Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (5)

Пета глава

Дългите и равни перони на междущатските линии на гара Виктория се простираха и губеха в далечината под металните небеса на сводестите тавани. Херувимите на това архитектурно небе бяха гълъбите, които прехвърчаха и кацаха толкова нависоко, че едва се виждаха — далечни небесни създания от полет и бяла светлина. Голямата гара — онези, които всеки ден пътуваха през нея, я наричаха Ви Ти — оправдано се славеше с великолепието на фасадите, кулите и външната си украса, покрити със сложни детайли. Но най-красивото нещо в нея според мен бяха катедралните интериори. Там функционалните ограничения се допълваха от стремежите на изкуството — така, както разписанието бе не по-малко важно от безвремието на изкуството.

Цял един дълъг час аз седях върху нашата купчина багаж на входа откъм улицата на междущатския перон, от който влаковете отпътуваха на север. Беше шест часът вечерта и гарата гъмжеше от хора, багаж, вързопи със стока и селскостопански асортимент от живи и наскоро убити животни.

Прабакер се втурна сред навалицата, сновяща между двата спрели влака. За пети път го наблюдавах как тръгва нанякъде. А след няколко минути, отново за пети път, го видях да тича обратно.

— За Бога, Прабу, седни.

— Не мога да седя, Лин.

— Тогава хайде да се качваме на влака.

— Не мога и да се кача, Лин. Сега не му е време да се качваме на влака.

— Тогава кога ще стане време да се качим на влака?

— Мисля… малко почти много скоро и не много дълго. Слушай! Слушай!

По радиоуредбата съобщаваха нещо. Можеше да е и на английски. Звукът приличаше на рева на сърдит пияница, минал през уникалните изкривявания на многобройните прастари високоговорители с конусовидна форма. Докато слушаше, изражението на Прабакер се промени от одобрение към мъка.

— Сега! Сега, Лин! Бързо! Трябва да бързаме! Да бързаме!

— Чакай, чакай малко. Накара ме да клеча тук като пиринчен Буда цял час, а сега, ей така изведнъж, се разбързахме и трябва да тичам?

— Да, баба. Няма време да правиш Буда, да ме извинява Пресветия. Трябва да се разбързаш. Той идва! Трябва да си готов! Той идва!

— Кой идва?

Прабакер се обърна да огледа перона. Съобщението, каквото и да беше то, бе наелектризирало тълпите от хора, те търчаха към двата спрели влака и мятаха телата и вързопите си през вратите и прозорците. От кипящите преплетени тела се измъкна един мъж и тръгна към нас. Беше огромен, един от най-едрите мъже, които съм виждал някога — два метра висок, мускулест, с дълга, гъста брада, която се спускаше върху мощните му гърди. Беше облечен с униформата на бомбайски гаров носач — кепе, риза и шорти от груб лен в червено и цвят каки.

— Той! — възкликна Прабакер, съзерцаващ великана с възхита и ужас. — Сега тръгвай с този мъж, Лин.

Носачът имаше продължителен опит с чужденци и веднага овладя положението. Протегна ръце. Реших, че иска да се здрависаме, и на свой ред му протегнах ръка. Той я бутна и ме изгледа така, че не остана никакво съмнение колко отблъскващ бе за него този жест. После ме прихвана под мишниците, вдигна ме и ме тръшна отстрани на багажа, да не преча.

Преживяването беше обезпокоително, макар и развеселяващо: когато самият ти тежиш 90 кила — друг мъж да те вдигне като перце. И тогава, в този миг, реших оттам нататък да съдействам на носача, доколкото ми позволява приличието.

Когато грамадният вдигна тежката ми раница на главата си и събра останалите чанти, Прабакер ме бутна зад него и го стисна за червената ленена риза.

— Лин, хвани тая риза ето така — нареди ми той. — Дръж я и никога не я пускай тая риза. Кажи ми голямо специално обещание. Никога няма да пуснеш тая риза.

Физиономията му беше толкова необичайно сериозна, че кимнах и хванах носача за ризата.

— Не, кажи го също, Лин! Кажи думите — аз никога няма да я пусна тая риза. Бързо!

— Ох, Боже мой. Добре, де, аз никога няма да я пусна тая риза. Доволен ли си?

— Довиждане, Лин! — извика Прабакер и се втурна сред бъркотията и шумотевицата на тълпата.

— Какво?_ Какво_? Къде тръгна? Прабу! Прабу!

— Хайде! Тръгваме! — ревна гороломно носачът с глас, който явно бе намерил в някоя меча бърлога и прекарал през дулото на ръждясало оръдие, и навлезе в навалицата, като ме мъкнеше подире си на буксир. На всяка крачка той вдигаше дебелите си колена и риташе насам-натам. Хората се разбягваха пред него. А ако не се разбягваха, отхвърчаваха встрани.

Ревейки заплахи, обиди и псувни, той правеше пъртина през задушаващата навалица. Всяко повдигане и изхвърляне на мощните му крака събаряше хора на земята или ги изритваше настрана. Посред навалицата врявата беше толкова силна, че я усещах как думка по кожата ми. Хората пищяха и крещяха, сякаш бяха жертви на ужасно бедствие. Изкривени, неразбираеми съобщения ехтяха от високоговорителите над главите ни. Сирени, камбани и свирки дрънчаха и виеха непрекъснато.

Стигнахме един вагон, който като всички останали беше претъпкан до дупка, и плътна стена от тела затулваше входа му. Бариерата от човешки крака, гърбове и глави изглеждаше непроходима. Смаян и силно засрамен, аз се бях вкопчил в носача, докато той пробиваше път навътре във вагона с неуморните си неудържими колена.

По средата на вагона безмилостният му ход изведнъж спря. Предположих, че по-нататък хората са толкова наблъскани, че възпряха дори този човек камион. Стисках ризата, решен да не го изпускам за нищо на света. Той отново тръгна напред. В цялата яростна шумотевица на тази преса от тела различих една дума, повтаряна като настоятелна измъчена мантра: cap… cap… cap… cap… cap…

Най-сетне осъзнах, че това е гласът на моя носач. Думата, която повтаряше до изтощение, ми звучеше непознато, защото не бях свикнал да се обръщат така към мен: сър.

— Сър! Сър! Сър! Сър! — кряскаше той.

Пуснах ризата му, огледах се и открих Прабакер, разпънал се в цял ръст върху цяла една седалка. Беше си пробил път пред нас, за да запази места, и ги охраняваше с тялото си. Стъпалата му бяха заклинени в облегалката, а ръцете — вкопчени в облегалката откъм прозореца. Половин дузина мъже се бяха натъпкали в тази част на вагона и всеки от тях с несекваща енергия и грубост се мъчеше да го избута от седалката. Скубеха го, удряха го и му биеха плесници. Той беше безпомощен пред атаката, но когато погледът му срещна моя, тържествуваща усмивка грейна върху разкривеното му от болка лице.

