Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (42)

Четирийсет и втора глава

Слънчевите лъчи блестяха по водата и разпръскваха бляскави кристалчета по вълните, които заливаха широкия мускул на залива. Огнени птици кръжаха на ята на фона на наближаващия залез като развени копринени знамена. От оградения с ниски зидове двор на белия мраморен остров — джамията Хаджи Али — аз гледах как поклонници и набожни местни жители си тръгват от светилището към брега по равната каменна пътека. Знаеха, че наближаващият прилив ще я залее и тогава само лодките можеха да ги отведат обратно. Скърбящите и каещите се, както онези от миналото, бяха хвърлили гирлянди от цветя в плиткото отстъпващо море. Понесени от вълните, оранжевочервените и избелелите сивкави цветя плаваха обратно към брега и обкичваха пътеката с любовта, скръбта и копнежа, за които хиляди сломени сърца се молеха над водата всеки ден, между отлива и прилива.

И ние, нашата братска банда, бяхме дошли в светилището да поднесем последните си почитания, както казват, и да се помолим за душата на нашия приятел Салман Мустаан. За първи път от нощта на убийството се събирахме заедно. Седмици след битката с Чуха и бандата му ние не се виждахме, криехме се и лекувахме раните си. Разбира се, пресата вдигна голям шум. Думите „клане“ и „касапница“ се размазваха по страниците на бомбайските ежедневници като масло по захаросаната кифличка на затворнически надзирател. Вдигаха се призиви за справедливост — неопределена, и наказание — безмилостно. Нямаше съмнение, че бомбайската полиция можеше да арестува някого. Тя със сигурност знаеше коя банда бе виновна за купчините от тела, които е открила в къщата на Чуха. Но имаше четири сериозни причини да не се задейства; причини, по-задължаващи за градските полицаи от несправедливия гняв на журналистите.

Първо, нито в къщата, нито по улиците, нито някъде в Бомбай имаше човек, който да пожелае да свидетелства против нас, дори и неофициално. Второ, битката беше сложила край на убийците Сапна — нещо, за което ченгетата с удоволствие биха се погрижили лично. Трето — бандата Уалидлала под ръководството на Чуха преди месеци бе убила полицай, попаднал на тяхна голяма сделка с наркотици, близо до фонтана „Флора“. Официално убийството остана неразкрито, защото полицаите не разполагаха с никакви доказателства, които да представят на съда. Но те знаеха още от деня, в който се случи, че хората на Чуха са пролели кръвта му. Кръвопролитието в дома на Чуха беше почти същото, което самите полицаи желаеха да сторят на Плъха и неговите хора — и рано или късно биха го осъществили, ако Салман не ги беше изпреварил. И четвъртата — изплатеният един крор рупии, присвоени от бизнеса на Чуха, разделени на щедри суми и пъхнати в ръцете на неколцина съдебни медици, накараха всички полицейски рамене да се вдигнат безпомощно.

В лични разговори полицаите бяха казали на Санджай — новия ръководител на Съвета на Кадер Хан — че са му вдигнали мерника и той бе заложил всичките си шансове на това хвърляне на зара. Те искаха мир — и трайно благополучие, разбира се — и ако не стегнеше хората си, те щяха да ги стегнат вместо него. „А между другото — бяха му казали, след като прибраха десетте милиона рупии подкуп и точно преди да го изхвърлят обратно на улицата, — онзи тип Абдула от твойта шайка да не сме го видели повече. Никога. Веднъж вече умря в Бомбай. И ако го видим, пак ще умре, този път завинаги.“

След като чухме това, след седмици на спотайване ние, един по един, започнахме да се завръщаме в града и към работата си за бандата на Санджай. Аз се върнах от Гоа, където се укривах, и заех мястото си в паспортната фабрика редом с Вилу и Кришна. Когато най-сетне ни извикаха да се съберем в „Хаджи Али“, пристигнах до светилището с моя мотор „Енфийлд“. После заедно с Абдула и Махмуд Мелбааф поехме през кротките вълни на залива.

Махмуд, коленичил пред групата, ръководеше молитвите. Малкият балкон, един от многото балкони на джамията — остров, беше само наш. С лице, обърнато към Мека, и развявана от вятъра бяла риза, Махмуд мълвеше от името на всички мъже, коленичили или изправени зад него:

„Хвала на Бога, Господаря на мирозданието,

Състрадателния, Милостивия,

Властелин на Съдния ден!

На тебе единствен се кланяме,

и на тебе единствен се уповаваме за помощ.

Води ни по правия път…“

Фарид, Абдула, Амир, Файсал и Назир — мюсюлманското ядро на Съвета — бяха коленичили зад Махмуд. Санджай беше индус, Андрю — християнин. Те седяха на колене до мен, зад молещата се група. Аз стоях прав, с наведена глава, долепил длани една в друга. Знаех думите на молитвите, знаех и простата последователност от ставане, падане на колене и поклони. Можех да се включа. Знаех, че така ще зарадвам Махмуд и останалите. Но не можех да се принудя да коленича с тях. Разделението, което те правеха толкова лесно, по инстинкт — това тук е моят престъпен живот, а това там е моята набожност — за мен бе невъзможно. Но говорех на Салман, шепнех как се надявам да намери покой, където и да се намира — и усещах толкова остро мрака в сърцето си, че не можех да предложа нищо повече от тази мъничка молитва. И така, стоях мълчаливо и се чувствах като натрапник, като шпионин на този остров на вярата, докато аметистовата вечер благославяше балкона с молещите се мъже със златно лилаво сияние, и думите на Махмудовата молитва идеално прилягаха на попарената ми чест и изтъняващата ми гордост: онез, навлекли си твоя гняв… онез, що са се отклонили от пътя…

В края на молитвата се прегърнахме според обичая и поехме обратно към брега по пътеката. Махмуд водеше. Всички се помолихме, всеки по свой начин. Всички оплакахме Салман, но никак не приличахме на набожни богомолци в светия храм. Всички бяхме със слънчеви очила. Всички бяхме облечени с нови дрехи. Всички, освен мен бяха накичени със златни ланци, първокласни часовници, пръстени и гривни, струващи колкото годишния доход на контрабандист, че и повече. И вървяхме наперено. С онази походка, грациозната танцова стъпка на калените в битки гангстери, когато са опасни и въоръжени. Представлявахме странно шествие. Изглеждахме толкова заплашително, че се наложи здравата да убеждаваме професионалните просяци на пътеката към острова да вземат пачките рупии, които носехме, за да раздадем милостиня.

