Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (9)

Девета глава

Избягах от затвора, както се казва, посред бял ден: в един часа по обяд прескочих предната стена между двете стражеви кули. Планът, макар и сложен, беше педантично изпълнен до последната точка, но бягството всъщност успя, защото бе отчаяно и прекалено дръзко. Твърдо бяхме решени да не се провалим. Ако това станеше, надзирателите от дисциплинарното отделение като нищо щяха да ни пребият до смърт.

Бяхме двама. Приятелят ми, луд двайсет и две годишен младеж с широка душа, беше осъден до живот за убийство. Убеждавахме и други да избягат с нас. Попитахме осмината най-корави мъже, които познавахме — всичките имаха десет и повече годишни присъди за актове на насилие. Един по един те си намираха оправдание и се отказваха. Не ги обвинявах. Ние с моя приятел бяхме млади, осъдени за пръв път, без криминално минало. С големи присъди, но не бяхме известни в системата на затворите. Планираното от нас бягство бе от онези, които хората наричат героично, ако успееше, и безразсъдно, ако се провалеше. Накрая си останахме само двамата.

Възползвахме се от мащабния ремонт на сградата на вътрешната охрана — двуетажен блок с канцеларии и стаи за разпит до главния вход. Работехме като градинари. Охраната, която пазеше на смени района, ни виждаше ежедневно. Когато в деня на бягството отидохме да работим, те, както винаги, ни следиха известно време, а после престанаха да ни обръщат внимание. Сградата на дежурните беше празна. Работниците бяха отишли да обядват. За няколкото проточили се секунди на малкото затъмнение, породено от скуката на надзирателите и факта на познанството ни с тях, се оказахме невидими и се задействахме.

Срязахме оградата от вериги около ремонтния обект, разбихме една врата в пустата сграда и се изкачихме нагоре. Вътре всичко беше опразнено. По неизмазаните стени се виждаше скелет от подпори и носещи греди. Голото дървено стълбище беше побеляло от прах и посипано с парченца вар и хоросан. На тавана на горния етаж имаше капандура. Стъпил върху силните рамене на другаря си, бутнах дървения капак и се покатерих през нея. Носех кабел с разклонител, увит около тялото ми под гащеризона. Развих го, вързах края му за една от покривните греди и го спуснах надолу. Приятелят ми се покатери по него при мен на тавана.

Покривът над нас се простираше на зигзагообразни вълни. Промъкнахме се към стеснението, където се съединяваше с предната стена на затвора. Избрах място под една от отводнителните траншеи, по която да пропълзим с надеждата, че праговете от двете й страни ще ни скрият от стражевите кули. Целият таван беше мрачен, но този тесен клин до стената бе дори по-черен и от надзирателска палка.

Със запалка вместо фенер ние се запромъквахме под дървеното покритие, което ни делеше от външната ламарина на покрива. Дълга отвертка, длето и чифт клещи за ламарина бяха единствените ни инструменти. Дялкахме, стъргахме и кълцахме дървото петнайсет минути, докато пробихме малка дупчица, колкото човешко око. На пламъка, на нагорещената запалка металният покрив отгоре проблесна. Дървото беше прекалено дебело и твърдо. С инструментите, които имахме, пробиването на отвор, през който да мине човек, щеше да ни отнеме много часове наред.

Не разполагахме с часове. По наша преценка имахме трийсет минути или може би малко повече, преди надзирателите да минат на рутинна проверка. За това време трябваше да се справим с дървото, да изрежем дупка в ламарината, да се измъкнем навън и като използваме кабела за въже, да се спуснем към свободата. Часовникът цъкаше. Бяхме в капан — на покрива на надзирателската сграда. Знаехме, че всеки миг стражите може да забележат срязаната ограда, да видят избитата врата, да открият счупения капак на капандурата. Всеки миг те можеха да изскочат през нея в тази потна черна пещера и да ни открият.

— Трябва да се върнем — прошепна приятелят ми. — Никога няма да пробием това дърво. Трябва да се върнем и да се правим, че нищо не е станало.

— Не можем да се върнем — отсякох, въпреки че същата мисъл крещеше и в моя мозък. — Ще намерят всичко счупено, срязаната ограда и ще се сетят, че сме били ние. В този район допускат само нас. Ако се върнем, ще ни тикнат в Жлеба за година.

„Жлеба“ наричаха на затворнически жаргон дисциплинарното отделение. През онези години дисциплинарното беше едно от най-нечовешките в страната. Случваше се брутално да пребият някого на случаен принцип. Провален опит за бягство през покрива на сградата на охраната — на тяхната сграда, главната канцелария на надзирателите от наказателното отделение, несъмнено щеше да ни гарантира не толкова случаен избор и още по-брутални побои.

— А какво да правим, мамка му? — възкликна приятелят ми. Всичко в него крещеше, освен гласът му. По лицето му течеше пот, а дланите му бяха толкова мокри от страх, че запалката се изплъзваше от пръстите му.

— Мисля, че имаме две възможности — заявих.

— И какви са те?

— Първо, можем да използваме онази стълба — прикованата към стената стълба на долния етаж. Можем пак да слезем долу, да откъртим стълбата от веригата, да вържем кабела отгоре, да я подпрем на стената, да се изкачим горе и да метнем кабела от другата страна. А после да се плъзнем на улицата.

— Това ли е всичко?

— Това е първият план.

— Ама… ще ни видят — възрази приятелят ми.

— Да.

— И ще стрелят по нас.

— Да.

— Ще ни застрелят.

— Ти го каза.

— Майната ми! — пошушна той. — Мисля, че ще ни спипат. Мястото бие на очи, не мислиш ли?

— Според мен единият от нас ще се измъкне, може би, а другия ще го застрелят. Петдесет на петдесет.

Замислихме се мълчаливо над шансовете си.

— Този план хич не ми харесва — потръпна приятелят ми.

— И на мен.

— А какъв е вторият?

— Забеляза ли моторната резачка на първия етаж, като се качвахме?

— Да…

— Ако я качим тук, с нея можем да разрежем дървото. После с клещите ще разрежем ламарината. И по-нататък продължаваме по първоначалния план.

— Но те ще я чуят! — прошепна напрегнато приятелят ми. — Чувам как си говорят по шибания телефон! Толкова сме близо! Ако домъкнем тук резачката и я включим, ще запърпори като шибан хеликоптер!

— Знам. Но според мен ще решат, че са работниците.

— Но работниците ги няма.

— Няма ги, но охраната на главния вход се сменя. Застъпват нови дежурни. Рискът е голям, но според мен ако се пробваме, те просто ще чуят обичайния шум и ще решат, че са работниците. От седмици насам слушат шума на бормашини, чукове и резачки. И няма как да им хрумне, че сме ние. През ум не би им минало, че има толкова ненормални затворници, дето ще използват моторна резачка точно до главния вход. Мисля, че по-добра възможност за нас няма.

— Много ми е гадно да съм песимист, да му се не види — възрази той — но в тази сграда няма ток. Спряха го заради ремонта. Единственият контакт е навън. Кабелът според мен ще стигне дотам, но контактът е навън.

— Знам, знам. Един от нас трябва да слезе долу, да се измъкне през избитата врата и да включи разклонителя във външния контакт. Друг начин няма.

— И кой ще слезе?

— Аз ще сляза — казах.

Опитах се да го произнеса уверено и силно, но има лъжи, на които тялото просто отказва да вярва, и гласът ми прозвуча пискливо.

Добрах се до капандурата. Краката ми бяха вцепенени от ужас и напрежение. Плъзнах се долу и се промъкнах по стъпалата до първия етаж, като дърпах кабела след себе си. Той стигна до изхода, но оставаше още много. Резачката беше до вратата. Вързах го около дръжката й и изтичах нагоре по стълбите. Приятелят ми я издърпа през капандурата и отново ми спусна кабела. Отново се запромъквах надолу. Притиснат плътно до стената, аз дишах тежко и се опитвах да събера кураж да отворя вратата. Накрая, с мощен прилив на адреналин в кръвта, я бутнах встрани и излязох навън, за да включа кабела в контакта.

Охранителите, въоръжени с пистолети, си говореха помежду си на няма и двайсет метра. Ако някой от тях погледнеше в моята посока, това щеше да бъде краят. Хвърлих им един поглед и видях, че гледат навсякъде, ала не и към мен. Разговаряха, разхождаха се покрай входа и се смееха на някаква шега, пусната от някого преди малко. Никой не ме видя. Промъкнах се обратно в сградата, запълзях на четири крака като вълк нагоре по стълбището и се изкачих по кабела през капандурата на тавана.

