Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (7)

Седма глава

— Тя красива проститутка — умоляваше ме Прабакер. — Толкова е дебела и то в най-сериозните и най-важните места. Можеш да грабиш с шепи, откъдето си щеш. Ще си в толкова възбуда, че ще ти призлее!

— Предложението ти е изкусително, Прабу — отвърнах, сдържайки смеха си, — но не ме интересува. Едва вчера си тръгнахме от селото и умът ми е още там. Просто… не съм в настроение.

— Настроение няма проблем, баба. Почнеш ли да помпаш здраво, лошо настроение скоро промени се, футафут.

— Може и да си прав, но все пак смятам да откажа.

— Ама тя много опит! — изхленчи той. — Хората ми казаха, че тя правила секси бизнес страшно много пъти и със страшно много стотици клиенти само в този хотел! Видях я. Погледнах я вътре в очите и знам, че тя много голям специалист по секси бизнес.

— Не искам проститутка, Прабу, независимо колко е опитна.

— Но ако само я видиш. Ще си луд за нея.

— Извинявай, Прабу.

— Но аз им казах… че ти ще дойдеш да я видиш. Само виждаш. Да гледаш лошо няма, Линбаба.

— Не.

— Ама… ако не дойдеш с мен и не гледаш нея, няма да мога да си прибера парите депозит!

— Платил си депозит?

— Да, Лин.

— Платил си депозит, за да правя секс с жена в този хотел?

— Да, Лин — въздъхна той, вдигна ръце и ги отпусна в безпомощен жест. — Шест месеца в селото ти беше. Шест месеца без секси бизнес. Мислех, че ти сигурно чувстваш големи силни нужди. А сега на мен няма да ми върнат парите депозит, ако поне мъничко не хвърлиш на нея едно око.

— Добре — въздъхнах аз и повторих безпомощния му жест. — Хайде да я видим, само за да ти върнем парите.

Затворих вратата на хотелската стая и я заключих. Тръгнахме заедно по коридора. Хотел „Апсара“ в Аурангабад, северно от Бомбай, беше на повече от сто години, построен за една друга, по-разкошна епоха. Големите му стаи с високи тавани бяха украсени с открити балкони над оживената улица, а корнизите и розетките по таваните бяха фино изпипани. Мебелите бяха очукани и нахвърляни в случайни комбинации, а килимът в коридора на много места се беше протрил до дупка. Боята се лющеше, стените бяха зацапани, стаите — евтини. Тъкмо мястото, както ме увери Прабакер, да прекараме една щастлива нощ на път за Бомбай.

Спряхме пред една врата в другия край на нашия етаж. Прабакер трепереше от вълнение, очите му се блещеха обезпокоително.

Почуках и вратата се отвори почти веднага. Една жена, над петдесетгодишна, застана на прага. Беше облечена със сари в жълто и червено и ни изгледа накриво. В стаята отзад имаше няколко мъже. Бяха облечени в дхоти и с бели шапчици като селяните от селото на Прабакер, седяха на пода и вечеряха обилно с дал, ориз и роти.

Жената излезе в коридора, затвори вратата след себе си и се втренчи в Прабакер. Той беше с цяла глава по-нисък от нея и отвърна на злобния й поглед, като на свой ред се вторачи в нея като малкия помощник на училищния побойник.

— Видя ли, Лин? — измърмори той, без да откъсва очи от нея. — Видя ли какво ти казах?

Аз виждах простовато широко лице с голям нос като камба и презрително присвити устни — толкова тънки, че устата й ми приличаше на сръчкана с пръчка мида. Лицето и шията й бяха намазани с плътен слой грим като на гейша, който така подчертаваше намръщеното й изражение, че приличаше на разбойничка.

Прабакер заговори на жената на марати:

— Покажи му!

В отговор тя разтвори горната част на сарито си и ми показа тлъст корем. Стисна между дебелите си пръсти два-три пръста плът. Гледаше ме с вдигната вежда и ме подканваше да я похваля.

Прабакер изстена тихо и опули очи.

Тогава жената се огледа театрално наляво и надясно по коридора, а после вдигна малко блузата си и показа дълга, тънка, провиснала гърда. Хвана гърдата и я раздруса към мен, като вдигаше вежда с озадачаващо непроницаемо изражение. Моята догадка, лутайки се в тъмното, беше, че най-вероятно е презрителна високомерна усмивка.

