Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (6)

Шеста глава

Бащата на Прабакер ми показа село Сундер, но майка му бе тази, която ме накара да се почувствам там у дома си. Животът й — с неговите радости и тъги — обгърна моя с лекотата, с която червеният й шал понякога загръщаше плачещо дете, преминаващо край нейния праг. Историята й, която постепенно научавах месец след месец, се превърна в житейска история на много хора, включително и на мен самия. А любовта и стремежът й да познае истината за моята душа и да ме обича, промениха живота ми.

Когато я срещнах за първи път, Рухмабай Каре — беше на четирийсет години, в разцвета на силите и на обществения си престиж. Тя беше с цяла глава по-висока от съпруга си и когато стояха един до друг, разликата в ръста в съчетание с пищната й, закръглена фигура, създаваше фалшивото впечатление, че е някаква амазонка. Черната й коса, блестяща от кокосовото масло, никога не беше подстригвана и величественото въже на плитката й стигаше коленете. Кожата й бе мургава. Очите — с цвета на кехлибар с обков от розово злато. Бялото на очите й винаги розовееше и й придаваше вид, сякаш току-що е плакала или ей сега ще се разплаче. Големият процеп между двата й предни зъба придаваше на усмивката и палава дяволитост, а великолепната гърбица на орловия нос надаряваше сериозния й израз с властна авторитетност. Челото й беше високо и широко, точно като челото на Прабакер, а изпъкналите извивки на скулите й бяха планините, от чиито върхове кехлибарените й очи оглеждаха света. Имаше бърза мисъл и изпитваше дълбоко състрадание към неволите на другите. Не се месеше в споровете на съседите си, докато не я помолеха да даде мнението си, и тогава обикновено имаше последната дума. Беше жена, достойна за възхищение и копнеж, но посланието, излъчвано от очите и осанката й, бе категорично: решиш ли да я обидиш или да я унижиш, рискуваш много.

Силната й личност се радваше на високо обществено положение в селото, което се дължеше на земите на Кишан и на начина, по който тя управляваше малкото състояние. Беше се омъжила за Кишан с уреден брак. Срамежливо шестнайсетгодишно девойче, тя надникнала иззад завесата, за да зърне годеника си, и тогава го видяла за пръв и единствен път преди сватбата. Когато се научих да говоря езика й що-годе сносно, тя ми разказа с обезоръжаваща откровеност колко разочарована се почувствала, когато го съзряла за пръв път. Бил нисък. Кожата му, загоряла от селския труд до тъмнокафявия цвят на пръстта, била по-тъмна от нейната и това я разтревожило. Ръцете му били груби, говорел дрезгаво. Дрехите му били чисти, но износени. И бил неграмотен. Баща й бил началник на селския съвет — панчаят — и Рухмабай четяла и пишела на хинди и марати. Когато видяла Кишан за пръв път, сърцето й така бясно се разтуптяло, издавайки тайните й, че тя се уплашила да не би той да го чуе. Била убедена, че не е способна да го обикне, и че се омъжва за човек под нейното положение.

Точно в мига, когато стигнала до това обезпокоително прозрение, Кишан извърнал глава и се втренчил в мястото, където се била скрила зад завесата. Тя била сигурна, че не я вижда, ала той така се втренчил, сякаш я гледа в очите. А после се усмихнал. И това била най-голямата усмивка, която била виждала някога — лъчезарна и пропита от неудържимо добро настроение. Тя се вгледала в тази чудна усмивка и я обзело странно чувство. Усмихнала му се в отговор, въпреки мислите си преди миг, и усетила как я обзема чувство на благополучие и необяснима, разтърсваща жизнерадост. Всичко ще се нареди — промълвил гласът на сърцето й. — Всичко ще е както трябва. И тя разбрала, точно както аз разбрах още щом видях Прабакер за първи път, че мъж, който се усмихва така сърдечно, не би могъл умишлено да стори зло и да навреди на никого.

