Парите вонят. Пачка нови пари мирише на мастило, киселина и белина като стаята за вземане на отпечатъци в полицейски участък. Старите пари, напоени с надежда и копнеж, миришат на старо, на изсушени цветя, стояли твърде дълго между страниците на евтин роман. Когато струпаш много пари в една стая, и нови, и стари — милиони рупии, преброени два пъти и привързани в пачки с ластици — те вонят. „Аз обичам парите — каза ми веднъж Дидие, — но мразя миризмата им. Колкото повече щастие ми дават, толкова по-старателно после трябва да мия ръцете си“. Бях наясно за какво говори. В кантората на мафиотския чейндж, задушна дупка в квартал „Форт“, където светлината беше толкова ярка, че можеше да различиш и най-добрия фалшификат, а вентилаторите на тавана никога не се въртяха толкова бързо, че да вдигнат някоя заблудена банкнота от масите за броене, парите миришеха на потта и калта по ботушите на гробар.

Седмици след срещата с Модена аз се измъкнах през вратата на кантората на Раджубай, сбутах гундите — това беше грубичка, детинска игра, която всички обичахме — и вдъхнах свежия въздух на стълбището. Един глас ме повика по име и аз се заковах на третото стъпало с ръка на перилата. Погледнах нагоре и видях Раджубай да наднича през вратата. Нисичкият дебел и плешив валутен контрольор на Съвета на Кадеровата… не, на Салмановата мафия беше облечен както винаги с дхоти и бял потник. Знаех, че наднича, защото никога не излизаше от стаята, преди да я запечата малко преди полунощ, всяка нощ. Когато имаше нужда да се облекчи, използваше лична тоалетна, оборудвана с огледално стъкло, за да може да наблюдава стаята. Беше отдаден на счетоводството, беше най-добрият счетоводител в мафията, но не само професионалните задължения привързваха Раджубай към счетоводните таблици. Извън оживената кантора той беше намусен, подозрителен и странно отнесен човек. В кантората бе някак си по-цялостен и далеч по-самоуверен. Сякаш бе свързан с някаква духовна сила — докато част от тялото му все още беше в стаята, той продължаваше да е свързан с енергията, със силата, с парите.

— Линбаба! — извика ми той от вратата, която скриваше долната част на тялото му. — Не забравяй за сватбата! Нали ще дойдеш?

— Разбира се — усмихнах му се и аз. — Ще дойда!

Прескочих набързо трите етажа надолу, като подкачах и разбутвах гундите на всеки етаж, и изскочих покрай охраната на входа. В края на улицата откликнах на усмивките на още двама пазачи. С някои изключения бях симпатичен на повечето млади гангстери от мафията. Не бях единственият чужденец, работещ с Бомбайската мафия — в Съвета на Бандра имаше един ирландски гангстер, един американец на свободна практика, който градеше име в големите сделки с дрога, един холандец, който работеше с една банда в Кар, и още няколко мъже из целия град, но аз бях единственият гора в Съвета На Салман. Аз бях техният чужденец. Годините, когато индийската гордост покълваше като млади лози на обгорената постколониална почва, бяха последните години, когато да си чужденец, да си британец или да приличаш на британец и да говориш като британец беше достатъчно, за да печелиш сърцата и заинтригуваш умовете.

Поканата на Раджубай за сватбата на дъщеря му беше важна — това означаваше, че ме приемат като свой. Месеци наред работех със Салман, Санджай, Фарид, Раджубай и останалите от Съвета. Работата ми в паспортния отдел носеше почти толкова пари, колкото цялата търговия с валута. Моите собствени улични свръзки влагаха големи суми в злато, стоки и обмен на валута. Тренирах през ден в боксовата зала заедно със Салман Мустаан и Абдула Тахери. Използвах приятелството си с Хасаан Обикуа и създадох нов съюз с неговите хора в черното гето. Това беше полезна връзка, която ни осигури нови хора, пари и пазари. По молба на Назир се бях включил в делегацията, сключила договор за оръжия с афганските изгнаници в града — сделка, която осигуряваше постоянен приток на оръжия за Съвета на Салман от полуавтономните племенни области по границата между Афганистан и Пакистан. Имах дружбата им, имах уважението им, имах повече пари, отколкото можех да похарча, но чак когато Раджубай ме покани на сватбата на дъщеря му разбрах, че наистина са ме приели. Той беше един от старейшините в Съвета на Салман и неговата покана беше потвърждението, че съм приет във вътрешния доверен, задушевен кръг. Можеш да работиш с мафията, да вършиш работа, която печели високо признание, но ти не си един от тях, докато не те поканят у дома да целунеш дечицата.

Пресякох невидимата граница на квартал „Форт“ и тръгнах към фонтан „Флора“. Едно скитащо такси забави ход покрай мен и шофьорът ме подкани с агресивни жестове да се кача. Отпратих го. Той не предполагаше, че говоря хинди, подкара до мен със скоростта на охлюв и се наведе през прозореца да ми поговори.

— Хей, копеленце бяло, не виждаш ли, че таксито е празно? К’ви ги вършиш, мааш в жегата следобед като нечий загубен бял пръч?

— Кай пайджей тум? — попитах грубо на марати. К’во искаш, бе?

— Кай паджей? — повтори той, шашардисан, че говоря на марати.

— Какъв ти е проблемът? — попитах аз на грубия диалект на марати от бомбайските сокаци. — Марати не разбираш ли? Това е нашият Бомбай и Бомбай е наш. Ако не говориш марати, чий го дириш в Бомбай? Да нямаш мозък на пръч в копелдашкия череп?

— Арей! — ухили се той и мина на английски. — Баба, ти говориш на марати?

— Гора чиерра, кала маан — отговорих, като описах кръг около главата и около сърцето си. Бяло лице, черно сърце. После минах на хинди, като използвах най-учтивата форма на обръщение, за да го предразположа. — Външно съм бял, братко, но отвътре съм пълен индустанец. Разхождам се да минава времето. Защо не потърсиш истински туристи и не оставиш на мира клетите индийски смотаняци като мен, на!

Той се засмя на глас, подаде ми ръка през предното стъкло, стисна учтиво моята и даде газ.

Продължих да вървя, като заобиколих гъмжащите от хора тротоари и поех по платното покрай преминаващите коли. Вдишвах града дълбоко и най-после мирисът му прогони вонята на кантората от ноздрите ми. Вървях към „Колаба“, към „При Леополд“, където имах среща с Дидие. Исках да се разходя, защото се радвах, че се намирам отново в най-любимата си част на града. Работата за мафията на Салман ме отнасяше във всички далечни предградия на големия град и имах много любими места — от „Махалаксми“ до „Малад“, от „Котън Грийн“ до „Тана“, от „Санта Крус“ и „Андхери“ до Езерната област по пътя за Филмовия град. Но истинското седалище на властта на Съвета беше дългият полуостров, който започваше от острия завой на Крайбрежния булевард и следваше ятагановата извивка на брега чак до Световния търговски център. И там, сред тези богати улици, винаги само на няколко автобусни спирки от морето, аз бях отдал сърцето си на града и се бях научил да го обичам.

На улицата беше горещо, толкова горещо, че изпепеляваше всички мисли от разтревожените души, освен най-съкровените. Като всеки втори бомбаец, всеки втори мумбайкер, се бях разхождал хиляда пъти от фонтан „Флора“ до „Козуей“ и също като тях знаех къде по пътя да открия хладен ветрец и освежителна сянка. Косата, лицето и ризата ми подгизваха след няколко секунди на Слънце — кръщението при всяка дневна разходка — а после се охлаждаха и изсъхваха пак само за минута под ветровитите сенки.

Докато вървях между колите и гъмжилото, излязло на пазар, мислех за бъдещето. Парадоксално и дори извратено, тъкмо когато ме приеха в тайното сърце на Бомбай, чувствах мощен подтик да си тръгна оттук. Разбирах двете сили, колкото и несъвместими да ми изглеждаха. Толкова много от всичко, което обичах в Бомбай, се таеше в сърцата, мислите и думите на някои хора — Карла, Прабакер, Кадербай и Халед Ансари. Всички тях вече ги нямаше, по един или друг начин, ала те постоянно и меланхолично присъстваха на всяка улица, във всяко светилище, на всяка крайбрежна ивица, която обичах в този град. Но имаше и нови извори на обич и вдъхновение, нови начала, които се издигаха над угарите на загубата и разочарованието. Положението ми в Съвета на Салмановата мафия беше безспорно. Разкриваха се възможности за бизнес в боливудската киноиндустрия и новите области на телевизията и мултимедията; получавах предложения за работа през седмица. Имах хубав апартамент с изглед към джамията „Хаджи Али“ и много пари. И нощ след нощ все повече се сближавах с Лиса Картър и все повече се привързвах към нея.

Тъгата, която витаеше във всичките ми любими места, настояваше да напусна града, а новата обич и признание ме притегляха към сърцето му. И докато вървях по този дълъг кръщелен път от „Флора“ до „Козуей“, не можех да реша накъде да скоча. Нямаше значение колко често и колко задълбочено мислех за борбите от миналото и за мъката и обещанията на настоящето — не можех да направя този скок на увереността, на доверието или на вярата в бъдещето. Нещо липсваше — някакво изчисление, някакво доказателство за изместения паралаксов поглед към живота ми, който би ми изяснил всичко. Бях сигурен в това, но не знаех какво липсва. И затова вървях между безумния поток от коли, велосипеди, автобуси, камиони, двуколки и шляещи се туристи и купувачи, оставяйки мислите си на самотек в жегата и по улицата.

— Лин! — провикна се Дидие, когато влязох през широката арка и тръгнах към дългия сал от няколко съединени маси, на който седеше. — Направо от тренировка, а?