Прабакер се опули още повече и задиша шумно с отворена уста.

Жената покри гърдата си, врътна глава и метна през рамо дългата си черна плитка. Хвана я с две ръце и започна да приплъзва пръсти към края й, сякаш тя беше полуизцедена туба паста за зъби. Под пръстите й се събра голяма капка кокосово масло и капна на изтъркания килим.

— Виж какво, Лин — измънка Прабакер, зяпнал жадно и почти уплашено капките масло. — Ако не искаш да правиш секси бизнес с тази жена… ако… ако наистина не искаш… ами… мога да използвам тоя депозит за себе си…

— Ще те чакам в стаята, Прабу — отвърнах и се усмихнах учтиво на жената. Поклоних й се леко и се изнесох към стаята, съпроводен от презрителното й изръмжаване.

Реших да използвам това време, за да си обогатя речника по марати. В списъка вече имаше около шестстотин думи за ежедневна употреба.

Записвах ги на листчета, когато хората от селото ми ги обясняваха, а после ги преписвах в дебел тефтер за бъдещи справки. Последните, най-скорошните листчета бяха пръснати по малкото писалище и тъкмо бях почнал да ги записвам в тефтера, когато вратата рязко се отвори и Прабакер нахлу в стаята. Той ме подмина безмълвно и се тръшна по гръб на леглото си. Откакто го оставих пред вратата на проститутката, бяха минали около девет минути.

— О, Лин! — изстена той щастливо, ухилен срещу тавана. — Знаех си, знаех, че тя е много опитна жена!

Вторачих се озадачено в него.

— О, да! — възкликна той, седна и овеси надолу късите си крака. — Много си струваше тя парите! И аз също й направих много, много добър секс. А сега! Хайде да излезем! Ще си хапнем яденета и ще си пием, и купон!

— Само ако си сигурен, че ще имаш сили — измърморих.

— О, там няма нужда от сили, баба. Това място, където аз заведа теб, толкова хубаво място, че често можеш да седнеш, докато си пиеш.

Прабакер удържа на думата си и ме заведе в една дупка на около час пеш от последната автобусна спирка в покрайнините на града. С питиетата за сметка на заведението ние се настанихме сред навалицата от прашни, сериозни пияници, насядали на единствената каменна пейка в бара. Австралийците наричат такива места таен магазин за грог — нелегален бар, в който мъжете се наливат с алкохол менте на тайни цени.

Хората, при които седнахме, бяха работници, фермери и обичайният набор от нарушители на закона. Всичките бяха с кисели, изтормозени физиономии. Говореха малко или мълчаха. Свирепи гримаси разкривяваха лицата им, докато гълтаха домашната шльокавица с гаден вкус, а след всяка чаша сумтяха, охкаха и се задавяха. Ние с Прабакер се настанихме при тях и гаврътнахме питиетата на една глътка, като си запушихме носовете и изляхме гадното менте в гърлата си. Със свирепа решителност напрегнахме воля, за да задържим отровата в коремите си. А щом се поокопитихме, обърнахме с голяма неохота и следващата чаша отрова.

Тук се пиеше мрачно и без кеф. Напрежението личеше по всички лица. На някои им дойде твърде много и те се измъкнаха, победени. Други окапваха, но бяха принуждавани да продължат от измъчените насърчения на братята си по страдание. Прабакер дълго мисли над петата си чаша летлива течност. Мислех, че ще си признае поражението, но най-накрая той въздъхна и я преглътна. Тогава един мъж захвърли чашата си, стана, застана по средата на мизерната стаичка и зарева фалшиво някаква песен. Всички ние се разкрещяхме възторжено и по това разбрахме, че сме яко пияни.

Един по един, всички изпяхме по една песен. Ридаещо изпълнение на индийския национален химн бе последвано от религиозни песнопения. Любовни песни на хинди звънтяха до сърцераздирателни газали. Двамата яки келнери се усетиха, че пиянството е минало в нова фаза. Те оставиха подносите и чашите и се настаниха на високите столчета от двете, страни на вратата. Усмихваха се до уши, кимаха, клатеха глави и прегръщаха нежно с дебелите си ръце здравите, дълги дървени бухалки. Всички ръкопляскахме и подвиквахме на всяка песен. Когато дойде моят ред, изпях, и аз не знам защо, едно старо парче на „Кинкс“ — You Really Got Me.