В тъмния ъгъл до улея, под ламаринения покрив, приятелят ми щракна със запалката. Видях, че е вкарал кабела в машината и беше готов да реже. Взех запалката да му светя. Без никакво колебание той вдигна тежката резачка и я включи. Машината зави като реактивен самолет на писта за излитане. Приятелят ми ме погледна и грамадна усмивка разцъфна на устните му. Стискаше зъби, а очите му блестяха от отразения огън. После заби триона в дебелото дърво. С четири бързи, сцепващи тъпанчетата движения той изряза идеална дупка и над нея лъсна ламаринен квадрат.

Зачакахме в настъпилата тишина. Ушите ни звънтяха от затихващото ехо, а сърцата думкаха бясно в гърдите ни. След миг чухме телефонен звън — наблизо, до главния вход, и решихме, че с нас е свършено. После някой вдигна телефона. Беше един от стражите на входа. Чухме го как се смее и разговаря спокойно. Всичко беше наред. Нямаше страшно. Бяха чули резачката, разбира се — но, точно както се надявах, не й бяха обърнали внимание, защото мислеха, че са работниците.

Окуражен, аз пробих с отвертката дупка в ламарината и от свободното небе над нас ни огря слънчев лъч. Разширих дупката, а после с клещите разрязах ламарината от три страни. С два чифта ръце я избутахме навън и аз си подадох главата. Видях, че наистина сме пробили един от улеите на покрива. Най-дълбоката част от този V-образен улей беше мъртва точка. Ако легнехме в тесния канал, не можехме да виждаме охраната на кулата и те също не ни виждаха.

Оставаше ни само едно. Кабелът все още беше включен в щепсела долу, навън. А той ни трябваше — това беше нашето въже — за да се спуснем отвън по стената, на улицата. Един от нас трябваше да слезе долу, отново да излезе през вратата пред очите на охраната пред главния вход, да извади щепсела от контакта и пак да се качи на покрива. Погледнах приятеля си, изпотеното му лице — то ясно се виждаше на ярката светлина, обливаща ни от прорязаната дупка в покрива — и разбрах, че това трябва да бъда аз.

Долу, с гръб, залепен за вътрешната стена до вратата, отново спрях и се опитах да събера сили в ръцете и краката си. Дишах толкова тежко, че ми се виеше свят и ми се гадеше. Сърцето ми се блъскаше като пленена птица в клетката на гръдния кош. След продължително чакане осъзнах, че не мога да го направя. Всевъзможни чувства — от благоразумна предпазливост до суеверен ужас, ми крещяха да не излизам отново навън. Не можех.

Трябваше да срежа кабела. Друг начин нямаше. Извадих длетото от страничния джоб на гащеризона си. Беше много остро — дори след дялкането, докато се опитвахме да пробием дървената преграда на покрива. Нагласих го върху кабела там, където той се промушваше под вратата и вдигнах ръка за удар. Хрумна ми, че като го прережа и прекъсна тока, може да задействам някаква аларма и сигурно щяха да изпратят в сградата надзирател да провери. Но това нямаше значение. Нямах избор. Знаех, че не мога да изляза пак на открито. Ударих силно длетото с длан. То отсече кабела и се заби в дъсчения под. Бутнах прерязаните краища далече от длетото и зачаках да се задейства аларма или да чуя шум от гласове откъм главния вход. Но не последва нищо. Нищо. Нищо не ни заплашваше.

Грабнах свободния край на кабела и се втурнах нагоре към тавана. До новата капандура, която пробихме в покрива, вързахме кабела за една дебела дървена греда. После приятелят ми се заизмъква през дупката. Когато изпълзя наполовина върху ламаринения покрив, се заклещи. Не можеше да помръдне ни напред, ни назад. Замята се неистово, напрягаше всичките си сили, но беше безнадеждно. Заклещил се бе здраво.

Тялото му запушваше дупката и отдолу отново стана тъмно. Заопипвах в праха между напречните греди на покрива и напипах запалката. Щракнах я и веднага видях какво го спираше — кесията за тютюн от дебела кожа, която си беше направил в една от хоби-групите. Казах му да не мърда и разкъсах с длетото задния джоб на гащеризона му. Кесията за тютюн тупна в ръцете ми, а приятелят ми се измъкна горе на покрива.

Последвах го. Извивайки се като червеи в улея, ние запълзяхме напред към зъбците на предната стена на затвора. Коленичихме, за да погледнем надолу. За няколко секунди бяхме видими, но охраната на кулите не гледаше към нас. Тази част от затвора беше психологическа сляпа точка. Охраната на кулите не поглеждаше нататък, защото не й се вярваше, че някой ще е толкова откачен да се опита да избяга посред бял ден през предната стена.

Рискувахме да хвърлим бърз и трескав поглед надолу към улицата и видяхме, че пред затвора има опашка от коли — доставчиците чакаха да минат през главния вход. Тъй като претърсваха всяка кола и я проверяваха с огледала отдолу, опашката се движеше много бавно.

Двамата с приятеля ми се спотаихме в улея, за да обмислим възможностите.

— Долу е голяма бъркотия.

— Предлагам да слезем сега — каза той.

— Трябва да изчакаме — възразих.

— Майната му, мятай кабела и да слизаме.

— Не — прошепнах. — Навън е пълно с хора.

— Е, и какво?

— Един от тях със сигурност ще се направи на герой.

— Майната му, нека си се прави. Ще го прескочим.

— Прекалено много са.

— Майната им на всички. Ще прецепим през тях. Няма и да се усетят какво ги е връхлетяло. Или ние, или те, приятел.

— Не — рекох аз най-сетне. — Трябва да изчакаме и да се прехвърлим, когато долу няма никой. Ще изчакаме.

И чакахме цяла вечност, проточила се двайсет минути. Аз току припълзявах да надзърна през стената и всеки път рискувах да ме забележат. И най-накрая погледнах към улицата и видях, че тя е съвсем пуста и в двете посоки. Дадох знак на приятеля си. Той припълзя, прехвърли се през стената и изчезна от погледа ми. Примъкнах се напред да погледна — очаквах да го видя как се спуска по кабела, но той вече беше слязъл на улицата. Видях го как се шмугна в една тясна уличка срещу затвора. А аз бях още вътре, на покрива.

Прехвърлих се през пясъчниковия парапет и се хванах за кабела. Подпрян с крака на стената и стиснал кабела в ръце, с гръб към улицата, погледнах стражевата кула от лявата ми страна. Охранителят говореше по телефона и ръкомахаше със свободната си ръка. На гърба му беше метната автоматична пушка. Погледнах и другата кула. Пазачът подвикваше нещо на друг охранител долу край входа. Беше усмихнат и спокоен. Аз бях невидим. Стоях върху предната стена на най-строгия и най-силно охранявания затвор в страната и бях невидим.

Избутах се с крака и започнах спускането, но дланите ми се хлъзгаха от страх и от пот и изпуснах кабела. Започнах да падам. Стената беше много висока. Знаех, че ако падна долу, ще се убия. В агония на ужас и отчаяние успях отново да се вкопча в него. Ръцете ми бяха спирачките, които забавиха падането. Усетих как кожата ми се отдира от дланите и от пръстите ми. Тя сякаш пламна. С не толкова голяма скорост, но все пак достатъчно силно, че да ме заболи, аз се ударих в земята, станах и тръгнах със залитане през уличното платно. Бях свободен.

Хвърлих последен поглед на затвора. Кабелът продължаваше да виси от стената. Стражите все така разговаряха в кулите си. Една кола мина по улицата — шофьорът барабанеше с пръсти по кормилото в такт с някаква песен. Обърнах се и поех по платното към живота на беглец, който ми струваше всичко онова, което обичах.

Докато извършвах въоръжени обири, внушавах страх на хората. Но след това, дори и докато вършех престъпленията, по време на целия ми престой в затвора и през целия ми живот на беглец съдбата ми вдъхваше страх на самия мен. Нощите бяха пропити със страх и понякога ми се струваше, че кръвта, плътта и духът в тялото ми са съсирени от страх. Страхът, който сеех сред другите, се превърна в десетократен, петдесетократен, хилядократен ужас и изпълваше с кошмари най-самотните часове на всяка нощ.