— Не, разхождах се. Мислех. По-скоро тренировка за ума… и може би за душата.

— Не се страхувай! — заповяда той и махна на келнера. — Всеки ден от всяка седмица лекувам тая болест. Или най-малкото всяка нощ. Артуро, направи му място. Премести се малко, нека той седне до мен.

Артуро, млад италианец, криещ се в Бомбай заради някакъв проблем с полицията в Неапол, който така и не разкри, бе новата страст на Дидие. Беше нисък и слабичък мъж с кукленско лице, за което много момичета биха му завидели. Говореше много слабо английски и реагираше на всяко обръщение, дори и на най-дружелюбното, с едно и също сприхаво и кисело потреперване. Вследствие на това много от приятелите на Дидие не му обръщаха внимание и наум даваха на тази връзка от няколко седмици най-много до няколко месеца.

— Изпусна Карла за малко — съобщи ми Дидие по-тихо, след като се ръкувахме. — Ще й бъде тъжно. Тя искаше…

— Знам — усмихнах се. — Искала е да ме види.

Донесоха питиетата и Дидие чукна чашата си в моята. Отпих и я оставих на масата до неговата.

На дългата маса седяха няколко души кинаджии, които работеха с Лиса Картър, заедно с още няколко от пресгрупата на Кавита Сингх. До Дидие бяха Викрам и Лети, по-здрави и по-щастливи отвсякога. Бяха си купили нов апартамент в сърцето на „Колаба“, близо до пазара, само преди няколко месеца. Изплащането му беше стопило спестяванията им и ги бе принудило да искат заем от родителите на Викрам, но беше доказателство за вярата им един в друг и в бъдещето на техния процъфтяващ филмов бизнес. Все още се вълнуваха от промяната.

Викрам ме поздрави сърдечно, стана от стола и ме прегърна. Каубойските му дрехи бяха изчезнали една по една под влиянието на Лети и на собствения му по-зрял вкус. От костюма на Клинт Истууд бяха останали само сребърният колан и черните каубойски ботуши. Любимата му шапка, от която се отказа с огромно неудоволствие, когато все по-често започна да му се налага да посещава заседателните зали на големи компании, отколкото бърлогата на каскадьорите, висеше на една закачалка в апартамента ми. Тя беше едно от безценните ми съкровища.

Когато се наведох да целуна Лети, тя ме хвана за ризата, придърпа ме и ми прошепна на ухо:

— Не губи самообладание, момко — произнесе тя загадъчно. — Не губи самообладание.

До Лети седяха кинопродуцентите Клиф де Суза и Чандра Мехта. Както се случва понякога между близки приятели, Клиф и Чандра с времето сякаш си бяха прелели телесно вещество — Клиф беше поотслабнал и беше станал по-кокалест, а Чандра беше наддал почти в идеална пропорция. Но колкото повече се различаваха физически, толкова повече започваха да си приличат в други отношения. Всъщност близките колеги, които често работеха и се забавляваха заедно по четирийсет часа без прекъсване, използваха толкова много еднакви жестове, изражения и фрази, че на снимачните площадки ги знаеха като Дебелия чичо и Кльощавия чичо.

Те ми подадоха ръце еднакво въодушевено, въпреки че всеки се радваше да ме види по свои причини. Клиф де Суза се беше влюбил страстно в Кавита Сингх, откакто ги запознах, и се надяваше да й повлияя в негова полза. Аз я познавах от много по-дълго време и бях наясно, че никаква сила не можеше да повлияе на Кавита за нищо, което не съвпада напълно с желанията й. Но тя като че не беше съвсем безразлична към него, а и доста неща ги свързваха. И двамата гонеха трийсетте и не бяха семейни — толкова необичаен статут за горните слоеве на средната класа по онова време, че семействата им страдаха на всеки празник и фестивал. И двамата бяха професионалисти от медиите, които се гордееха със своята независимост и артистичност. Един и същи инстинкт ръководеше и двамата — търпението да издирят и да изследват внимателно всяка гледна точка във всеки очевиден сблъсък на интереси. И двамата бяха привлекателни. Стройната фигура и опасно изкусителни очи на Кавита изглеждаха идеалното допълнение към длъгнестото и ъгловато тяло на Клиф и момчешката му простодушна извъртяна на една страна усмивка.

От своя страна, тъй като ги харесвах и двамата, нямах причини да се противопоставям на желанието му да се проявя като сватовник. Пред хора се стараех да покажа, че харесвам Клиф де Суза, а на четири очи дискретно го хвалех пред нея винаги, когато изникнеше възможност. Те имаха шанс, добър шанс, както ми се струваше, и моето сърце изпращаше в очите ми падаща звезда с пожелание да се съберат.

От друга страна, Чандра Мехта се радваше да ме види, защото бях най-близката му връзка с черните пари на Съвета на Салмановата мафия и единствената, която би могъл да нарече „приятелска“. Също като Кадер, и Салман Мустаан виждаше голямо предимство във връзките с бомбайския филмов свят, осигурени от Чандра Мехта. Новите правила на федерално и държавно ниво бяха затегнали притока на капитали и прането на черни пари беше станало още по-трудно. По много причини, сред които неустоимият блясък на индустрията беше далеч не най-маловажната, политиците бяха освободили филмовия бизнес от голяма част от контрола на парите и инвестициите. Това бяха години на бум в икономиката и боливудските филми изживяваха ренесанс на стила и самоувереността. Те ставаха все по-мащабни и все по-хубави и започваха да излизат на големия световен пазар. Но с нарастването на бюджета на успешните филми продуцентите изцеждаха традиционните източници на приходи. Сблъсъкът на интереси вкара немалко продуценти и продуцентски къщи в странни сизигии^[1] с гангстерите — филмите за мафиотите гунди бяха финансирани от мафията, а печалбите от кинохитовете за наемни убийци отиваха за нови престъпления и истински нападения над истински хора, които на свой ред ставаха теми за сценарии и нови филми, отново финансирани с мафиотски пари.

И аз играех своята роля, така да се каже, на свръзка между Чандра Мехта и Салман Мустаан. Връзката беше доходна. Съветът на Салман влагаше кророве, а всеки крор беше равен на десет милиона рупии, в „Мехта-де Суза Продакшънс“ и получаваше чиста печалба, на която не можеха да й се хванат дирите. Онзи пръв контакт с Чандра Мехта, когато поиска да му намеря няколко хиляди американски долара на черно, беше прераснал в дебела връзка, на която пълничкият продуцент не можеше да устои и не можеше да откаже. Той беше богат и забогатяваше все повече. Но мъжете, които наливаха богатства в неговата компания, го плашеха, а на всяка среща с тях той надушваше недоверието им. Затова, когато пътищата ни се пресичаха, Чандра Мехта неизменно ми се усмихваше, радваше ми се и се опитваше да ме вкопчи по-здраво в треперливата хватка на приятелството си.

Нямах възражения. Харесвах Чандра Мехта, харесвах и боливудските филми и му позволявах да ме дърпа към тревожния богаташки свят на приятелството му.

До него на масата седеше Лиса Картър. Гъстата й руса коса беше израсла доста и вече падаше около овалната камея на лицето й. Сините й очи бяха ясни и в тях блестеше страст. Беше помургавяла и съвсем здрава. Дори беше понапълняла — нещо, за което тя се порицаваше, но аз и всички останали мъже на хоризонта намирахме за възхитително. Имаше нещо ново, съвсем различно в държанието й — една топла и спокойна мекота в усмивката, сърдечен смях, който спечелваше и смеха на другите, и лекота на духа, която търсеше и често намираше най-доброто в хората, които срещаше. Седмици и месеци наред наблюдавах как тези промени в нея се развиват и затвърждават, и отначало мислех, че са породени от моята обич. Въпреки че не се бяхме обявили официално за двойка — тя продължаваше да живее в своя апартамент, а аз — в своя, ние бяхме любовници и много повече от приятели. След време осъзнах, че промените не се дължат на мен, а на самата нея. След време започнах да прозирам колко дълбок е кладенецът на любовта й и колко много щастието и увереността и зависят от излизането на тази любов на светло и споделянето й. А нейната любов беше прекрасна. Тя бе безоблачно небе, което Лиса разпръскваше с тези нейни очи, и лятна утрин в усмивката й.

Поздравих я и тя ме целуна по бузата. Целунах я и аз и когато се отдръпнах, се запитах защо малка загрижена бръчка проряза челото й и се спусна в очите и с цвят на синчец.

До нея на дългата маса седяха журналистите Дилип и Ануар. Те бяха млади, завършили колеж само преди няколко години и още учеха занаята в анонимните подземия на бомбайския ежедневник „Пладне“. Нощем заедно с Дидие и малкия му двор обсъждаха големите новини на деня все едно играеха ключови роли в сензациите или собствените им инстинкти ги бяха извели до изхода на разследването. Възбудата, ентусиазмът, амбициите и безграничната им надежда за бъдещето толкова възхищаваха всички от компанията в „При Леополд“, че Кавита и Дидие се чувстваха длъжни понякога да откликват с хапливи забележки. Дилип и Ануар го понасяха добре, смееха се и често отговаряха подобаващо, докато цялата група не започнеше да вика и да удря по масата от удоволствие.

Дилип беше висок, светъл пенджабец с бадемови очи. Ануар, трето поколение бомбаец, беше по-ниският, по-тъмният и по-сериозният от двамата. „Свежа кръв“ — каза ми Лети с усмивка няколко дни преди този следобед. Някога беше използвала същата фраза и за мен, скоро след пристигането ми в Бомбай. И докато обикалях масата и гледах как двамата младежи разговарят толкова пламенно и целенасочено, ми хрумна, че някога, преди хероина и престъпленията, и аз живях като тях. Някога и аз бях щастлив, здрав и пълен с надежди. И се зарадвах, че ги познавам и знам, че те са част от забавленията и обещанията на компанията от „При Леополд“. Там те бяха на правилното място и също толкова правилно беше, че Маурицио го няма, че Ула и Модена ги няма и че мен също един ден няма да ме има.