Щом той отново извърнал очи, стаята сякаш помръкнала и тя разбрала, че го е заобичала само заради лъчезарието на неговата усмивка, което й вдъхвало увереност. Не възразила, когато баща й обявил годежа, и два месеца след като съзряла за пръв път вълшебната усмивка на Кишан, вдигнали сватбата и забременяла с първия си син — Прабакер.

Когато най-големият му син се оженил, бащата на Кишан му дал две плодородни ниви, а бащата на Рухмабай дарил младото семейство с още една. Още от първите дни на съюза младата булка поела управлението на малкото им богатство. Тя прилагаше уменията си да чете и пише и водеше педантично записките за техните печалби и загуби в обикновени ученически тетрадки, които, овързани по няколко, пазеше в един цинков сандък.

С далновидни вложения в начинанията на съседите им и внимателно управление на наличностите загубите били малобройни. След раждането на третото им дете — тогава била на двайсет и пет — Рухмабай превърнала скромното им състояние в най-голямото в цялото село. Имаха пет ниви. Садяха доходни култури. Гледаха три млечни биволици и три вола, както и две млечни кози и десетина кокошки носачки. В, банката имаше пари, достатъчни за добра зестра на двете й дъщери. Момичетата щяха да се омъжат добре, бе решила тя, и да постигнат още по-високо обществено положение за внуците им.

Когато Прабакер бил на девет години, го пратили чирак в Бомбай при негов чичо, който карал такси и живеел в голям бордей във вътрешността на града. Рухмабай го включила в сутрешните си молитви с надежди и планове за бъдещето на семейството. По-късно преживяла спонтанен аборт. За по-малко от година пометнала още два пъти. Лекарите установили, че матката й е пострадала при раждането на третото дете. Препоръчали пълна хистеректомия и я извършили. Била на двайсет и шест години.

Сърцето на Рухмабай обикаляло из празните стаи на живота й: стаите, запазени за трите бебета, загубени при помятанията, и за всички останали, на които е можела да даде живот. Две години била безутешна. Дори и вълшебната усмивка на Кишан, който се усмихвал през сълзи, не успяла да я съвземе. Самотна и сломена, тя креела от скръб и с мъка се грижела за дъщерите си. Смехът я напуснал, тъгата се стелела над запуснатите ниви.

Душата на Рухмабай умирала и може би е щяла да пропадне завинаги, ако от нещастието й не я извадило едно разтърсващо събитие, застрашило цялото село. Банда дакаити — въоръжени бандити — се заселили в района и започнали да искат налози. Съсекли един мъж от съседното село с мачете, изнасилили жена от същото село, а после застреляли друг от селото на Кишан, който им се съпротивлявал.

Рухмабай познавала много добре убития. Бил братовчед на Кишан, който се оженил за момиче от нейното село. Всички мъже, жени и деца от Сундер отишли на погребението. Накрая тя заговорила пред насъбралите се селяни. Била разрошена, кехлибарените й очи блестели от гняв и решителност. Тя упрекнала онези, които искали да угодят на дакаитите, призовала ги да се съпротивяват, да се борят, да убиват, ако е нужно, за да защитят живота и земята си. Смаяни — колкото от внезапното й съживяване след двегодишната скръб, толкова и от войнствената й реч — селяните се развълнували и надъхали. И още там, на място, разработили план за действие и съпротива.

До дакаитите стигнала вестта, че селяните от Сундер са решени да им се противопоставят. Заплахите, престрелките и набезите довели назряващия сблъсък до точката, в която битката била неизбежна. Бандитите пратили заплашително предупреждение, че в определен ден селяните трябва да предадат голям налог, иначе щели да пострадат жестоко.

Хората се въоръжили със сърпове, брадви, тояги и ножове. Жените и децата били евакуирани в съседно село. Страх и съжаление обзели редиците на мъжете, които останали в селото. Неколцина заявили, че борбата им е глупав инат и че да се плащат налози не боляло толкова, колкото от смъртта. Дошли братята на убития, вдъхнали на селяните кураж и утеха и порицали отстъпниците страхливци.

