Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (8)

Осма глава

Стоящите Баба бяха мъже, дали клетва никога повече да не сядат и да не лягат до края на живота си. Стоят на крак денонощно, цяла вечност. Хранят се на крак и правят тоалета си на крак. Молят се, трудят се и пеят на крак. Дори спят на крак, завързани с ремъци така, че тежестта им да пада върху краката, но ги задържат да не паднат, докато не са будни.

През първите пет-десет години от това непрекъснато стоене прави краката им започват да се подуват. Кръвта едва се движи по изтощените им вени, мускулите им заякват. Нозете им стават огромни и издути, с характерна форма, покрити с лилави варикозни вени. Пръстите им стърчат от месестите стъпала като пръсти на слон. В следващите години краката им постепенно и все повече изтъняват. Накрая остават само костите, покрити с тънка като боя кожа, и изсъхнали вени, тънки като термити.

Болката е безкрайна и ужасна. Шипове и копия от агония пронизват стъпалата им при всяка стъпка. Изтормозени, измъчени, Стоящите Баба никога не застават на едно място. Постоянно пристъпват от крак на крак в лек, олюляващ се танц, който хипнотизира всеки, който го е видял, също както ръцете на свирача, изплитащ на флейтата си звуци за своите кобри.

Някои Баба полагат клетвата на шестнайсет-седемнайсетгодишна възраст, почувствали призвание, подобно на онова, което в другите култури подтиква някои да стават свещеници, равини, имами. Мнозина много по-възрастни мъже бяха отхвърлили света, за да се подготвят за смъртта и за следващото ниво на прераждане. Немалко от Стоящите Баба са бизнесмени, в предишното си трудово битие отдадени на безмилостно преследване на удоволствия, власт и печалба. Те бяха светци, преминали през много други призвания и за наказание жертвали много неща, преди да дадат окончателната клетва на Стоящ Баба. Имаше и престъпници — крадци, убийци, едри мафиоти и дори бивши военачалници, търсещи изкупление и дори опрощение в безкрайната агония на клетвата.

Салонът всъщност представляваше коридор между две тухлени сгради зад храма. Напълно скрити, в двора на светилището се намираха тайните градини, аркади и спални, достъпни само за положилите и спазващите клетвата. Покривът на салона беше железен, а подът — застлан с плоски каменни плочи. Стоящите Баба влизаха през една врата в дъното на коридора, а всички останали — през желязната врата откъм улицата.

Клиентите, мъже от всички краища на страната и всички слоеве на обществото, стояха покрай стените на коридора. Стояха, разбира се — в присъствие на Стоящите Баба никой никога не сядаше. Над една открита канавка близо до входа имаше чешма, от която гостите пиеха вода и в която плюеха. Баба обикаляха от човек на човек и от група на група, приготвяха хашиша в глинени лули за клиентите и пушеха с тях.

Лицата им бяха озарени от терзанията. Рано или късно в мъките на безкрайно нарастващата болка всеки от тях изпадаше в сияйно, съвършено блаженство. Светлина, родена от агонията, струеше от очите им. Не познавам по-голямо човешко сияние от сиянието на измъчените им усмивки.

Освен това баба до един бяха божествено, величествено напушени. Пушеха единствено Кашмири — най-добрият хашиш в света, отгледан и произведен в подножието на Хималаите в Кашмир. Пушеха го по цял ден и по цяла нощ, цял живот.

Стоях до задната стена на тесния коридор заедно с Карла и Прабакер. Зад нас беше запечатаната врата, през която влязоха Стоящите Баба, пред нас две редици мъже, строили се покрай стените до желязната врата в края на коридора откъм улицата. Някои бяха с костюми, други — с дизайнерски джинси. Работници с избелели лунги стояха до мъже в традиционно облекло от различни райони на Индия. Имаше млади и стари, бедни и богати. Ние с Карла, бледокожите чужденци, застанали с гръб към стената, често привличахме погледите им. Личеше си, че някои от тях бяха шокирани да видят жена тук. Въпреки откритото им любопитство, никой не дойде при нас и не ни обърна специално внимание — през повечето време то бе насочено към Стоящите Баба и хашиша. Тихото жужене на разговорите се смесваше с музиката и молитвените песнопения, които се чуваха от някаква друга част на комплекса.

— Как ти се струва?

— Невероятно е! — отвърна тя с очи, грейнали в меката светлина на засенчените с абажури лампи. Беше въодушевена и може би малко изнервена. Хашишът бе отпуснал мускулите на лицето и раменете й, но в очите на кротката й усмивка дебнеха тигри. — Невероятно. Ужасно и свещено едновременно. Не мога да реша кое точно е свещеното и кое — ужасното. Ужасно — не е точно това думата, но е нещо такова.

— Разбирам те — съгласих се аз, развълнуван, че съм успял да я впечатля. Тя живееше в този град от пет години и беше чувала много за Баба, но идваше тук с мен за първи път. Тонът ми намекваше, че познавам добре мястото, но не бих могъл да си припиша заслугата. Без Прабакер, който почука на вратата за нас и я отвори със златната си усмивка, нямаше да ни пуснат.