Аз също стиснах сърдечно ръцете им и минах към седящата до тях Кавита Сингх. Кавита стана да ме прегърне — нежната близка прегръдка на жена към мъж, за когото тя знае, че може да му има доверие, или когато е сигурна, че сърцето й принадлежи на друг. Между чужденци подобна прегръдка бе рядкост, а когато те прегръща индийка, за мен тя съдържа неповторима интимност. И беше важна. Живеех в града от години, можех да се обясня на марати, хинди и урду; можех да седна с гангстери, обитатели на бордеи и боливудски актьори и да се ползвам с добрата им воля, а понякога и с уважението им. Но малко неща ме караха да се чувствам така приет във всички индийски светове на Бомбай, както нежната прегръдка на Кавита Сингх.

Никога не й признах какво означава за мен нейното нежно и необикновено приемане. Толкова много, твърде много от добрите ми чувства през годините на изгнание бяха заключени в килията на сърцето ми — с високите стени от страх, малките прозорчета с решетки на надеждата, твърдия нар на срама. Сега говоря на глас. Знам, че когато мигът на обич и откровеност дойде, трябва да го грабнеш и да говориш, защото може никога да не се повтори. А неогласени, неподвижни, неизживени в сърдечните ни признания, тези истински чувства повяхват и се разпадат в ръката на спомена, която посяга към тях, когато вече е късно.

Тогава, докато сивкаво-розовият воал на вечерта бавно похлупваше следобеда, аз не казах нищо на Кавита. Оставих усмивката ми да се отрони като мозайка от натрошени камъни и да се плъзне от върха на нейната обич към земята под нозете й. Тя ме хвана за лакътя и ме обърна към седящия до нея мъж, за да ме представи.

— Лин, мисля, че не се познавате с Ранджит — каза тя, когато той стана и се ръкувахме. — Ранджит е… приятел на Карла. Ранджит Чудри, запознай се с Лин.

Изведнъж разбрах загадъчната забележка на Лети — „Запази самообладание, момко“ — и защо бръчката на челото на Лиса още не се беше изгладила.

— Казвай ми Джит — предложи той с широка, непринудена и уверена усмивка.

— Добре — отвърнах равнодушно и не се усмихнах. — Радвам се да се запознаем, Джит.

— И аз се радвам да се запознаем — отвърна той със закръглена мелодична интонация на най-добрите частни училища и университети в Бомбай, любимия ми акцент сред всички прекрасни произношения на английския език. — Много съм чувал за теб.

— Ачаа? — възкликнах, без да мисля, точно както би възкликнал индиец на моята възраст. Думата в буквален превод означава „добре“, но в контекста на интонацията означаваше „Ами?“

— Да — засмя се той и пусна ръката ми. — Карла често говори за теб. За нея ти си истински герой. Сигурен съм, че знаеш.

— Странно — отговорих. Не бях убеден, че той е толкова остроумен, колкото изглеждаше. — Някога тя ми каза, че героите били само три вида: мъртви, увредени и съмнителни.

Той отметна глава и изригна в смях с широко отворена уста, която разкриваше два идеални реда идеални индийски зъби. Като продължаваше да се смее, той ме погледна в очите и поклати учудено глава.

„Значи отчасти е заради това — той разбира нейните шеги — помислих си аз. — Обича играта й с думи. Разбира любовта й към тях и нейното остроумие. Това е една от причините да го харесва. Добре.“

Останалото беше очевидно. Той беше гъвкав, среден на ръст — висок колкото мен, с открито, красиво лице. Не просто сбор от хубави черти — високи скули, голямо широко чело, изразителни очи с цвят на топаз, властен нос, усмихната уста и волева брадичка. Това беше лице, което можеше да се нарече „смело“ — самотен мореплавател, планинар, търсач на приключения в джунглата. Носеше косата си къса. Темето му олисяваше, но дори й това някак си му отиваше, все едно влизаше в категорията на здравите атлетични мъже. И дрехите — добре ги познавах от експедициите, които Санджай, Андрю, Файсал и останалите мафиоти предприемаха по най-скъпите магазини в града. Нямаше гангстер в Бомбай, достатъчно уважаващ себе си, който не би одобрил със свиване на устни и поклащане на глава облеклото на Ранджит.

— Е… — казах аз и го заобиколих да поздравя Калпана, последната приятелка, седнала на ъгъла на масата. Тя работеше като първи помощник-режисьор в „Мехта Де Суза Продакшънс“ и се учеше, за да стане самостоятелен режисьор. Тя ме погледна и ми намигна.

— Чакай — помоли ме Ранджит тихо, но бързо. — Исках да ти кажа за твоите истории… разказите…

Обърнах се и погледнах навъсено Кавита Сингх, но тя прегърби рамене, допря длани и се загледа настрани.

— Кавита ми даде да ги прочета и исках да ти кажа колко са добри. Тоест, колко са добри според мен.

— Ами, благодаря — смотолевих и отново се опитах да го заобиколя.

— Наистина. Прочетох всичките и мисля, че са страхотни.

Малко неща ме притесняват повече от спонтанен изблик на неподправена любезност от страна на човек, когото си решен да намразиш без никаква основателна причина. Усетих как бузите ми леко се изчервяват.

— Благодаря — отвърнах и за пръв път вложих искреност в погледа и гласа си. — Много е приятно да го чуя, въпреки че Кавита не биваше да ги показва на никого.

— Знам, че не биваше — побърза да отвърне той. — Но мисля, че е редно… тоест, покажи ги на някого. Не стават за моя вестник, няма да са на мястото си. Но „Пладне“ би бил идеалното място за тях. И знам, че ще ги откупят на доста добра цена. Издателят на „Пладне“ Анил ми е приятел. Знам какво харесва и съм сигурен, че ще хареса твоите разкази. Не съм му ги показал, разбира се. Не бих го направил без твое позволение. Но му казах, че съм ги прочел и според мен са добри. Той иска да се запознае с теб. Ако му дадеш разказите си, сигурен съм, че ще се разберете с него. Но стига вече за това. Той се надява да те види, зависи от теб. Каквото и да решиш, желая ти всичко най-хубаво.

Той седна, а аз го заобиколих, за да поздравя Калпана и да седна до Дидие. Разговорът с Ранджит… Джит Чудри дотолкова беше обсебил мислите ми, че чух с половин ухо как Дидие съобщи, че с Артуро възнамерявали да ходят до Италия. „Три месеца“ — чух го да казва и си спомням как си помислих, че тези три месеца може да станат три години и може и да го изгубя. Тази мисъл беше толкова странна, че изобщо не можех да я възприема. Бомбай без Дидие беше все едно… Бомбай без „При Леополд“, без джамията „Хаджи Али“, без паметника „Портата“. Беше просто немислимо.

Пропъдих тази мисъл и огледах масата с насядалите около нея приятели, които се смееха, пиеха и разговаряха, и напълних празната чаша вътре в мен, налях успеха и надеждите им в очите си. А после отново заоглеждах Ранджит, приятеля на Карла. Знаех, че е вторият — любимият, според някои — от четиримата сина на Рампракаш Чудри, шофьор на камион, натрупал състояние от доставки на крайбрежните градове на Бангладеш, пометени от циклона. Първите правителствени оферти се превърнали във важни договори, изискващи цели флотилии от камиони, а по-късно и чартърни полети и кораби. По-късно Чудри се сдобил и с един не много популярен бомбайски вестник при сливането с една фирма за транспорт и комуникации с по-разнообразен профил. Предоставил вестника на сина си Ранджит, току-що завършил икономика, първия и по двете линии в семейството, завършил гимназия и продължил образованието си. Ранджит управляваше вестника, прекръстен на „Дейли поуст“, вече осем години. Успехът му с „Поуст“ му позволил да се залови и със зараждащата се телевизионна продукция.

Той беше богат, влиятелен, популярен и обсебен от предприемачески устрем в печата, киното и телевизията, медиен барон в процес на развитие. Слуховете твърдяха, че по-големият му брат Рахул, влязъл в бащиния си транспортен бизнес в ранна юношеска възраст и не успял да завърши гимназия — възможност, щедро предоставена на Ранджит и по-малките му братя — го недолюбвал. Носеха се и клюки за двамата му по-малки братя, за разюзданите купони, които организирали понякога — и за големите рушвети, които плащали, за да си нямат неприятности. Ранджит обаче не го критикуваха за нищо и освен споменатите грижи, той сякаш живееше като в приказка.

Беше доста тлъсто и бляскаво завоевание, както се бе изразила някога Лети. Наблюдавах го как се държи с приятелите ми — слуша повече, отколкото говори, усмихва се по-често, отколкото се мръщи, внимателен и критичен към себе си, тактичен и отзивчив; и ми се наложи да призная, че е симпатичен. И странно, стана ми жал за него. Преди няколко години или само преди няколко месеца щях да ревнувам от това, че е толкова симпатичен — страшно свестен човек, както ми казаха повечето хора, когато ги разпитвах за него. Щях да го намразя. Но не чувствах нищо подобно Към Ранджит Чудри. Нещо повече, докато го наблюдавах, потънал в спомена за чувствата си към Карла, и мислех за нея трезво за пръв път от… много време, ми дожаля за богатия и красив медиен барон. Пожелах му късмет.

Половин час разговарях през масата с Лиса и останалите, а после вдигнах очи и видях, че Джони Пурата стои на широката врата и се опитва да привлече погледа ми. Зарадван, че имам извинение да си тръгна, се обърнах към Дидие и го завъртях с лице към мен.