Денем, през първите ми месеци в Бомбай, когато светът около мен се трудеше и тревожеше, аз вклинявах живота си в неспирната суетня на задълженията, нуждите и дребните удоволствия. Но нощем, когато заспалият бордей сънуваше, ужасът пропълзяваше по кожата ми. Сърцето ми се скриваше в черната пещера на спомените. Докато градът спеше, аз се разхождах. Разхождах се и се принуждавах да не поглеждам през рамо към несъществуващите стражеви кули и кабел, увиснал върху високата стена.

Поне нощите бяха тихи. През онези години полицията налагаше на Бомбай вечерен час. Половин час преди полунощ полицейските джипове се събираха по главните улици в центъра и започваше принудителното затваряне на ресторанти, барове, магазини и дори на малки сергийки за цигари и паан на тротоара. От тротоарите бяха разгонвани просяците, наркоманите и проститутките, които още не се бяха прибрали и изпокрили. Стоманени щори се спускаха върху витрините. Бели хасени платнища се мятаха върху сергиите по всички пазари. Над града се спускаха тишина и пустота. Сред дневната суматоха в Бомбай, във вихъра и блъсканицата на хора и задължения, бе невъзможно да си представиш подобно безлюдие. Но всяка нощ се повтаряше същото — беззвучно, прекрасно и заплашително. Бомбай се превръщаше в запустяла къща, населявана от призраци.

Два-три часа след полунощ цивилни полицаи арестуваха съмнителните лица — обикаляха празните улици в търсене на престъпници, наркомани, заподозрени, бездомни и безработни. Повечето от половината градско население беше бездомно, разбира се, и мнозина от тези хора живееха, хранеха се и спяха на улицата. Спящите бяха навсякъде, проснали се на тротоара, завити само с тънко одеяло или памучен чаршаф, за да ги пазят от нощната влага. Несемейни, семейства и цели села, избягали от някоя суша, наводнение или глад, спяха по каменните тротоари и във входовете, сгушени един в друг от нужда.

Формално спането на улицата в Бомбай бе незаконно. Полицаите налагаха закона; но проявяваха прагматичност, каквато биха проявили, ако, да речем, прилагаха закона срещу проституцията на Улицата на десетте хиляди курви. Изискваше се да правиш известна разлика и всъщност списъкът на онези, които те не биха арестували за скитничество, бе доста дълъг. Садху и всички други, отдадени на религията, например, попадаха в тази графа. Към възрастните хора, сакатите, болните и ранените, полицията не проявяваше особено съчувствие и ги принуждаваше да се местят на друга улица, ала не ги арестуваше. Лудите, ексцентриците или странстващите артисти — музиканти, акробати, жонгльори, актьори и змиеукротители — понякога ги насмитаха, но не ги закачаха по време на арестите. Семействата, особено тези с малки деца, обикновено получаваха само строго предупреждение да не остават повече от няколко нощи в даден район. Всеки, който можеше да докаже, че има работа, колкото и черна да е тя, като си покаже визитната картичка или написан адрес на работодателя си, го пощадяваха. Чистоплътните и порядъчни неженени мъже, които показваха някакво ниво на образование, обикновено се разминаваха с ареста, дори и да бяха безработни в момента. И, разбира се, нищо не застрашаваше всеки, който можеше да плати рушвет.

Така в рисковата група на нощните арести оставаха крайно бедните, бездомните, безработните, необразованите и неженените млади мъже. Ако нямаха нито пари да си платят освобождаването от полицейската мрежа, нито образование да убедят полицаите да ги пуснат, ги прибираха всяка нощ из целия град. Някои ги задържаха, защото съвпадаха с описанията на издирвани престъпници. Други ги хващаха с дрога или с откраднати вещи. Трети бяха стари познайници и полицаите ги арестуваха по подозрение. Но мнозина бяха просто мръсни, бедни и сполетени от внезапна безпомощност.

Градът нямаше средства да осигури десетки хиляди белезници, а и дори парите да се намереха, ченгетата със сигурност не биха помъкнали бремето на тези тежки окови. Вместо това те носеха груби въжета от кокосови влакна и коноп и навързваха с тях арестуваните един за друг за ръцете. Тънкото въже беше достатъчно, защото жертвите на нощните набези обикновено бяха прекалено изнемощели, недохранени и рухнали духом, за да бягат. Те кротко и безмълвно се подчиняваха. Арестуваха между десетина и двайсет мъже, навързваха ги в човешка верига и шестимата или осмина полицаи ги отвеждаха в килиите.

От своя страна, полицаите бяха по-справедливи, отколкото аз бих очаквал, и никак не им липсваше смелост. Бяха въоръжени само с тънки бамбукови пръчки, които наричаха лати. Не носеха нито палки, нито газ, нито пистолети. Нямаха уоки-токита и не можеха да извикат подкрепления, ако попаднеха в беда, докато патрулират. Нямаше излишни коли за арести и отрядите изминаваха много километри пеша. И въпреки че често удряха с лати, свирепите и дори сериозните побои бяха рядкост — много по-голяма от полицейските побои в съвременния западен град, където израснах.

Въпреки това тези арести все пак означаваха дни, седмици или дори месеци затвор за младите мъже, в затвори с условия, тежки както навсякъде в Азия, а керваните от навързани арестанти, тътрещи се из града след полунощ, навяваха повече тъга и самотност от погребално шествие.

По време на моите среднощни разходки из града аз неизменно бях сам, докато траеха арестите. Богатите ми приятели се бояха от бедните, бедните ми приятели се бояха от полицаите. Повечето чужденци се бояха от всички и си стояха в хотелите. Улиците бяха мои и аз бродех из хладната им тишина.

По време на една такава нощна разходка, около три месеца след пожара, се оказах на вълнолома на крайбрежния булевард. Широката пътека покрай морето бе безлюдна и чиста. Булевард с шест платна я отделяше от прострелия се до хоризонта извит полумесец на охолството — изискани домове, скъпи апартаменти, канцеларии на консулства, първокласни ресторанти и хотели с изглед към черното развълнувано море.

Малко коли се движеха по булеварда тази нощ — по една на всеки петнайсет-двайсет минути, на бавен ход. Отсреща прозорците също светеха тук-там. Хладен вятър довяваше на сприхави пориви чист, солен въздух. Беше тихо. Морето бе по-шумно от града.

Някои от приятелите ми в бордея се тревожеха, че се разхождам нощем сам по улиците. Не се разхождай нощем — съветваха ме те. — През нощта в Бомбай е опасно. Но не от града се страхувах. Не чувствах заплаха по улиците. Колкото и странен и тревожен да бе животът ми, градът го обгръщаше заедно с милиони други… сякаш тук му бе мястото — не по-малко, отколкото на всеки друг живот.

А и работата, която вършех, засилваше това чувство на принадлежност. Аз се отдадох с усърдие на ролята си на лекар в бордея. Намерих справочници по диагностична медицина и ги изучавах на светлината на лампата в колибата си. Събрах скромен запас от лекарства, разтвори и бинтове — купувах ги от местните аптеки с парите, които печелех от сделките на черно с туристите. И продължих да живея в този мизерен квартал, дори и след като спечелих достатъчно пари, за да го напусна. Останах в тясната малка колиба, когато вече можех да се преместя в удобен апартамент. Оставих кипящата, танцуваща борба на техните двайсет и пет хиляди живота да повлече и моя живот. Привързах се към Прабакер, Джони Пурата и Касим Али Хюсеин. И макар че се мъчех да не мисля за Карла, любовта ми дереше с нокти небето. Целувах вятъра. Мълвях името й, когато оставах сам.

Край вълнолома чувствах как хладният бриз облъхва кожата на лицето и гърдите ми като вода, изливана от глинено гърне. Не се чуваше никакъв друг звук, освен собственото ми дишане във вятъра и грохота на дълбоките води, разбиващи се в скалите три метра под вълнолома. Вълните, които се плискаха и вихреха там, долу, ме примамваха. Хайде. Хайде. Да приключваме. Просто падни и умри. Толкова е лесно. Това не беше най-силният глас, който звучеше в мислите ми, но той идваше от най-дълбокото — от срама, който задушаваше моето самочувствие. Посрамените познават този глас: Ти разочарова всички. Ти не заслужаваш да живееш. На света ще му е по-добре без теб… Колкото и да се опитвах да се впиша, да се излекувам чрез работата в клиниката, да се спася от глупостта, че съм влюбен в Карла, истината беше, че аз бях сам със своя срам и тънех в него.