Един от Стоящите Баба се приближи бавно заедно с помощника си, понесъл сребърен поднос с лули, хашиш и всякакви неща, свързани с пушенето. Други монаси се люлееха и клатеха из целия коридор, пушеха и редяха молитви. Баба, който дойде при нас, беше висок и жилав, но краката му бяха толкова подути, че ужасните въжета на набъбналите вени пулсираха на повърхността. Лицето му беше мършаво. Костите на черепа му стърчаха около слепоочията. Скулите му, величествени, се извисяваха над дълбоки долини, спускащи се към сурова, гладна челюст. Очите под пещерите на очните дъги бяха огромни и в тях имаше такава лудост, копнеж и обич, че той внушаваше едновременно страх и неизмерима жалост.

Той приготви лулата, като се люлееше насам-натам и се усмихваше унесено. Дори не ни погледна, но усмивката му беше сякаш усмивка на много близък приятел — милостива, разбираща, опрощаваща. Люлееше се толкова близко до мен, че виждах всяка жилава нишка в гората на веждите му. Чувах го как диша на пресекулки. Бързите издишвания приличаха на малки вълни, разбиващи се в стръмен бряг. Той приготви най-сетне лулата и ме погледна. За миг се унесох в рояка от видения, които крещяха в очите му. Почувствах ги само за един мъничък миг в безкрая на неговите страдания — онова, което човешката воля може да накара тялото да понесе и постигне. Почти проумях неговата усмивка, подлудена от волята, която я принуждаваше да сияе. Бях сигурен, че ми го предава, че иска да го разбера, и се опитах да му обясня само с очи, че почти проумявам, почти го усещам. После той вдигна лулата към устата си, обхванал я с длан като фуния, разпали я и ми я поднесе. Ужасната близост с безкрайната му болка затрепера, видението се разсея и мигът отлетя с изтъняващите бели сенки на пушека. Той се обърна и бавно защъпука към входа, като тихо мърмореше молитви.

Писък прониза въздуха. Всички се обърнаха към входната врата. Мъж с червен тюрбан, жилетка и копринени панталони на северните племена беше застанал до желязната врата и крещеше с цяло гърло. Преди да успеем да разберем какво вика и изобщо да реагираме, той извади дълъг меч с масивно острие от канията на колана и го вдигна над главата си. Без да спира да крещи, мъжът тръгна по коридора с тежка маршова стъпка, вперил поглед право в мен. Не разбирах крясъците му, но знаех какво е наумил. Искаше да ме нападне. Да ме убие.

Мъжете залепиха инстинктивно гърбове за стената. Клатещите се Стоящи Баба му правеха път. Вратата зад нас беше заключена. Нямаше как да избягаме. Бяхме невъоръжени. Мъжът вървеше към нас и размахваше меча в кръг с две ръце. Нямаше къде да се денем и не ни оставаше нищо, освен да се бием с него. Изнесох десния си крак назад и вдигнах юмруци. Беше стойка от карате. Седемте години тренировки по бойни изкуства пулсираха и трептяха в ръцете и краката ми. Чувствах се уверен. Като всички други сурови, сърдити мъже, които познавах, аз избягвах боя, докато той сам не дойдеше при мен — и тогава му се наслаждавах.

В последния възможен миг един човек се откъсна от стената и спъна наперения като гъсок мъжага, който се строполи на пода. Мечът изпадна от ръката му и издрънча в нозете на Карла. Грабнах го и видях, че този, който бе спънал нападателя, го стискаше в здрава, но милостива хватка. Притискаше ръцете на падналия в ключ зад гърба му, а същевременно бе извил яката на ризата му и го душеше. Гневът или лудостта, обзели мъжа с меча, бяха утихнали и той не се съпротивяваше. Познатите му го изведоха през желязната врата. Малко по-късно един от тях се върна и дойде при мен. Погледна ме право в очите и протегна ръце за меча с длани нагоре. Поколебах се, но го върнах. Мъжът ни удостои с вежлив извинителен поклон и излезе.

След като си тръгна, гостите се разбърбориха. Погледнах Карла. Очите й бяха широко разтворени, а устните — извити в чудна усмивка. Беше спокойна. След като се съвзех, отидох да благодаря на мъжа, който ни защити. Той беше висок, по-висок от мен с няколко сантиметра, силен, с атлетично телосложение. Гъстата му черна коса беше необикновено дълга за Бомбай през онези години. Носеше я вързана на висока конска опашка. Копринената му риза и свободните панталони бяха черни, бе обут с черни кожени сандали.

— Абдула — отвърна той, когато му казах името си. — Абдула Тахери.

— Длъжник съм ти, Абдула — казах му и се усмихнах едновременно предпазливо и благодарно. Мъжът се беше намесил с такова смъртоносно изящество, че сякаш не му костваше никакви усилия да обезоръжи онзи с меча. Но не беше толкова лесно, колкото изглеждаше. Знаех колко умение и смелост са нужни и колко голяма бе ролята на инстинкта в преценката му за времето. Този мъж притежаваше природна дарба, беше роден боец. — Разминахме се на косъм.

— Няма проблем — усмихна се той. — Мисля, че онзи беше пиян или не беше наред с главата.

— Какъвто и да му е проблемът, пак съм ти длъжник — настоях аз.