Мъжете бяха паркирали три коли до вълнолома, почти на мястото, където стояхме с Абдула в нощта, когато срещнах Кадербай за първи път. Моторът ми беше паркиран зад тях. Спрях се при колите да се сбогувам.

— Ела да вечеряш с нас, Лин — предложи ми Санджай. Влагаше искрена обич в поканата.

Знаех, че вечерята ще ме разведри след меланхоличните размишления в светилището и че ще включва отбрана дрога и отбрани весели, глупави, хубави момичета. Бях благодарен, но отказах.

— Благодаря ти, човече, но имам среща.

— Арей, доведи и нея, йаар.

— Да. Жена е. Но… трябва да поговорим. Хайде, до скоро.

Абдула и Назир искаха да ме изпратят до мотора. Бяхме изминали само няколко крачки, когато Андрю се затича след нас и ми подвикна да спра.

— Лин — заговори той, бързо и нервно. — Онова, дето стана на паркинга и въобще… Аз… Искам само да ти кажа… Извинявай, йаар. Исках да ти… ами… да ти поднеса извинение, нали.

— Всичко е наред.

— Не… не е наред.

Той ме хвана над лакътя и ме задърпа встрани от Назир, така че да не може да го чуе. Наведе се към мен и заговори бързо и тихо:

— Не съжалявам за онова, което казах за Кадербай. Знам, че той беше шефът и прочие, знам, че и ти… ти като че го обичаше…

— Да. Нещо такова.

— И все пак не съжалявам за онова, което казах за него. Нали знаеш, всичките му свети проповеди не го спряха да даде стария Маджид на Гани и неговите Сапна, когато му трябваше някой да опере пешкира и да го отърве от ченгетата. А уж Маджид му беше приятел, йаар. Но ги остави да го накълцат, само за да накара ченгетата да зарежат случая.

— Е…

— И всичките тия правила за това, онова и не знам какво си, те не доведоха до нищо — Санджай ме сложи да отговарям за мадамите на Чуха и за видеофилмите. А Файсал и Амир поеха града. Ще натрупаме от тях шибани кророве. Аз получавам място в Съвета, както и те. Така че времето на Кадербай свърши, както казах тогава.

Погледнах Андрю в светлокафявите очи и въздъхнах тежко. Неприязънта тлееше в мен от онази вечер на паркинга. Не бях забравил какво каза и че бяхме на косъм от сбиване. Изявленията му ме вбесиха още повече. Ако не беше току-що свършилата панихида за приятел, когото и двамата обичахме, сигурно вече да го бях ударил.

— Знаеш ли, Андрю — измърморих навъсено, — да ти кажа, твоето извиненийце не ми носи кой знае каква утеха.

— Това не е извинението, Лин — обясни той с озадачена гримаса. — Извинението е за майка ти и за онова, което казах за нея. Извинявай, човече. Много, много съжалявам за думите си. Беше много гадно да говоря така за майка ти, за чиято и да било майка. Никой не трябва да разправя такива гадости за нечия майка. Щеше да си напълно в правото си, йаар, да ме застреляш като куче. И… страшно се радвам, че не ме застреля. Майката е нещо свещено, йаар, и съм убеден, че твоята майка е една прекрасна дама. Затова ти се моля… моля те, приеми извинението ми.

— Прието — казах и му протегнах ръка. Той я сграбчи с двете и буйно я разтърси.

Абдула, Назир и аз се обърнахме и тръгнахме към мотора. Абдула бе необичайно мълчалив и мълчанието, което носеше в себе си, бе злокобно и тревожно.

— Довечера ли се връщаш в Делхи? — попитах.

— Да — отвърна той. — В полунощ.

— Искаш ли да те изпратя до летището?

— Не. Благодаря ти, но по-добре недей. Полицията не бива да ме гледа. Ако си там, ще ни гледат. Но може би ще се видим в Делхи. В Шри Ланка има една работа — ще е добре да я свършим заедно.

— Не знам, човече — отвърнах колебливо. Сериозността му ме изненадваше и ме накара да се усмихна. — В Шри Ланка има война.

— Не съществува нито човек, нито място без война — отвърна той и осъзнах, че това е най-дълбокомисленото нещо, което ми беше казвал някога. — Единственото, което можем, е да изберем страна и да се бием. Това е единственият ни избор — за кого да се бием, срещу кого да се бием. Такъв е животът.

— Аз… аз се надявам, че не е само това, братко. Но, да му се не види, може би си прав.

— Мисля, че ще можеш да го направиш с мен — настоя той, явно притеснен от това, за което ме молеше. — Това е последното дело за Кадербай.

— Как така?

— Кадер Хан ме помоли да му направя тази услуга, когато… как се казва… знакът, мисля, или вестта… дойде от Шри Ланка. И сега вестта дойде.

— Съжалявам, братко, не знам за какво говориш — казах тихо. Не исках да го натъжавам още повече. — Не се напрягай и ми обясни. Каква вест?

Той заговори бързо на Назир на урду. По-възрастният мъж кимна няколко пъти и каза нещо за имена или да не се споменават имена. После се извърна към мен и ме дари с широка, сърдечна усмивка.

— Във войната в Шри Ланка Тамилските тигри се бият срещу държавната армия — обясни той. — Тигрите са индуси. Синхалите са будисти. Но по средата има и други — тамилски мюсюлмани и те нямат нито оръжия, нито армия. Всички ги избиват, никой не се бие за тях. Трябват им паспорти и пари, златни пари. Отиваме да им помогнем.

— Кадербай — потвърди Назир. — Той прави този план. Само трима. Абдула и аз и един гора — ти. Трима. Отиваме.

— И кога ще заминавате? Грубо казано?

— Скоро — засмя се Абдула. — След няколко месеца, не повече. Аз заминавам за Делхи. Ще пратя някой да те доведе, когато, му дойде времето. Два-три месеца, братко Лин.

Чух глас вътре в главата си — или по-скоро не глас, просто ехото на прошепнати думи, като камъни, свистящи по гладката повърхност на езерото: убиец… Той е убиец… Недей… Махай се… Изчезни веднага… И гласът, разбира се, беше прав. Ужасно прав. Де да можех да кажа, че ми отне повече от няколко удара на сърцето, за да взема решението да замина с него…

— Два, три месеца — повторих и подадох ръка. Той я стисна с двете си ръце. Погледнах Назир в очите, усмихнах се и му казах: — Ще работим по задачата на Кадер. Ще я изпълним.