Морето се вълнуваше и връхлиташе върху скалите долу. Един тласък — и всичко ще свърши. Чувствах падането, разбиването на тялото ми в скалите, студената хлъзгавост на удавянето и смъртта. Толкова беше лесно.

Една ръка докосна рамото ми и го стисна — леко и нежно, ала достатъчно здраво, че да ме задържи. Бързо се обърнах, стреснат и изненадан. Зад мен стоеше висок младеж. Ръката му все така стискаше рамото ми, сякаш за да ме задържи на място, сякаш беше прочел мислите ми преди малко.

— Мисля, че името ви е господин Лин — рече той тихо. — Не знам дали ме помните, казвам се Абдула. Срещнахме се в салона на Стоящите Баба.

— Да, да — заекнах аз. — Вие ни помогнахте… помогнахте на мен. И аз ви помня. Вие си тръгнахте… изчезнахте, преди да успея да ви се отблагодаря.

Той се усмихна непринудено, пусна рамото ми и прокара длан през гъстата си черна коса.

— Няма нужда от благодарности. И вие бихте направили същото за мен във вашата страна, нали? Елате, един човек иска да се запознае с вас.

Той посочи една кола, паркирана на бордюра десет метра по-нататък. Беше спряла зад мен и моторът още работеше, но така и не бях чул шума. Колата беше „Амбасадор“ — скромната индийска версия на луксозен автомобил. Вътре имаше двама мъже — шофьор и пътник на задната седалка.

Абдула отвори задната врата, аз се наведох и погледнах навътре. Там седеше мъж, към 65-70-годишен, с лице, полуосветено от уличните лампи. Издължено, силно, интелигентно лице с дълъг, тънък нос и високи скули. Бях поразен и запленен от очите, от кехлибарения блясък на веселие и съчувствие в тях, и на още нещо — на безмилостност, може би, или на любов. Косата и брадата му бяха ниско подстригани и прошарени.

— Вие сте господин Лин? — рече той. Гласът му беше плътен, звучен и напълно уверен. — Радвам се да се запознаем. Много, много се радвам. Чувал съм добри неща за вас. Винаги е удоволствие да чуваш добри неща тук в Бомбай, а то е още по-голямо, когато се отнасят за чужденци. Може би и вие сте чували за мен. Името ми е Абдел Кадер Хан.

Разбира се, че бях чувал за него. Всички в Бомбай бяха чували за него. Това име се появяваше във вестниците през седмица. Хората говореха за него по пазарите, в нощните клубове и в бордеите. Богатите му се възхищаваха и се бояха от него. Бедните го уважаваха, за тях то бе легенда. Речите му по теология и етика, които държеше в двора на джамията „Набила“ в Донгри, бяха прочути из целия град и привличаха много учени и студенти от всяка вяра. Не по-малко прочути бяха приятелствата му с хора на изкуството, бизнесмени и политици. Той беше един от босовете на бомбайската мафия — един от основателите на системата от съвети, разделила Бомбай на владения, управлявани от отделни съвети от мафиотски донове. Системата си я бивало, разправяха хората, и се радвала на популярност, защото внесла ред и относителен покой в градския подземен свят след цяло десетилетие кървави борби за власт. Той бе влиятелен, опасен, бляскав човек.

— Да, сър — отговорих и се стреснах, че неволно съм употребил думата „сър“. Презирах тази дума. В наказателното отделение ни пребиваха, когато пропуснахме да се обърнем към надзирател със „сър“.

— Вашето име ми е познато, разбира се. Хората ви наричат Кадербай.

Думата бай в края на името му означаваше „по-голям брат“ и беше знак на обич и уважение. Той се усмихна и кимна бавно, когато го произнесох: Кадербай.

Шофьорът нагласи огледалото и се вторачи безизразно в образа ми. Огледалото беше окичено с гирлянди от свежи жасминови цветове, които пръскаха сладък аромат, почти упойващ след свежия морски вятър. Щом се наведох към колата, аз рязко осъзнах себе си и положението, в което се намирах; прегърбената ми стойка, бръчките по челото ми, когато вдигнах очи да видя лицето му; улеят по края на покрива на колата под пръстите ми; и стикера, лепнат на таблото, с надпис „Благослови, Боже, аз карам тази кола!“ На улицата нямаше никой. Никакви коли не минаваха. Беше тихо, единствените звуци бяха ленивото бучене на мотора и приглушеният плисък на прибоя.

— Вие сте лекарят на коптора в „Колаба“, господин Лин. Чух веднага, когато се преместихте да живеете там. Необичайно е чужденец да се засели в копторите. Той ми принадлежи, нали разбирате. Земята, на която са построени тези колиби, е моя. Много съм доволен от работата ви там.

Мълчах слисано. Бордеят, в който живеех, известен като жопадпати, разпрострял се на половин квадратен километър, с население двайсет и пет хиляди мъже, жени и деца, му принадлежеше? Живеех там от месеци и много пъти бях чувал да споменават името на Кадербай, но никой никога не беше споменавал, че копторът е негова собственост. Не може да бъде — мислех си. — Как може някой да е собственик на такова място и на живота на всички там?

— Аз, ъъ… аз не съм лекар, Кадербай — успях да кажа най-накрая.

— Може би затова лекувате толкова успешно болните, господин Лин. Лекарите не ходят доброволно в копторите. Можем да задължим хората да не бъдат лоши, но не можем да ги задължим да бъдат добри, не намирате ли? Младият ми приятел Абдула току-що ви разпозна, когато минахме покрай вас, докато стояхте на вълнолома. Обърнах колата и се върнахме заради вас. Елате, качете се при мен. Ще ви закарам на едно място.

Поколебах се.

— Моля ви, не се притеснявайте, аз…

— Никак не ме притеснявате, господин Лин. Хайде, качете се. Нашият шофьор е моят много добър приятел Назир.

Качих се в колата. Абдула ми затвори вратата, а после се настани отпред до шофьора, който пак нагласи огледалото така, че да ме вижда в него. Колата не помръдна.

— Чилум боно — нареди Кадербай на Абдула. Направи шилом.

Абдула извади лула с формата на фуния от джоба на сакото си, сложи я на седалката до себе си и се зае да смесва хашиш и тютюн. Залепи топче хашиш, което наричаха голи, върху една кибритена клечка и го обгори с друга. Мирисът на чарас се примеси с аромата на жасминовите цветове. Моторът на колата продължаваше да боботи, тихо и лениво. Никой не каза нито дума.

След три минути шиломът беше готов и поднесен на Кадербай за първия дум, или дръпване. Той пое дим и ми подаде лулата. След това Абдула и шофьорът също дръпнаха от лулата и я подадоха за втори кръг. Абдула бързо и сръчно я почисти и я пъхна обратно в джоба си.

— Чало — рече Кадер. Да тръгваме.

Колата бавно потегли от бордюра. Уличните светлини заструиха по наклоненото предно стъкло. Шофьорът пъхна касета в касетофона. Сърцераздирателните акорди на романтичен газал отекнаха гръмко от тонколоните над главите ни. Бях толкова напушен, че усещах как мозъкът ми трепери в черепа, но когато погледнах останалите трима, ми се стори, че те се владеят напълно.

Пътуването беше призрачно подобие на стотици напушени пътувания с приятели в Австралия и Нова Зеландия — пушехме хеш или трева, надувахме касетофона и обикаляхме заедно с колата. Но в моята култура предимно младежите пушеха и обикаляха, надули музиката на макс. Тук бях в компанията на много могъщ и влиятелен възрастен мъж, много по-възрастен от Абдула, шофьора и мен. И въпреки че мелодиите бяха с познат ритъм, се пееше на непонятен език. Преживяването беше едновременно познато и обезпокоително — все едно да се завърнеш, вече голям, в училищния двор от твоето детство — и въпреки сънения унес, предизвикан от опиата, не можех да се отпусна съвсем.

Нямах представа къде отиваме. Нямах представа как и кога ще се върнем. Пътувахме към „Тардео“, точно в обратна посока от дома ми в коптора на „Колаба“. Минутите се нижеха, а аз размишлявах върху типично индийския обичай „дружеско отвличане“. Месеци наред в бордея приемах неясните и тайнствени покани на приятели да ги придружа до неуточнени места с незнайна цел. Ела, казваха хората и се усмихваха настоятелно, и никога не намираха за нужно да ми кажат къде отиваме и защо. Идваш сега! Отначало се противях, но скоро научих, че тези тайнствени непланирани пътешествия неизменно си струват. Обикновено бяха интересни и приятни, и нерядко — важни. Малко по малко се научих да се отпускам, да им се отдавам, да се доверявам на инстинктите си, точно както с Кадербай. Никога не съжалявах и никога не бях обиждан или разочарован от отвлеклите ме приятели.