— Стига пък ти — разсмя се той.

Непринуденият му смях разкри бели зъби. Извираше издълбоко от гърдите му — смях от сърце и душа. Очите му бяха с цвета на пясъка в дланта няколко минути преди слънцето да потъне в морето.

— Но все пак искам да ти благодаря.

— Добре! — тупна ме той по рамото.

Върнах се при Карла и Прабакер. Когато се обърнахме, за да излезем, Абдула вече си беше тръгнал. Улицата навън бе пуста. След няколко минути си хванахме такси за „Колаба“. По време на пътуването Карла мълчеше, аз също не казвах нищо, нещастен, че опитът ми да я впечатля завърши така объркано и почти злополучно. Само Прабакер говореше, без да се притеснява.

— Какъв късмет извадихме! — възкликна той от предната седалка и ни се ухили, щом се настанихме зад него. — Вече бях решил, че тоя ще ни накълца на малки парченца. Някои хора не бива да пушат хашиш, нали така? Някои хора стават много сърдити, като си отпуснат мозъка.

Щом стигнахме „При Леополд“, аз слязох с Карла, а Прабакер остана да ме изчака. Късната следобедна тълпа се суетеше из острова на мълчаливите ни погледи.

— Ти няма ли да влезеш?

— Не — отвърнах. Искаше ми се този момент да прилича повече на силната и уверена сцена, която цял ден си представях. — Отивам да си взема багажа от Къща за гости „Индия“ и да се преместя в коптора. Всъщност, известно време няма да идвам в „При Леополд“… всъщност никъде няма да идвам. Смятам да… нали се сещаш… да си стъпя на краката… или… не знам… да си намеря краката… или… да… какво разправях?

— Нещо за краката ти.

— Да — разсмях се. — Все отнякъде трябва да се започне.

— Това е нещо като сбогуване, нали?

— Не, не — измърморих. — Всъщност, да. Да.

— А току-що се върна от селото.

— Да — засмях се пак. — От селото — в коптора. Голям скок.

— Само гледай да се приземиш на…

— … краката си. Ясно, разбрах.

— Слушай, ако става въпрос за пари, бих могла.

— Не — прекъснах я бързо. — Не, аз искам така. Не е само заради парите. Аз…

За три секунди бях на ръба да й кажа за проблемите ми с визата. Приятелката й Лети имаше връзки в Отдела за регистрация на чужденци. Знаех, че беше помогнала на Маурицио и имаше шанс да помогне и на мен. Но после се отдръпнах от ръба и прикрих истината с усмивка. Ако кажех на Карла за визата, това щеше да предизвика други въпроси, на които не можех да дам отговор. Аз бях влюбен в нея, но не бях убеден, че мога да й имам доверие. Когато си беглец, хората, които обичаш, често са повече от онези, на които имаш доверие. За хората в света на сигурността, разбира се, важи точно обратното.

— Аз… мисля, че ще е голямо приключение. Всъщност… очаквам го с нетърпение.

— Добре — тя кимна бавно в знак на съгласие. — Добре. Но ти знаеш къде живея. Минавай да ме видиш, като имаш възможност.

— Разбира се — отвърнах и двамата се усмихнахме. И двамата знаехме, че няма да я навестявам. — Разбира се. А и ти ме знаеш къде съм — с Прабакер. Наминавай и ти.

Тя се пресегна и ме хвана за ръката, а после се наведе и ме целуна по бузата. Обърна се да си върви, но аз задържах ръката й.

— Няма ли да ми дадеш някой съвет? — попитах и се опитах да се засмея.

— Не — отвърна тя безстрастно. — Бих ти дала съвет само ако не ми пукаше какво ще стане с теб.

Поне беше нещо. Не беше много, но беше нещо, в което можех да се вкопча, да извая любовта си около него и да продължа да мечтая. Тя се отдалечи. Гледах я как влиза сред взривоопасната светлина и шумотевица в „При Леополд“, и знаех, че за известно време една врата към нейния свят се е затворила. Докато живеех в коптора, аз щях да бъда прогонен от това малко царство на светлината. Животът в коптора щеше да ме погълне и да ме скрие също толкова успешно, колкото и ако лудият ме беше поразил с меча.

Затръшнах вратата на таксито и погледнах Прабакер, чиято широка, грейнала усмивка на предната седалка се превърна във всичко за мен.

— Тик хайн. Чало! — казах. — Хайде да тръгваме!

Четирийсет минути по-късно паркирахме пред коптора в Куфи Парейд, до Световния търговски център. Контрастът между съседните, горе-долу еднакви по размер парцели, биеше на очи. Вдясно от пътя се извисяваше търговският център — грамадна модерна сграда с климатици, чиито първи три етажа заемаха магазини и витрини със скъпоценности, коприни, килими и изкусни занаятчийски произведения. Вляво беше копторът — ширнала се на десет акра бедност и мизерия, седем хиляди къщурки, приютили двайсет и пет хиляди от най-бедните хора в града. Вдясно имаше неонови светлини и осветени фонтани. Вляво нямаше ток, нямаше течаща вода, нямаше тоалетни, нямаше и сигурност, че целият този хаос и шумотевица няма да бъдат пометени на следващия ден от същите тези власти, които неохотно ги търпяха.