„Момиче, ти ме побъркваш,

чак нощем не мога да спя…“

Така се бях натряскал, че почнах да уча и Прабакер, а той беше достатъчно къркан да ми приглася на припева.

„О, да, о, Боже, ти си момиче!

И ме побъркваш ужасно!“

Докато се връщахме по дългия тъмен път към града, продължавахме да пеем. Продължавахме да пеем и когато белият „Амбасадор“ ни подмина бавно и обърна. Продължавахме да пеем, когато колата ни подмина отново, пак обърна и ни прегради пътя отстрани на шосето. От нея слязоха четирима мъже, а шофьорът остана зад волана. Най-високият ме грабна за ризата и изкряска някаква заповед на марати.

— Какво е това? — изломотах му и аз на марати.

Друг мъж се приближи и рязко ме удари. Главата ми отхвърча. Още два силни удара разбиха устата и носа ми. Залитнах назад и усетих, че съм нестабилен с единия крак. Паднах и видях как Прабакер се нахвърли срещу четиримата, с разперени ръце, за да им попречи да стигнат до мен. Надигнах се и събрах сили. Успях да нанеса ляво кроше и един удар с десен лакът — за мой късмет и двата бяха много силни. Зад мен Прабакер падна, после скочи на крака, но отнесе такъв тупаник, че се просна зашеметен на земята. Опитах се да застана до него и да го защитя с крака, но се спънах и също паднах. Заваляха удари и ритници. Прикрих се, а един тих глас в ума ми повтаряше: Познавам това… Познавам го…

Мъжете ме хванаха, единият опитно и сръчно ми пребърка джобовете. Пиян и пребит, виждах надвесените над мен хора като в мъгла. После чух още един глас, гласа на Прабакер, разбирах някои думи от молбите му и дръзките обиди, които сипеше върху тях. Скара им се, че срамели страната и народа си с това, че са пребили и ограбили чужденец, гостенин, който нищо не им е направил. Беше дълга реч, в която ги нарече страхливци и спомена Махатма Ганди, Буда, бог Кришна, майка Тереза и боливудската кинозвезда Амитабх Бачан само в едно изречение. Това им подейства. Водачът на групата приклекна до мен. Замаян от пиенето, се опитах да стана и да продължа да се бия, но другите ме бутнаха и ме притиснаха на земята. Познавам това… Познавам го…

Мъжът се наведе и ме погледна в очите. Лицето му бе сурово безстрастно и много приличаше на моето. Той разтвори скъсаната ми риза и пъхна нещо вътре. Бяха паспортът и часовникът ми.

Станаха, изгледаха Прабакер за последно с непонятна омраза и се качиха в колата. Вратите се затръшнаха и колата офейка, разпръсквайки прах и дребни камъчета.

Мъката на Прабакер — след като се убеди, че не съм пострадал тежко и вече можеше спокойно да реве и хленчи — бе неутешима. Обвиняваше себе си шумно и непрекъснато, че ме е завел в този отдалечен бар и ни е оставил да се натряскаме. Каза съвсем откровено, че с радост би поел раните ми върху своето тяло, ако беше възможно. Знамето на неговата гордост, че е най-добрият бомбайски уличен гид, сега бе наполовина свалено. А страстната му безусловна любов към неговата страна, Бхарат Матаджи, Майка Индия, бе понесла по-тежки удари, отколкото тялото може да понесе.

— Лин, има само едно добро, което можем да направим — заключи той, когато си измих лицето на мивката в голямата баня с бели плочки в хотела. — Като се върнем в Бомбай, трябва да изпратиш телеграма на твое семейство и твои приятели за още пари и трябва да отидеш в твоето посолство на Нова Зеландия да се оплачеш за злополука.