Назир стисна челюсти. Мускулите на бузите му се издуха и още по-силно подчертаха извитите надолу ъгли на устата му. Намръщи се, забил поглед в обутите си в сандали крака, сякаш те бяха непослушни кученца. А после изведнъж се хвърли върху мен и ме притисна в безмилостна прегръдка. Беше яростната прегръдка на борец, на човек, чието тяло така и не се бе научило да говори езика на сърцето му, освен когато танцуваше, и свърши толкова внезапно, колкото и започна. Той отпусна дебелите си ръце и ме бутна назад с гърди, като клатеше глава и трепереше, все едно покрай него в плитката вода бе проплувала акула. Бързо погледна нагоре и топлината, зачервила очите му, се бореше с мрачното предупреждение, затегнато в подковата на устата му, носеща лош късмет. Знаех, че ако някога му заговоря за този изблик на обич или изобщо го спомена в някаква връзка, ще загубя приятелството му завинаги.

Запалих мотора, яхнах го, оттласнах се от бордюра и го насочих към „Нана Чоук“ и „Колаба“.

— Саач аур химмат — провикна се Абдула, когато го подминах.

Махнах и кимнах, но не можах да извикам в отговор. Не знаех колко истина и смелост имаше в решението ми да се присъединя към тяхната мисия в Шри Ланка. Много, струваше ми се, докато се отдалечавах от тях, от всички тях, и се отдавах на топлата нощ, на бъркотията и паузите на уличното движение.

Кървавочервена Луна изгряваше над морето, когато излязох на пътя за квартала над залива, който стигаше до „Нариман пойнт“. Паркирах до сергия за разхладителни напитки, заключих мотора и хвърлих ключовете на продавача — приятел от бордея. Следван от Луната, тръгнах сам по плочника край очуканите лодки. Тази вечер в района на Сасун док имаше фестивал. Празненството бе изкарало повечето местни обитатели от колибите и заслоните по плажа. Пътеката, по която вървях, беше почти безлюдна.

И тогава я видях. Тя беше приседнала на ръба на стара рибарска лодка, закопана в пясъка. Само носът и няколко метра от дългия й планшир стърчаха над пясъчните вълни. Беше облечена с дълга туника над свободните панталони. Свила колене и подпряла брадичка на ръцете си, се взираше в тъмните води.

— Знаеш ли, ето затова те харесвам — казах аз и седнах до нея на парапета на затрупаната лодка.

— Здравей, Лин — усмихна ми се тя. Тъмнозелените й очи бяха тъмни като водата. — Радвам се да те видя. Мислех си, че няма да дойдеш.

— Съобщението ти звучеше доста… настоятелно. Почти не го разбрах. Чист късмет — засякох Дидие, пътуваше за летището и ми каза.

— Късметът е онова, което ти се случва, когато на съдбата й омръзне да чака — измърмори тя.

— Майната ти, Карла! — засмях се.

— Старите навици умират трудно — ухили се тя. — И още по-трудно лъжат.

Погледът й се плъзна по лицето ми, сякаш оглеждаше карта и търсеше някоя позната точка. Усмивката й бавно угасна.

— Дидие ще ми липсва.

— И на мен — измърморих и си помислих, че сигурно вече лети към Италия. — Но мисля, че няма да мине много време и ще се върне.

— Защо?

— Настаних Зодиакалните Джорджове в апартамента му да го пазят.

— Ооо! — намуси се тя и сви съвършените си устни в съвършена целувка.

— Да. Ако това не го върне бързо тук, значи нищо няма да го върне. Знаеш колко обича този апартамент.

Тя не отговори, но погледът й стана напрегнат и съсредоточен.

— Халед е тук, в Индия — заяви тя, като ме гледаше в очите.

— Къде?

— В Делхи… по-точно близо до Делхи.

— Кога?

— Сведенията дойдоха преди два дни. Проучих го. Мисля, че е той.

— Какви сведения?

— Джит има достъп до всички телеграфни служби. Една от тях е изпратила сведения за нов духовен водач на име Халед Ансари, който дошъл пеша чак от Афганистан и навсякъде, където отидел, привличал големи тълпи от следовници. Когато го прочетох, помолих Джит да го проучи. Неговите хора пратиха описание и то отговаря.

— Гледай ти… Слава Богу… Слава Богу…

— Да, може би. — Нещичко от едновремешната палавост и тайнственост припламна в очите й.

— Сигурна ли си, че е той?

— Достатъчно сигурна, че да отида там сама — отвърна тя и пак ме погледна.

— Знаеш ли къде е… искам да кажа, в момента?

— Не точно, но мисля, че знам къде отива.

— Къде?

— Във Варанаси. Учителят на Кадербай, Идрис, живее там. Вече е много стар, но още преподава.

— Учителят на Кадербай? — възкликнах, зашеметен от мисълта, че след стотиците часове, прекарани с Кадербай в слушане на философските му лекции, той никога не ми бе споменавал това име.

— Да. Срещала съм го веднъж, в самото начало, когато пристигнах в Индия с Кадер. Аз бях… не знам… ти сигурно би го нарекъл нервна криза. Имаше самолет за Сингапур. Изобщо не знам как съм се качила. И рухнах… просто сдадох. А Кадер летеше със същия самолет и прегърна раменете ми. И аз му разказах всичко… абсолютно… всичко. И след това изведнъж попадам в тая пещера с грамадната статуя на Буда и тоя учител на име Идрис — учителя на Кадер.

Тя се умълча, докато спомените не се оттеглиха в миналото, но после се изтръгна и се върна в настоящето.

— Мисля, че Халед ще отиде там — да види Идрис. Беше очарован от стария гуру. Пламенно жадуваше да го срещне. Не знам защо тогава така и не можа, но мисля, че сега е тръгнал нататък. Или може би вече е там. Непрекъснато ме разпитваше за него. Идрис бе научил Кадер на всичко, което знаеше за теорията на резолюцията, и…

— За какво?

— Теория на резолюцията. Така я наричаше Кадер, но каза, че Идрис я кръстил така. Това била житейската му философия, философията на Кадер — как Вселената непрестанно се движела към…

— Сложността — прекъснах я. — Знам. Много съм разговарял с него за това. Но никога не го е наричал Теория на резолюцията. Нито пък е споменавал Идрис.