Докато колата преваляше дългия полегат хълм и се спускаше към джамията „Хаджи Али“, Абдула спря музиката и попита Кадербай дали не иска да се отбие в ресторанта, както обикновено. Кадер ме позагледа замислено, после се усмихна и кимна на шофьора. Потупа ме два пъти по дланта с кокалчетата на лявата китка и допря палец до устните си. Тихо — казваше ми жестът. — Гледай, но не говори.

Спряхме на паркинга, малко встрани от редицата на двайсетина други коли, паркирани край ресторанта в „Хаджи Али“. Въпреки че почти цял Бомбай в полунощ спеше или поне се преструваше, че спи, в града имаше оживени места, изпълнени със звуци и цветове. Трябваше само да знаеш къде са. Ресторантът край светилището „Хаджи Али“ бе едно от тези места. Стотици хора се събираха там всяка нощ, за да похапнат, да се видят, да си купят напитки, цигари или сладкиши. Идваха с таксита, частни коли или мотоциклети, час по час, чак до зори. Самият ресторант беше малък и винаги пълен. Повечето редовни клиенти предпочитаха да ядат прави на тротоара или седнали в колите си, или на капака отгоре. От много коли дънеше музика. Хората крещяха на урду, хинди, марати и английски. Сервитьорите търчаха от тезгяха до возилата и обратно и разнасяха с елегантно умение напитки, пакети и табли.

Ресторантът нарушаваше вечерния час за работа и полицаите от участъка на „Хаджи Али“, само на двайсет метра оттам, би трябвало да го затварят. Но индийският прагматизъм признаваше, че цивилизованите хора в големите съвременни градове имат нужда от места за събиране и лов. На собствениците на определени оазиси на шума и забавленията бе позволено да подкупват различни чиновници и полицаи и да не затварят практически цяла нощ. Но това все пак не беше същото, като да имаш лиценз. Подобни ресторанти и барове работеха незаконно и понякога се налагаше да се разиграва театър. Редовни телефонни обаждания предупреждаваха полицейския участък на „Хаджи Али“ кога някой член на комисия, министър или някаква друга важна персона имаше намерение да мине оттам. Всички се разтичваха, лампите се гасяха, колите се разпръсваха и ресторантът принудително затваряше за малко. Това дребно неудобство не само не обезкуражаваше хората, но дори придаваше известен шик и приключенски дух на най-обикновената покупка на нещата за хранене. Всички бяха наясно, че ресторантът при „Хаджи Али“, както и всички останали незаконни нощни местенца в града, които се преструваха на затворили, ще отворят пак след има-няма и половин час. Всички знаеха, че там играят рушвети. Всички знаеха за предупредителните обаждания. Всеки печелеше — от това и всички бяха доволни. Най-лошото нещо на корупцията като система за управление, каза веднъж Дидие, е това, че работи толкова добре.

Оберкелнерът, млад мъж от Махаращра, се втурна към колата и закима енергично, докато шофьорът ни поръчваше. Абдула слезе от колата и се отправи към дългия и оживен щанд за храна за вкъщи. Наблюдавах го. Ходеше с предизвикателна грация на атлет. Беше по-висок от повечето младежи наоколо и осанката му излъчваше поразителна, горда увереност. Черната му коса отзад беше дълга почти до раменете. Беше облечен с прости, не много скъпи дрехи — меки черни обувки, черни панталони и бяла копринена риза, но те му стояха добре и той ги носеше с елегантността на боец. Тялото му беше мускулесто, изглеждаше около 28-годишен. Той се обърна към колата и зърнах лицето му. Красиво лице, спокойно и с овладян израз. Знаех откъде идва това самообладание. Бях видял как бързо и смъртоносно се движеше, когато обезоръжи противника в салона на Стоящите Баба.

Няколко клиенти и целият обслужващ персонал разпознаха Абдула — заговаряха го, усмихваха се или се шегуваха, докато поръчваше цигари и паан. Жестовете им бяха преувеличени, смехът — по-силен отпреди малко. Те се тълпяха около него и често се пресягаха да го докоснат. Като че отчаяно се мъчеха да му се харесат или поне да го накарат да ги забележи. Но се долавяше колебание, някаква неохота, сякаш въпреки бъбренето и усмивките, те всъщност нито го харесваха, нито му имаха доверие. Съвсем ясно личеше, че се страхуват от него.

Келнерът се върна и подаде храната и питиетата на шофьора. Задържа се до отворения прозорец на Кадербай, а очите му го молеха да го заговори.

— Баща ти добре ли е, Рамеш? — попита го Кадер.

— Да, бай, добре е. Но… но… имам проблем — отвърна младият келнер на хинди, като подръпваше нервно мустака си.

Кадербай се намръщи и се втренчи в тревожното му лице.

— Какъв проблем, Рамеш?

— Ами… с хазяина, бай. Има… ще ни гонят. Аз, ние, семейството ми, вече плащаме двоен наем. Но хазяинът… хазяинът е алчен и иска да ни изгони.

Кадер кимна замислено. Насърчен от мълчанието му, Рамеш забърбори бързо на хинди:

— Не е само моето семейство, бай. Ще изгонят всичките семейства от сградата. Всичко опитахме, излязохме с много добри предложения, но хазяинът не ще и да чуе. Той има гонда и тези гангстери ни заплашиха, и дори пребиха някои от нас. Собствения ми баща пребиха. Срам ме е, че не убих този хазяин, бай, но знам, че това само ще докара още беди на семейството ми и на останалите семейства в сградата. Казах на почитаемия ми баща, че трябва да ви кажем и че вие ще ни защитите. Но баща ми е твърде горд. Познавате го. И той ви обича, бай. Не би ви безпокоил, за да иска помощ, и много ще се разсърди, ако разбере, че съм говорил така за бедата ни. Но когато тази вечер ви видях, господарю Кадербай, си помислих, че… че Бхагван ви е довел тук при мен. Аз… много ви се извинявам, че ви безпокоя…

Той млъкна и преглътна. Така здраво стискаше металния поднос, че пръстите му бяха побелели.

— Ще видим какво може да се направи за проблемите ви, Раму — изрече бавно Кадербай. Галеното име от Рамеш — Раму, предизвика широка детска усмивка на младото лице. — Утре точно в два часа ела при мен. Ще поговорим. Ще ви помогнем, иншаллах. О, Раму, и няма нужда да казваш за това на баща си, докато, иншаллах, не разрешим проблема.

Рамеш сякаш искаше да сграбчи ръката на Кадер и да я целуне, но просто се поклони и се оттегли, като бърбореше благодарности. Абдула и шофьорът бяха поръчали плодова салата и кокосово кисело мляко и когато четиримата останахме сами, те започнаха да ядат, шумно изразявайки одобрението си. Ние с Кадербай бяхме поръчали само ласи с аромат на манго. Докато отпивахме от леденостудените напитки, още един посетител се приближи до прозореца. Беше началникът на местния полицейски участък.

— Голяма чест е да ви видим пак, Кадер джи — поздрави той и лицето му се изкриви в гримаса, която можеше да е или следствие на стомашни болки, или мазна усмивка. Говореше хинди със силен акцент на някакъв диалект и ми беше трудно да го разбера. Той се поинтересува от семейството на Кадербай, а после спомена някакви делови интереси.

Абдула остави празната си чиния на предната седалка и извади изпод нея пакет, увит във вестник. Подаде го на Кадер, който разтвори ъгъла му. Отдолу се показа дебела пачка от банкноти по сто рупии. Той го подаде спокойно на полицая през прозореца. Това се извършваше толкова открито и дори показно, че бях убеден колко е важно за Кадер всички на сто метра наоколо да видят как се дава рушветът.

Ченгето пъхна пакета в пазвата си, килна глава настрани и се изплю шумно два пъти за късмет. После отново се наведе до прозореца и замърмори бързо и напрегнато. Улових думите тяло и договорка и нещо за Пазара на крадците, но така и не го разбрах. Кадер му вдигна ръка да замълчи. Абдула отмести поглед от Кадер върху мен и пусна момчешка усмивка.