— Слушай, ако наистина сериозно възнамеряваш да заминеш за Италия за три месеца…

— Естествено, че да… — започна той, но аз бързо го прекъснах:

— И наистина сериозно ти трябва някой да наглежда апартамента ти, докато те няма, мисля, че разполагам тъкмо с хората, които ще свършат работа.

— Така ли? И кои са те?

— Джорджовците — отвърнах. — Зодиакалните Джорджовци. Близнака и Скорпиона.

Дидие се погнуси.

— Но тези… Тези Джорджовци… Те са, как да ти кажа…

— Надеждни? — предположих. — Честни. Чисти. Верни. Смели. И преди всичко, най-важното качество в подобни ситуации, абсолютно незаинтересовани да останат в апартамента ти и минута по-дълго, отколкото искаш ти. Ще ми струва страшни усилия изобщо да ги навия. Те обичат улицата. Няма да искат, но ако им обясня, че ще ми направят услуга, може и да се съгласят. Ще се грижат добре за апартамента ти и ще поживеят три месеца на сигурно и прилично място.

— Прилично? — присмя се Дидие. — Как така прилично? В Бомбай няма друг апартамент като моя, Лин, и ти го знаеш. Отличен — това го разбирам. Разкошен — това го приемам. Но приличен — non. Все едно да кажеш, че живея на рибния пазар и… как се казва… всеки ден го плакна с маркуч?

— Е, какво казваш? Трябва да тръгвам.

— Приличен! — изфуча той.

— Стига бе, човек, защо не го забравиш?

— Е, добре де, може и да си прав. Нямам нищо против тях. Джордж от Канада, Скорпиона, говори малко френски, вярно. Да, да. Кажи им, че според мен идеята е добра. Кажи им да ми се обадят, ще говоря с тях — и ще им дам много подробни инструкции.

Сбогувах се със смях и отидох при чакащия на вратата Джони Пурата. Той ме придърпа.

— Можеш ли да дойдеш с мен?

— Разбира се. Пеша или с такси?

— Мисля, че по-добре с такси, Лин.

Проправихме си път между бушуващите вълни от пешеходци до платното и намерихме такси. Помахах усмихнато и се качихме. От месеци се опитвах да помогна на Близнака и Скорпиона с нещо по-смислено от парите, които им давах от време на време. Почивката на Дидие с Артуро ми даваше идеалната възможност. Знаех, че три месеца в апартамента на Дидие щяха да удължат живота им с години — три месеца без напрежението на уличния живот, в добро здраве, каквото могат да осигурят само домът и домашната кухня. Знаех също, и че ако Зодиакалните Джорджовци се заселят в апартамента му, докато го няма, Дидие щеше да се тревожи малко повече и беше по-вероятно да се завърне в Бомбай, и то по-скоро.

— Накъде? — попитах Джони.

— Световния търговски център — каза той на шофьора и ми се усмихна, но явно беше угрижен.

— Какво става?

— В жопадпати има проблем — отвърна той.

— Добре — казах. Знаех, че няма да ми каже нищо повече за този проблем, докато според него не му дойдеше времето. — Как е бебето?

— Добре, много добре — засмя се той. — Страшно силно ми стиска пръстите! Ще стане голям и силен — по-голям от баща си! А бебето на Прабакер от сестрата на моята Сита, Парвати, това бебе също е много хубаво. Много прилича на Прабакер… в лицето и в усмивката.

Не исках да мисля за мъртвия си свиден приятел.

— А Сита как е? Ами момичетата?

— Добре са, Лин, всичките са добре.

— Трябва да внимаваш, Джони — предупредих го. — Три деца за по-малко от три години — няма да се усетиш как ще станеш тлъст старец, накачулен от девет деца!

— Прекрасна мечта! — въздъхна той щастливо.

— Как върви работата? Ти как си… как си с парите?

— Също добре, много добре, Лин. Всеки плаща данъци и всеки харесва работата ми. Добре върви. Със Сита решихме да купим съседната къща и да направим голяма къща за семейството.

— Фантастично! Нямам търпение да го видя.

Помълчахме, а после Джони се обърна към мен. Изражението му беше разтревожено, почти измъчено.

— Лин, онзи път, когато ме покани да работя за теб, с теб, и аз ти отказах…

— Няма нищо, Джони.

— Не, има нещо и искам да ти го кажа. Трябваше да се съглася и да работя с теб.

— Неприятности ли имаш? — попитах. Не го разбирах. — Работата ли не върви толкова, колкото казваш? Пари ли ти трябват?

— Не, не, с мен всичко е наред. Но ако тогава бях с теб и те пазех, може би нямаше да работиш толкова много месеци на черно с тия гунди.

— Не, Джони.

— Всеки ден се обвинявам, Лин. — Устните му се изпънаха в болезнена гримаса. — Мисля, че ти ме помоли да работя с теб, да съм ти приятел, защото по онова време имаше силна нужда от приятел. Аз бях лош приятел, Лин, и съм виновен. Всеки ден ми е тежко заради това. Толкова съжалявам, че ти отказах.

Сложих ръка на рамото му, но той не смееше да ме погледне в очите.

— Виж, Джони, разбери — това, с което се занимавам, не ми харесва, но и не ме притеснява. Тебе те притеснява и аз уважавам чувствата ти. Възхищавам им се. А ти си добър приятел. — Не — промълви той, забил поглед надолу. — Да — настоях. — Обичам те, човече.

— Лин! — Той стисна внезапно и тревожно ръката ми. — Моля те, моля те, внимавай с тези гунди. Моля те! Усмихнах се и се опитах да го успокоя.

— Човече, ще ми кажеш ли изобщо защо отиваме там, по дяволите?

— Мечки! — отвърна той. — Мечки?

— Ами, всъщност мечката, която ни създава проблеми, е само една. Нали го знаеш Кано? Мечока Кано?

— Естествено, че го знам — измърморих. — Бахинчуд мечок, какво се е случило? Да не би пак да са го опандизили?

— Не, не, Лин, не са го опандизили.

— Чудесно, поне не е рецидивист.

— Всъщност той… ами, той избяга от затвора.

— Мамка му.

— И сега е мечок беглец и за главата му е обявена награда, и за лапите му, и за всяка част от него, която хванат.

— Кано е беглец?

— Да. Дори са отпечатали плакат „Издирва се“.

— Какво?

— Плакат „Издирва се“ — обясни търпеливо той. — Взели са една негова снимка, на тоя Кано, с двамата сини мечкари, когато отново ги арестуваха. И сега са я сложили на плаката „Издирва се“.

— Но кои?

— Щатските власти, полицията на Махаращра, Граничните войски и Отделът за охрана на дивеча.

— Боже, но какво е направил Кано? Кого е убил?

— Никого не е убил, Лин. Ето какво стана — отделът по дивеча провежда нова политика против жестокостта спрямо танцуващите мечки. Те не знаят, че мечкарите на Кано толкова много го обичат, като голям брат, и той също ги обича, и те никога не биха му причинили зло. Но политиката си е политика. И тези от Дивеча хванали Кано и го закарали в затвора за животни. И той плакал, плакал за сините мечкари. А мечкарите стояли пред затвора за животни и също плачели, плачели. Двама от онези, от Дивеча, двама дежурни пазачи, много се натъжили, излезли и почнали да бият сините стопани на Кано с лати. Смлели ги от бой. А Кано, като видял, че пребиват неговите сини мечкари, направо подивял. Счупил клетката и избягал. Двамата мечкари много се окуражили, пребили онези от Дивеча и избягали с Кано. Сега се крият в нашия жопадпати, в същата колиба, дето беше твойта къща. Трябва да се опитаме да ги изведем от града, без да ни хванат. Проблемът ни е как да изкараме Кано от жопадпати до Нариман пойнт. Там чака камион, шофьорът се съгласи да откара Кано заедно с мечкарите.

— Няма да е лесно — измърморих. — А и с тоя проклет плакат „Издирва се“ със сините мечкари и мечока, Боже Господи!

— Ще ни помогнеш ли, Лин? Много ни е жал за този мечок. Обичта е ценно нещо на този свят. Когато двама мъже имат толкова много обич в сърцата си, макар и към един мечок, тя трябва да бъде закриляна, нали?

— Ами…

— Нали?

— Разбира се — усмихнах се. — Разбира се. С удоволствие ще помогна, ако мога. А и ти можеш да ми направиш една услуга.

— Само кажи.

— Опитай се да ми намериш един от тия плакати „Издирва се“ със снимката на мечока и сините мечкари. Трябва ми такъв плакат.

— Плакатът?

— Да. Дълга история. Не се безпокой, само ако видиш, ми го вземи. Имаш ли някакъв план?

Таксито спря пред бордея, а вечерният сумрак подир залеза разбули първите звезди и подкара децата, които си играеха и надаваха дивашки викове, обратно към къщите, където струите дим над печките се извиваха в хладния въздух.

— Планът е да маскираме мечока — обяви Джони, докато крачехме бързо по познатите улици, кимахме и се усмихвахме на приятелите.

— Не знам — усъмних се аз. — Много е висок, доколкото си спомням, и бая едър.

— Първо му сложихме шапка и палто, и дори чадър да виси от палтото му, като служител в офис.

— И как изглеждаше?

— Не много добре — отвърна Джони, без никаква следа от ирония или сарказъм. — Пак много прилича на мечка, само че облечена.

— Не думай.

— Да. И затова сега планът е да намерим голяма мюсюлманска дреха, нали се сещаш? От Афганистан? Да покрива цялото му тяло, само с дупки за очите.

— Бурка.

— Точно така. Момчетата отидоха на Мохамед Али Роуд да купят най-хубавата, която намерят. Те вече трябва да… я виж! Дошли са и можем да я пробваме, да го видим как ще изглежда.