Вбесен, разбутах мъжете; като ги дърпах за яките на ризите със силата, изпълваща ръцете на обладания от праведен гняв. Прабакер свали със замах краката си на пода и аз се настаних до него. Веднага избухна свада за останалата част от седалката. Носачът стовари багажа в краката ни. Лицето, косата и ризата му бяха подгизнали от пот. Той кимна, на Прабакер в знак на уважение. То беше точно толкова голямо, колкото и презрението му към мен — кръвнишкият му поглед не оставяше съмнение в това. После си запробива път към вратата, като разбутваше блъсканицата и ревеше обиди.

— Колко плати на този?

— Четирийсет рупии, Лин.

Четирийсет рупии. Мъжът си бе пробил път с бой във вагона, натоварен с целия ни багаж, за два американски долара.

— Четирийсет рупии!

— Да, Лин — въздъхна Прабакер. — Много е скъпо. Но такива хубави колена са много скъпи. Колената на тоя човек са прочути. Много гидове правиха конкуренция за негови колена. Но аз го убедих да ни помогне, защото му казах, че ти си… Не знам как точно да го кажа на английски… Казах му, че не си съвсем добре с главата.

— Умствено изостанал. Казал си му, че съм умствено изостанал?

— Не, не — намръщи се той, обмисляйки възможностите. — Мисля, че по-най-точната дума е тъп.

— Чакай да се изясним — ти си му казал, че съм тъп, и затова той се е съгласил да ни помогне?

— Да — ухили се Прабакер. — Но не само малко тъп. Казах му, че си много, много, много, много, много.

— Добре, разбрах.

— Затова цената беше по двайсет рупии на коляното. И сега го имаме това хубаво място.

— Ти наред ли си? — попитах го, вбесен, че бе позволил да го удрят заради мен.

— Да, баба. Няколко синини ще имам по всичкото си тяло, ама няма нищо счупено.

— Ама какво, по дяволите, си направил ти, бе?! Дадох ти пари за билети. Можехме да седнем в първа или втора класа като цивилизовани хора. Защо се забихме тук?

Той ме погледна и големите му кадифенокафяви очи се преизпълниха с упрек и разочарование. Извади тънък наръч банкноти от джоба си и ми го подаде.

— Това рестото от парите за билетите. Всеки може да купи билетите първа класа, Лин. Ако искаш да купиш билети първа класа, можеш да го направиш това съвсем самичък. Нямаш нужда от бомбайски гид да купиш билети в удобни празни вагони. Но ти трябва много отличен бомбайски гид, като мен, като Прабакер Кишан Каре, за да се качиш в този вагон на Ви Ти гара и да седнеш на добри места, нали така? Това моята работа.

— Разбира се — омекнах, но продължавах да му се сърдя, защото все още се чувствах виновен. — Но моля те, до края на пътуването не се оставяй да те бият само за да мога да седна, да му се не види!

Той се замисли, присвил съсредоточено вежди, а после отново грейна и познатата му усмивка засия в полумрака на вагона.

— Абсолютно трябва да има бой — заяви той дружелюбно, ала твърдо определяйки работните си условия. — Ще викам даже още по-силно, а ти можеш да отървеш моите синини за нулата време. Договорка ли сме?

— Да — въздъхнах, а влакът изведнъж подскочи напред и се зае да прокопава пътя си извън гарата.

В мига, в който той потегли, ръгането, хапането и джавкането секнаха напълно и бяха заместени от подчертана и благовъзпитана учтивост, която продължи през цялото пътуване.

Един мъж срещу мен размърда крака и без да иска допря стъпалото си до моето. Докосването беше леко, почти незабележимо, но мъжът моментално се протегна и докосна коляното ми, а после и гърдите си с пръстите на дясната си ръка с индийския жест на извинение за неволна обида. Във вагона и навън в коридора останалите пътници проявяваха същата почтителност, внимание и загриженост един към друг.

В началото на това първо пътуване в Индия извън големия, град тази внезапна любезност след яростната битка, за да се качиш на влака, ме вбесяваше. Струваше ми се лицемерно хората да проявяват такава подчертана учтивост заради едно сръчкване, когато само преди минути са се изблъсквали през прозорците.

Днес, след толкова години и толкова пътешествия, последвали онова първо пътуване с претъпкания селски влак, знам, че и блъсканицата, и боят, и почтителната любезност са изражения на една и съща философия: доктрината на нуждата. Силата и насилието, нужни да се качиш на влака, например, са нито по-големи, нито по-малки от учтивостта и зачитането, необходими да бъде последвалото пътуване в претъпкания влак възможно най-приятно. Какво е нужно? Това бе неизказаният, но подразбиращ се и неизбежен въпрос навсякъде в Индия. Когато го проумях, разбрах твърде много от най-озадачаващите страни, характерни за обществения живот: от приемането на ширналите се коптори от страна на градските власти до свободата на кравите да скитат, накъдето си искат в най-претовареното улично движение; от търпимостта към просяците по улиците до сложно навързаните бюрократични процедури; и от разкошния и безсрамен ескейпизъм на боливудските филми до приемането на стотици хиляди бежанци от Тибет, Иран, Афганистан, Африка и Бангладеш в страна, която и без друго е затънала в собствените си мъки и нужди.

Истинското лицемерие, осъзнах аз, беше в очите, в умовете и в критиките на онези, които идваха от земите на изобилието, където на никого не му се налагаше да се бие, за да седне във влака. Дори и по време на това първо пътуване с влак сърцето ми подсказваше, че Дидие е бил прав, когато сравни Индия и нейния един милиард души с Франция. Интуитивно, като ехо на мисълта му усещах, че ако един милиард французи или австралийци, или американци живеят на такова тясно пространство, битката да се качиш на влака щеше да е много по-жестока, а любезността след това — много по-малко.

В действителност учтивостта и загрижеността, проявявана от селяните земеделци, пътуващите търговци, странстващи работници и завръщащи се синове, бащи и съпрузи, спомогна твърде много пътуването да е търпимо въпреки теснотията и неумолимо растящата жега. Всеки наличен сантиметър място за сядане беше зает, дори и яките метални лавици за багаж над главите ни. Мъжете в коридора се редуваха да седят или клечат върху една част на пода, отделена и почистена за целта. Всеки човек бе притиснат поне от още две тела. Но нито веднъж някой не прояви раздразнителност или сръдливост.