— Странно, защото аз мисля, че той обичаше Идрис направо като баща. Веднъж го нарече учител на учителите. И знам, че искаше да се оттегли там, недалеч от Варанаси, с Идрис. Та, точно оттам смятам да започна издирването на Халед.

— Кога?

— Утре.

— Добре — отвърнах, без да я поглеждам в очите. — Това… това има ли нещо общо с… ами, с теб и Халед едно време?

— Лин, понякога си такъв кретен, знаеш ли?

Изгледах я остро, но не отговорих.

— Знаеш ли, че Ула е в града? — попита след малко.

— Не. Кога е пристигнала? Видя ли се с нея?

— Само това знам. Получих съобщение от нея. Била в „Президент“ и искала веднага да ме види.

— И отиде ли?

— Не исках — отвърна тя. — Ако ти беше получил съобщението й, щеше ли да отидеш?

— Сигурно — отвърнах, загледан в залива, където лунната светлина блестеше по вълните — полумесеци на нежно плискащото се море. — Но не заради нея. Заради Модена. Видях го преди време. Още е луд по нея.

— Тази вечер го видях — каза тя тихо.

— Тази вечер?

— Да, точно преди да дойда тук. С нея. Щях да откача. Отидох в хотела и се качих в стаята й. Там имаше още един тип на име Рамеш…

— Модена ми разказа. Приятели са.

— И значи, той отваря вратата, аз влизам и виждам Ула, седнала на леглото и облегната на стената. А Модена лежи на краката й, подпрял тила си на нея. Това лице…

— Знам. Адска гадост.

— Беше смахнато. Направо щях да откача от цялата сцена. Не знам точно защо. А пък Ула им каза, че наследила много пари от баща си — те са много богати, семейството на Ула. Градът в Германия, в който е родена тя, практически е тяхна собственост, но когато затънала с дрогата, те я отрязали. Години наред не получавала от тях никакви вести, докато баща й не умрял. И затова когато наследила парите, й хрумнало да се върне и да потърси Модена. Чувствала се виновна, каза тя, и не можела да се понася. И го намерила. Той я чакал. И когато отидох да я видя, те бяха заедно, като… като в някаква любовна история.

— Дяволите да ме вземат, бил е прав за нея! — казах тихо. — Той ми каза… че знаел, че тя ще се върне тук заради него, и тя се върна. Аз не го вярвах нито за миг. Мислех си, че той е полудял.

— Как само седяха заедно, той — на коленете й… Нали познаваш „Пиета“ на Микеланджело? Изглеждаха точно така. Беше толкова странно! Направо ме потресе. Някои неща са толкова странни, че те ядосват, знаеш ли?

— Какво искаше тя?

— За какво говориш?

— Защо те е извикала в хотела?

— Аха, разбирам — поусмихна се тя. — Ула винаги иска нещо.

Вдигнах вежда и се вторачих в нея, ала не казах нищо:

— Искаше да уредя паспорт за Модена. Той е тук от години. Пресрочил си е визата. И има някои проблеми с испанската полиция под собственото си име. За да се върне в Европа, има нужда от нов паспорт. Би могъл да мине за италианец. Или може би португалец.

— Остави това на мен — казах спокойно. Мислех, че най-сетне съм разбрал причината тя да ме помоли за среща. — Утре ще се заема. Знам как да се свържа с него за снимки и за всичко — въпреки че неговото лице няма как да го сбъркаш при митническа проверка. Ще го уредя.

— Благодаря. — Тя така пламенно ме погледна в очите, че сърцето ми заблъска в гърдите. „Винаги е глупашка грешка да оставаш насаме с някого, когото не е бивало да обичаш“ — беше казал веднъж Дидие.

— Какво правиш, Лин?

— Седя тук с теб.

— Не, питам те какво мислиш да правиш? В Бомбай ли смяташ да останеш?

— Защо?

— Щях да те питам… дали искаш да дойдеш с мен да намерим Халед.

Засмях се, но тя не се засмя с мен.

— Това е второто най-добро предложение, което получавам днес.

— Второто най-добро? — произнесе тя провлачено. — А какво е първото?

— Поканиха ме да отида на война в Шри Ланка.

Тя присви сърдито устни, но аз вдигнах ръце и заговорих бързо:

— Шегувам се, Карла, шегувам се. Не се връзвай. Тоест, вярно е за поканата да замина за Шри Ланка, но просто… знаеш как е.

Тя се успокои и отново се усмихна.

— Отвикнала съм. Много време мина, Лин.

— Е… сега защо ме каниш?

— Защо не?

— Това не става, Карла, и го знаеш.

— Добре — въздъхна тя, погледна ме, а после се обърна и се загледа във вятъра, който навяваше пясъка като вълни. — Сигурно съм се надявала да намеря нещо като… като онова, което имахме в Гоа.

— Ами… Джит! — попитах аз, пренебрегвайки предоставената ми от нея благоприятна възможност. — Той как приема твоето заминаване да търсиш Халед?

— Всеки от нас живее своя живот. Правим каквото искаме. Ходим, където искаме.

— Звучи ми… лежерно — отбелязах аз. Трудно ми беше да намеря дума, която не е лъжа, но няма да я обиди. — Дидие ми го описа доста по-сериозно, каза, че те е помолил да се ожениш за него.

— Помоли ме.

— И?

— Какво „и“?

— И ти… ще се ожениш ли за него?

— Да, мисля, че да.

— Защо?

— Защо не?

— Не започвай пак.

— Извинявай — въздъхна тя и се усмихна уморено. — Движа се в друга среда. Защо ще се оженя за Джит? Той е свестен, здрав и има пачки. И, хей, мисля, че ще харча парите му по-добре от него.

— Значи ми казваш, че за тази любов си готова да умреш.

Тя се засмя, после се обърна към мен и изведнъж стана отново сериозна. Очите й, избледнели на лунната светлина; очите й, зелени като водни лилии след дъжд; дългата й коса, черна като горски речни камъни, косата й, попила сякаш самата нощ, обгърната от пръстите ми; устните й, огрени от пламенно сияние, устни, меки като листенцата на камелия, стоплени от таен шепот. Красива. И аз я обичах. Все още я обичах толкова много, толкова силно, но в тази любов нямаше нито плам, нито сърце. Онази съкрушителна любов, онази безпомощна, мечтателна, възвишена любов си бе отишла. И изведнъж, в тези мигове на… студено възхищение, може би… аз разбрах, че някогашната й власт над мен също си е отишла. Нещо повече, тази власт се е преселила в мен и е станала моя. Аз държах всички карти. И тогава поисках да узная. Не ми стигаше просто да приема случилото се между нас. Исках да знам всичко.