Било съобщено, че по пътя откъм града се задават мъже. Селяните се скрили зад набързо издигнатите барикади между глинените си къщи. Възбудени и уплашени, те тъкмо се готвели да нападнат, когато станало ясно, че мъжете са техни съюзници. Щом седмица по-рано Прабакер чул за войната с дакаитите, събрал група от шестима приятели и братовчеди от бордея, в който живеел, и пристигнал при семейството си. По това време бил само на петнайсет, а най-възрастният от приятелите му — едва на осемнайсет, но били улични бойци от един от най-бандитските квартали на Бомбай. Един от тях — Раджу, високо момче с хубаво лице и бухнала коса като на бомбайска кинозвезда — имал пистолет. Той го показал на селяните и ги насърчил.

Наглите и самоуверени дакаити пристигнали в селото един час преди залез-слънце. Водачът им още не бил довършил първата смразяваща кръвта закана, когато Раджу излязъл от скривалището си и тръгнал право към тях, като стрелял на всяка трета крачка. Брадви, сърпове, ножове, тояги и камъни полетели от барикадите, запратени от отчаяните селяни, за да сеят смърт. Раджу вървял все така уверено и с последния куршум улучил от упор водача на дакаитите в гърдите. Когато мъжът се строполил на земята, бил вече мъртъв, разказваха селяните.

Останалите ранени дакаити се пръснали и повече никой никога не ги видял. Отнесли тялото на убития водач в полицейското управление на окръг Джамнер. Всички селяни твърдели едно и също — че се съпротивлявали срещу дакаитите и в суматохата бандитите сами застреляли водача си. Изобщо не споменали името на Раджу. След два дни празненства младежите се върнали в града с Прабакер. Храбрият и дързък Раджу загинал година по-късно при сбиване в бар. Две от останалите момчета починали при подобни обстоятелства, а друго излежавало дългосрочна присъда в затвора заради престъпление на страстта, свързано с любовта му към една актриса и враждата с неговия съперник.

След като се научих да говоря марати, селяните ми разказваха много пъти за голямата битка. Заведоха ме на историческите места, където се бяха укривали и където се бе състоял боят. Разиграха го няколко пъти, а момчетата винаги спореха кой да бъде Раджу. Не по-малко важни за разказа бяха историите за младежите от града, били се редом с тях. Селяните си припомняха съдбата на всеки от тях — бяха ги научили от гостуванията на Прабакер — и ми я разказваха като част от великата сага. При всички разкази и спорове Рухмабай Каре се ползваше с особено уважение. Те я обичаха, гордееха се с нея и й се възхищаваха за ролята на подбудителка, която бе изиграла с речта си на гробището — първия и последен път, когато бе говорила пред селяните. Уважаваха нейната дързост и силата на волята й. Но едновременно, чрез борбата с дакаитите; празнуваха и нейното завръщане след мъката и отчаянието — завръщането на силната, проницателна, засмяна жена, каквато винаги е била. В това бедно, скромно село никой не се съмняваше и не забравяше, че богатството на селото са хората.

И всичко това бе изписано по прелестното й лице. Бръчките по високите й скули бяха вирове, в които са се събирали нейните сълзи. Не изговорени въпроси без отговор разделяха пълните й червени устни, когато бе сама или увлечена в работата си. Решителността придаваше резки очертания на гордо вдигнатата й брадичка с трапчинка по средата. А няколко бръчици разсичаха челото между веждите й, сякаш в гънките на кожата бе събрала чудовищното и скръбно осъзнаване, че няма щастие без мъка, че всяко богатство си има цена и че няма живот, който рано или късно да не получи в пълна мяра своя дял от скръб и смърт.

Общуването ми с Рухмабай започна от първата сутрин. Спях на въженото легло пред къщата на Кишан така дълбоко, че продължавах да хъркам мощно, когато призори тя изведе млечните си биволици навън. Едно от животните, привлечено от хъркането ми, решило да ме проучи. Събуди ме някакво мокро, задушаващо чувство и аз се стреснах. Отворих очи и видях огромния розов език на грамаден бивол да захлупва лицето ми. Разкрещях се, слисан и ужасен, паднах от леглото и побягнах на четири крака.