Когато обаче отстъпих мястото си за четири часа на възрастен мъж с рошава бяла коса и очила със стъкла, дебели колкото лупите на армейски бинокъл, Прабакер изведнъж яростно се възмути:

— Аз толкова силно се борил с добри хора за твоя седалка, Лин, а сега ти го даваш като плюнка от паан и ставаш в коридора и на крака!

— Стига, Прабу, той е стар. Не може да стои прав, а аз да седя.

— Това лесно, само не гледаш стария, Лин. Като стои прав, не гледаш как стои. Това само негова си работа, че той стои, няма нищо общо с твоя седалка.

— Но аз съм такъв — настоях и се разсмях смутено, защото Прабакер бе успял да привлече интереса на целия вагон към разговора.

— Аз по тялото ми такива драскотини и синини, Лин — изхленчи той. Обръщаше се към мен, но говореше на любопитната публика. Вдигна ризата и потника си и показа наистина тежко охлузване, което се беше подуло. — И това, за да си сложи тоя старец ляв задник на седалка, аз имам толкова много драскотини и синини! За десен задник имам още синини от дясната страна също. За него да си сложи двата задника на седалката аз целия посинил и издраскал тялото! Това много срам, Лин, само това ти казвам. Много срам.

Постоянно минаваше от английски на хинди и обратно, докато всички не разбрахме смисъла на жалбата му. Всичките ми спътници ме гледаха с упрек или клатеха глави. А най-свирепият укорен поглед, разбира се, получих от възрастния човек, на когото бях отстъпил мястото си. Гледаше ме злобно през всичките тези четири часа. Когато най-сетне стана да слиза и аз отново заех мястото си, той измърмори такава злостна псувня, че останалите пътници избухнаха в смях, а двама-трима съчувствено ме потупаха по раменете и гърба.

Влакът трака през цялата сънена нощ чак докато зората се разпукна като розова пъпка. Гледах и слушах буквално рамо до рамо с хората от по-малките градчета и селца. И през тези четиринайсет часа натясно, през които почти никой не промълви нито дума в претъпкания третокласен вагон, аз научих повече, общувайки безмълвно, отколкото бих могъл да науча за цял месец пътуване в първа класа.

По време на това първо излизане извън града никое откритие не ме зарадва толкова, колкото пълният превод на прочутото индийско въртене на главата. Седмиците, прекарани в Бомбай с Прабакер, ме бяха научили, че клатенето или въртенето на главата насам-натам, най-характерният индийски жест, е равносилен на кимването с глава и означава „Да“. Бях различил и нюансите „Съгласен съм с теб“ и „Да, бих искал“. Но във влака научих едно универсално послание, което, прибавено към жеста, го правеше уникално полезен.

Повечето от качващите се поздравяваха седящите и правостоящите с леко завъртане на главата. Жестът винаги предизвикваше ответно врътване на главата у поне един, а понякога и у няколко пътници. Наблюдавах това гара след гара и знаех, че с това въртене на главата качилите се не казват „Да“ или „Съгласен съм“, защото никой нищо не казваше и липсваше друго общуване, освен самия жест. Постепенно проумях, че завъртането на главата е сигнал за другите, предаващ дружелюбно и обезоръжаващо послание: „Аз съм мирен човек, няма да ви сторя зло“.

Трогнат от възхищение и немалка завист пред този чудесен жест, реших лично да го изпробвам. Влакът спря на една селска гаричка и един непознат се присъедини към групата във вагона. Когато очите ни се срещнаха, за пръв път, аз леко врътнах глава и се усмихнах. Резултатът бе смайващ. Мъжът грейна в усмивка — широка и ослепителна почти колкото на Прабакер — и така усърдно завъртя глава в отговор, че отначало леко се стреснах. Към края на пътуването обаче вече се бях упражнявал достатъчно и изпълнявах движението също толкова непринудено, колкото и останалите във вагона, предавайки дружелюбното послание. Това беше първият истински индийски жест от всички онези, които тялото ми научи през дългите години, последвали това пътуване сред тълпа от сърца.

Слязохме в Джалгаон, районен център с широки, шумни и многолюдни търговски улици. Бе девет часът и сутрешната суматоха беше в разгара си — навсякъде гърмеше и трещеше. Когато слязохме на гарата, от влака разтоварваха различни суровини — желязо, стъкло, дърво, платове и пластмаса. Какви ли не продукти — от грънци и дрехи до ръчно тъкани татамита, пристигаха на гарата, за да ги развозят по градовете.

Ароматът на прясна, силно пикантна храна погъделичка апетита ми, но Прабакер ме повлече към автогарата. Тя представляваше голямо открито неасфалтирано пространство с паркирани десетки автобуси, пътуващи на дълги разстояния. Половин час обикаляхме от автобус на автобус, помъкнали обемистия си багаж. Не можех да разчета надписите на хинди и марати отпред и отстрани. Прабакер можеше, но въпреки това смяташе за необходимо да разпита всички шофьори закъде пътуват.

— Не пише ли на предното стъкло на всеки автобус къде отива? — сопнах се аз, раздразнен от неговото протакане.

— Да, Лин. Ето, на този пише Аурангабад, на този — Аджанта, на този — Чалисгао, а на този…

— Да, да. Но защо тогава е нужно да разпитваме всички шофьори тук закъде пътуват?

— О! — възкликна той, искрено изненадан от въпроса. — Защото не всяка табела вярната табела.

— Как така не е вярната?

Той спря, остави багажа на земята и ми се усмихна със снизходително търпение.

— Лин, виж сега, някои от тези хора заминават за местата, дето никой не иска да ходи. Малки места само с по няколко души. Затова слагат табела на по-популярно място.

— Значи ми казваш, че слагат табела с името на голям град, където искат да отидат много хора, но всъщност пътуват за другаде, където никой не иска да ходи?

— Точно така, Лин — ухили се той.

— Защо?

— Ами виж, защото тия хора, които идват при тях, за да отидат на популярно място, тях може шофьорът да ги убеди да заминат за непопулярно място. За работа, Лин. Това за бизнеса.

— Смахната работа — заявих ядосано.

— Трябва да проявяваш малко съчувствие за тези хора, Лин. Ако те сложат истинската табелата на техния автобус, никой няма да говори с тях цял ден и те ще са самотни.

— А, сега вече разбрах — измърморих жлъчно. — А ние не искаме те да се чувстват самотни.

— Знам, Лин — усмихна се Прабакер. — Ти имаш много добро сърце в твоето тяло.