Извърнах очи от лъскавите лимузини, паркирани пред центъра, и поех по дългия път към недрата на бордея. До входа имаше външен клозет, скрит сред високи бурени и паравани от червени черджета. Вонята бе отблъскваща и всепроникваща, беше като материално вещество, пропило въздуха, чувствах я как лепне по кожата ми — гъста, мазна пихтия. Задавих се и борейки се с надигналото се гадене, погледнах Прабакер. Усмивката му бе помръкнала и за пръв път съзрях в нея отсянка на цинизъм.

— Виж, Лин — каза той с тази така неприсъща му усмивчица, дръпнала надолу ъглите на устата му. — Виж как живеят хората.

След като подминахме клозетите и излязохме на първата улица с къщички, откъм широката дъга на залива, където свършваха копторите, лъхна вятър. Въздухът беше горещ и влажен, но полъхът разсея клозетното зловоние и довя аромат на подправки, готвено и благовония. Отблизо колибите бяха жалки строежи със стени от парчета пластмаса, картон, тънки бамбукови пръти и тръстикови рогозки, издигнати на гола земя. На места — там, където подовете и основите на първоначалните постройки, бутнати преди години се бяха запазили — се подаваха бетон и каменна зидария.

Докато вървях между къщите от рогозки и пластмаса, се разнесе новината, че чужденецът идва. Около нас с Прабакер се насъбра голяма тумба деца. Наобиколиха ни плътно, но без да ни докосват, облещили очи от изненада и вълнение. Те избухваха в мощен нервен смях, крещяха си, скачаха и танцуваха спонтанно около нас.

Хората излизаха от къщите си и заставаха на всяка врата. Десетки, а после и стотици хора се тълпяха по страничните улички и в пролуките между къщите. Всички до един бяха вперили очи в мен толкова сериозно, толкова намръщено и напрегнато, че бях убеден, че ми желаят единствено злото. Грешах, разбира се. Тогава, в този първи ден, не можех да знам, че хората просто се чудят на страха ми. Те се опитваха да разберат какви ли демони обитават ума ми и ми внушават такъв ужас от това място, това светилище, което ги пазеше от съдба, далеч по-тежка от живота в копторите.

А всъщност, въпреки страха ми от гъмжилото и нищетата, аз бях познал съдба, далеч по-тежка от живота в копторите. Съдба, толкова тежка, че прескочих зида на затвора и се отказах от всичко онова, което познавах, което бях и което обичах, за да избягам от нея.

— Сега това е твоят дом, Лин — съобщи ми гордо Прабакер, надвиквайки кискането и бърборенето на децата, когато стигнахме до колибата. — Влез вътре и сам огледай.

Колибата беше като всички други наоколо. Покривът бе парче черна пластмаса, скелетът — от тънки бамбукови пръти, овързани с връв от кокосово влакно. Стените — от ръчно изтъкани тръстикови рогозки. Подът беше пръстен, утъпкан и загладен от предишните обитатели. Вратата — тънко парче шперплат, увиснало на върви. Пластмасовият таван бе толкова нисък, че трябваше да ходя прегърбен, а цялата стая бе около четири крачки дълга и две крачки широка. Почти колкото затворническа килия.

Сложих китарата в единия ъгъл, после извадих от багажа аптечката и я сложих в другия ъгъл. Имах две-три телени закачалки и тъкмо закачах малкото си дрехи по ъглите, когато Прабакер ме извика.

Излязох и заварих събрани на улицата Джони Пурата, Раджу, Прабакер и още няколко мъже. Поздравих познатите си и бях представен на останалите.

— Това е Ананд, съседът ти от едната страна, от лявата страна — обясни Прабакер и ме заведе да се ръкувам с един висок, красив сикх, привързал стегнато дългата си коса с жълт шал.

— Здравейте — усмихнах се аз в отговор на топлото му, силно ръкостискане. — Познавам и друг Ананд, управителя на Къща за гости „Индия“.

— Той добър човек ли е? — попита ме той, озадачено присвил вежди.

— Свестен е. Харесвам го.

— Добре — отвърна Ананд и ми се усмихна с момчешка усмивка, подкопала сериозния тон на плътния му глас. — Значи вече сме почти приятели, на?

— Ананд дели къщата с друг ергенин, с име Рафик — продължи Прабакер.

Рафик беше на около трийсет години. Рошава брада се спускаше от заострената му брадичка. Силно изпъкналите му предни зъби щръкнаха в сиромашка усмивка. При това очите му се присвиха и му придадоха лукаво, почти злобно изражение.

— От другата страна е нашият много добър съсед Джитендра и жена му на името Радха.

Джитендра беше нисък и пълен. Той се усмихна радостно и разтръска ръката ми, като търкаше енергично издутото си шкембе. Жена му Радха отвърна на усмивката и кимването ми за поздрав, като придърпа червения памучен шал пред лицето си и го захапа със зъби.

— Знаете ли — подхвърли Ананд с тих, бъбрив тон, който ме изненада, — май има пожар.