Рухмабай много се смя, но смехът й не беше злоблив, а откровен и добродушен — в него не прозвънваха ножове. После тя ми протегна ръка да ми помогне, аз я поех и също се засмях.

— Гаии! — възкликна тя и посочи биволицата, с което наложи основното правило, че ако ще общуваме с думи, аз ще съм този, който ще учи чужд език. Бивол!

Взе една чаша и приклекна до вимето на огромната черна виторога биволица, за да издои мляко. Гледах как млякото цвърка право в чашата. С няколко сръчни движения я напълни, а после ми я поднесе и избърса ръба й с червения си памучен шал.

Аз съм градско момче. Роден съм и съм израсъл в доста голям, три милионен град. Една от причините години наред да успявам да бягам и да се крия, е това, че обичам големите градове и в тях се чувствам напълно спокоен и уверен. И всички подозрения на градското момче, и ужасът от селото се надигнаха в мен, когато поех чашата току-що издоено мляко. Беше топло на пипане. Миришеше на биволица. В чашата като че плуваха някакви неща. Подвоумих се. Имах чувството, че Луи Пастьор стои зад гърба ми, вперил поглед в чашата през рамото ми, и го чувах как казва: „Ъъъ, мосю, на Ваше място първо бих сварил това мляко…“

Преглътнах предразсъдъците, страха и млякото наведнъж, на няколко глътки. Не беше толкова лошо, колкото очаквах — плътен сметанов аромат с нотка на сушени треви и биволски привкус. Рухмабай грабна чашата от ръката ми и приклекна да я напълни повторно, но настоятелните ми умолителни възражения я убедиха, че една чаша ми стига.

След като си измихме лицата и зъбите и приключихме с тоалета си, с Прабакер солидно закусихме с чай и роти под погледа на Рухмабай. Пресни роти — плоски питки, се пържеха всеки път за закуска в намазан с олио тиган на открития огън. Върху топлия, подобен на палачинки хляб слагаха бучка гхи — пречистено масло — и голяма лъжица захар, а после го навиваха на руло, толкова дебело, че едвам го обхващах, и го ядяха с чаша горещ, сладък чай с мляко.

На закуска Рухмабай ни гледаше в устата и ни боцваше с пръст или ни плясваше по главите или по рамената всеки път, когато понечехме да си поемем въздух. Попаднали в клопката й, дъвчейки иначе наистина вкусната храна, и двамата хвърляхме потайно погледи, към младите жени, които пържеха, с надеждата, че това роти, след вече третото четвъртото, което бяхме изяли, ще е последното.

И така, през всички тези седмици денят ми в селото започваше с чаша биволско мляко, измиване и най-накрая — продължителна закуска с чай и роти. Повечето сутрини излизах с мъжете на нивите с царевица, просо, пшеница, бобови растения и памук. Работният ден се разделяше на две части от по три часа с обедна почивка и сиеста по средата. Децата и младите жени ни носеха обяда в многобройни неръждаеми съдове. Той обикновено се състоеше от вездесъщите роти, пикантен дал от леща и чътни от манго и суров лук, подправело със сок от лайм. След като обядвахме заедно, мъжете си намираха някое по-тихо и сенчесто местенце, за да подремнат около час. Когато се залавяха отново за работа, нахранени и отпочинали, те се трудеха с повече енергия и въодушевление, докато старшият на групата не обявеше, че приключват за деня. След това селяните се събираха на някой от главните пътища, пооправяха си вида и със смях и шеги се завръщаха в селото.

В самото село почти нямаше работа за мъже. Готвенето, чистенето, прането и цялата къщна работа се вършеше от жените — най-вече от младите, наставлявани от по-възрастните. Селските жени работеха средно по четири часа на ден. Сеитбата и жътвата изискваха повече усилия, но общо взето селяните от Махаращра работеха по-малък брой часове от градските работници.