Когато най-сетне се качихме на един автобус, изглежда той пътуваше за популярно място. Преди шофьорът и помощникът му да пуснат пътниците да се качат, двамата разпитваха всеки мъж или жена къде точно смятат да слязат. Тези, които пътуваха най-надалече, бяха настанявани на задните седалки. Бързо натрупващите се купчини багаж, деца и добитък изпълниха пътеката между седалките на височина до врата, а на всичките двойни седалки се гъчкаха по трима пътници.

Тъй като моето място беше от вътрешната страна, постоянно ме молеха да подавам най-различни неща през задръстената от багаж пътека — от вързопи до бебета. Младият фермер, който ми подаде първия предмет, се поколеба, вперил поглед в сивите ми очи. Щом завъртях глава и се усмихнах, той се усмихна в отговор и ми подаде вързопа. Когато автобусът потегли от оживената автогара, аз вече приемах усмивки и въртене на глави от де що имаше хора вътре и сам въртях глава в отговор.

На табелата зад главата на шофьора пишеше с големи букви на марати и на английски, че автобусът има разрешение за точно 48 седящи места. Май никого не го беше грижа, че пътниците са седемдесет, плюс два-три тона товар. Раздрънканият автобус се клатушкаше на изтощените си ресори като влекач сред бурно море. Скрибуцане, пъшкане и стържене се носеха отгоре и отдолу, отляво и отдясно, а всеки път, щом шофьорът набиеше спирачките, те квичаха тревожно. Въпреки всичко, щом излязохме извън града, той успя да надуе осемдесет-деветдесет километра в час. По тесния път, ограден от едната страна с урва, а от другата — с често изникващите колони от хора и животни, с титаничната маса на нашия клатушкащ се Ноев ковчег и шеметната злост, с която шофьорът вземаше всеки завой, тази скорост бе достатъчна, за да ме отърве от нуждата да спя или да си почивам по време на пътуването.

През трите часа на това рисковано пътешествие ние се изкачихме до билото на планината, ограждащо широкото плато, и се спуснахме към плодородните му равнини. С благодарствени молитви, наново осъзнали стойността на този крехък дар, живота, слязохме от първия автобус на малка, прашна, безлюдна спирка, означена само с дрипав флаг, вързан на клона на едно стройно дърво. След час на нея спря втори автобус.

— Гора каун хаин? — попита шофьорът, щом се качихме на стъпалото. — Кой е белият?

— Маза митра ахей — отговори Прабакер с пресилено безразличие, като напразно се мъчеше да прикрие гордостта си. — Приятел ми е.

Разговорът се водеше на марати, езикът на щата Махаращра, чиято столица е Бомбай. Тогава не разбирах много, но същите тези въпроси и отговори се повтаряха толкова често през месеците, прекарани в селото, че научих наизуст повечето фрази, с някои вариации.

— Какво прави тук?

— На гости на семейството ми е.

— Откъде е?

— От Нова Зеландия — отвърна Прабакер.

— Нова Зеландия?

— Да, Нова Зеландия. В Европа.

— Много пари ли има в Нова Зеландия?

— Да, да. Много. Всичките бели хора там са богати.

— Говори ли марати?

— Не.

— Хинди?

— Не. Само английски.

— Само английски?

— Да.

— Защо?

— В неговата страна не говорят хинди.

— Там не говорят хинди?

— Не.

— Нито марати? Нито хинди?

— Не. Само английски.

— Свети Боже! Горкият глупак.

— Да.

— На колко години е?

— На трийсет.

— По-голям изглежда.

— Всичките изглеждат по-големи. Всички европейци изглеждат по-големи и по-сърдити, отколкото са. Белите са такива.

— Женен ли е?

— Не.

— Не е женен? На трийсет години и не е женен? Какво му има?

— Той е европеец. Много от тях се женят чак на стари години.

— Смахната работа.

— Да.

— Какво работи?

— Учител е.

— Учител, хубаво.

— Да.

— Майка и баща имали?

— Да.

— Къде са те?

— В родната му земя. Нова Зеландия.

— Той защо не е при тях?

— Той пътува. Оглежда света.

— Защо?

— Европейците така правят. Работят известно време и после пътуват, самотни, известно време, без семейство, докато остареят, а после се женят и стават много сериозни.

— Смахната работа.

— Да.

— Сигурно е самотен без мама и татко И като няма жена и деца.

— Да. Но на европейците така им е добре. Те трупат голям опит сами.

— Има едро и силно тяло.

— Да.

— Много силно тяло.

— Да.

— Гледай да го храниш добре и да му даваш много мляко.

— Да.

— Биволско мляко.

— Да, да.

— И гледай да не научи разни мръсни думи. Не го учи да псува. Има много гадове и копелдаци, които ще го научат на грозни думи, сестра им да шибам. Пази го от такива копелета.

— Ще го пазя.

— И не позволявай да го използват. Не ми изглежда много умен. Дръж го под око.

— По-умен е, отколкото изглежда, но добре, ще се грижа за него.

Никой от другите пътници не го беше грижа, че този разговор се точи няколко минути, преди да се качим и да продължим. Шофьорът и Прабакер говореха достатъчно силно, че да могат всички в автобуса да чуят. Всъщност, докато пътувахме, шофьорът се опитваше да приобщи към новото преживяване дори хората извън автобуса. Щом мернеше мъже или жени да вървят покрай пътя, той натискаше клаксона, за да им привлече вниманието, сочеше с палец чужденеца в дъното на автобуса, намаляваше скоростта и започваше да пълзи едва-едва, та да може всеки пешеходец да ме огледа внимателно и да остане доволен.

Заради това демократично споделяне с всички на поразителната нова атракция едночасовото пътуване се разтегли почти до два часа и най-сетне, късно следобед, ние стигнахме прашния път, водещ към село Сундер. Автобусът изпъшка и продължи да се тътри по пътя си. Остави ни сред тишина — толкова дълбока, че свистенето на вятъра в ушите ми беше като сънен шепот на дете. През последния час от пътуването бяхме минали покрай безбройни царевични ниви и бананови горички, а после се помъкнахме пеш по черния път между безкрайни редове от просо. Избуялите посеви надхвърляха човешки бой и след няколко минути ходене вече бяхме навлезли в лабиринт с дебели стени. Небесната шир се сви до малка синя дъга, а пътят пред нас се разтвори в златистозелени завои като завеси, спуснати върху живата сцена на света.

От известно време чувствах безпокойство. Глождеше ме нещо, за което трябваше вече да знам или да съм се досетил. Потисканата мисъл ме тормози почти цял час, преди да изплува в полезрението на вътрешното ми око. Тук нямаше телеграфни стълбове. Нито електрически. През този час не бях видял никакви признаци за електрическа енергия, нямаше дори далекопроводи.