Беше се вдигнал на пръсти и затулил с длан очите си от следобедното слънце, се вглеждаше над черните дюни на колибите. Всички проследиха погледа му. Настана влажна, злокобна тишина. А после, неколкостотин метра по-нататък, към небето се издигна величествен букет от оранжеви пламъци. Последва взрив — като пушечен изстрел в метален заслон. Всички мъже хукнаха, колкото им крака държат, към жълтите копия на пламъците, издигнали се в далечината.

Не помръднах от мястото си — запленен, смутен се взирах в пламъците и виещия се пушек. Докато наблюдавах, огнените езици се сляха в плътен слой, а после и в стена от пламъци. Червено-жълто оранжевата стена, подета от морския бриз, започна да се разраства и да поглъща нови и нови колиби на всеки няколко секунди. Вървеше право към мен с бавна крачка и изпепеляваше всичко по пътя си.

Сред пламъците ехтяха взривове — един, два, трети. Най-сетне се досетих, че това са газовите котлони. Във всяка от тези седем хиляди колиби имаше котлон и онези, които бяха заредени и под налягане, гърмяха, щом пламъците стигнеха до тях. Последният мусон се беше извалял преди цели седмици. Бордеят представляваше огромна купчина изсъхнали подпалки, а все по-усилващият се морски бриз раздухваше пламъците над цял акър гориво и човешки животи.

Слисано и уплашено, ала без паника аз наблюдавах неумолимия ход на ада и реших, че каузата е загубена. Втурнах се в колибата, грабнах раницата и вещите си и хукнах към вратата. На прага пуснах раницата и се наведох да взема дрехите и другите неща, които се изсипаха на земята. Вдигнах очи и видях двайсетина жени и деца, които стояха и ме гледаха. Само за миг, миг на съвършено безмълвно общуване, разбрах какво мислят. Гледахме се и аз чувах какво говорят наум:

— Вижте го, големия, силен чужденец, как се спасява и бяга от пожара, а нашите мъже търчат към огъня…

Засрамен, натиках нещата си в раницата, оставих я в краката на Радха, която ми представиха като съседка, обърнах се и хукнах към пламъците.

Бордеите са хаотично разпръснати органични строежи. В тесните лъкатушни улички присъства замисъл, но не и ред. След три-четири завоя се загубих. Натъкнах се на редица от мъже, които вървяха към пушека и пламъците. Освен нас по улицата тичаше, залиташе и се блъскаше постоянен поток от хора, които бягаха от пожара. Те помагаха на възрастните и подкарваха децата. Някои носеха покъщнина — дрехи, тенджери, котлони и картонени кутии с документи. Мнозина бяха пострадали — порязвания, кървави рани и тежки изгаряния. Мирисът на горяща пластмаса, газ, дрехи, коси и плът беше лютив и дразнещ.

Завих в един сляп ъгъл, после във втори и накрая приближих достатъчно, че да чувам рева на пламъците, заглушаващ виковете и писъците. След това ослепително огнено кълбо избухна между две къщи.

То пищеше. Беше жена, погълната от пламъците. Тя се втурна право към мен и се сблъскахме.

Първият ми подтик бе да отскоча веднага, щом почувствах как при сблъсъка косата, веждите и миглите ми пламнаха. Тя се спъна и падна назад, като продължаваше да пищи и да се мята. Смъкнах ризата от гърба си, за да предпазя с нея ръцете и лицето си, метнах се върху жената и угасих пламъците с тялото и дрехите си. Притичаха още хора да й помогнат, а аз се втурнах отново към огъня. Когато тръгнах, тя беше още жива, но вътрешният ми глас я обяви за мъртва. Тя е мъртва… отиде си… няма да оживее…

Когато най-сетне стигнах до огъня, търбухът му всяваше ужас. Ревящите пламъци се издигаха два-три пъти по-високо от най-високото жилище в изпъкнала дъга, обхванала над петдесет колиби. Своенравният вятър я избутваше на тласъци — внезапно пламъците се разгаряха от едната й страна, а после прииждаха към нас от друга посока. Зад тях цареше ад, казан с горящи колиби, взривове и отровен дим.

Един мъж стоеше в средата на голямото дъгообразно пространство пред стената от пламъци и насочваше огнеборците — като генерал, командващ войски в бой. Беше висок и слаб, със сребристобяла коса и къса, заострена сребристобяла брада, облечен с бяла риза, бели панталони и сандали. На врата му беше вързан зелен шал, а в ръка държеше къс дървен бастун с месингова дръжка. Името му беше Касим Али Хюсеин. Тогава за пръв път съзрях главата на коптора.

Двойната тактика на Касим Али беше да изпраща хора да се борят с огъня, за да забави хода му, докато други рушаха колибите по пътя на пожара и извличаха встрани покъщнината, за да няма какво да го подхранва. Така те отстъпваха бавно и жертваха земята на огъня, а после контраатакуваха там, където пожарът се бе поукротил. Касим въртеше бавно глава напред-назад, оглеждаше целия фронт на пожара, сочеше с месинговата дръжка на бастуна си и крещеше заповеди.

Той обърна поглед към мен. В полирания бронз на очите му трепна искра на изненада. Проницателният му поглед съзря обгарялата риза в ръката ми. Без да каже и дума, той вдигна бастун и посочи пламъците. Беше облекчение и чест да му се подчиня. Изтичах и се присъединих към една група огнеборци. Зарадвах се много, когато открих и Джони Пурата в нея.