Тук не беше рай. Някои мъже се бъхтеха и след работата на обществените ниви, за да изкарат нещичко от посевите памук в частните си парцели със скалиста почва. Рано или късно идваха дъждовете. Нивите се наводняваха или пък ги връхлиташе напаст от насекоми и болести по растенията. Жените нямаха отдушник за реализиране на творческите си способности и се примиряваха с дългото, мълчаливо закърняване на своите дарби. Други наблюдаваха бавното пропадане на умни деца, които биха постигнали много повече на някое друго, по-оживено място, но никога нямаше да видят нещо по-различно от селото, нивите и реката. Понякога, много рядко, някой мъж или жена се чувстваха до такава степен окаяни и нещастни, че всички слушахме как цяла нощ вопли раздираха мрака.

Но, точно както бе казал Прабакер, хората пееха почти всеки ден. Ако изобилието от добра храна, смях, песни и дружелюбие може да се приемат за показатели на благополучието и щастието, то по качество на живот селяните бяха задминали западните си събратя. През шестте месеца, които прекарах там, никога не чух свиреп глас, нито видях вдигната от ярост ръка. Нещо повече, мъжете и жените в селото на Прабакер бяха яки и здрави. Дядовците и бабите бяха закръглени, но не дебели, родителите — силни и с грейнали очи, а децата — с прави крака, умни и жизнени.

В селото цареше чувство за сигурност, каквото нито един от известните ми градове не вдъхва: сигурността, която възниква, когато човешките същества и природата на едно място станат взаимозаменяеми, когато идентичността им съвпадне. Характерният за града звук е тракането на чука, подобно на шума на гърмящата змия — предупреждението за нападащата змия на бизнеса. Но селото непрекъснато е подложено на движение — онова, което се променя в природата, се възстановява при следващото завъртане на годишния кръговрат. Онова, което расте от земята, винаги се завръща. Онова, което цъфти, умира, за да разцъфне отново.

След като поживях в селото около три месеца, Рухмабай и жителите на Сундер ми подариха частица от тази сигурност — част от тях и от техния живот, която промени моя завинаги. В деня, когато започна сезонът на мусоните, аз плувах в реката заедно с още десетина млади мъже и двайсетина деца. Черните облаци, които от седмици се мръщеха от небето, се струпаха от хоризонт до хоризонт и сякаш притиснаха върховете на най-високите дървета. Въздухът, след осем месеца суша, бе така изобилно напоен с аромата на дъжд, че бяхме пияни от вълнение.

— Паус алла! Салла гуррии! — неспирно викаха децата и стискаха ръцете ми. Сочеха небето и ме дърпаха към селото. — Ще вали! Да се прибираме!

Докато тичахме, паднаха първите капки дъжд. Само след секунди те преминаха в порой. След минути пороят се превърна във водопад. След час мусонът се лееше като из ведро — толкова плътен, че на открито трудно се дишаше, без да събереш шепи около устата си и да направиш малка пещера от въздух.

Отначало селяните танцуваха в дъжда и си погаждаха номера. Някои взеха сапун и се изкъпаха под небесния душ. Други отидоха в местния храм и коленичиха да се молят. Трети се заеха да поправят покривите на къщите си и отводнителните канавки около кирпичените стени.

Накрая всички спряха и просто се загледаха в разветите, плющящи, къдрещи се завеси от дъжд. На вратата на всяка къща се бяха струпали лица и всяка светкавица осветяваше застинали живи картини на почуда.

Този неколкочасов порой бе последван от също толкова продължително затишие. Слънцето грейна и дъждовната вода започна да се изпарява от затоплената земя. Първите десет дни от сезона минаха по същия начин, с яростни бури и затишия, сякаш мусонът проучваше къде са слабите места на селото, преди да предприеме окончателното нападение. А после, когато се изсипа големият дъжд, настана същинско езеро във въздуха и валя почти без прекъсване седем дни и седем нощи. На седмия ден бях на брега на реката и перях новите си дрехи, когато дъждът рукна. Посегнах да си взема сапуна и разбрах, че камъкът, върху който го бях сложил, е потънал. Водата, която дотогава галеше босите ми крака, се вдигна за секунди от глезените до коленете ми. Докато погледна нагоре към бурната придошла река, тя стигна бедрата ми и продължаваше да се вдига.