— Има ли ток в твоето село?

— О, не, няма — ухили се Прабакер.

— Няма ток?

— Няма. Никакъв.

Последва мълчание — бавно изключвах наум всички електроуреди, които смятах за жизненоважни. Без електрическа светлина. Без електрически чайник. Без телевизия. Без стереоуредба. Без радио. Без музика. Не носех със себе си дори уокмен. Как щях да живея без музика?

— Какво ще правя без музика? — попитах. Осъзнавах колко жалко звучи това, но не можах да потисна разочарования си хленч.

— Там ще има пълно с музика, баба — отвърна ми той весело. — Аз ще пея. Всички ще пеят. Ще пеем, ще пеем, ще пеем.

— О, много хубаво, сега вече съм спокоен.

— И ти също ще пееш, Лин.

— Надали, Прабу.

— На село всички пеят — каза той, внезапно станал сериозен.

— Аха.

— Да. Всички.

— Дай да го запеем тоя припев, като стигнем до него. Колко още има до селото?

— О, само мъничко, почти не много далече. А пък да знаеш, сега имаме вода в селото също.

— Как така сега имате вода?

— Така, че сега има един кран в селото.

— Един кран. За цялото село.

— Да. И водата идва за един цял час в два часа всеки следобед.

— По цял час на ден…

— О, да. Е, повечето дни. Някои дни идва само за по половин час. Някои дни изобщо не идва да тече. Тогава се връщаме и махаме зеленото отгоре на водата в кладенеца и водата няма проблеми. О, виж! Ето го баща ми!

Една волска кола беше препречила пред нас лъкатушния, обрасъл с бурени път. Волът, огромно виторого животно с цвят на кафе с мляко беше впрегнат във висока двуколка с формата на кошница с две дървени колелета, обковани с желязо. Те бяха тънки, ала високи и ми стигаха до раменете. Бащата на Прабакер седеше на капрата, увесил крака, и пушеше пурета.

Кишан Манго Каре — беше дребничък, по-нисък дори от Прабакер, с много ниско подстригана побеляла коса, малки побелели мустачки и издуто шкембе на иначе стройното тяло. Носеше бялото кепе, памучната риза и дхоти на фермерската каста. Технически дхоти представлява набедрена препаска, но това название ограбва дрехата от нейната ведра, фина елегантност. Можеш да я събереш и превърнеш в работни шорти за полска работа, или да я отпуснеш като шалвари, нестегнати в глезените. Самото дхоти винаги е в движение и следва човешките очертания при всяко действие — от бягането до неподвижното седене. По пладне то улавя всеки полъх, а призори пази от утринния хлад. То е скромно и практично, ала същевременно те разкрасява и е привлекателно. Ганди направи дхоти прочуто с пътуванията си из Европа по време на борбата на Индия за независимост от Англия. Но с цялото дължимо уважение към Махатма, чак когато поживееш и поработиш с индийските фермери, можеш да оцениш напълно меката, облагородяваща красота на това простичко парче плат.

Прабакер захвърли чантите си и се втурна напред. Баща му скочи от капрата и двамата се прегърнаха срамежливо. От всички усмивки, които бях виждал, единствено усмивката на по-възрастния можеше да съперничи на Прабакеровата. Беше широка и покриваше половината му лице, сякаш то се бе вцепенило, докато се пръскаше от смях. Когато Прабакер се обърна към мен и ме подложи на двойна доза великанска усмивка — оригинала и леко уголеменото й генетично копие — въздействието беше толкова ударно, че в отговор само се ухилих безпомощно.

— Лин, това е баща ми Кишан Манго Каре. Татко, това е господин Лин. Щастлив съм, твърде щастлив, че вие двамата се запознавате.

Стиснахме си ръцете и се погледнахме в очите, Прабакер и баща му имаха еднакви идеално кръгли лица и чипи носове. Но докато лицето на Прабакер бе напълно открито, безгрижно и гладко, лицето на баща му бе прорязано с дълбоки бръчки, а когато не се усмихваше, уморена сянка надвисваше над очите му. Сякаш бе запечатал някакви врати в себе си и застанал на стража пред тях, ги вардеше само с очите си. По лицето му се четеше гордост, ала беше тъжен, уморен и тревожен. Дълго време ми трябваше да разбера, че земеделците навсякъде са също толкова уморени, тревожни, горди и тъжни и че когато живееш и обработваш земята, почвата и семето, което засяваш, са единственото, което имаш. А понякога, твърде често, нищо друго, освен тихата, тайна, покъртителна радост, която Господ влага в цъфтящите и избуяващи растения, не ти помага да противостоиш на страха от глад и ужаса от злото.

— Баща ми много успехов мъж — усмихна се гордо Прабакер, прегърнал го през раменете. Аз говорех много слабо марати, а Кишан не знаеше английски, затова Прабакер повтаряше всичко на двата езика. Щом чу думите му на своя език, Кишан вдигна ризата си с елегантен, непринуден замах и се потупа по косматото шкембе. Когато ми заговори, очите му заблестяха и той започна да клати глава с изкусителна усмивка, която ме нервираше.

— Какво каза той?

— Той иска да го потупаш по тумбака — обясни ухилен Прабакер.

Кишан също се ухили широко.

— Не, ще се въздържа.

— О, да, Лин. Той иска ти да потупаш го по тумбака.

— Не.

— Той много иска да му потупаш.

— Кажи му, че съм поласкан и според мен тумбака му е чудесен, но предпочитам да се въздържа, Прабу.

— Само мъничко го потупай, Лин.

— Не — заявих аз твърдо.

Усмивката на Кишан стана още по-широка и той насърчително вдигна вежди няколко пъти. Продължаваше да придържа ризата си на гърдите, оголил кръгло космато шкембе.

— Давай, Лин. Само няколко тупки. Тя няма да те ухапе, тумбаката на баща ми.

„Понякога трябва да се предадеш, за да победиш.“ — беше казала Карла. И беше права. Да се предадеш — това е сърцевината на индийския опит. И аз се предадох. Огледах се наоколо по пустия път, пресегнах се и потупах топлия рунтав корем.

И точно тогава, разбира се, високите зелени стебла на просото край пътеката се разтвориха и разкриха четири тъмнокафяви лица. Бяха млади мъже, втренчили в нас широко отворени очи с почуда, в която имаше едновременно и страх, и погнуса, и възхищение.