Избърсах си лицето, наведох се над мивката и се огледах в огледалото. Не бях пострадал особено тежко. Оформяше се синина около окото. Носът ми беше подут, но не счупен. Устните ми бяха разранени и подпухнали, а по бузите и челюстта ми имаше драскотини от ритниците. Можеше да е много по-зле и аз го знаех. Бях израсъл в бандитски квартал, в който бандите от работническата класа се дебнеха една друга и бяха безмилостни към самотници като мен, които отказваха да се присъединят към някоя от тях. После и затворът. Никой не ме е пребивал по-жестоко от униформените, на които им плащат, за да пазят мира — от надзирателите. Точно това си бе спомнил гласът, собственият ми глас… Познавам това… Това беше споменът — как трима-четирима офицери от наказателния отряд ме притискат, а още двама-трима ме млатят с юмруци, палки и ботуши. Сигурно винаги е по-лошо да те пребият точно те — нали уж са добрите. Когато те млатят лошите, тогава разбираш и го приемаш. Но когато добрите те приковават с белезници за стена, а после се изреждат да те тъпчат и ритат, цялата система, целият свят троши костите ти. А после — и писъците. Писъците на другите мъже, другите затворници. Всяка нощ.

Вгледах се в собствените си очи в огледалото и се замислих за предложението на Прабакер. Невъзможно беше да се свържа с посолството на Нова Зеландия, нито с което и да било посолство. Не можех да се свържа със семейството и приятелите си, защото полицията ги следеше и само това чакаше. Нямах си никого. Нямаше помощ отникъде. Нямах пари. Крадците бяха взели всичко, което имам, до последния цент. Иронията не ми убягна — избягалият въоръжен обирджия бе обран до шушка. Какво ми каза Карла, преди да замина за селото? Не пий алкохол по време на пътуването…

— Няма пари в Нова Зеландия, Прабу — казах му, докато се прибирахме. — Няма семейство, което да помогне, няма приятели, няма и помощ от посолството.

— Няма пари?

— Няма.

— И не можеш да вземеш още? Отникъде?

— Не — отвърнах и събрах малкото си багаж в раницата.

— Това много сериозни неприятности, Лин, извинявай, че ти го казвам в насиненото надраното лице.

— Знам. Според теб можем ли да продадем часовника ми на управителя на хотела?

— Да, Лин, аз мисля съм сигурен. Много хубав часовник. Но мисля той няма да ни даде голяма справедлива цена. В такива работи индийски бизнесмен прибира си религията в задния джоб и много силно с тебе се пазари.

— Няма значение — отвърнах и щракнах закопчалките на раницата. — Стига да може да покрием сметката и да хванем нощния влак за Бомбай, за който говореше. Хайде, стягай си багажа и да вървим.

— Това много, много, много сериозни неприятности — каза той, щом затворихме стаята за последен път и тръгнахме по коридора. Без пари лоша работа в Индия, Лин, ти казвам.

Намръщената му физиономия и присвитите устни не изчезнаха чак до Бомбай. С парите от продадения часовник успях да платя хотела в Аурангабад, останаха ми и за два-три дни в Къща за гости „Индия“ в Бомбай. След като оставихме багажа в любимата ми стая, аз изпратих Прабакер до малкото фоайе на хотела, като напразно се мъчех да съживя малкото чудо на прекрасната му усмивка!

— Ще оставиш всичките тия нещастия на моя грижа — каза той, съвсем сериозен. — Ще видиш, Лин. Аз тебе направя щастлив резултат.

Сподирих го с поглед как слиза по стълбите, а после чух управителя, Ананд, да ми подвиква дружески на марати.

Обърнах се с усмивка и се заприказвахме на марати. След шестте месеца на село можех да говоря с прости, ежедневни разговорни фрази, въпроси и изречения. Скромно постижение, но Ананд очевидно остана много доволен и учуден. След неколкоминутен разговор той извика всички колеги — управители и камериери — да ме чуят как говоря на техния език. Всички те също реагираха с радост и почуда. Познаваха чужденци, които говореха слабо хинди, дори и такива, които го говореха добре, но никой от тях не беше срещал чужденец, който може да разговаря с тях на собствения им любим марати.

Разпитаха ме за село Сундер — никога не бяха чували за него. Разговаряхме за ежедневието, което те добре познаваха от собствените си села и си представяха идилично в спомените. След като поприказвахме, се върнах в стаята си. Едва бях затворил вратата, когато по нея предпазливо се почука.