— Ела с мен, господин Лин — каза той тихо. — Ще разгледаме джамията, нали?

Щом слязохме от колата, чух полицаят да казва на глас:

— Този гора говори хинди? Бхагван да ни пази от чужденците!

Отидохме на едно пусто място на вълнолома. Джамията в „Хаджи Али“ бе построена на малко равно островче, свързано със сушата с каменна пътека и дълго триста трийсет и три стъпки. От зори до здрач, когато приливът позволяваше, широката пътека гъмжеше от поклонници и туристи. Приливът заливаше пътеката напълно и дълбоките води отрязваха острова от сушата. Гледана от вълнолома на крайморския булевард, нощем джамията приличаше на голям закотвен кораб. Чугунени фенери разпръскваха зелена и жълта светлина, увиснали на скоби в мраморните стени. На лунните лъчи арките във форма на сълза и закръглените контури сияеха в бяло и се превръщаха в платната на мистичния кораб, а минаретата бяха многобройни извисяващи се мачти.

Тази нощ набъбналата сплескана жълта луна, която в бордея наричаха скръбната луна, се рееше, пълна и омайна, над джамията. Откъм морето се носеше бриз, но въздухът бе топъл и влажен. Ята от прилепи летяха в небето край жиците на електропровода — хиляди прилепи, подобни на ноти върху партитура. Едно съвсем малко момиченце, което по това време отдавна трябваше да спи, а все още продаваше жасминови нанизи, дойде при нас и даде на Абдула една гирлянда. Той бръкна в джоба си за пари, но тя отказа със смях и се отдалечи, пеейки припева на песен от популярен индийски филм.

— Няма по-красиво проявление на вярата от щедростта на най-бедните — рече Абдула с тихия си глас. Струваше ми се, че той никога не говори по-високо.

— Говориш много добре английски — забелязах, искрено очарован от изтънчената мисъл и начина, по който той я изрази.

— Не, не говоря добре. Познавах една жена и тя ме научи на тези думи — отговори той. Чаках да продължи. Той се колебаеше и съзерцаваше морето, а когато отново заговори, смени темата. — Кажете ми, господин Лин, тогава в салона на Стоящите Баба, когато онзи мъж ви нападна с меча, какво щяхте да направите, ако аз не бях там?

— Щях да се сбия с него.

— Мисля… — той се обърна и се вгледа в очите ми. Усетих как скалпът ми се стяга от неизмерим ужас. — Мисля, че щяхте да умрете. Щяха да ви убият и сега щяхте да сте мъртъв.

— Не. Той имаше меч, но беше стар, и беше луд. Щях да го победя.

— Да — каза той. Не се усмихваше. — Да, мисля, че сте прав — щяхте да го победите. Но другите, момичето и приятелят ви индиец, някой от тях щеше да пострада и дори да бъде убит, ако вие оцелеехте. Когато мечът замахна, ако не удареше вас, щеше да удари някой от тях, така мисля аз. Един от вас щеше да умре. Вие или вашите приятели, един от вас щеше да е мъртъв.

Беше мой ред да се умълча. Обзелият ме преди малко ужас внезапно се превърна в силна тревога. Сърцето ми думкаше с тътена на кръвта. Той ми припомняше как е спасил живота ми и все пак в думите му усещах заплаха. Това не ми харесваше. В мен се надигна гняв. Напрегнах се, готов да се бия с него, и го загледах в очите.

Той се усмихна и положи длан на рамото ми, също както преди по-малко от час на друг вълнолом, на Морския булевард. Парещото, интуитивно чувство на тревога премина също толкова бързо, колкото бе възникнало. Угасна и изчезна. Сетих се за него чак месеци по-късно.

Обърнах се и видях как полицаят отдава чест и се отдалечава от колата на Кадер.

— Кадербай много явно даде рушвет на ченгето.

Абдула се засмя и си спомних как за първи път го чух да се смее на глас в салона на Стоящите Баба. Беше добродушен смях, безгрижен и съвсем скромен, и заради този смях изведнъж го харесах.

— Имаме една поговорка на персийски — Понякога лъвът трябва да изреве само за да напомни на коня, че го е страх. Този полицай създаваше проблеми тук, в „Хаджи Али“. Хората не го уважават и това го прави нещастен. И нещастието го кара да създава проблеми. И колкото повече проблеми създава, толкова по-малко го уважават хората. А сега като видят толкова голям бакшиш, много повече, отколкото получават полицаи като него, ще го зауважават малко от малко. Ще се впечатлят, че великият Кадербай му плаща толкова добре. И като получи малко уважение, той ще прави по-малко проблеми на всички нас. Но посланието все пак е съвсем ясно. Той е кон — а Кадер е лъв. И лъвът изрева.

— Вие бодигард на Кадербай ли сте?

— Не, не! — Той отново се разсмя. — Господарят Абдел Кадер няма нужда от охрана. Но… — Млъкна и двамата погледнахме прошарения мъж на задната седалка на скромната лимузина. — Но съм готов да умра за него, ако за това говорите. И не само това — за него съм готов на много повече.

— Няма какво повече да направиш за някого от това да умреш за него — възразих, усмихвайки се и на неговата сериозност, и на така странната му идея.

— О, да — отвърна той, обгърна раменете ми с ръка и ме поведе обратно към колата. — Много повече можеш.

— Вие май се сприятелихте с нашия Абдула, господин Лин? — попита Кадербай, щом се качихме отново в колата. — Това е хубаво. Редно е да станете близки приятели. Изглеждате като братя.

Спогледахме се с Абдула и тихо се разсмяхме. Моята коса беше руса, неговата — катраненочерна. Моите очи бяха сиви, неговите — кафяви. Той беше персиец, аз — австралиец. На пръв поглед нямаше по-различни хора от нас двамата. Но Кадербай гледаше ту единия, ту другия, смръщил чело, и така искрено бе озадачен от нашето веселие, че смехът ни секна в гърлото. Колата пое по пътя за Бандра и аз се замислих над казаното от Кадер. И установих, че въпреки всички разлики помежду ни, в думите на по-възрастния мъж като че имаше някаква проницателна истина.

Колата пътува близо час. Най-сетне в покрайнините на Бандра тя забави ход на една улица с магазини и складове, а после зави в една тясна алея. Улицата беше тъмна и пуста, алеята също. Щом вратите на колата се отвориха, чух музика и пеене.

— Елате, господин Лин. Да, влезем — подкани ме Кадербай. Не се чувстваше длъжен да ми обясни нито къде отиваме, нито защо.

Шофьорът Назир остана при колата, облегнат на капака, и най-сетне си позволи лукса да разопакова паана, който Абдула му беше купил в „Хаджи Али“. Щом тръгнах по алеята и го подминах, осъзнах, че Назир не беше казал нито дума и се замислих над дългото мълчание, в което толкова много хора изпадаха в този многолюден и шумен град.

Прекосихме широка каменна арка в някакъв коридор, изкачихме два етажа по стълбите и влязохме в обширно помещение, изпълнено с хора, дим и силна музика. Стаята беше правоъгълна, цялата в зелени копринени драперии и килими. На малката сцена в дъното четирима музиканти седяха на копринени възглавници. Покрай стените имаше наредени ниски масички, също заобиколени от удобни възглавници. Бледозелени фенери с формата на камбани висяха от дървения таван и хвърляха трепкащи обръчи от златиста светлина. Сервитьорите сновяха от група на група и сервираха черен чай във високи чаши. На някои маси имаше наргилета, които обагряха въздуха със синкав дим и аромат на чарас.

Неколцина мъже веднага станаха, за да поздравят Кадербай. Абдула беше известен и тук. Няколко души го поздравиха с кимване, махване или го заговаряха. Забелязах, че хората, за разлика от онези в „Хаджи Али“, го посрещнаха топло и задържаха ръката му, докато се ръкуваха. Разпознах един от тълпата. Това беше Шафик Гуса, или Шафик Сърдития, който контролираше проституцията в казармите на флотата до коптора, в който живеех. Разпознах още няколко лица от снимките във вестниците — известен поет, прочут суфи-светец и една кинозвезда от средна величина.

Един от мъжете около Кадербай беше управителят на частния клуб. Беше нисък, трътлест и закопчан в дълга кашмирена жилетка. Бялата дантелена шапчица на хаджи — поклонник, посетил Мека — покриваше плешивата му глава. Челото му бе потъмняло от кръглия белег, които някои мюсюлмани придобиват, докосвайки с чело камъка, когато се молят. Той кресна нещо и сервитьорите мигом донесоха нова маса и няколко възглавници и ги наредиха в ъгъла, с чудесен изглед към сцената.