Заварихме група от около десетина мъже и още толкова жени и деца, струпани около колибата, където живях и работих почти две години. Въпреки че бях напуснал жопадпати, убеден, че повече не мога да живея там, винаги се вълнувах радостно, когато видя скромната колибка и се поспра край нея. Малцината чужденци, които бях водил в бордея, и дори индийците, които ми идваха на гости като Кавита Сингх и Викрам, се ужасяваха от мястото и бяха втрещени, че съм живял там толкова дълго. Не можеха да разберат, че всеки път, когато отидех в бордея, изпитвах желание да зарежа всичко и да се отдам на по-простия, по-беден живот, който обаче бе много по-богат на уважение, обич и добросъседски чувства, свързващи морето от човешки сърца. Те не можеха да разберат за какво говоря, когато им разказвах за чистотата в бордея — бяха идвали там и бяха видели с очите си нищетата и мръсотията. Чистота не виждаха. Но те не бяха живели на тази чудна земя, не бяха разбрали, че за да оцелеят в тези скърби, мъки и надежди, хората трябва да са абсолютно, сърцераздирателно честни. Това бе изворът на тяхната чистота — те бяха верни на себе си преди всичко.

И така, докато приближавахме към някогашния ми най-любим дом, безчестното ми сърце тръпнеше. Отидох при мъжете и ахнах — грамадна забулена фигура излезе иззад колибата и мълчаливо навлезе сред нас.

— А стига, бе! — зяпнах аз срещу грамадата. Сивосинята бурка покриваше изправения на задни лапи мечок от главата до петите. Зачудих се за колко ли грамадна жена е шита тази дреха, защото мечокът беше с цяла глава по-висок от най-високия мъж в групата. — Леле-мале!

Докато гледахме, безформеният силует направи няколко тромави крачки, събори едно столче и една кана за вода и се наклони напред.

— Може би тя е много дебела, висока и… тромава жена — предположи услужливо Джитендра.

Мечката изведнъж се прегърби и падна на четири лапи. Следяхме я с очи. Облечената в сиво-синя бурка фигура се затътри напред и глухо изръмжа.

— Може би… — поправи се Джитендра — тя е ниска, дебела, ръмжаща жена.

— Ръмжаща жена? — възрази Джони Пурата. — Как една жена ще ръмжи, по дяволите?

— Не знам — изхленчи Джитендра. — Само се опитвам да помогна.

— Ще помогнете на мечката да я тикнат пак в затвора, ако я пуснете да излезе така оттук — измърморих.

— Можем пак да пробваме с шапката и палтото — предложи Джозеф. — Може би по-голяма шапка… и… и по-модерно палто.

— Не мисля, че в модата е проблемът — въздъхнах. — От това, дето ми го разказа Джони, разбрах, че трябва да прекарате Кано оттук до Нариман Пойнт незабелязано от ченгетата, нали така?

— Да, Линбаба — отвърна Джозеф. В отсъствие на Касим Али Хюсеин, заминал на шестмесечна почивка в родното си село с по-голямата част от семейството си, Джозеф беше първенецът на бордея. Мъжът, пребит и порицан от съседите си, задето пиян нападна грозно жена си, беше станал водач. През годините след деня на побоя той спря да пие спечели отново любовта на жена си и уважението на съседите.

Включваше се във всеки важен Съвет или Комитет и работеше повече от всички в групата. Трезвен, той до такава степен се промени и беше толкова отдаден на благополучието на семейството и на общността, че когато Касим Али го назначи за свой временен заместник, изобщо не предложиха друго име.

— Край Нариман Пойнт е паркирал камион. Шофьорът казва, че ще натовари Кано да го изкара извън общината, извън щата. Ще го закара заедно с мечкарите в родното им място, в Утар Прадеш, чак към Горакпур, близо до Непал. Но шофьора го е страх да дойде тук, за да натовари Кано. Иска сами да откараме мечока при него. Но как, Линбаба? Как да закараме такъв грамаден мечок? Ясно, че полицейският патрул ще види Кано и ще го арестува. Ще арестуват и нас за помощ при бягство на мечките. Ами после, какво? Как да го направим, Линбаба? Това е проблемът. Затова мислим за маските.

— Кано-уале кахан хей? — попитах. Къде са дресьорите на Кано?

— Тук, баба! — отвърна Джитендра и ги изтика отпред.

Бяха се изкъпали и отмили яркосинята боя, с която обикновено бяха намазани, махнали бяха и всичките си сребърни украшения. Дългите им сплъстени кичури и украсени плитки бяха скрити под тюрбани. Бяха облечени с прости бели ризи и панталони. Без боята и украшенията сините мъже изглеждаха безрадостни, много по-дребни и слаби от фантастичните създания, с които се срещнах за пръв път в бордея.

— Кажете ми, Кано ще се вози ли на платформа?

— Да, баба! — отвърнаха те гордо.

— Колко време ще кротува?

— Един час, ако сме с него, до него и му говорим. Може и повече от един час, баба, ако не му се припишка. А тогава той винаги си казва пръв.

— Добре. Ще се вози ли на малка подвижна каручка на колела, ако ние я бутаме?

Докато се опитвах да им обясня каква платформа имам предвид — монтирана на колела, за превоз на плодове, зеленчуци — и стоки из бордея за продан — те спореха. Когато се изясниха, намериха такава количка и я докараха на поляната. Мечкарите енергично заклатиха глави — да, да, да, Кано ще се вози на такава каручка. Казаха и че е възможно да го прикрепят с въжета и той няма да възрази, ако първо му обяснят, че е нужно. Но държаха да разберат, какво точно съм намислил.

— На път за насам с Джони подминахме работилницата на стария Ракешбаба — обясних бързо. — Лампите светеха и видях много части от неговите скулптури на Ганеша. Някои са доста големи. Направени са от папиемаше и не са много тежки, а отвътре са кухи. Според мен са достатъчно големи да наденем една на главата на Кано и да покрием тялото му, ако е седнал. С малко коприна и няколко гирлянди от цветя за украса…

— Значи… Ти мислиш… — заекна Джитендра.

— Трябва да маскираме Кано като Ганеша — заключи Джони Пурата — и да го закараме с количката, като поклонение на Ганпати, чак до Нариман пойнт, надолу, по средата на улицата. Страхотна идея, Лин!

— Но Ганеш Чатурни свърши миналата седмица — възрази Джозеф. Говореше за ежегодния фестивал, на който возеха през града към плажа Чоупати стотици фигури на Ганеша — някои толкова малки, че се побираха в ръка, а други високи по десет метра — и ги хвърляха в морето сред близо едномилионна тълпа. — Аз самият бях в мела в Чоупати. Времето му изтече, Линбаба.

— Знам. И аз бях там. Оттам ми хрумна идеята. Според мен няма значение, че фестивалът е свършил. Ако видя Ганпати, по което и да е време на годината, изобщо няма да се замисля. Някой от вас ще задава ли въпроси, ако види как карат Ганеша на количка по улицата?

Приемаше се, че Ганеша, богът с глава на слон, е най-популярният бог — от целия индуистки пантеон, и бях сигурен, че на никого не би минало през ума да спре и претърси малко шествие, возещо на количка негова голяма скулптура.

— Мисля, че той е прав — съгласи се Джитендра. — Никой нищо няма да каже за Ганеша. Пък и в края на краищата, Ганеша е бог на пречките, нали?

Богът с глава на слон бе познат като Властелинът на пречките и Великият разрешител на проблеми. Хората в беда се обръщаха към него с молитви така, както християните се обръщат към своите светци — покровители. Той беше и божественият закрилник на писателите.

— Няма да е проблем да закараме Ганеша до Нариман пойнт — потвърди жената на Джозеф, Мария. — Но как да сложим маската на тоя мечок Кано, това е проблемът. Дори да го облечем с роклята беше много трудно.

— Роклята не му хареса — обясни единият от мечкарите. — Той е мъж, знаете, и е докачлив за тези неща.

— Но няма да има нищо против маската на Ганеша — додаде приятелят му. — Знам, ще реши, че ще е голямо забавление. Той е много алчен за внимание, трябва да кажа. Това е един от двата му лоши навика — това и флиртуването с момичета.

Говорехме на хинди. Последните изречения бяха изговорени твърде бързо и не можах да ги схвана.

— Какво каза той? — попитах Джони. — Какъв бил лошият навик на Кано?

— Флиртуване — отвърна Джони. — С момичета.

— Флиртуване? Какво означава това, по дяволите?

— Ами, не съм съвсем сигурен, но мисля, че…

— Не, недей! — прекъснах го. — Моля ти се, не ми обяснявай какво означава.

Огледах настоятелните им очакващи изражения. За миг усетих трепет на завист и почуда към тази малка общност от съседи и приятели, които вземаха толкова присърце проблемите на двама странстващи мечкари и на мечока, разбира се. Тази недвусмислена загриженост един за други, безрезервната подкрепа, по-силна и по-настоятелна дори от сътрудничеството в селото на Прабакер, аз изгубих, когато напуснах бордея и заживях в уютния богат свят. Никога повече не я намерих, освен във високите планини на обичта на моята майка. И защото я бях познал заедно с тях някога — сред величието и нищетата на тези съборетини — никога не престанах да копнея за нея и да я търся.

— Е, за друг начин не се сещам — въздъхнах пак. — Ако просто го покрием с черги, плодове или нещо друго и се опитаме да го добутаме дотам, той ще мърда и ще шуми. И ако ни видят, ще ни спрат. Но ако го маскираме като Ганеша, можем да скандираме и да пеем, да се скупчим около него и да вдигаме шум, да вдигаме шум колкото си искаме. Мисля, че ченгетата никога не биха ни спрели. А ти какво мислиш, Джони?

