и предлага другаде ръкописа си, Ричард свива рамене и се обляга назад на стола.

— Или каквото и да е. — Неговото „каквото и да е“ сигнализира, че това определено не е никакъв делови обяд.

Обмислям внимателно отговора си, обзета от чувството, че току-що съм стигнала до разклонение на пътя. Нещо като това да си избера някои приключенски книги, които много обичах в началното училище.

Можех лесно да говоря за слуха за Дженифър Коутс или да върна отново разговора към „Тудей шоу“ с Ейми Дикърсън.

Вместо това вдигам лявата си ръка, размърдвам оголения от пръстена пръст и изтърсвам:

— Разведох се.

Ричард изглежда изненадан и аз се надявам, че той няма да се прави на онемял и че не знае нищо за това. Но пък може би е изненадан просто защото го споделям с него и то с такава готовност. Самата аз съм малко изненадана.

Той подръпва меката част на ухото си и казва:

— Да, чух. Съжалявам.

Решавам да отвърна: „Няма нищо“, но винаги съм мразила, когато хората отговарят по този начин след смъртен случай или някакво тъжно събитие в живота.

— Благодаря. Случва се.

Ричард кимва, докато върти виното в чашата си. След това отпива дълга глътка и казва:

— В половината от случаите, доколкото ми е известно.

— Да. На теб такова нещо не ти се е случвало, нали?

Първата карта с личен въпрос бе изиграна.

Ричард се засмива.

— Много си права.

— Бил ли си близо?

Втора карта.

— Разбира се.

— Колко близо?

Трета.

— Всъщност не съвсем близо.

Ричард поздравява набързо някого в залата. Иде ми да се обърна и да видя кого, но не искам да изглеждам, че съм хваната на местопрестъплението, колкото се чувствам.

Ричард сякаш отгатна мислите ми и рече:

— Джейсън Сол.

Поглеждам го учудена и той пояснява:

— Нисичкият мъж от маркетинга. С козята брадичка.

— О, да. По-точно със заострената брадичка. Не козя.

— Каква е разликата?

Описвам каква е, като посочвам моята брадичка. Ричард кима с разбиране. Сещам се за любимата ми история за лицево окосмяване. Преди години Майкъл участва с един наш колега в състезание за отгледани мустаци. Майкъл загуби лошо и за да демонстрира какво има предвид по време на обяд, посочи с глава едно момиче на име Сали, по която си падаше малко, и рече: „Дори Сали ще ме победи“. Опитваше се да бъде смешен, но за жалост Сали беше тъмнокоса италианка и едно от онези момичета, които си махаха космите над горната устна с кола маска. Сали беше ужасена и унижена, както и Майкъл, когато осъзна неволната си грешка. Разказвам на Ричард случая и той се разсмива.

— Сали още ли работи при нас? — пита той.

— Не. Скоро след това напусна. Вероятно се е травмирала.

Ричард кимва и пита:

— Е, докъде бяхме стигнали?

— Защо никога не си се женил?

Четвърта карта.

— Когато срещна жена, с която предпочитам да бъда пред това да съм сам, ще се оженя за нея.

Засмивам се и му казвам, че това беше малко или повече и моята философия, преди да срещна Бен.

— Е, и какво? По-късно в играта разбра, че продължаваш да предпочиташ собствената си компания вместо неговата, така ли?

Пета.

— Не съвсем… Просто… непримирими различия.

Ричард мълчи, сякаш обмисля следващия въпрос.

После се възпира и дава знак на Тад, че иска още една чаша вино.

Решавам просто да му кажа.

— Аз не исках да имаме деца. А той искаше.

Може би трябваше да дам друго обяснение. Повечето разводи не се обобщават просто с две думи.

— Не трябваше ли да разрешите този проблем, докато се ухажвахте? — пита вежливо Ричард.

— Направихме го. Той наруши споразумението ни. Сега иска деца. Или поне едно. Едно повече, отколкото аз искам.

— Негодник.

Засмях се. Харесва ми как звучи „негодник“ по адрес на Бен, произнесено от Ричард.

Тад донася виното му. Ето ни сега двамата, мисля си, поръчвайки многократно чаши вино на обяд, докато обсъждаме моя развод и неговия вечен ергенлък. Изглежда, че и той си мисли същото, защото шлюзът се отвори и ние изливаме личните си въпроси толкова бързо, че едва смогваме с отговорите.

В един момент казвам:

— Чувам, че ти и Хъниган сте ме включили в списъците си.

— И аз чувам, че си ме поставила на първо място за тринайсет години напред.

Аз казвам:

— Този Майкъл е една мъничка клюкарка.

— Значи е вярно, така ли?

Сърцето ми бие лудо, когато отговарям: „да, истина е“.

— За мен е чест — казва той.

— И така трябва.

Той се накланя напред и потупва основата на винената ми чаша.

— Повярвай ми, така е.

Полагам огромно усилие да не отместя погледа си, преди също да се наведа напред и да потупам основата на неговата винена чаша.

— Същото се отнася и за мен.

Ние привършваме обяда си сред разговори и смях. После, одобрявайки предложението на Тад, се съгласяваме, че по едно кафе ще ни се отрази добре. Когато идва сметката, Ричард я взима и казва, че той ще плати.

— Понеже говорихме прекалено много служебно ли? — питам.

— Точно така.

Усмихвам се, чувствайки се едновременно отпусната и развълнувана, знакът за добра среща. Която се оформя като такава. И въпреки че го разбирам едва по-късно същия ден, след като с Ричард се прибираме заедно в офиса и аз си сядам на задника, за да чета поправен ръкопис, това е първият път от много време насам, когато мисля за друг мъж, освен за Бен.