— Извинете, моля. Прощавайте, че ви безпокоя. — Гласът принадлежеше на висок и слаб чужденец, може би немец или швейцарец, с рядка брада на продълговатото лице и руса коса, прибрана в дебела плитка. — Чух ви, че говорите с управителя и камериерите, и… Ясно е, че сте от много време в Индия… и… Хашиш. Ние с приятелката ми току-що пристигнахме и искаме да купим хашиш. Вие… Може би знаете откъде можем да си купим хашиш, без никой да ни издаде и без неприятности с полицията?

Знаех, разбира се. До края на нощта им помогнах също да сменят пари на черно без риск да ги издадат. Брадатият германец и приятелката му останаха доволни от сделката и ми платиха комисионна. Черноборсаджиите — приятели на Прабакер и негови хора на улицата, се зарадваха, че съм им довел нови клиенти и също ми платиха комисионна. Знаех, че на всяка улица в „Колаба“ ще има и други чужденци, които не искат да се минат. Този разговор на марати с Ананд и камериерите в хотела, случайно дочут от двамата немци, ми беше подсказал как да оцелея в града.

По належащ проблем обаче беше туристическата ми виза. Когато Ананд ме регистрира в хотела, ме предупреди, че е изтекла. Всички хотели в Бомбай трябваше да поддържат регистър за гостите — чужденци със записани номера на валидни визи за всяко чуждо име и паспортен номер. Този регистър бе известен като Си-формуляр и полицията ги следеше много внимателно. Пресрочването на визата беше сериозно престъпление в Индия. Понякога за това наказваха със затвор до две години, а полицията налагаше тежки глоби на хотелските служители, които си позволяваха нередности със Си-формуляра.

Ананд ми го обясни сериозно, преди да запише цифрите и да ме регистрира. Той ме харесваше. Беше от Махаращра, а аз бях първият чужденец, който разговаряше с него на марати. Веднъж можеше да наруши правилата заради мен, но ме предупреди незабавно да отида в Отдела за регистрация за чужденци в полицейското управление и да се погрижа за удължаване на визата.

Седях в стаята си и претеглях възможностите. Не бяха много. Имах малко пари. Вярно, че неволно бях открил начин да припечелвам пари като посредник и да помагам на предпазливите чужденци да се оправят с черноборсаджиите. Но не бях сигурен, че така можех да изкарам достатъчно, за да живея на хотел и да се храня по ресторанти. Несъмнено парите нямаше да стигнат за самолетен билет, за да напусна Индия. А на всичкото отгоре вече бях пресрочил визата си и формално бях извършил престъпление. Ананд ме увери, че полицаите ще сметнат просрочената виза за обикновено недоглеждане и ще я удължат, без да ме разпитват, но не можех да рискувам свободата си. Не можех да отида в Отдела за регистриране на чужденци. И така, нямаше как да си продължа визата, но без валидна виза не можех да отседна на хотел в Бомбай. Бях натясно между скалата на закона и пропастта на живота на беглец.

Легнах си в тъмното и се заслушах в звуците от улицата, които нахлуваха през отворения ми прозорец — паануола, който канеше клиентите да опитат сладостта на неговите ароматни хапки; продавача на дини, който пронизваше топлата влажна нощ с кънтящия си вик; уличен акробат, подвикващ на тълпата туристи, докато с пот на чело изпълняваше номерата си. И музика, винаги музика. Дали имаше народ, който обича музиката повече от индийците? — чудех се аз.

Мисли за селото — мисли, които бях избягвал и прогонвал, докато не засвири музиката, затанцуваха в ума ми. В деня, когато с Прабакер си тръгнахме, хората ме поканиха да живея с тях. Предложиха ми къща и работа. През последните три месеца от престоя си аз помагах на учителя в местното училище със специални разговорни, уроци по английски. Учех го на чисто произношение на английските думи, помагах му да подобрява тежкия акцент, с който преподаваше на децата. Учителят и селският съвет настояваха да остана. Там имаше място за мен, място и предназначение.