— Окей? — извика той. Беше едновременно и насърчение, и въпрос.

— Окей! — креснах в отговор. — Трябва ни още вода!

— Няма вече вода! — извика той и се задъха, а димът около нас се сгъсти. — Резервоарът е празен. Камионите ще го напълнят утре. Водата, с която хората гасят, е дажбата им.

По-късно открих, че на всяко домакинство, включително и на моето, се отпускаха по две-три кофи вода дневно за готвене, пиене и хигиенни нужди. Обитателите на коптора се опитваха да угасят пожара с питейната си вода. Всяка излята кофа, а те бяха много, обричаше още едно семейство на жадна нощ в очакване на сутрешната доставка на вода с общинските цистерни.

— Мразя ги тия шибани пожари! — изпсува Джони, като удряше с мокър чувал, за да подчертае думите си. — Хайде бе, майната ти! Да ме убиеш ли искаш? Ела, ела! Ще те бием! Ще те бием!

Внезапен полъх запрати към нас оранжеви пламъци. Мъжът до мен се катурна назад с писъци и се вкопчи в изгореното си лице. Касим Али насочи спасителен отряд да му помогне. Грабнах захвърления му чувал и се наредих до Джони, като удрях пламъците с една ръка и прикривах лицето си с другата.

От време на време поглеждахме през рамо, за да получим напътствия от Касим Али Хюсеин. Нямаше надежда да загасим пожара с мокрите парцали. Задачата ни беше да печелим време за разрушителите, които събаряха застрашените колиби. Това бе сърцераздирателно — те спасяваха бордеите, като рушаха собствените си къщи. И за да печелим време за отрядите по събарянето, Касим Али ни пращаше наляво-надясно с отчаяни шахматни ходове — за да изтощаваме огъня и бавно да печелим територия.

Когато един силен полъх на вятъра довя черно-кафяв пушек в нашето пространство, загубихме напълно Касим Али Хюсеин от поглед. Не бях единственият, на когото му мина през ум да започнем да отстъпваме. После през пушека и праха съзряхме да се ветрее зеленият шал, вдигнат високо. Касим Али не помръдваше от мястото си. Мярнах спокойното му лице — преценяваше докъде е стигнала борбата и пресмяташе следващия ход. Зеленият шал плющеше над главата му като знаме. Вятърът отново смени посоката си и ние отново се хвърлихме да гасим с нови сили и нова смелост. Сърцето на човека със зеления шал бе вътре в мен и във всички нас.

Най-накрая, след последния наскок към изпепелените земи и овъглените останки от къщи, за да търсим оцелели и броим загиналите, се събрахме натъжени да чуем равносметката. Разбра се, че са загинали дванайсет души — шестима старци, две жени и четири деца. Повече от сто души бяха пострадали — ранени и обгорели. Мнозина бяха тежко ранени. Изпепелени бяха около шестстотин къщи — една десета от коптора.

Джони Пурата ми превеждаше цифрите. Слушах го, навел глава към него, но наблюдавах лицето на Касим Али, докато той четеше набързо съставения списък на загиналите и ранените. Обърнах се да погледна Джони и видях, че плаче. Прабакер се промъкна през тълпата и дойде при нас точно когато Джони ми съобщи, че Раджу е сред загиналите в пожара. Раджу с тъжното, честно, дружелюбно лице; човекът, който ме бе поканил да живея в бордея. Мъртъв.

— Пак късмет извадихме! — заключи Прабакер жизнерадостно, след като Касим Али съобщи за жертвите. Кръглото му лице бе така почерняло от сажди, че очите и зъбите му изглеждаха неестествено бели. — Минала година, по време на последния голям пожар, изгоря цяла третата от жопадпати! По една къща на всеки три! Повече от две хиляди къщи отидоха! Калаасс! И повече от четирийсет души умрели. Четирийсет. Прекалено много са, Лин, да ти кажа. Тази година пожарът голям късмет. А и нашите къщи здрави! Бхагван да благослови нашия брат Раджу!

Крясъци откъм края на натъжената тълпа привлякоха вниманието ни, обърнахме се и видяхме, че един от отрядите по издирване си пробиваше път към Касим Али. Жена от отряда носеше бебе, спасено сред тлеещите развалини. Прабакер ми преведе развълнуваните викове и разговори. Три съседни колиби бяха рухнали в пламъците и затрупали едно семейство. Поради поредната необяснима прищявка на огъня родителите на детето бяха загинали от задушаване, ала бебето, момиченце, бе оцеляло. Лицето и тялото му бяха недокоснати, но краката му бяха много изгорели. Нещо беше паднало върху бедрата му и сега те бяха черни и изранени. Детето виеше от болка и ужас.

— Кажи им да дойдат с нас! — изкрещях на Прабакер. — Заведи ме обратно в колибата ми и им кажи да дойдат с нас. Имам лекарство и бинтове!

Прабакер много пъти беше виждал голямата внушителна аптечка. Знаеше, че вътре има бинтове, мехлеми и кремове, разтвори за дезинфекция, тампони, сонди и най-различни хирургически инструменти. Той веднага схвана за какво му говоря и извика нещо на Касим Али и останалите. Чух да повтарят няколко пъти думите лекарство и доктор. После той ме стисна за ръкава и ме повлече с него на бегом към колибата.