Бавно и с достойнство — доколкото можах да го събера — аз отдръпнах ръка от корема на Кишан. Той ме погледна, после погледна и другите с вдигната вежда, а ъгълчетата на устата му бяха извити в доволната усмивка на полицейски обвинител, приключил доклада си.

— Прабу, не искам да развалям удоволствието на баща ти, но според теб не трябва ли да тръгваме?

— Чало! — обяви Кишан, разгадал значението на казаното от мен. Да вървим!

Натоварихме багажа и се качихме отзад на двуколката. Кишан се настани на капрата, вдигна дългия бамбуков остен с гвоздей накрая и подкара животното с яростен удар по бутовете.

В отговор на мощния удар волът подскочи напред, а после потегли мудно и тромаво. Неспирното и влачещо се едва-едва придвижване напред ме накара да се чудя защо за тази задача от всички животни са избрали точно това. Струваше ми се, че индийските волове, които наричаха байле, несъмнено са най-бавните впрегатни животни на света. Ако слезех от двуколката и тръгнех с умерена крачка, щях да вървя поне два пъти по-бързо. Хората, които ни наблюдаваха в просото, сега тичаха напред през гъстите посеви от двете страни на пътя, за да известят за пристигането ни.

На всеки двайсетина петдесет метра между разтворените стебла на царевицата и просото се мяркаха нови лица. Изразът им неизменно бе един и същ — откровена, слисана, опулена почуда. Ако Прабакер и баща му бяха хванали мечка и я бяха научили да говори, тия хора нямаше да зяпат толкова изумено.

— Хората са твърде щастливи — разсмя се Прабакер. — Ти си първият човек от чужбина, който идва на гости в моето село от двайсет и една години. Последният чужбинец, дошъл тука, беше от белгиец. Това беше преди двайсет и една години. Всичките хората, дето нямат двайсет и една години, никога не са виждали чужденец с очите си. Този последният, тоя от белгиец, той беше добър човек. Но ти си много, много добър човек, Лин. Хората ще те обичат силно много. Ти ще си толкова щастлив тук, чак няма на себе си да си. Ще видиш.

Хората, които ме зяпаха от горичките и храсталаците покрай пътя, изглеждаха по-скоро измъчени и уплашени, отколкото щастливи. С надежда да прогоня уплахата им, започнах да упражнявам въртенето на глава по индийски. Реакцията бе незабавна. Хората започнаха да се усмихват, да се смеят, да въртят глави в отговор и хукнаха напред с викове, за да съобщят на съседите си за забавното зрелище, което се влачеше по пътя към тях.

За да не спира волът хода си, Кишан го налагаше жестоко и често. Прътът се издигаше във въздуха и изплющяваше върху гърба му през няколко минути. Ритъмът на тежките удари се подсилваше от ръгане в хълбоците с гвоздея в края на пръчката. Той пробиваше дебелата кожа и рошеше кремавата козина.

Волът не реагираше на атаките и продължаваше да се влачи по пътя, тътрейки крака. Беше ми жал за животното. Всеки удар и всяко наръгване усилваха състраданието ми и накрая не издържах.

— Прабу, бъди така любезен, моля те, помоли баща ти да не удря животното.

— Да не… да не удря?

— Да. Помоли го да не го удря повече, моля те.

— Не, това невъзможно, Лин — разсмя се той.

Прътът се стовари върху широкия гръб на животното, последван от две бързи сръчквания с остена.

— Сериозно говоря, Прабу. Моля те, кажи му да престане.

— Но, Лин…

Прътът се стовари отново и аз потръпнах. Изражението на лицето ми го умоляваше да се намеси.

Прабакер с неохота преведе молбата ми на баща си. Кишан го изслуша съсредоточено, а после се разкиска безпомощно. След малко обаче забеляза притеснението на сина си, смехът му утихна и замря и го последва порой от въпроси. Прабакер се стараеше да им отговаря, но по лицето му се изписваше все по-голямо смущение и накрая той отново се обърна към мен.

— Баща ми, Лин, той иска да знае защо ти искаш да не удря с пръта.

— Не искам да причинява болка на вола.

Този път Прабакер се разсмя и когато най-сетне успя да преведе думите ми на баща си, и двамата избухнаха в смях. Те си размениха няколко думи, като продължаваха да се смеят, а после Прабакер отново се обърна към мен:

— Баща ми пита вярно ли, че във вашата страна хората ядат кравите?

— Ами да, вярно е. Но…

— Колко много от кравите изяждате там?

— Ами… ние ги изнасяме от страната ми, не ги изяждаме сами.

— Колко?

— Ами, стотици хиляди. Може би и милиони, ако броиш и овцете. Но използваме хуманни методи и вярваме, че не бива да им причиняваме болка без нужда.

— Баща ми казва, той мисли много трудно да изядеш такова голямо животно, без да му причиниш болка.

После той се опита да обясни на баща си що за човек съм, като му разказа как си бях отстъпил мястото във влака на възрастния мъж, как делях плодовете и останалата храна със спътниците си и как често давах пари на уличните просяци в Бомбай.

Кишан изведнъж спря двуколката и скочи от дървената капра. После изстреля поток от заповеди към Прабакер, който най-сетне се обърна, за да ми преведе.

— Баща ми иска да знае дали носим с нас подаръци от Бомбай за него и семейството. Казах му, че носим. Сега той иска да му дадем тези подаръци тук, на това място, преди да продължим по-нататък по пътя.

— Иска да ровим из чантите си тук посред път?

— Да. Той страх го е, че като стигнем в село Сундер, ще ти омекне сърцето и ще ги раздадеш всичките тия подаръци на други хора и той няма да получи подаръци за него. Той сега си иска всичките за него подаръци.

Така и направихме. Под индиговото знаме на здрачаващото се небе, на педята земя между нивите с полюшващи се царевица и просо, ние разстлахме цветовете на Индия — жълтото, червеното и пауновото синьо на ризи, препаски лунги и сарита. После ги опаковахме наново, заедно с ароматни сапуни, игли за шиене, благовония и карфици, парфюми, шампоани, масажни масла в една чанта само с донесените за семейството на Прабакер подаръци. С чантата, пъхната на сигурно място зад него във волската кола, Кишан Манго Каре — подкара по последната отсечка от пътя, като удряше вола с невъзмутимо търпение по-често и доста по-енергично, отколкото преди да се застъпя за животното.

Най-сетне ни посрещнаха гласовете на жени и деца, които се смееха и викаха развълнувано. Звуците ни настигнаха, мигове преди да свърнем зад последния остър завой и да влезем в село Сундер по единствената му широка улица, покрита със златист, утъпкан речен пясък. От двете й страни къщите бяха наредени така, че никоя не се падаше срещу друга. Къщите бяха кръгли, от бледокафява глина, с кръгли прозорци и сводести врати. Покривите представляваха малки куполи от слама.