— На мен ми харесва — Джони се ухили радостно в знак на одобрение. — Според мен планът е чудесен. Хайде да пробваме.

— Да, и на мен ми харесва — възкликна Джитендра, ококорен от вълнение. — Само че най-добре да побързаме, да знаете — мисля, че камионът ще чака само още един-два часа.

Всички кимаха и размахваха шапки одобрително — Сатиш, синът на Джитендра, Мария, Фарук и Рагхурам, двамата приятели, които се сбиха и Касим Али за наказание ги върза един за друг за глезена; и Аюб, и Ситхарта, двамата младежи, които се занимаваха с безплатната клиника, откакто напуснах бордея. Най-сетне Джозеф се усмихна и даде съгласието си. Потеглихме през тъмните улички заедно с тътрещия се на четири крака Кано към голямата двойна колиба — работилницата на стария Ракешбаба.

Щом влязохме, възрастният скулптор вдигна прошарените си вежди, но реши да не ни обръща внимание и продължи да изглажда с шкурка и да полира току-що отлятата част от фриз с религиозни фигури от фибростъкло, дълъг почти два метра. Работеше на една дълга маса от дебели греди, завързани една за друга и подпрени на две дърводелски стойки. Стружки — дървени и от фибростъкло — застилаха масата и бяха пръснати около краката му. Части от изваяни и отлети форми — глави, крайници, тела с великолепни издути шкембета, бяха наредени на пода сред респектиращо изобилие от плочи, релефи, статуи и други произведения.

Наложи се да го убеждаваме. Художникът беше прочут със своенравието си и първо реши, че се опитваме да му скроим номер и да се подиграем с боговете и със самия него. Накрая три неща го убедиха да ни помогне. Първо, пламенните молби на мечкарите към гения на Ганеша, Властелина на пречките, за разрешаване на проблеми. Богът с глава на слон се оказа стар любимец на Ракешбаба сред изобилието от божества. Второ, деликатното предположение на Джони, че може би задачата надхвърля творческите умения на стария скулптор, нанесе поразяващ удар. Ракешбаба се разкрещя, че можел да скрие и самия Тадж Махал в скулптура на Ганеша, ако поиска, и прикритието за някаква си мечка било нищо работа за такъв даровит художник, познат на целия свят и обявен от него за велик. Третият и може би най-влиятелният беше самият Кано. Търпението на огромния звяр навън явно се беше изчерпало, той нахълта в колибата, просна се по гръб до Ракешбаба и вдигна лапи във въздуха. Киселият скулптор начаса се преобрази в гръмогласно кикотещо се хлапе. Той се наведе, почеса го по корема и си поигра с полекичка мърдащите се лапи.

Най-сетне той се изправи и изпъди всички ни навън, без мечкарите и мечока. Вкараха вътре дървената каручка и жилавият побелял художник дръпна тръстиковите прегради на входа.

Притеснени, но и развълнувани, ние зачакахме — разказвахме си истории, пукахме балоните на новините. Бордеят беше преживял последния мусон почти без произшествия, каза ми Сидхарта, и без сериозни епидемии. Касим Али Хюсеин отпразнувал раждането на първия си внук, като завел семейството и роднините си в родното си село в щата Карнатака. Бил добре и в добро разположение на духа, потвърдиха всички. Изглежда, Джитендра се бе съвзел от мъката по жена си, покосена от холерната епидемия, доколкото това бе възможно. Въпреки че се беше заклел никога повече да не се ожени, той работеше, молеше се и се смееше достатъчно, за да поддържа светлината на душата, която грееше в очите му. Синът му Сатиш, който след смъртта на майка си беше станал сприхав и начумерен, най-сетне бе преодолял отчуждението на скръбта и се беше сгодил за момиче, което познаваше, откакто се помни. Годениците бяха още твърде млади за женене, но клетвата караше и двамата да се чувстват щастливи и това бъдещо обвързване радваше сърцето на Джитендра. Един по един, всеки посвоему, всички в групата похвалиха Джозеф, спасения, новия водач, който сведе смутено глава и вдигна очи само за да сподели неловката си усмивка със стоящата до него Мария.

Най-сетне Ракешбаба дръпна щорите и ни подкани да влезем в работилницата. Скупчихме се и влязохме в огряното от златистата светлина на лампата помещение. Щом погледна завършената скулптура, цялата група ахна — едни вдишаха шумно, а други изпъшкаха. Кано не просто беше маскиран, той бе преобразен в тялото на бога със слонска глава. Върху главата на мечока бе надяната огромна глава, която увенчаваше розово тяло с огромно шкембе с прикрепени към него ръце. Драперии от светлосиня коприна обвиваха основата на фигурата, покачена върху каручката. Плоската платформа беше обкичена с цветни гирлянди, а тези, които бяха окачили на шията на бога, скриваха цепнатината на врата.

— Мечокът Кано наистина ли е вътре? — възкликна Джитендра.

Щом чу гласа му, мечокът се обърна. Видяхме как живият бог Ганеша извърна слонската си глава и се вторачи в нас с нарисуваните си очи. Движението беше животинско, разбира се, и изобщо не приличаше на човешки жест. Цялата група, включително и аз, трепна от изненада и уплаха. Децата се разпищяха и се скриха сред джунглата — закрилница от човешки ръце и крака.

— Бхагваааан! — ахна Джитендра.

— Охо! — съгласи се Джони. — Лин, ти какво ще кажеш.

— Ами… радвам се, че не съм напушен — измърморих, докато наблюдавах как богът килна глава и изпъшка глухо. Напънах сили. — Хайде, да го направим!

Изкарахме количката от бордея сред тълпа от поддръжници. След като подминахме Световния търговски център и излязохме на булеварда, водещ към квартала отвъд залива, плахо подехме песнопение. Тези, най-близо до каручката, помагаха да я бутат и да я теглят. Тези по края, като Джони и мен, вървяха плътно до другите и пееха. Щом набрахме скорост, песента стана по-жива. След малко мнозина помощници сякаш забравиха, че прекарваме мечка, и занареждаха пламенни песнопения и отпявания — уверен бях, също така вдъхновено, както и в седмицата на истинското поклонение.

Докато вървяхме, ми хрумна, че бордеят бе странно опустял — нямаше ги кучетата парии, не се виждаха никакви и по улиците. Спомних си колко яростно посрещнаха Кано при първото му посещение в бордея, и се почувствах длъжен да го спомена на Джони.

— Арей, кутта наин. Гледай ти, кучетата ги няма.

Джони, Нараян, Али и неколцината други бързо се обърнаха към мен, ококорили очи, смаяни и тревожни. И, разбира се, мигове по-късно откъм тротоара отляво се надигна пронизителен вой. Едно куче изскочи от прикритието си и се хвърли към нас, като лаеше яростно. Беше дребно, измършавяло и краставо псе, не по-голямо от едър бомбайски плъх, но лаят му беше достатъчно силен да пробие паравана на нашето пеене.

Естествено след секунди завиха и още кучета парии. Идеха отляво и отдясно, поединично и на групи, виеха, скимтяха и ръмжаха заплашително. В опит да ги заглушим, запяхме още по-силно, като не изпускахме от очи щракащите им челюсти.

Когато приближихме квартала край залива, преминахме през открит майдан, или поле, където един сватбарски оркестър репетираше песните си, облечен в червено-жълти униформи с високи шапки с пера. Музикантите решиха, че нашето малко шествие е чудесна възможност да се упражнят да свирят в движение, наредиха се зад нас и подеха възторжена, макар и не особено мелодична версия на популярна религиозна песен. Въодушевени от зрелището, в което се бе превърнала нашата контрабандна мисия, радостни деца и набожни възрастни слизаха от тротоара, поемаха с нас и се включваха в гръмогласното пеене. Набъбнахме до повече от сто души.

Несъмнено възбуден от пощурялата тълпа и обезумелия лай, мечокът Кано се клатеше насам-натам и въртеше глава натам, откъдето идваше най-силният шум. Подминахме група разхождащи се полицаи. Рискувах да ги погледна и забелязах как зяпнаха и замряха, и извърнаха глави като един — като редица от кукли клоуни — към карнавалното шествие.

Гюрултията продължи още много протяжни минути и най-сетне наближихме Нариман Пойнт — кулата на хотел „Оберой“ вече се виждаше. Разтревожен, че никога няма да се отървем от сватбарския оркестър, аз изтичах назад, пъхнах пачка банкноти в ръцете на диригента и му наредих да завият надясно, да ни оставят и да тръгнат по Крайбрежния булевард. Щом приближихме морето, той поведе оркестъра вдясно, а ние свърнахме вляво. Музикантите, окуражени от успешното си шествие с нашия малък парад, подхванаха напеви от танцови шлагери, докато вървяха под ярките светлини на булеварда край океана. По-голямата част от тълпата подскачаше и танцуваше с тях. Дори и кучетата, подмамени твърде далеч от територията си, ни обърнаха гръб и изпълзяха обратно в злокобните сенки, откъдето се пръкнаха.

Продължихме да бутаме каручката по Крайбрежния булевард към едно пусто място, на което беше паркирал камионът. И точно тогава съвсем наблизо чух бибипкане на клаксон. Сърцето ми се сви при мисълта, че можеше да е полицията. Обърнах се бавно и видях Абдула, Салман, Санджай и Фарид да стоят около колата на Салман. Бяха спрели на обширен паркинг с чакълена настилка, на който нямаше никой друг, освен тях.

— Добре ли си, Джони? — попитах. — Можеш ли да ги поемеш оттук?

— Разбира се, Лин — отвърна той. — Камионът е ето там отпред, виждаш ли го? Ще се справим.

— Добре, тука се цепя, човече. Обади ми се да ми кажеш как е минало. Утре ще се видим. И гледай да ми намериш един от онези плакати „Издирва се“, братко!