Отворих аптечката пред колибата си и намазах дебело краката на бебето с обезболяващ крем. Подейства почти незабавно. То се успокои, захленчи тихичко и се сгуши в прегръдките на спасителката си.

— Доктор… доктор… доктор… — повтаряха навсякъде около мен.

След като слънцето потъна в Арабско море, Касим Али нареди да донесат лампи и дългата бомбайска вечер най-сетне премина в топла звездна нощ. На трепкащите жълти пламъчета на лампите ние лекувахме ранените обитатели на коптора. Моята аптечка беше основата на нашата малка клиника на открито. Джони Пурата и Прабакер ми бяха преводачи и медицински работници. Най-често се срещаха изгаряния, порязвания и дълбоки рани, но много хора бяха пострадали и от вдишания дим.

Касим Али Хюсеин ни наблюдава за кратко, а после отиде да надзирава строежа на заслоните, разделянето на остатъка от водните запаси, приготвянето на храната и десетки други задачи, които щяха да запълнят нощта и утрото, и още по-късно. До мен се появи чаша чай. Направи го и го донесе съседката ми Радха. Това бе първото нещо, което сложих в уста в коптора — по-хубав чай не бях вкусвал през живота си. Час по-късно тя накара мъжа си и още двама младежи да ме отмъкнат от ранените, за да вечерям с роти, ориз и бхаджи. Зеленчуците с къри бяха вкусни и с много подправки и аз лъснах чинията си с последния залък роти.

И отново, часове по-късно след полунощ, съпругът на Радха Джитендра ме дръпна за лакътя и ме завлече в колибата ми, където на голата земя бе постлана ръчно плетена завивка. Без да се съпротивлявам, аз рухнах върху нея. Така преспах за пръв път в коптора.

Седем часа по-късно — часове, отлетели като минути — се събудих и видях увисналото във въздуха лице на Прабакер. Примигах, присвих очи и разбрах, че е приклекнал на пръсти, подпрял лакти на колене и обгърнал лицето си в шепи. Джони Пурата клечеше отляво до него, а Джитендра — отдясно.

— Добро утро, Линбаба! — поздрави ме той весело, щом го погледнах в очите. — Твойто хъркане баснословно! Толкова силно! Все едно в тая колиба има вол, Джони каза.

Джони кимна, а Джитендра заклати глава.

— Старата Сарабай има първа класа лекарство за хъркане — уведоми ме Прабакер. — Тя взема една много остра пръчка бамбук, горе-долу колкото пръста ми, и я пъхва вътре в носа ти. След това вече няма хъркане! Бас! Калаасс!

Седнах на одеялото и се протегнах, за да поотпусна схваналите се рамене и крака. Лицето и очите още ме смъдяха от огъня, усещах полепналите в косите ми сажди. Копията на утринните лъчи пробиваха през дупките в стените на колибата.

— Какво правиш, Прабу? — попитах раздразнено. — От колко време ме гледаш как спя?

— Не много време, Лин. Само от половин час, някъде толкова.

— Това не е учтиво, да знаеш — измърморих. — Не е хубаво да гледаш хората, докато спят.

— Извинявай, Лин — каза той тихо. — В тази Индия ние можем да гледаме всеки как спи по всички времена. И ние казваме, че лицето, което докато спи, е приятелят на света.

— Твоето лице е толкова добро, когато спиш, Лин — додаде Джони Пурата. — Много се изненадах.

— Не мога да ви обясня какво значи това за мен, момчета. Да очаквам ли, че ще ви заварвам в колибата всяка сутрин, когато се събудя?

— Е, само ако много, много искаш, Лин — предложи ми Прабакер и скочи на крака. — Но тази сутрин ние дойдохме само да ти кажем, че твоите пациенти са готови.

— Моите… пациенти?

— Да. Ела да видиш.

Те станаха и отвориха вратата. Слънчевата светлина обля смъдящите ми очи. Примигах и излязох след мъжете в ясната крайбрежна утрин. Видях опашка от хора, приклекнали на земята пред колибата ми. Бяха трийсетина, даже и повече, и се бяха наредили на улицата чак до завоя.

— Доктор… доктор… — замърмориха и зашепнаха те, щом излязох от колибата.

— Хайде! — дръпна ме Прабакер за лакътя.

— Накъде?

— Първо до тоалетна — отвърна той радостно. — Ти трябва по нужда, нали така? Ще покажа как ходим по нужда в морето от дългия циментов кей. Там младите мъже и момчета ходят по нужда всяка сутрин в океана — нуждата в океана, нали така? Само да клекнеш с дупето към океана. После се миеш на душ и закусваш щастливо. А после лесно ще оправиш всичките си пациенти. Няма проблем.

Тръгнахме покрай опашката. Имаше млади и стари, мъже и жени. Лицата им бяха изранени, охлузени и подути. Дланите — почернели, разкървавени и с пришки по тях. Имаше превързани ръце и шинирани крака. А на завоя за свой ужас видях, че опашката продължаваше по съседната улица и беше по-дълга, много по-дълга.