— Защо не ми каза, Карла?

Тя се усмихна тъжно, изпъна крака и зарови босите си стъпала в пясъка. Вперила очи в малките каскади от мек пясък, които се преливаха върху тях, тя заговори с глух, равен тон, все едно диктуваше писмо — или може би си спомняше писмо, което някога ми бе написала и никога не бе ми го изпратила.

— Знаех какво ще ме попиташ и мисля, че затова толкова отлагах да се свържа с теб. Показвах на хората, че съм тук, разпитвах за теб, но до днес не предприех нищо, защото… знаех, че ще ме попиташ.

— Ако това ще те улесни — прекъснах я по-рязко, отколкото възнамерявах, — знам, че ти си запалила двореца на мадам Жу…

— Гани ли ти го каза?

— Гани? Не. Сам се досетих.

— Гани го направи за мен, той го уреди. Тогава беше последният ми разговор с него.

— Последният ми разговор с него беше около час, преди да умре.

— Той разказа ли ти нещо за нея? — попита тя, може би с надеждата, че има неща, които няма да се наложи да ми разказва.

— За мадам Жу? Не. Нищичко не каза.

— Той ми разказа… много неща — въздъхна тя. — Запълни няколко пропуска. Мисля, че точно Гани ме подтикна да мина границата. Той ми каза, че е възложила на Раджан да те следи и че е дръпнала конците на ченгетата да те арестуват само защото Раджан й съобщил, че си спал с мен. Винаги съм я мразила, но това реши всичко. Просто… беше прекалено. Тя нямаше да ми позволи да го имам това време с теб. Нямаше да ми позволи. Затова припомних някои дългове на Гани и той го уреди. Бунтът. Пожарът беше голям. И аз участвах в разпалването му.

Гласът й секна, тя гледаше стъпалата си в пясъка и стисна челюсти. Отразени светлини блестяха в очите й. За миг си представих как са пламтели от огъня тези очи, докато е наблюдавала горящия Дворец.

— Знам и за Щатите — обадих се след малко. — Знам какво се е случило там.

Тя бързо ме погледна и го прочете в очите ми.

— Лиса. — Не отговорих. А после мигновено, по женски се досети за онова, което нямаше как да знае, и се усмихна. — Това е хубаво — Лиса и ти. Ти и Лиса. Много хубаво.

Изражението ми не се промени и усмивката й угасна, когато отново се загледа в пясъка.

— Ти убивал ли си някого, Лин?

— Кога? — Не бях сигурен дали говори за Афганистан, или за по-малката война с Чуха и бандата му.

— Изобщо.

— Не.

— Радвам се — въздъхна тя отново. — Иска ми се…

Тя отново се умълча. Някъде далече зад пустия плаж чувахме звуците на фестивала — радостен гръмогласен смях, който надвикваше врявата на духовия оркестър. Много по-близо до нас музиката на океана струеше по мекия, податлив плаж и палмите над нас трептяха от прохладния ветрец.

— Когато отидох там… Когато влязох в къщата му, в стаята, където стоеше, той ми се усмихна. Всъщност… ми се зарадва. И за частица от секундата размислих и ми се стори, че… всичко е приключило. А после забелязах нещо, там, в средата на усмивката му… нещо мръсно, и… той каза… „Знаех си, че ще дойдеш за още някой ден“… или нещо подобно. И той… той, той започна да се оглежда, сякаш за да се увери, че никой няма да ни завари…

— Спокойно, Карла.

— Когато видя пистолета, стана по-лошо, защото започна… не да ме моли… а да се извинява… и беше съвсем ясно, съвсем ясно, че знае какво ми е сторил… Той знаеше… всичко и колко беше гадно. И това беше още по-лошо. Нямаше много кръв. Аз очаквах да има. Може би е текла по-късно. Останалото не го помня, свестих се чак в самолета, с ръката на Кадер около раменете ми.

Тя замълча. Наведох се да вдигна една конична раковина, чиито спирали се спускаха до остър, счупен връх. Стиснах я в ръка и тя убоде кожата ми, а после я хвърлих върху пясъчните вълни. Когато отново я погледнах, забелязах, че тя се е втренчила в мен и се мръщи.

— Какво искаш? — попита ме прямо.

— Искам да знам защо никога не ми каза за Кадербай.

— Откровено ли да ти го кажа?

— Разбира се.

— Не можех да ти се доверя — заяви тя, отново, без да ме гледа в очите. — Не точно — искам да кажа, че не знаех дали мога да ти имам доверие. Мисля… сега… знам, че от самото начало съм могла да ти се доверя.

— Така. — Зъбите ми се докосваха, устните ми не помръднаха.

— Опитах се да ти кажа. Опитах се да те накарам да останеш с мен в Гоа, знаеш.

— Това щеше да промени нещата — сопнах се, но после въздъхнах също като нея и смекчих тона. — Би могло да промени нещата, ако ми беше казала, че работиш за него… че си ме вербувала за него.

— Когато избягах… Когато заминах за Гоа, ми беше много тежко онова със Сапна… идеята беше моя. Това знаеше ли го?

— Не. Господи, Карла.

Очите й се присвиха, щом забеляза гневното разочарование по лицето ми.

— Не убийствата — обясни тя и доби шокиран вид, когато осъзна, че съм я разбрал погрешно и съм повярвал, че е способна да планира убийствата на Сапна. — Всичко това беше идея на Гани, негова разработка. Трябваше да прекарват разни неща през Бомбай и имаха нужда от помощта на хора, които не искаха да им я дадат. Идеята ми беше да създадем общ враг — Сапна — и да привлечем всички да ни помагат да го победим. Трябваше да се постигне с плакати и графити, и няколко безобидни номера с бомби, сякаш из града се вихри някакъв опасен, харизматичен водач. Но Гани реши, че не е достатъчно страшно. И затова започна с убийствата…

— А ти замина… за Гоа.

— Да. Знаеш ли къде за първи път чух за убийствата… как постъпва Гани с идеята ми? В онова село в небето… на обяда, на който ме заведе. Твоите приятели го обсъждаха. И тогава то страшно ме потресе. Отначало настоявах, опитвах се по някакъв начин да го спра, но беше безнадеждно. А после Кадер ми каза, че си в затвора, но трябвало да останеш там, докато мадам Жу не направи онова, което той искаше от нея. А после… ми възложи да обработя пакистанеца, младия генерал. Той беше мой познат и ме харесваше. И аз… го направих. Обработвах го, докато ти беше вътре, и Кадер получи, каквото искаше. А после просто… се отказах. Беше ми писнало.