Насядахме по турски — Кадер в средата, Абдула отдясно на него, а аз — отляво. Едно момче с шапчица на хаджия и афгански панталони и жилетка ни донесе купа оризови пуканки, силно подправени с лют пипер, и блюдо с различни ядки и сушени плодове. Сервитьорът ни наля черен чай от чайник с тясно чучурче от цял метър височина, без да разлее нито капчица. Сервира на всекиго от нас и ни предложи бучки захар. Възнамерявах да пия чая си без захар, но Абдула ме спря.

— Хайде, господин Лин — усмихна се той. — Ние пием персийски чай, така както го пият иранците, нали?

Той взе една бучка захар, сложи я в уста и я захапа с предните си зъби. После повдигна чашата и отпи от чая през захарта. Отпих и аз, като повторих действията му. Захарната бучка бавно се разпадна и се стопи и въпреки че вкусът беше по-сладък, отколкото ми допадаше, се насладих на странния и нов за мен обичай.

Кадербай също взе бучка захар и отпи от чая през нея — той придаваше на този малък обичай особено достойнство и тържественост. Всъщност това важеше и за всяко негово изражение и дори — за най-обикновените жестове. Той бе най-царственото човешко същество, което някога бях срещал. Докато го гледах как, привел глава, слуша Абдула да му говори безгрижно, ми хрумна, че във всеки живот и във всеки свят той щеше да властва над хората и да им вдъхва подчинение и респект.

Трима певци се присъединиха към музикантите и се настаниха малко по-отпред. Постепенно в стаята се възцари тишина, а после изведнъж и тримата запяха с мощни, вълнуващи гласове. Звучеше разкошно — многопластова, великолепна музика, преливаща от пламенно чувство. Мъжете не само пееха — те направо изплакваха и ридаеха песента. От затворените им очи течаха истински сълзи и капеха по гърдите им. Докато слушах, ме обзе възторг и същевременно — някакъв срам. Сякаш певците ме бяха посветили в най-дълбоката и най-съкровената си любов и мъка.

Изпяха три песни и после тихо напуснаха сцената, изчезвайки зад завесата. По време на изпълнението никой не промълви нито дума и не помръдна, но после всички заговориха едновременно — принудихме се да развалим магията, от която бяхме погълнати. Абдула стана и отиде да поговори с група афганци, насядали на една маса в другия край на помещението.

— Как ви се хареса пеенето, господин Лин? — попита ме Кадербай.

— Много ми хареса. Невероятно, изумително. Никога не бях чувал нещо подобно. Толкова тъга имаше в песента, но и такава сила! На какъв език пееха? На урду?

— Да. Разбирате ли урду?

— Не, боя се, че не. Говоря само малко марати и хинди. Досетих се, че е урду, защото някои хора покрай мен — там, където живея — го говорят.

— Урду е езикът на газалите, а това са най-добрите изпълнители на газал в цял Бомбай — отвърна той.

— Любовни песни ли пеят?

Той се усмихна, наведе се и положи длан върху ръката ми. Из целия град хората се докосваха често, докато разговаряха, и подчертаваха мисълта си с леко стискане. Познавах добре жеста от ежедневното общуване с приятелите си и той бе започнал да ми допада.

— Да, — това бяха любовни песни, но най-хубавите и най-истинските от всички любовни песни. Любовни песни за Бога. Тези мъже пееха за обичта към Бога.

Кимнах безмълвно, но мълчанието ми го накара да заговори отново.

— Вие сте християнин, нали? — попита той.

— Не, аз не вярвам в Бог.

— Няма вяра в Бог — заяви той, отново с усмивка. — Ние или имаме познание за Бога, или не.

— Е, аз несъмнено не познавам Бога — разсмях се аз. — И, честно, склонен съм да мисля, че е невъзможно да повярваш в Бог или поне в повечето идеи за Бога, които съм срещал.

— О, но естествено, Бог е невъзможен. Това е първото доказателство, че Той съществува.

Той ме гледаше втренчено, без да откъсва топлата си длан от ръката ми. Внимавай — помислих си аз. — Навлизаш във философски спор с човек, прочут именно с това. Той те проверява. Това е проверка и водите са дълбоки.

— Да се изясним — вие твърдите, че тъй като едно нещо е невъзможно, то съществува? — попитах и избутах кануто на своята мисъл в неопознатите води на неговия разум.

— Точно така.

— А това не означава ли, че възможните неща не съществуват?

— Точно така! — той се усмихна още по-широко. — Много ми е приятно, че разбирате.

— Аз мога да произнеса тези думи — отговорих и също се разсмях, — но това не значи, че ги разбирам.

— Ще обясня. Нищо не съществува така, както го виждаме. Нищо от онова, което виждаме, не е наистина такова, каквото си мислим, че го виждаме. Очите ни са лъжци. Всичко, което изглежда истинско, е просто част от илюзията. Нищо не съществува така, както ние го мислим. Нито вие. Нито аз. Нито тази стая. Нищо.

— Все още не разбирам. Не виждам как възможните неща не съществуват.

— Нека го кажа по друг начин. Силите на съзиданието, енергията, която всъщност придава дух на материята и животът, който ние си мислим, че виждаме около нас, не могат да се измерят, претеглят и дори да се поставят във времето такова, каквото го познаваме. Една от формите на тази енергия са фотоните на светлината. И най-малкият предмет за тях е цяла вселена от открито пространство, а цялата вселена е само една прашинка. Онова, което наричаме свят, е само идея — при това не особено добра, все още. От гледна точка на светлината, на светлинния фотон, който й вдъхва душа, вселената, която ние познаваме, не е истинска. Нищо не е истинско. Разбирате ли сега?

— Не съвсем. Струва ми се, че ако всичко, което си мислим, че знаем, е погрешно или е илюзия, то никой от нас не може да знае какво да прави или как да живее, или как да запази разума си.

— Ние лъжем — рече той и в изпъстрения със златисти петънца кехлибар на очите му проблесна неподправено веселие. — Разумният човек е просто по-добър лъжец от лудия. Вие с Абдула сте братя. Знам го. Очите ви лъжат и ви казват, че това не е така. И вие вярвате в тази лъжа, защото така е по-лесно.

— И така ли запазваме разума си?

— Да. Нека ви кажа — аз гледам на вас като на мой син. Не съм се женил и нямам син, но имаше такова време, да, когато беше възможно аз да се оженя и да имам син. И това време беше. На колко години сте?

— На трийсет.

— Точно така, знаех си. Времето, когато можех да стана баща, беше точно преди трийсет години. Но ако ви кажа, че аз виждам ясно, че вие сте мой син, а аз — ваш баща, вие ще решите, че това е невъзможно. Ще се противите. Няма да прозрете истината, която аз виждам сега и която прозрях в първите мигове на нашата среща, преди няколко часа. Вие предпочитате да измислите удобна лъжа и да повярвате в нея — лъжата, че всички ние сме непознати и че няма никаква връзка помежду ни. Но съдбата — нали знаете какво е съдбата? Кисмет е думата на езика урду… съдбата има над нас пълна власт, като изключим две неща. Съдбата не може да контролира нашата свободна воля и не може да лъже. Хората лъжат повече себе си, отколкото другите, и лъжат другите по-често, отколкото им казват истината. Но съдбата не лъже. Разбирате ли?

Разбирах. Сърцето ми знаеше онова, за което говореше той, въпреки че бунтовният ми ум отхвърляше тези думи и човека, който ги изговаряше. Неизвестно как, той бе открил мъката в мен. Празнината в живота ми, която един баща трябваше да запълни, бе ширнала се прерия от копнеж. В най-самотните часове през тези години на преследване аз се скитах там, жаден за бащина обич колкото цял затвор осъдени в последния час на новогодишната нощ.

— Не — излъгах. — Съжалявам, но просто не съм съгласен. Не мисля, че можеш да направиш нещата истински, като просто повярваш в тях.

— Не съм казал такова нещо — отвърна той търпеливо. — Твърдя, че действителността — такава, каквато я виждате и каквато я виждат повечето хора — не е нищо повече от илюзия. Има друга реалност отвъд онова, което виждаме с очите си. И трябва да почувстваш пътя към тази реалност със сърцето си. Друг начин няма.