Но не беше възможно да се върна в Сундер. Не и тогава. В града човек може да върви по пътя си, стиснал сърцето и душата си в юмрук; но за да живее на село, трябва да ги разкрие пред собствените си очи. Аз ежечасно носех с мен престъплението и наказанието. Същата тази съдба, която ми помогна да избягам от затвора, бе стиснала бъдещето ми в ноктестите си лапи. Рано или късно, ако се вглеждаха достатъчно дълго и упорито, хората щяха да видят ноктите й в очите ми. Рано или късно те щяха да ме разкрият. Аз се представях като свободен, мирен човек и за кратко бях познал истинското щастие в това село, ала душата ми не беше чиста. Как бих могъл да предотвратя повторното си залавяне? И какво не бих направил за това? Бих ли убил, за да се спася от затвора?

Знаех отговорите на тези въпроси, знаех и че присъствието ми в Сундер омърсява селото. Знаех, че ги мамя винаги, когато ми се усмихнат. Животът на беглеца омърсява с лъжа ехото на всеки смях и е малка кражба при всяка проява на любов.

На вратата се почука. Извиках, че е отворена. Влезе Ананд и ми съобщи с неприязън, че Прабакер е дошъл да ме види с двама свои приятели. Потупах го по гърба, усмихнах се на загрижеността, която проявяваше към мен, и излязохме в хотелското фоайе.

— О, Лин! — усмихна се Прабакер, щом погледите ни се срещнаха. — Имам за теб много добра новина! Това е приятелят Джони Пурата. Той много важен приятел в жопадпати, в нашия квартал. А това е Раджу. Той помага на господин Касим Али Хюсеин, който началник на квартала.

Стиснахме си ръцете. Джони Пурата беше с ръст и телосложение горе-долу като моите — това го правеше по-висок и по-тежък от средния индиец. Реших, че е трийсетинагодишен. Дългото му лице бе откровено и бдително. Очите му с пясъчен цвят се втренчиха уверено в мен. Редките му мустаци бяха подрязани в тънка линия над изразителните устни и решителната челюст. Другият, Раджу, беше малко по-висок от Прабакер и с още по-крехко телосложение от неговото.

Нежното му лице носеше печата на тъга, която извикваше състрадание. Такава тъга твърде често е спътница на педантичната, безкомпромисната честност. Гъсти вежди надвисваха над интелигентните му тъмни очи. Тези умни, проницателни очи ме гледаха от уморено и отпуснато лице, което бе много по-старо от трийсет и петте години, които му давах. И двамата ги харесах от пръв поглед.

Поговорихме — новите ми познати ме разпитваха за селото на Прабакер и за впечатленията ми от живота там. Разпитаха ме и за града — за любимите ми места в Бомбай и какво обичам да правя най-много. Тъй като разговорът обещаваше да е дълъг, аз ги поканих на чай в един от близките ресторанти.

— Не, не, Лин — поклати глава Прабакер. — Трябва да тръгваме. Исках само да се запознаеш с Джонито и с Раджуто и те също да се запознаят с тебе. Мисля, че Джони Пурата има нещо да ти каже сега, нали така?

— Взехме решение за теб — обяви Джони Пурата. — Ти ще живееш с нас. Ти си добър приятел на Прабакер. Има място за теб.

— Да, Лин! — додаде бързо Прабакер. — Едно семейство утре заминава и после, вдругиден, тази къща ще е твоя.

— Ама… ама… — заекнах, поласкан от щедрия жест, но и ужасен от мисълта за живота в бордея. Спомнях си твърде добре първото ми посещение на коптора на Прабакер. Миризмата на открити клозети, потресаващата бедност, хората, хиляди и хиляди наблъскани натясно — спомнях си го като някакъв ад, нова метафора за най-лошото или почти най-лошото, което можеше да се случи.

— Няма проблем, Лин — засмя се Прабакер. — Ти ще си много щастлив с нас, ще видиш. Знаеш ли, сега изглеждаш различен човек, вярно е, но след няколко месеца с нас ще изглеждаш съвсем като всички други. Хората ще си мислят, че вече живееш в квартала от години и години, и години. Ще видиш.

— Там е мястото за теб — каза Раджу и бавно се пресегна, за да ме докосне по ръката. — Сигурно място, докато спестиш пари. Нашият хотел е безплатен.