Стъписан и разтревожен, аз излязох от водата, понесъл мокрите си дрехи, и тръгнах към селото. По пътя спирах два пъти и гледах доколко е придошла реката. Тя бързо заля стръмните брегове, а после обширната полегата равнина започна да потъва под всепоглъщащия потоп. Всичко се случваше толкова бързо — придошлата река заливаше равнината, настъпваше към селото с бавен човешки ход. Уплаших се и хукнах да предупредя селяните.

— Реката! Реката идва! — крещях аз на развален марати.

Селяните усетиха тревогата ми, но не ме разбираха. Те се скупчиха около мен. После извиках Прабакер и го затрупах с въпроси.

— Лин, какво ти става? Хората много се тревожат за теб.

— Реката! Тя приижда бързо! Ще помете селото!

Прабакер се усмихна.

— О, не, Лин. Това няма да стане.

— Казвам ти! Видях я. Прабу, не се шегувам! Шибаната река ще ни наводни!

Прабакер преведе на другите. Всички се засмяха.

— Луди ли сте? — изкрещях отчаяно. — Никак не е смешно!

Те се разсмяха още по-силно, струпаха се около мен и започнаха да ме галят и потупват, за да ме успокоят, а засмените им гласове ми говореха успокоителни думи и въздишаха. После, начело с Прабакер, ме забутаха и повлякоха към реката.

Реката, само на неколкостотин метра по-нататък, не беше река, а потоп: огромен кален потоп, който помиташе долината с могъщи вълни и въртопи. Докато стояхме там, дъждът удвои силата му, а дрехите ни подгизнаха като пръстта. Придошлата река продължаваше да вилнее и да поглъща земя с всеки удар на сърцето ми.

— Виж онези пръчки, Лин — посочи ми Прабакер с особено дразнещ успокоителен тон. — Това пръчките за играта на наводнението. Помниш ли кога хората ги забиха в земята? Сатиш и Пандей, Нараян и Бхарат… Помниш ли?

Помнех. Преди дни имаше някаква томбола. Написаха сто и дванайсет числа на листчета за всеки мъж в селото и после ги смесиха в празно гърне за вода, наречено матка. Мъжете се наредиха да теглят числата, а после разбъркаха същите листчета в гърнето за втори път. На едно малко момиченце предоставиха честта да изтегли шестте печеливши числа от гърнето. Цялото село наблюдаваше церемонията и ръкопляска радостно на победителите.

Шестимата печеливши се удостоиха с правото да забият в земята дървени колове, високи малко повече от метър. Тримата най-стари мъже в селото също имаха право да забият дървен кол, без да участват в томболата. Те прилежно избраха местата и по-млади мъже побиха дървените им колове в пръстта. Когато всичките девет кола бяха забити, вързаха знаменца с името на всеки, а после хората се прибраха по къщите.

Наблюдавах това на сянка под едно клонато дърво. Точно тогава работех по малкия си разговорник на марати с фонетично изписани думи, които чувах всеки ден из селото. Не обърнах особено внимание на церемонията и така и не попитах какво цели.

Докато стояхме под поройния дъжд и наблюдавахме как реката пълзи към нас, Прабакер обясни, че дървените колове били част от играта с наводнението, която се разигравала всяка година. На най-старите мъже в селото и на шестимата победители от томболата се предоставял шанс да предскажат докъде ще придойде водата. Дървените пръти със знаменца от жълта коприна обозначаваха догадките им.

— Виждаш ли знаменце? — попита ме Прабакер и посочи най-далечния кол. — То ще загуби. Реката ще стигне до него и го потопи утре или още довечера.

После преведе на хората какво ми е казал и те избутаха напред Сатиш, якия кравар. Почти потъналият кол беше неговият и той, забил поглед надолу, със засрамен смях прие добродушните задявки на приятелите си и ехидните усмивки на старците.