— Но се върна при него.

— Опитах се да те накарам да останеш с мен.

— Защо?

— Как така защо?

Тя се навъси, явно подразнена от въпроса.

— Защо искаше да остана с теб?

— Не е ли очевидно?

— Не. Съжалявам. Не е. Обичаше ли ме, Карла? Не питам дали си ме обичала така, както аз те обичах. Питам те… обичаше ли ме изобщо? Обичала ли си ме изобщо, Карла?

— Харесвах те…

— Да.

— Не, вярно е. Харесвах те повече от всички, които познавах. За мен това е много, Лин.

Стиснах челюсти и извърнах глава. Тя изчака, а после заговори пак:

— Не можех да ти кажа за Кадер. Не можех. Щях да се почувствам така, все едно го предавам.

— Да предадеш мен е било друго нещо, предполагам…

— Майната му, Лин, не беше така. Ако беше останал с мен, и двамата щяхме да се махнем от онзи свят, но дори и тогава не можех да ти кажа. Карай да върви, няма значение. Ти не пожела да останеш и мислех, че никога повече няма да те видя. А после получих съобщение от Кадер, че си в заведението на Гупта и се самоубиваш с дрога и че има нужда от моята помощ да те измъкнем оттам. И така пак се забърках с всичко. Така се върнах при него.

— Просто не разбирам, Карла.

— Какво не разбираш?

— Колко време си работила за него и Гани преди тази история със Сапна?

— Около четири години.

— Значи сигурно си видяла още сума ти неща… Трябва поне да си чувала за тях, най-малкото. Ти си работила за Бомбайската мафия, мамка му, или за някой проклет неин клон. Работила си за един от най-големите гангстери в Бомбай, също като мен. Знаела си, че те убиват хора, преди Гани да откачи с тая банда на Сапна. Защо… след всичко това изведнъж се уплаши от историята със Сапна? Не разбирам.

Тя ме гледаше втренчено. Беше достатъчно умна и разбираше, че въпросите ми са ответен удар, но очите й ми казваха, че тя вижда и нещо повече. Въпреки че се мъчех да го скрия, знаех, че е уловила скептицизма в тона ми, преплетен с язвително, основателно неодобрение. Когато млъкнах, тя си пое дъх и като че се готвеше да заговори, но се отказа, сякаш премисляше отново какво да каже.

— Мислиш, че съм ги напуснала… — подзе най-сетне с малка бръчка на изненада на челото — и съм заминала за Гоа, защото съм искала да бъда… какво… опростена за стореното? Или за онова, в което съм участвала? Това ли е?

— Така ли беше?

— Не. Исках да бъда опростена и още го искам, но не заради това. Напуснах ги, защото убийствата на Сапна не предизвикваха у мен никакви чувства. Бях потресена… и… отначало направо откачих, че Гани толкова е изкривил идеята. И това не ми хареса. Смятах, че е тъпо. Смятах го за ненужно и че ще вкара всички ни в ненужни неприятности. Опитах да разубедя Кадербай. Опитах се да ги накарам да спрат. Но не чувствах нищо, дори и когато убиха Маджид. В известен смисъл той беше най-добрият от тях. Но когато умря, не почувствах нищо. И не се разчувствах, дори мъничко, когато Кадер ми каза, че трябва да те остави в затвора да те пребиват. Харесвах те повече, отколкото всеки друг, но нито ми стана тъжно, нито ми дожаля. Разбирах го — какво трябва да се случи и това, че се случва точно на теб, е просто лош късмет. Но не чувствах нищо. И тогава го проумях… Тогава разбрах, че трябва да се махна.

— Ами Гоа? Не можеш да ми кажеш, че и това е било нищо.

— Не. Когато ти дойде в Гоа и ме намери, както знаех, че ще се случи, беше… доста хубаво. Започнах да си мисля: „Ето това ми харесва… Това е, за което говорят…“ Но ти не пожела да останеш. Трябваше да се върнеш… при него… и аз знаех, че той те иска, може би дори има нужда от теб. А не можех да ти кажа какво знам за него, защото му бях задължена и не бях сигурна дали мога да ти се доверя. И те оставих да си тръгнеш. И когато замина, не почувствах нищо. Нищичко. Не исках да бъда опростена за делата ми. Исках да ми се прости… и все още го искам, и точно затова отивам при Халед и Идрис… че не съжалявам за нищо, което се случи, ни най-малко. Вътрешно съм студена, Лин. Харесвам хора, харесвам неща, но не обичам нито едно от тях, дори и себе си, не ме е грижа за нищо. И знаеш ли, странното е, че всъщност не ми се иска да ме е грижа.

И ето, аз вече знаех всичко — цялата истина и всички подробности, които имах нужда да знам от онзи ден в планината, сред смразяващия сняг, когато Кадер ми разказа за нея. Сигурно съм очаквал да се почувствам… удовлетворен, може би, и отмъстен, като я принудя да ми разкаже какво е сторила и защо го е сторила. Сигурно съм се надявал, че като просто изслушам разказа й, той ще ме освободи и ще ме утеши. Но не беше така. Чувствах се изпразнен, изпълваше ме празнотата, която е тъжна, но не и скръбна, жалееща, но — не сломена, и някак увредена, но това само я прави по-чиста и по-ясна. И тогава осъзнах каква е тя, тази празнота — тя си има име, дума, която използваме често, без да разбираме каква вселена от покой е побрана в нея. Тази дума е свобода.

— Доколкото това има значение — казах и посегнах да я погаля по бузата, — аз ти прощавам, Карла. Прощавам ти и те обичам, и винаги ще те обичам.

Устните ни се срещнаха като вълни, които се надигат и сливат стихиите на бурни морета. Сякаш пропадах — свободен, най-сетне откъснат от любовта, която се бе разтворила като лотос в мен. И заедно пропаднахме по цялата дължина на черната й коса до все още топлия пясък в корубата на потъналата лодка.