— Трябва… да направим нещо — измънках аз. — Всички те… чакат.

— Чакането няма проблеми, Лин — отвърна безгрижно Прабакер. — Хората чакат вече повече от час. Ако не си с нас, пак щяха да чакат, но щяха да чакат само за нищо. Да чакаш за нищо, това убива душата на човека, нали така? А сега хората чакат нещо. Чакат те тебе. А ти си наистинско нещо, Лин-Шантарам, прощавай, че ти го казвам в опушеното лице и щръкналите коси. Но първо трябва да ходиш по нужда, после се миеш и после закуска. И трябва да побързаме — няколко млади момчета чакат долу на кея и искат да те гледат как ходиш по нужда.

— Какво?!

— О, да! Те очарователни от тебе. Ти за тях като филмов герой. Те умират да те гледат как ходиш по нужда. А после след всичките тези неща ти ще се върнеш и ще оправиш пациентите като наистински герой, нали така?

И така се определи моята роля в коптора. „Ако съдбата не те разсмива — беше ми казала Карла в един от първите ни разговори — ти просто не схващаш шегата.“ Като тийнейджър бях минал обучение по първа помощ. Официалният курс покриваше рани, изгаряния, навехвания, счупвания и широк обхват от диагностични и спешни процедури. По-късно си спечелих прякора Док, използвайки обучението си по първа помощ, за да отървавам наркомани след свръхдоза и да им спасявам живота. Стотици хора ме познаваха само като Док. Много месеци преди онази сутрин в бордея приятелите ми в Нова Зеландия ми бяха подарили аптечката за сбогуване. Сигурен бях, че всички тези нишки — обучението, прякорът, аптечката, работата като неофициален лекар в бордея — бяха свързани по някакъв начин: свързваше ги нещо повече от съвпаденията и случайността.

Трябваше това да съм аз. Друг човек, обучен да дава първа помощ като мен или по-добре от мен, нямаше да е принуден да живее в бордея заради извършени престъпления и бягство от затвора. Друг престъпник, готов да живее там с бедняците, нямаше да е минал моето обучение. Тогава, през онази първа сутрин, не проумявах връзката. Не схващах шегата и съдбата не ме разсмиваше. Но знаех, че има нещо — някакъв смисъл, някакво предназначение, което ме е довело на това място, при тази работа, точно в този момент. И силата му беше достатъчна, за да ме привърже към работата, докато всички предчувствия се опитваха да ме пропъдят оттам.

И така работих цял ден. Един по един хората ми казваха имената си и ми даряваха усмивките си, и с един по един аз правех всичко възможно, за да излекувам раните им. По някое време сутринта някой донесе в колибата ми нов газов котлон. Друг ми донесе метална кутия за храна, за да я пази от плъховете. По някакъв начин се намери едно столче и гърне за вода — вездесъщата матка, комплект тенджери и няколко прибора за хранене.

Когато вечерта запулсира в аления свод на небето, ние седнахме заедно близо до дома ми да хапнем и да си поговорим. Тъга бе надвиснала над оживените улици, спомените за загиналите изплуваха и се завръщаха като вълни, плискащи се в океана на сърцето. Но тази тъга крепеше решимостта на оцелелите, самата тя бе част от скръбта. Обгарялата земя бе разчистена, много от колибите бяха построени наново. Надеждите растяха с всеки възстановен скромен дом.

Гледах как Прабакер се смее и се шегува, докато вечеря, и се сетих за нашето посещение с Карла при Стоящите Баба. Един момент от тази вечер, продължил колкото един удар на сърцето, докато смахнатият търчеше към нас с меча, се разтегляше в спомена ми. Точно в мига, когато отстъпих назад и вдигнах ръце в бойна стойка, Прабакер се беше дръпнал встрани и застана пред Карла. Той не беше влюбен в нея, не беше и боец. Ала първият му рефлекс беше да пристъпи встрани и да защити Карла с тялото си, а моята първа мисъл бе да отстъпя назад и да се бия.

Ако не бяха спънали лудия с меча, ако беше стигнал до нас, с него щях да се бия аз. И може би щях да ни спася. Преди съм се бил с юмруци и с тояги и съм печелил битките. Но дори и тогава, дори и ако се беше стигнало дотам, истинският герой щеше да е Прабакер — заради храбростта на тази малка, инстинктивна стъпка встрани.

Бях започнал да харесвам Прабакер. Научих се да се възхищавам на непоклатимия му оптимизъм. Бях започнал да завися от топлата утеха, която даваше голямата му усмивка. Радвах се на компанията му денонощно през месеците в този град и в селото. Но в тази минута от втората ми нощ в коптора, докато го гледах как се смее с Джитендра, Джони Пурата и останалите му приятели, аз започнах да го обичам.

Храната беше вкусна и стигаше за всички. Някъде свиреше радио — фино, почти непоносимо сладко сопрано и щастлив, наперен тенор на дует от индийски филм. Хората разговаряха и се подкрепяха взаимно с усмивки и разговори. И някъде по време на тази любовна песен, сред пейзажа на взаимните уверения на обитателите в коптора, чрез нашето оцеляване техният свят обгърна живота ми в мечти, нежно и пълно, също както приливът залива камъка на брега.