Другите се засмяха, засмях се и аз, вдъхновен от оптимизма и ентусиазма им. Бордеят беше мръсен и толкова претъпкан, че надхвърляше всяко въображение, но беше безплатен и там не изискваха Си-формуляр за живущите. Щях да имам време да си помисля, и да съставям планове.

— Ами… аз… Благодаря, Прабу. Благодаря, Джони. Благодаря, Раджу. Приемам предложението ви. Много съм ви благодарен. Благодаря.

— Няма проблеми — отвърна Джони Пурата, стисна ми ръката и ме погледна проницателно в очите.

Тогава не знаех, че Джони и Раджу са изпратени от боса на квартала, Касим Али Хюсеин, за да ме огледат. В своето невежество и егоизъм се бях потресъл при мисълта за ужасните условия в коптора и приел неохотно предложението им. Не знаех, че колибите не достигат и че има дълъг списък със семейства, които чакат за подслон. По онова време не можех да знам, че да ми предложат жилище, означаваше едно нуждаещо се семейство да остане без дом. Последната стъпка на Касим Али Хюсеин, преди да вземе решението, беше да изпрати Раджу и Джони в моя хотел. Задачата на Раджу бе да реши дали мога да живея с тях, а на Джони — дали те могат да живеят с мен. В онази първа вечер на запознанството ни аз знаех само, че ръкостискането на Джони е достатъчно честно и мога да изградя приятелство върху него, а в тъжната усмивка на Раджу имаше повече приемане и доверие, отколкото заслужавах.

— Добре, Лин — усмихна се Прабакер. — Вдругиден идваме да вземаме твоя много багаж, и тебе също, в късно следобеда.

— Благодаря, Прабу. Добре. Но чакай! Вдругиден… това няма ли да обърка уговорката ни?

— Уговорка? Каква такава уговорка, Линбаба?

— Ами… Стоящите Баба! — смънках.

Стоящите Баба, легендарен манастир със смахнати, вдъхновени монаси, държеше салон за пушене на хашиш в покрайнините на Би кула. Прабакер ме заведе там, когато ми показваше тъмната страна на града, преди месеци. На връщане от селото го накарах да ми обещае да ме заведе пак заедно с Карла. Знаех, че тя никога не е ходила в салона и че е запленена от историите, които беше чувала за него. Да повдигна въпроса веднага, след като ми бяха отправили гостоприемното си предложение, си беше чиста неблагодарност, но не ми се искаше да пропусна шанса да я впечатля, като я заведа там.

— О, да, Лин, няма проблеми. Ние пак можем да отидем при Стоящите Баба с госпожицата Карла, а после ще съберем всичките ти багажи. Ще дойда да те взема тук вдругиден в три часа следобед. Много съм щастлив, че ще живееш в коптора с нас, Лин! Страшно щастлив!

Излязохме от фоайето и слязохме по стълбите. Гледах го как навлиза сред светлините и суматохата на шумната улица три етажа по-надолу. Тревогите утихнаха и се разсеяха. Имаше как да изкарвам по малко пари. Имах сигурно място, където да живея. И тогава, сякаш отприщени от тази сигурност, мислите ми се завихриха и хукнаха по улиците към Карла. Мислех за нейния апартамент, за прозорците на приземния етаж, за високата френска врата, която извеждаше на калдъръмената пътека на няма и пет минути от моя хотел. Но вратата, която си представях, си оставаше заключена. И докато се опитвах да си представя наум лицето и очите й, но все безуспешно, изведнъж осъзнах, че ако се заселя в коптор, ако заживея сред тази мизерия, сред това гъмжило, аз може да я загубя. Сигурно щях да я загубя. Знаех, че ако изпадна толкова, срамът ще ме отдели от нея безвъзвратно и безмилостно като стена на затвор.

Легнах си в моята стая. Преместването в бордея щеше да ми даде време: това беше трудно, ала практично разрешение на проблема с визата. Обзе ме спокойствие и бях настроен оптимистично. Бях и много уморен. Би трябвало да спя непробудно, ала сънищата ми през онази нощ бяха мъчителни и неспокойни. Веднъж Дидие, изпаднал в среднощни откровения, ми каза, че сънищата са мястото, където се срещат желанията и страхът. „Когато желанието и страхът са едно и също — продължи той — наричаме този сън кошмар.“