Мълвата, че пристига чужденец, се беше разнесла. Към двестате души от село Сундер се бяха присъединили още стотици от съседните села. Кишан навлезе в навалицата и спря пред дома си. Беше така ухилен, че който го погледнеше, започваше да се смее.

Слязохме от колата и се намерихме — с целия багаж в краката ни — в центъра на шестстотин вперени погледа и неспирно шушнене. Настана тишина, в която се чуваше само дишането на тълпата, толкова гъста, че всеки се притискаше в съседа си. Хората бяха толкова близо, че чувствах дъха им по лицето си. Шестстотин чифта очи бяха вперени в мен като омагьосани. Никой не казваше нищо. Прабакер стоеше до мен и въпреки че се усмихваше и се радваше на славата, която този миг му донасяше, натискът на вниманието и обградилата ни стена от почуда и очаквания също го стресна.

— Сигурно се чудите защо извиках всички ви тук — казах аз с толкова сериозен глас, че би могъл да прозвучи и смешно, ако поне един-единствен човек в тълпата разбираше шегата. Но, разбира се, никой не я разбра и тишината натежа още повече — дори и най-лекото мърморене притихна.

Какво се казва на грамадна тълпа непознати, които те чакат да кажеш нещо, но не говорят твоя език?

Раницата беше в краката ми. В джоба на капака имаше сувенир, подарък от мой приятел — шапка на шут в черно и бяло, със звънчета в краищата на трите й рога от плат. Приятелят ми, актьор в Нова Зеландия, я беше направил за един костюм. На летището, минути преди да се кача на самолета за Индия, той ми я подари като талисман за спомен и аз я бутнах в джоба на капака.

Има един вид късмет, който се изразява само в това да попаднеш в нужното време на нужното място, и едно вдъхновение, което не е нищо повече от това да направиш каквото трябва и както трябва. И двете те спохождат само когато прогониш от сърцето си амбициите, целенасочеността и плановете; когато напълно се отдадеш на златния, съдбовния миг.

Извадих шутовската шапка от раницата и си я сложих. Придърпах я плътно под брадичката ми и изправих платнените рога с пръсти. Всички най-отпред се дръпнаха с тихо, изненадано възклицание на безпокойство. После аз се усмихнах и завъртях глава, а звънчетата зазвъняха.

— Здравейте, хора! — казах. — Време е за шоу!

Ефектът беше наелектризиращ. Всички се разсмяха. Цялата група от жени, деца и мъже избухна като един в смях, шеги и викове. Един човек се пресегна да ме докосне по рамото. Децата отпред ме хванаха за ръцете. А после всички на една ръка разстояние от мен започнаха да ме тупат, галят и стискат. Улучих погледа на Прабакер. Изражението му на радост и гордост, което забелязах, бе същинска молитва.

Той ги остави да ме нападат нежно няколко минути, а после наложи властта си върху новата атракция и разпръсна тълпата. Най-сетне успя да отвори път към бащината си къща и щом влязохме в тъмния кръг на Кишановия дом, бърборещата и засмяна навалица започна да се разпръсва.

— Трябва да се изкъпеш, Лин. След толкова дълго пътуване сигурно вониш нещастно. Ела насам. Сестрите ми вече са нагрели водата на огъня. Гърнетата са готови за твойта баня. Ела.

Минахме под нисък свод и той ме заведе на едно място до къщата, обградено от три страни с окачени рогозки. Беше застлано с плоски речни камъни, а до тях бяха наредени три големи глинени гърнета с топла вода. Бяха изкопали и канал, по който водата се оттичаше зад къщата. Прабакер ми обясни, че трябва да се поливам с малката месингова кана и ми подаде сапунерката.

Докато говореше, аз си развързах ботушите, хвърлих ги настрана, а после изхлузих ризата и джинсите.

— Лин! — изпищя Прабакер, обзет от паника, прескочи с един скок двата метра, които ни разделяха, и се опита да прикрие тялото ми с ръце, но после се огледа страдалчески и откри, че кърпата е върху раницата ми, още два метра по-нататък. Той скочи, грабна кърпата и се метна обратно, като всеки път надаваше кратък паникьосан вик — „Ааа!“. Уви ме с кърпата и се огледа ужасено.

— Полудя ли, Лин? Какво правиш?

— Опитвам се… да се изкъпя…

— Но така ли? Така?!

— Прабу, ама какво ти става? Нали ми каза да се изкъпя. Доведе ме тук, за да се изкъпя. Е, опитвам се да се изкъпя, но ти подскачаш наоколо като заек! Какво те прихваща?

— Ти беше гол, Лин! Гол и без никакви дрехи също!

— Аз така се къпя — отвърнах, вбесен от загадъчния му ужас. Той се стрелкаше насам-натам и надничаше през различни пролуки на рогозките. — Нали така се къпят всички?

— Не! Не! Не, Лин! — поправи ме той и отново се обърна към мен. Отчаяние бе разкривило обикновено щастливите му черти.

— Ти не се ли събличаш?

— Не, Лин! Тук е Индия. Никой не може да се съблича, дори не за да си измие тялото. Тук е Индия. В Индия, никой никога не е гол. И особено никой не е гол без дрехи.

— Тогава… как се къпете?

— Ние за къпане в Индия носим в гащите.

— Е, чудесно — казах аз, пуснах кърпата и открих черния си слип. — Аз съм с гащи.

— Йаар! — писна Прабакер, наведе се за кърпата и пак ме покри. — Тези мъничките, Лин? Това не гащи, това само гащи за под гащите. Ти трябва да си с горните долни гащи.

— Горни долни гащи?!

— Да. Разбира се. Като тези, моите, с които съм в тях.

Той разкопча панталоните си и ми показа, че под тях носи зелени шорти.

— В Индия мъжете носят този горни долни гащи под дрехите завинаги и при всички положения. Дори и когато носят долни долни гащи, те още носят и горни долни гащи отгоре над долните. Разбираш ли?

— Не.

— Ами чакай тук тогава. Ще ти донеса горни долни гащи за банята ти. Но не махай кърпата. Моля те! Обещай! Ако хората тебе видят без кърпата в тия мъничките, те ще са бесни хората! Чакай тук!

И той избяга, а след няколко минути се върна с два чифта червени футболни шорти.