— А този тук — продължи Прабакер и посочи най-близкия кол, — този тук реката няма да докосне. Тя никога не стига по-далече оттук. Старият Дипакбай избрал мястото да забие кола си. Той мисли, че тази година мусонът ще е тежък.

Селяните бяха загубили интерес и вече вървяха или тичаха обратно към селото. С Прабакер останахме сами.

— Но… откъде знаете, че реката няма да стигне по-нататък?

— Ние сме тук отдавна, Лин. Село Сундер го има на това място от две хиляди години. Съседното село, Натинкера, го има от много по-отдавна, към три хиляди години. На други места, не близо тук, на хората се случва лошо от наводненията през време на мусона. Но не тук. Не в Сундер. Нашата река никога не е стигала толкова далече. Тази година също аз не мисля да стигне чак дотук, въпреки че старият Дипакбай така казва. Всички знаят къде ще спре реката, Лин.

Той присви очи и се загледа в облаците.

— Обикновено чакаме, докато дъждът спре и тогава излизаме от къщите да видим прътите от играта с наводнението. Лин, ако няма нищо против, плувам в дрехи и преди да се прибера, ще трябва да изстискам водата от моите кокалите.

Бях се взрял право напред. Той погледна отново струпаните облаци и ме попита:

— В твоя страна, Лин, не знаете ли къде спира реката?

Не му отговорих. Той ме потупа няколко пъти по гърба и тръгна. Сам, аз гледах пропития с дъжд свят и най-сетне вдигнах очи към небето.

Мислех за друга река, онази, която протича през всеки от нас, без значение откъде идваме — по целия свят. Реката на сърцето и неговите желания. Чистата, най-важната истина за това какъв е всеки от нас и какво може да постигне. Цял живот съм бил боец. Бях винаги готов, прекалено готов да се боря за онова, което обичам, и срещу онова, което ненавиждам. Накрая се превърнах в изражение на тази борба, а истинската ми природа бе скрита зад маска от злоба и враждебност. Посланието, което излъчваха лицето и движенията на тялото ми, беше същото като на много други корави мъже — „Не се ебавай с мен!“ Накрая вече бях толкова добър в изразяването му, че целият ми живот се превърна в това послание.

Но в селото не го разпознаваха. Никой не можеше да разчита езика на тялото ми. Те не познаваха други чужденци и нямаше с кого да ме сравнят. Ако бях мрачен или дори само сериозен, те се смееха и ме тупаха насърчително по гърба. Възприемаха ме като мирен човек, без значение какво е изражението ми. Аз бях шегаджия, работяга, човек, който прави смешки на децата, пее с тях, танцува с тях и се смее с открито сърце.

И мисля, че наистина се смеех така. Даде ми се възможност да стана нов човек, да последвам онази вътрешна река и да стана човекът, който винаги съм искал да бъда. В мига, в който научих за дървените колове и играта с наводнението, няма и три часа по-рано, аз стоях сам в дъжда. Майката на Прабакер ми каза, че е свикала женско събрание в селото: бе решила да ми даде ново име, име от щата Махаращра, като нейното. Тъй като живеех в къщата на Прабакер, решиха да приема фамилията Каре. Кишан беше баща на Прабакер и като мой осиновител традицията повеляваше да взема името му за мое второ име. А тъй като според тях характерът ми е благословен с мирно щастие, заключи Рухмабай, жените бяха одобрили нейния избор на име за мен: Шантарам, което означава човек на мира, или човек на божия мир.

Тези селяни забиха своите колове в пръстта на моя живот. Те знаеха на кое място в мен реката спира и отбелязаха това място с ново име. Щантарам Кишан Каре. Не зная дали бяха открили това име в сърцето на човека, за когото ме смятаха, или го посадиха там като дърво на желанията, за да порасне и разцъфти. Но независимо дали бяха открили този мир, или го бяха създали, истината е, че човекът, който съм днес, се роди в онези мигове, докато стоях до коловете, подложил лице под струите на кръщелния дъжд. Шантарам. По-добрият човек, който бавно и много по-късно започнах да ставам.