Щом устните ни се откъснаха, звездите се втурнаха през тази целувка и се изсипаха в морскозелените й очи. Извечен копнеж струеше от тях към моите. Извечна страст изтече от моите сиви очи в нейните. Цялата жажда, цялото плътско и измъчено от надежди копнение се преливаше от очи в очи — мигът на срещата ни, веселите остроумия в „При Леополд“, Стоящите Баба, Селото в небето, холерата, пълчищата плъхове, тайните, които тя ми шепнеше, преди да се унесе в тежък сън, пеещата лодка, която плаваше по водите на наводнението под „Портата“, бурята, когато се любихме за първи път, радостта и самотата в Гоа и нашата любов, хвърляща отразени сенки по стъклото в последната нощ преди войната.

И нямаше повече думи. Нямаше повече остроумия, докато я изпращах до паркиралото наблизо такси. Целунах я отново — дълга целувка за сбогом. Тя ми се усмихна. Това беше добра усмивка, красива усмивка, почти най-прекрасната нейна усмивка. Гледах как червените стопове на таксито се замъгляват и размиват, и най-сетне изчезват в далечния мрак.

Останал сам на странно притихналата улица, аз се запътих към бордея на Прабакер — винаги го наричах в мислите си бордея на Прабакер и все още го наричам — за да си прибера мотора. Сянката ми се въртеше под всяка улична лампа, влачеше се неохотно подире ми, а после се втурваше напред. Песните на океана заглъхнаха. Пътят пресичаше ширналия се бряг към големите улици с три платна на новия полуостров, отвоюван от морето, камък върху камък, споени с хоросан, край неспирно растящия островен град.

Празнични звуци заливаха пътя от всички околни улици. Фестивалът беше свършил и хората се завръщаха по домовете си. Дръзки момчета на колела се стрелкаха между минувачите с шеметна скорост, но без да закачат дори нечий ръкав. Невъзможно красиви момичета в яркоцветни нови сарита се промъкваха между погледите на младежите, напоили ризите и кожата си с аромата на сапун със сандалово дърво. Деца спяха на раменете на татковците си и отпуснатите им ръце и крака висяха надолу като простряно мокро пране. Някой запя любовна песен и десетина гласа започнаха да отпяват след всеки стих. Всички мъже и жени, които се прибираха в своята колиба в бордея или в хубавия си апартамент, се усмихваха, заслушани в романтичните глупави думи.

Тримата пеещи младежи до мен забелязаха усмивката ми и повдигнаха въпросително длани. Вдигнах ръце във въздуха и запях припева заедно с тях — за тяхно учудване, че го знам. После непознатите ръце ме обгърнаха и понесоха свързаните ни от песента души към несъкрушимите съборетини на бордея. „Всеки на този свят е бил индиец в поне един предишен живот“. И когато се сетих за нея, се засмях.

Не знаех какво ще правя. Първото беше ясно — имах дълг към якия афганец, Назир. Веднъж, когато му говорех за вината, която продължавах да изпитвам за смъртта на Кадер, той ми каза: „Добра пушка, добър кон, добър приятел, добра битка — ти сещаш се за по-добър начин Великия Хан, той да умре?“ И мъничка частица от това чувство я имаше и в мен. По някакъв начин беше справедливо — макар и да не можех да го обясня дори на себе си — и ми подобаваше да рискувам живота си в компанията на добри приятели на важна мисия.

А имаше и още толкова много, което трябваше да науча, толкова много, на което искаше да ме научи Кадербай. Знаех, че учителят му по физика, мъжът, за когото ми разказа в Афганистан, беше в Бомбай. А другият му учител, Идрис — във Варанаси. Ако успеех да се върна в Бомбай след мисията на Назир в Шри Ланка, имаше цял свят от знания, който чакаше да го открия и да му се насладя.

Междувременно в града мястото ми в Съвета на Санджай беше подсигурено. Там имаше работа и пари, и малко власт. За известно време братството щеше да ме опази от дългата ръка на австралийския закон. Имах приятели в Съвета и в „При Леополд“, и в бордея. И, да, може би имаше дори шанс за любов.

Подминах мотора и продължих пеша към бордея. Не знаех защо. Следвах инстинкт, а може би ме теглеше кръглата Луна. Тесните улички, тези лъкатушни алеи на борбата и мечтите ми бяха толкова познати и така уютни и сигурни, че се чудех как съм могъл да се страхувам някога. Скитах без цел и посока, вървях от усмивка към усмивка, когато мъжете, жените и децата, моите бивши пациенти и съседи поглеждаха и ме виждаха да минавам. Вървях през мъгли от аромати на гозби и сапуни за баня, на обор и керосинови лампи, на ливан и сандалово дърво, струящи от хиляди малки храмове в хиляди малки домове.

На ъгъла на една от пътеките се сблъсках с един мъж и щом вдигнахме лица, за да се извиним един на друг, в същия миг се познахме. Беше Мукеш, младият крадец, който ми помагаше в килиите в „Колаба“ и в затвора „Артър Роуд“, човекът, когото бях настоял да освободят, когато Викрам плати да ме пуснат.

— Линбаба! — извика той и ме награби за раменете. — Колко се радвам да те видя! Арей! Какво става?

— Просто наминах — засмях се и аз. — А ти какво правиш тук? Чудесно изглеждаш! Как си, по дяволите?

— Няма проблеми, баба! Билкул фит, хаин! Съвсем здрав съм!

— Ял ли си? Един чай ще пиеш ли?

— Не, благодаря, баба. Закъснявам за среща.

— Ачча? — измърморих. Така ли?

Той се наведе към мен и зашепна:

— Това е тайна, но на тебе знам, че мога да ти се доверя, Линбаба. Имаме среща с онези, дето са със Сапна, цар на крадците.

— Какво?

— Да — прошепна той. — Тия хора, те наистина го познават тоя Сапна. Говорят с него почти всеки ден.

— Не може да бъде — казах.

— О, да, Линбаба. Те са му приятели. А ние стягаме войска, войската на бедняците. Ще ги научим тия мюсюлмани кой е истинският шеф тук, в Махаращра! Тоя Сапна, той убил мафиотския бос Абдул Гани в собствения му дом и пръснал парчетата от тялото му из цялата къща! И мюсюлманите след това почват да се учат да се страхуват от нас. Трябва да вървя. Няма да мине много време и ще ни видиш, нали така? Довиждане, Линбаба!