Просто… вашият поглед към нещата е доста объркващ. Всъщност хаотичен. Вие самият не го ли намирате за хаотичен?

Той отново се усмихна.

— Първоначално е странно да мислиш по правилния начин. Но има няколко неща, които можем да опознаем, няколко неща, в които да сме сигурни, и това е относително лесно. Нека ви покажа. За да узнаете истината, трябва само да си затворите очите.

— Толкова лесно ли било? — разсмях се аз.

— Да. Трябва само да си затворите очите. Ние можем да познаем Бога, например, можем да познаем и тъгата. Можем да познаем мечтите, а също и любовта. Но никое от тези неща не е истинско — в обичайния смисъл на нещата, които съществуват на света и изглеждат истински. Ние не можем да ги претеглим, да измерим дължината им или да намерим основните им съставки в атомен ускорител. И точно затова те са възможни.

Кануто на мисълта ми започваше да се пълни с вода и реших да се измъквам, и то бързо.

— Никога досега не бях чувал за това място. Много такива места ли има?

— Може би пет — отвърна той. Прие смяната на темата с търпимост и спокойствие. — Това според вас много ли е?

— Достатъчно, предполагам. Тук няма жени. На жените не им ли е позволено да идват тук?

— Не е забранено. — Той се намръщи, докато подбираше правилните думи. — На жените е позволено да идват тук, но те самите не искат да идват. Има други места, където се събират жени, и там се занимават със своите си работи и слушат музика и певци. Тях също никой мъж не би пожелал да безпокои.

Един много възрастен мъж дойде при нас и седна в нозете на Кадербай. Беше облечен с проста памучна риза и тънки торбести панталони, които наричаха курта — пижама. Лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки, а бялата му коса бе подстригана ниско, пънкарски. Беше слаб, прегърбен и очевидно беден. Той кимна отсечено, ала уважително на Кадер и се залови да смесва тютюн и хашиш с разкривените си пръсти. След няколко минути мъжът подаде на Кадер голям шилом и зачака с кибрита, готов да го запали.

— Този човек е Омар — представи го Кадер и задържа лулата пред устните си. — Той приготвя най-добре шилом в цял Бомбай.

Омар запали лулата на Кадербай, устните му се разтвориха в беззъба усмивка. Просто се разтопи от похвалата. Подаде ми лулата, оцени техниката и силата на дробовете ми с критично око и изсумтя одобрително. След като двамата с Кадер дръпнахме по два пъти, Омар пое шилома и го допуши с мощни вдишвания, които издуваха слабите му гърди до пръсване. След като приключи изтърси щипката бяла пепел от лулата. Беше я изцедил докрай и гордо прие кимването, с което Кадербай го удостои. Въпреки напредналата си възраст, той се изправи с лекота, без да докосва пода с ръце, и се отдалечи с куцукане, а певците се завърнаха на сцената.

Абдула дойде отново при нас и донесе стъклена купа с резени манго, папая и диня. Ароматът на плодовете ни обгърна, докато вкусът им се топеше в устата. Певците започнаха поредното си изпълнение и изпяха само една, която продължи повече от половин час. Беше с пищна триделна хармония, построена върху проста мелодия и импровизирани каденци. Музикантите, които акомпанираха на певците на хармониум и табла, свиреха въодушевено, но самите певци оставаха безизразни, неподвижни със затворени очи и отпуснати ръце.

Също както преди, притихналата публика задърдори шумно, щом певците напуснаха малката сцена. Абдула се наведе и каза:

— Докато идвахме насам си мислех за това, че сме братя, господин Лин. Мислех си за казаното от Кадербай.

— Странно, аз също.

— Моите двама братя… В семейството ми в Иран бяхме трима братя, а сега двамата ми братя са мъртви. В Иран имам сестра, но нямам брат. Вече съм само един брат. Един брат, това е тъжно, нали?

Не можех да му отговоря директно. Собственият ми брат бе загубен за мен. Бях загубил цялото си семейство и бях убеден, че никога повече няма да ги видя.

— Мислех, че Кадербай може би е видял нещо истинско. Може би ние наистина приличаме на братя.

— Може би.

Той се усмихна.

— Реших да те харесам господин Лин.

Каза го толкова сериозно, въпреки усмивката, че нямаше как да не се разсмея.

— Е, тогава най-после спри да ме наричаш господин Лин. Стига вече с тия джиджи-биджи! Направо тръпки ме полазват.

— Биджи? — попита той сериозно, това арабска дума ли е?

— Не се тревожи за това, наричай ме просто Лин.

— Добре, ще те наричам Лин. Ще те наричам братко Лин. А ти наричай Абдула, нали така?

— Разбира се.

— И ще запомним тази нощ на концерта на слепите певци, защото от тази нощ започваме да бъдем братя един за друг.

— На слепите певци ли каза?

— Да. Не ги ли познаваш? Това са Слепите певци от Нагпур. Прочути са в Бомбай.

— От някаква институция ли са?

— Институция?

— Да, училище за слепи, може би. Нещо такова.

— Не, братко Лин. Някога те са виждали, също както ние виждаме. Но в едно селце край Нагпур имало ослепяване и тези мъже ослепели.

Шумът наоколо ме замайваше, а допреди приятният аромат на плодовете и хашиша започваше да става застоял и задушен.

— Как така е имало ослепяване?

— Ами, бунтовници и бандити се криели в планините край селото — заобяснява той бавно и обмислено. — Селяните трябвало да им дават храна и друга помощ. Нямали избор. Но когато полицията и войниците дошли в селото, ослепили двайсет души за урок и за предупреждение на останалите хора в другите села. Случва се понякога. Певците не били от това село. Гостували там, за да пеят на фестивал. Просто лош късмет. Ослепили ги наред с другите. Всички тези мъже и жени, двайсет души, вързали ги на земята и им извадили очите с остри бамбукови пръчки. Сега те пеят тук, навсякъде, и са много прочути. И богати също…

Той продължаваше да говори. Аз го слушах, но не можех да откликна с нищо. Кадербай седеше до мен и разговаряше с млад афганец с тюрбан. Младежът се наведе да му целуне ръка и сред гънките на дрехата му се подаде дулото на пистолет. Омар се върна и започна отново да приготвя шилом. Усмихна ми се с покритите си с петна венци и кимна.

— Да, да — изфъфли той, взрян в очите ми. — Да, да, да.

Певците отново се върнаха на сцената, димът се виеше край перките на бавно въртящите се вентилатори и тази зелена копринена стая, изпълнена с музика и заговори, за мен се превърна в начало. Вече знаех, че начала и повратни точки съществуват във всеки живот, и те са много; въпрос на късмет, на воля и на съдба. Денят, в който получих името си, денят на пръчките и наводнението в селото на Прабакер, когато жените ми дадоха името Шантарам, беше начало. Вече го знам. Знам и че всичко останало, което съм бил и което съм извършил в Индия до онази нощ и концерта на слепите певци, може би дори и целият ми дотогавашен живот, са били подготовка за това начало с Абдел Кадер Хан. Абдула стана мой брат, Кадербай — мой баща. По времето, когато осъзнах това напълно и проумях причините, новият ми живот на брат и син ме бе отвел на война и ме бе замесил в убийство, и всичко се бе променило завинаги.

Когато певците замлъкнаха, Кадербай се наведе към мен. Устните му мърдаха и разбирах, че ми говори, ала не можех да го чуя:

— Извинете, не ви чух.

— Казах, че в музиката истината се открива по-често, отколкото във философските книги — повтори той.

— Какво е истината? — попитах го. Всъщност не исках да знам. Опитвах се да поддържам разговора. И да изглеждам умен.

— Истината е, че не съществуват добри или лоши хора — рече той. — Доброта или злина притежават само делата им. Има добри дела или лоши дела. Хората са просто хора — онова, което ги свързва с доброто и злото, е онова, което вършат или отказват да вършат. Истината е, че един миг на истинска обич в сърцето на всеки — на най-благородния човек на земята, или на най-покварения — съдържа цялото предназначение, и процес, и смисъл на живота сред лотосовите гънки на неговата страст. Истината е, че всички ние, всеки един от нас, всеки атом, всяка галактика и всяка материална частица във вселената, се приближаваме към Господ.

Тези негови думи сега са мои завинаги. Чувам ги. Слепите певци са завинаги. Виждам ги. Нощта и мъжете, които бяха началото, баща и брат, са завинаги; Помня ги. Лесно е. Нужно е само да затворя очи.