— Ето, Лин — изпухтя той. — Ти толкова голям мъж, дано на тебе добре ти станат. Тези са на Дебелия Сатиш. Той е толкова дебел, че мисля може на тебе да станат. Разказах му история и той тогава дал ми тия два чифта за тебе. Казах му, че по време на пътуването ти си имал разстройства и такова нацапал твойте горни долни гащи, че сме ги изхвърлили.

— Казал си му, че съм се насрал в гащите? — попитах го.

— О, да, Лин. Аз разбира се не можех да кажа на него, че ти нямаш горни долни гащи!

— Ама разбира се!

— Защото какво той помисли си за тебе?

— Благодаря, Прабу — процедих през стиснати зъби толкова сухо, че хавлията щеше да ми е излишна.

— Мое удоволствие изцяло, Лин. Аз твой много добър приятел. Затова моля ти се ми обещай няма да ходиш гол в Индия. Особено не и по без дрехи.

— Обещавам.

— Много се радвам, че ти на мен дал това обещание, Лин. Ти си също мой много добър приятел, нали така? Сега и аз ще взема банята, все едно сме двама братя, и ще ти покажа как това по индийски.

Така заедно се изкъпахме в банята на бащината му къща. Гледах го и повтарях след него — първо се намокрих с две кани вода от едното голямо гърне и се насапунисах под шортите, без да ги свалям. След последното изплакване и бързо подсушаване с хавлията той ми показа как да вържа лунги над мокрите шорти. Лунги е правоъгълник от плат, подобен на саронг, дълъг от кръста до глезените. Той събра отпред двата му дълги края, а после ги кръстоса около талията ми и ги подгъна под горния ръб отзад, точно под кръста. Увит в лунги, аз свалих мокрите шорти, хвърлих ги и пак под него си обух сухи. С тази техника, увери ме Прабакер, можех да се къпя и на открито, без да обидя съседите.

След душа и вкусната вечеря от дал^[1], ориз и домашни питки двамата с Прабакер наблюдавахме как родителите му и двете му сестри отварят подаръците си. После пихме чай и след това два часа отговаряхме на въпроси за мен, дома ми и семейството ми. Опитвах се да казвам истината, без най-важната истина — че съм в изгнание и ме преследват. Не вярвах някога отново да видя дома и семейството си. Най-после Прабакер заяви, че се е уморил да превежда и трябва да ме пуснат да си почина.

Постлаха ми легло от дървесината на кокосови палми с матрак от опънати въжета от кокосови влакна — навън, пред Кишановата къща. Това беше леглото на самия Кишан. Прабакер ми каза, че направата на ново легло, което да се хареса на баща му, може да отнеме и два дни. Дотогава той щеше да спи до сина си на пода, а аз — на леглото му. Опитах се да възразя, но протестите ми потънаха в морето на тяхното нежно и безмилостно настояване. И така, настаних се в леглото на бедния земеделец и първата ми вечер в това първо бедно индийско село завърши така, както и беше започнала — аз се предадох.

Прабакер ми каза, че семейството и съседите му се безпокоели, че сигурно ще се чувствам самотен на непознато място без своите близки. Затова решили тази първа нощ да останат с мен — и стояха на стража в тъмното, докато не се увериха, че съм потънал в кротък, дълбок сън. В края на краищата, заяви дребничкият гид, хората в моята страна, в моето село, щели да направят същото за него, ако той дойде и му е мъчно за семейството му, нали така?

Насядали на земята около ниското ми легло, Прабакер, родителите и съседите му ми правеха компания в топлата, тъмна, напоена с аромата на канела нощ — като защитен пръстен. Мислех си, че ще ми е невъзможно да заспя, обкръжен от зрители, но само след минути започнах да се унасям от ромолящите вълни на гласовете им — тих, ритмичен прибой, който се плискаше под бездънната нощ, пълна с ярки, шепнещи звезди.

По някое време бащата на Прабакер, седнал от лявата ми страна, се пресегна и сложи ръка на рамото ми — простичък жест на доброта и утеха. Но това ме разтърси. Само преди миг се унасях в сън. Внезапно се почувствах съвсем буден. Впуснах се в спомени и мисли за дъщеря ми, за родителите ми, за брат ми; за престъпленията, които бях извършил, и за обичта, която бях предал и загубил завинаги.

Може това да ви се стори странно, вероятно дори е невъзможно друг да го разбере, но до този миг аз не бях осъзнал напълно какви злини съм сторил и как съм погубил живота си. По време на въоръжените грабежи бях дрогиран, бях се закачил за хероина. Опиатна мъгла обвиваше всичките ми мисли и действия, и дори спомените от онова време. После, по време на процеса и на трите години в затвора, бях чист, с ясна мисъл и би трябвало да осъзная какво означават престъпленията и наказанията за мен, за семейството ми и хората, които бях обрал под дулото на пистолета. Но тогава нито го проумявах, нито го чувствах. Бях прекалено зает с изтърпяването на своето наказание и с усещането, че съм наказан, така че още не можех да го приема в душата си. Дори и след бягството от затвора, докато се криех и ме издирваха с обявена за главата ми награда, дори и тогава не бях осъзнал окончателно, ясно и напълно стореното и последиците, съставляващи новата, мъчителна история на живота ми.

И чак тогава, в това индийско село, в тази първа нощ, докато се унасях върху сала под ромон от гласове, а очите ми бяха пълни със звезди, едва тогава, когато нечий чужд баща протегна ръка, за да ме утеши, и положи грубата мазолеста длан на беден земеделец на рамото ми, едва там и тогава проумях и почувствах какви страдания съм причинил и в какво съм се превърнал — болката и страха, и загубата, и глупавото непростимо пропиляване на всичко. Сърцето ми се сломи от срам и мъка. Внезапно осъзнах колко много плач се таи в мен и колко малко обич. Най-сетне осъзнах колко съм самотен.

Ала не можех да откликна. Моята култура добре ме беше научила на всичко погрешно. Затова продължих да лежа съвсем неподвижно, безмълвно. Но душата няма култура. Душата няма национална принадлежност. Душата няма цвят, акцент и начин на живот. Душата е вечна. Тя е една. И когато сърцето изживява своите мигове на истина и на скръб, душата не може да бъде усмирена.

Стиснах зъби срещу звездите. Затворих очи. Отдадох се на съня. Една от причините да копнеем за любов и да я търсим така отчаяно е, че любовта е единственият лек за самотата, и за срама, и за мъката. Но някои чувства се спотайват толкова дълбоко в сърцето, че само самотата може да ти помогне да ги намериш отново. Някои истини за самия теб са толкова болезнени, че само срамът може да ти помогне да живееш с тях. А някои неща просто са толкова тъжни, че само душата ти може да плаче вместо теб.