— Няма проблеми! — засмя се той.

Пресякох улицата и отидох при Салман, Абдула и другите. Вечеряха с храна, купена от една от караваните в Нариман, паркирана до вълнолома. Щом ги поздравих, Фарид събори празните кутии и изхабените салфетки от покрива на земята. Веднага ме бодна чувството за вина, което загрижените за боклука хора от Запада неизменно изпитват, и си напомних, че събирачите на смет, чието препитание зависеше от тези боклуци, ще ги вземат.

— Какво правеше на тоя парад, да му се не види? — попита ме Санджай, след като се поздравихме.

— Дълга история — ухилих се аз.

— Много страшен Ганпати си имате — рече той. — Нищо подобно не бях виждал. Толкова беше истински! Стори ми се дори, че се движи. Изпаднах в благоговение. Казвам ти, човече, ще платя на някой балинчудх да запали благовония, като се прибера.

— Хайде де, Лин, кажи каква е тая работа, йаар? — подкани ме Салман.

— Ами… — избучах. Знаех, че нито едно обяснение няма да прозвучи разумно. — Трябваше да измъкнем тайно един мечок от бордея и да го докараме дотука, защото ченгетата имат заповед и искат да го арестуват.

— Какво да измъкнете тайно? — попита вежливо Фарид.

— Мечок.

— Що за… мечок?

— Танцуващ мечок, разбира се — троснах му се.

— Знаеш ли, Лин… — Санджай се ухили радостно, както чистеше зъбите си с клечка. — Понякога вършиш много шантави неща.

— За моя мечок ли говориш? — попита Абдула, изведнъж заинтригуван.

— Да, майната ти. Само ти си виновен, ако се върнеш достатъчно назад.

— Защо казваш, че мечокът е твой? — поиска да узнае Салман.

— Защото аз ги уредих с него — отвърна Абдула. — Пратих го на братко Лин, много отдавна.

— Защо?

— Ами, заради прегръдките — разсмя се Абдула.

— Не започвай — процедих през свити устни и го предупредих с очи.

— Каква е цялата тази работа с шибаните мечки! — попита Санджай. — Още ли говорим за мечки?

— Мамка му! — намеси се Салман иззад рамото на Санджай. — Файсал много бърза, взел е със себе си и Назир. Май ще имаме неприятности.

Още един „Амбасадор“ спря до нас и чакълът изхрущя. Само след две секунди го последва и втора кола. От първата изскочиха Файсал и Амир, от втората — Назир и Андрю. Видях, че от колата на Файсал слезе и трети мъж, но изчака там. Наблюдаваше пътя. Разпознах фините черти на моя приятел Махмуд Мелбааф. Още един едър и набит гангстер на име Радж чакаше заедно с малкия Тарик във втората кола.

— Те са тук! — съобщи Файсал задъхано, щом стигна при нас. — Знам, че трябваше да дойдат утре, но са вече тук. Току-що се събраха с Чуха и хората му.

— Вече? Колко са? — попита Салман.

— Само те са — отвърна Файсал. — Ако се задействаме сега, ще ги пипнем всичките. Останалата част от бандата е на сватба в Тана. Това е като небесна поличба! По-добър шанс няма да имаме. Но трябва да сме страшно бързи!

— Не мога да повярвам — промълви Салман, сякаш говореше на себе си.

Стомахът ми се сви на топка. Знаех точно за какво говорят и какво означаваше това. От няколко дни имахме сведения и се носеха слухове, че Чуха и бандата му под ръководството на Съвета на Уалидлала се е свързала с оцелелия от Сапна и двама от семейството му — брат му и зет му — и възнамеряваха да нападнат нашата група. Войната между бандите по границата за нова територия беше избухнала. Съветът на мафията на Чуха беше срещу нас, а Чуха беше алчен.

Връзката Сапна-Иран, всички оцелели от предателския опит за преврат на Абдул Гани бяха разбрали за враждата между Съветите и се бяха появили тъкмо в нужния момент, за да се възползват от алчността и ламтежите на Чуха. Бяха му обещали оръжие — нови пистолети и доходоносни връзки с пакистанските търговци на хероин. Те бяха ренегати — убийците Сапна работеха без Абдул Гани, а иранците нямаха официалната подкрепа на Савак. Събрала ги беше омразата. Искаха да отмъстят за смъртта на приятелите си и омразата им, заедно с омразата на Чуха, ги нахъсваше да убиват.

Ситуацията от толкова отдавна беше натегната, че Салман бе инфилтрирал в бандата на Чуха свой човек, Малкия Тони — гангстер от Гоа, неизвестен в Бомбай. Той ни снабдяваше с вътрешна информация. Неговите сведения бяха предупредили Салман за връзката Сапна-Иран и предстоящата атака. Когато Файсал потвърди, че са пристигнали в дома на Чуха, всички разбрахме, че според Салман има една-единствена възможност. Да се бием. Да воюваме. Да ликвидираме убийците Сапна и иранските шпиони веднъж завинаги. Да довършим Чуха. Да присвоим територията му. Да завладеем бизнеса му.

— Майната му, пич! Ама че късмет! — провикна се Санджай с очи, блеснали в белезникавата светлина на уличните лампи.

— Сигурни ли сте? — попита намръщеният Салман, вперил очи в по-възрастния си приятел Амир.

— Сигурен съм, Салман — отвърна провлачено Амир и приглади с длан късата сива коса на четвъртитата си глава, а после зави краищата на гъстите си мустаци. — Сам ги видях. Хората на Абдула, иранците, дойдоха преди половин час. Копелдаците от Сапна… те висят тука цял ден. Пристигнали са сутринта. Малкия Тони ни съобщи веднага. Наблюдавахме ги два часа у Чуха. Последния път, когато разговаряхме, Малкия Тони каза, че всички се събират — Чуха и най-доверените му хора, Сапна и иранците. Чакали иранците да пристигнат и искат да ни нападнат. Скоро. Може би утре вечер. Най-късно вдругиден. Чуха е пратил да извикат още много хора. Идват от Делхи и Калкута. Разработват някакъв план — да ни изненадат от десет места едновременно, да ни спрат и да не ги нападаме повече. Казах на Тони да се върне и да ни се обади, когато пристигнат иранците. Държахме мястото под наблюдение, както винаги. После ги видяхме да влизат, един ден по-рано, но бяхме сигурни, че са те. Малко след това Тони излезе навън и запали цигара. Това беше сигналът. Те са — същите, дето преследват Абдула. Сега са се събрали там, вътре, а ние сме само на две минути от тях. Знам, че е рано, но сме длъжни да отидем. Трябва да го направим сега, Салман — в следващите пет минути.

— Колко са всичките заедно? — попита Салман.

— Чуха и приятелчетата му — отвърна Амир с ленивия си, провлачен говор. Мисля, че спокойствието и плавната му интонация вдъхна нова смелост на всички ни — той изобщо не беше, поне привидно, изнервен колкото нас. — Те са шестима. Един от тях, Ману, е свестен. Познаваш го. Той сам ликвидира братята Харсан — и тримата. Братовчед му Бичу също е добър боец — неслучайно му викат Скорпиона. Останалите, включително и самият Чуха, тоя мадачуд, не са кой знае какво. После идват Сапна. Още трима. И още двама от Иран. Всичко единайсет. Може би още един-двама най-много. Хюсеин наблюдава къщата. Ще ни съобщи, ако дойдат и още.

— Единайсет — измърмори Салман, без да поглежда останалите в очите, и се замисли. — А ние сме… единайсет… Дванайсет, като броим и Малкия Тони. Но трябва да оставим двама на улицата, пред къщата — по един от двете страни, да спират ченгетата, ако дойдат и ни се разкрещят, докато сме вътре. Ще се обадя, преди да влезем, за да не ни закачат, но трябва да сме сигурни. При Чуха може да дойдат и още хора, затова отвън ни трябват поне още двама. Нямам нищо против да вляза там с бой, но не искам да излизам с бой, освен ако не се наложи. Хюсеин вече е там. Файсал, ще останеш ли и ти на улицата? Никой не влиза и не излиза, освен нас.

— Няма проблеми — съгласи се младият мъж.

— Проверете оръжието сега с Радж. Подгответе го.

— Готово. — Той събра пистолетите и изтича към колите, където чакаха Радж и Махмуд.

— А двама трябва да се върнат в къщата на Кадер заедно с Тарик — продължи Салман.

— Назир предложи да го вземем с нас — обади се Андрю. — Не искаше да го оставя там, когато Файсал и Амир дойдоха да съобщят новината. Казах му да не го води, но го знаеш какъв е, като му влезе нещо в главата.

— Назир може да заведе момчето в къщата на Собхан Махмуд във Версова и да го пази — заяви Салман. — Ти отиваш с него.

— Стига бе, човек! — нацупи се Андрю. — Защо пък аз? Защо аз да изпускам целия екшън?

— Трябват ми двама да пазят стария Собхан и момчето. Особено момчето — прав е бил Назир, че не иска да го остави. Тарик е мишена. Докато е жив, Съветът е още Съветът на Кадер. Ако го убият, това ще даде на Чуха много власт. Същото важи и за стария Собхан. Изведете момчето извън града и ги пазете, него и Собхан Махмуд.

— Но защо аз да пропускам екшъна бе, човек? Защо точно аз? Прати някой друг, Салман. Нека да дойда с тебе у Чуха.

— Ти ще ми се опъваш ли? — присви устни Салман.

— Не бе, човек — изръмжа сърдито Андрю. — Добре, ще отведа детето.

— Значи оставаме осем — заключи Салман. — Ние със Санджай, Абдула и Амир, Радж и Малкия Тони, Фарид и Махмуд… — Девет — прекъснах го. — Девет сме.