И той хукна по пътеките. Обърнах се, продължих без усмивка и изведнъж ме обзе безпокойство и яд, и безнадеждност. И тогава, както винаги, градът, Бомбай, моят Мумбай, ме издигна на широкия си гръб, чиято вечност вдъхваше сили. Пред мен изникна тълпа вярващи, струпали се пред голямата нова колиба на Сините сестри. Мъже и жени стояха най-отзад, а други седяха или коленичеха в осветения от меко сияние полукръг пред прага. И там, на вратата, в ореола на лампите, обвити в струите на син дим от благовония, стояха самите сини сестри. Лъчезарни. Ведри. Създания, излъчващи такова сияйно състрадание, такъв върховен покой, че в моята сломена душа на изгнаник аз се заклех да ги обикна така, както ги обикваше всеки зърнал ги мъж и жена.

В този момент усетих как някой ме дърпа за ръкава, обърнах се и видях призрака на една гигантска усмивка и дребосък, прикрепен към нея. Призракът ме дърпаше, щастливо ухилен. Протегнах ръце и го притиснах в прегръдка, а после бързо се наведох и докоснах нозете му — традиционният поздрав за баща или майка. Беше Кишан, бащата на Прабакер. Каза, че дошли в града за празника с Рухмабай, майката на Прабакер, и вдовицата му Парвати.

— Шантарам! — смъмри ме той, когато му заговорих на хинди. — Да не би да си забравил своя прекрасен марати?

— Извинявай, татко! — засмях се аз и продължих на марати. — Толкова се радвам да те видя! Къде е Рухмабай?

— Ела! — той ме хвана за ръка, все едно бях дете, и ме поведе през бордея.

Стигнахме няколкото колиби, между които и моята, струпани около чайната на Кумар, близо до полумесеца на морския бряг. Джони Пурата беше там заедно с Джитендра, Касим Али Хюсеин и Мария, жената на Джозеф.

— Тъкмо говорехме за теб! — провикна се Джони, след като се ръкувахме и се поздравихме. — Тъкмо си говорехме, че колибата ти пак е празна, и си спомнихме пожара тогава, първия ти ден тук. Голям беше, на?

— Беше — промълвих. Сетих се за Раджу и за останалите, загинали в този пожар.

— Е, Шантарам — сгълча ме един глас зад гърба ми на марати, — вече си такъв големец, че не щеш да говориш с простата си селска майка ли?

Завъртях се и видях застаналата наблизо Рухмабай. Наведох се да докосна нозете й, но тя ме спря и допря длани за поздрав. Изглеждаше по-тъжна и по-стара с меката си нежна усмивка, а скръбта беше прошарила силно черната грива на косите й. Но косата израстваше. Дългата коса, която бях видял да пада като умираща сянка, израстваше отново и в гъстите бухнали коси имаше жива надежда.

После тя насочи погледа ми към застаналата до нея жена в бели вдовишки дрехи. Беше Парвати, а до нея стоеше дете. Син. Той се държеше за полите на сарито й. Поздравих я, а после се наведох към момчето, погледнах го в очите и така се смаях, че ченето ми увисна. Обърнах се към възрастните и всички те се усмихнаха и заклатиха глави в отговор, защото детето приличаше досущ на Прабакер. Не просто му приличаше — момчето беше точно копие на човека, когото всички ние обичахме повече от всеки друг, когото познавахме. И когато то ми се усмихна, усмивката, която видях на идеално кръглото му личице, беше неговата — широката усмивка на Прабакер, побираща целия свят.

— Баби диджийе? — попитах. Може ли да го прегърна?

Парвати кимна. Протегнах ръце към него и то дойде при мен без никакви възражения.

— Как се казва? — попитах аз, докато го дундурках на хълбока си и го гледах как се усмихва.

— Прабу — отвърна Парвати. — Нарекохме го Прабакер.

— О, Прабу! Дай целувка на чичо Шантарам! — нареди Рухмабай.

Момченцето ме целуна бързо по бузата, а после обви врата ми с малките си ръчички и ме стисна буйно и силно. Прегърнах го и аз и го притиснах до сърцето си.

— Знаеш ли, Шанту — Кишан поглади издутото си шкембе и се усмихна така, че изпълни света, — твоята къща е празна. Всички сме тук. Можеш да останеш с нас тази вечер. Можеш да спиш тук.

— Помисли си сериозно, Лин — усмихнато ме предупреди Джони Пурата. Пълната Луна се отразяваше в очите му и на нейната светлина яките му бели зъби приличаха на перли. — Ако останеш, ще се разчуе. Първо, тази вечер ще се празнува, а после, като се събудиш, пред колибата ти ще чака дълга-предълга опашка от пациенти, йаар.

Подадох момчето на Парвати, избърсах с длан лицето си и пригладих косата си. Гледах хората, заслушан в дишащата пулсираща, смееща се и боричкаща се музика на бордея навсякъде около мен, и си спомних един от любимите изрази на Кадербай. „Всеки удар на човешкото сърце е цяла вселена от възможности“ — често повтаряше той. Стори ми се, че най-сетне съм разбрал какво е искал да каже с това. Опитваше се да ми обясни, че всяка човешка воля притежава силата да преобрази съдбата си. Винаги съм си мислел, че съдбата е нещо неизменимо, отредено за всеки от нас още при раждането му, и вечно като пътя на звездите. Но внезапно осъзнах, че животът е много по-странен и много по-красив. Истината е, че в каквато и игра да попаднеш, какъвто и да е късметът ти, добър или лош, ти можеш напълно да промениш живота си с една-едничка мисъл, с една-едничка проява на обич.

— Ами, отвикнал съм да спя на земята — усмихнах се на Рухмабай.

— Можеш да спиш на мойто легло — предложи ми Кишан.

— О, не, недей! — протестирах.

— О, да, настоявам! — и той изкара походното си легло и го пренесе в колибата ми, а Джитендра и останалите се скупчиха около мен, притиснаха ме, накараха ме да се подчиня и виковете и смехът ни се понесоха към разтварящата времето морска всевечност.

Защото точно това правим. Правим крачка с единия крак, после с другия. Отново вдигаме очи към ръмженето и усмивката на света.

Мислим. Действаме. Чувстваме. Вливаме своя малък принос в талазите на доброто и злото, които ту заливат света, ту се оттеглят. Влачим сянката на кръста си с надеждата да преживеем още една нощ. Изтласкваме своите храбри души към обещанията на новия ден. С любов — страстното дирене на истина, по-различна от нашата. С копнеж — чистата и неизразима жажда за спасение. Докато съдбата чака, ние продължаваме да живеем. Бог да ни е на помощ. Да ни прости Господ. Живеем.