— Ти не бива да идваш, Лин — каза тихо Салман и ме погледна в очите. — Тъкмо смятах да те помоля да вземеш такси и да отидеш да кажеш на Раджубай и на момчетата в паспортната работилница.

— Няма да оставя Абдула — заявих.

— Може да се върнеш с Назир — предложи Амир, близкият приятел на Андрю.

— Веднъж оставих Абдула. Няма да го повторя — настоях. — Това е като съдба. Имам някакво предчувствие, Салман, предчувствие, че не бива да оставям Абдула. Идвам с вас. Няма да оставя и Махмуд Мелбааф. Идвам с тях. С вас.

Салман ме гледаше в очите, набърчил чело. Хрумна ми глупава мисъл — че леко изкривеното му лице, с едно око малко по-ниско от другото, изкривения от тежкото счупване нос и устата с белези по ъглите добиваха красива симетрия само тогава, когато бремето на мислите стягаше чертите му в решително изражение.

— Добре — съгласи се той най-сетне.

— Майната му! — избухна Андрю. — Значи той ще дойде, а аз ще дундуркам дечица?

— По-кротко, Андрю — опита се да го усмири Фарид.

— Не, неговата мама! Писна ми от тоя шибан гора, пич. Кадер го харесваше, хубаво, ходи в Афганистан, хубаво. Е, и какво толкова? Кадер е мъртъв, йаар. Свърши времето на Кадер.

— Пич, успокой се — намеси се Амир.

— Какво да се успокоя, бе? Да го еба и Кадер, и неговия гора!

— Внимавай какви ги приказваш — процедих през зъби.

— Така ли? — заядливо вирна брадичка той. — Е, да еба и сестра ти! Сега какво ще кажеш за устата ми, харесва ли ти?

— Нямам сестра — отвърнах спокойно на хинди. Няколко души се засмяха.

— Е, тогава ще еба майка ти и ще ти направя сестричка! — изръмжа той.

— Прекали — изръмжах и се стегнах за бой. — Горе! Горе ръцете, твойта мама! Хайде!

Нямаше да е лесно. Но нямаше и да ми е за пръв път. Удрях здраво. А по онова време, дори и да загазех, не се боях да забия острието на нож в тялото на човек. Андрю беше способен. С пистолет в ръка — смъртоносен. Амир мина от неговата страна и застана зад рамото му. По същия начин зад мен застана Абдула. Скарването щеше да прерасне в побой, всички го знаехме. Но младежът от Гоа не вдигна ръце. Мина секунда, пет, десет, петнайсет секунди. Като че да се бие не му стискаше толкова, колкото да говори.

Положението беше безизходно. Разреши го Назир. Той се вклини между нас и стисна Андрю за китката, над ръкава. Добре познавах тази хватка и знаех, че ако иска да се изтръгне, Андрю трябва да убие якия афганец. Назир се обърна, колкото да ме изгледа със смущаващо загадъчен израз — в него имаше и неодобрение, и гордост, и гняв, и обич в зачервените очи, а после изтика младежа от Гоа назад през кръга от мъже. В колата го набута зад кормилото, а после се качи отзад с Тарик. Андрю запали и потегли с мръсна газ. Изпод гумите се разхвърча чакъл и прахоляк, той зави и отпраши към Крайбрежния булевард. Когато профучаха покрай мен, през прозореца видях лицето на Тарик. Беше пребледняло. Само очите, като следи от лапи в снега, издаваха мислите и настроението му.

— Май джата ху — повторих, щом колата се отдалечи. Идвам. Всички се разсмяха — не знам дали ги разсмя моят плам, или безцеремонната простота на фразата.

— Това го разбрахме, Лин — отвърна Салман. — Мисля, че това е съвсем ясно, на? Добре, ще те сложа с Абдула, отзад. Зад къщата на Чуха минава улица — Абдула, ти я знаеш. От нея излизат две други улички, едната към главната, а другата завива към къщите в квартала. Тази на Чуха има заден двор. Виждал съм го. Има два прозореца и двата с дебели решетки, и само една врата, до нея се слиза по две стъпала. Ще пазите — никой не бива да влиза вътре, когато започнем. Ако се справим добре, някои от тях ще се опитат да избягат оттам. Не ги пускайте. Спрете ги там, в двора. Останалите ще влезем през входната врата. Файсал, какво става с пистолетите?

— Седем — отвърна той. — Две пушки с рязани цеви, два автоматични пистолета и три револвера.

— Дай ми единия от автоматичните — нареди Салман. — Абдула, ти вземи другия. Лин, налага се да го делите. Пушките не вършат работа вътре — там ще сме натясно и искаме да сме сигурни по какво точно стреляме. Нека останат на улицата за максимално прикритие, ако ни потрябва. Файсал, ти вземаш пушките, дай едната на Хюсеин. Като приключим, излизаме през задния вход, където са Абдула и Лин. Няма да излизаме отпред, затова като влезем, дупчете наред всичко, което се опита да влиза и излиза. Останалите три пистолета са за Фарид, Амир и Махмуд. Радж, налага се да ползваш нашето оръжие. Съгласни ли сте?

Мъжете закимаха и заклатиха глави.

— Слушайте, ако изчакаме, може да докараме още трийсет души с трийсет пистолета да влязат с нас. Но може да ги изпуснем. И без това приказваме тук десет минути по-дълго, отколкото трябва. Ако ги нападнем сега, бързо и ударно, преди да са се усетили, можем да ги изкараме навън и никой няма да ни се измъкне. Искам да ги довърша и да приключа с всичко това сега, тази вечер. Но искам вие да решите. Не ща да ви принуждавам, ако не се чувствате готови. Искате ли да изчакаме още хора, или да тръгнем сега?

Един по един мъжете се изказаха — бързо, повечето само с една дума: „аби“, което означаваше „сега“. Салман кимна, после затвори очи и занарежда молитва на арабски. И когато отново ги отвори, беше отдаден, напълно отдаден, за първи път. Очите му пламтяха от омраза и от страховития убийствен гняв, който бе сдържал досега.

— Саач… аур химмат — произнесе той, като погледна всекиго в очите. — Истина… и смелост.

— Саач аур химмат — повториха те.

И без повече думи мъжете взеха оръжията, качиха се в двете коли и за няколко кратки минути стигнаха до дома на Чуха на модната улица Сардар Пател. Преди да успея да подредя мислите си и дори да проумея какво правя, вече се промъквах по тясна уличка заедно с Абдула в мрака — толкова гъст, че усетих как очите ми се изцъклят от напрежение. После прескочихме глухата дървена ограда и скочихме в задния двор на вражия дом.

Постояхме в тъмното — гледахме светещите циферблати на часовниците си и се ослушвахме, наострили уши, докато очите ни свикнат. Абдула зашепна и аз едва не подскочих.

— Тук няма никой, няма никой наоколо.

— Добре изглежда — отвърнах с глас, пресипнал от задушаващ страх. Прозорците не светеха, зад синята врата на задния вход нямаше никаква светлина.

— Е, спазих обещанието си — прошепна тайнствено Абдула.

— Какво?

— Ти ме накара да ти обещая да те взема с мен, когато убия Чуха. Помниш ли?

— Да — отвърнах, а сърцето ми думкаше в гърдите. — Май трябва да внимаваш.

— Ще внимавам, братко Лин.

— Не… Искам да кажа, трябва да внимаваш какво си пожелаваш в тоя живот, на!

— Ще се опитам да отворя вратата — прошушна Абдула на ухото ми. — Ако се отвори, ще вляза.

— Какво?

— Ти чакай тук и стой до вратата.

— Какво?

— Ти чакай тук, и…

— Трябва да стоим тук и двамата! — процедих.

— Знам — отвърна той и се запромъква като леопард към вратата.

Последвах го по-непохватно, като котка, вдървена от дълъг сън. Щом стигнахме двете широки стъпала, които слизаха надолу към синята врата, го видях как я отвори, промуши се в къщата като сянката на връхлитаща птица и безшумно я затвори.

Сам в тъмното, аз извадих ножа от ножницата и стиснах дръжката в десния си юмрук с острието надолу. Взрян в мрака, се съсредоточих изцяло върху биенето на сърцето си и се опитах да забавя трескавия пулс със сила на волята. След време успях. Усетих как ударите намаляват и се успокоявах все повече, докато примката на размишленията се затягаше около една-единствена мисъл. Мисълта за Кадербай и за формулата, която той толкова често ме караше да повтарям: „Неправилното по правилни подбуди“. И докато повтарях думите в страшния мрак, аз осъзнавах, че боят с Чуха, войната, борбата за власт е винаги една и съща навсякъде и винаги е зло.

Салман и останалите си въобразяваха не по-малко от Чуха и убийците Сапна, че техните малки царства ги правят царе, че борбите за надмощие ги правят могъщи. А не беше така. Това не бе възможно и тогава го осъзнах толкова ясно, като че за пръв път проумявах математическа теорема. Единственото царство, което прави човека цар, е царството на собствената му душа. Единственото могъщество, което наистина имаше стойност, е могъществото да направиш света по-добър. И само хората като Касим Али Хюсеин и Джони Пурата бяха такива царе и притежаваха такова могъщество.

Изнервен и уплашен, аз залепих ухо до вратата и се напрегнах да чуя някакъв шум от Абдула или другите вътре. Страхът, който се гърчеше в мен, не беше страхът от смъртта. Тя не ме плашеше. Боях се, че може да ме ранят и да пострадам така, че да не мога да ходя, да не мога да виждам или заради нещо друго да не мога да избягам от плен. А най-много от всичко се боях от това — пак да ме пленят и да ме затворят в клетка. Щом притиснах ухо до вратата, започнах да се моля никакви рани да не отслабят силите ми. „Нека да стане тук — молех се. — Нека оцелея или нека умра тук.“

Не зная откъде дойдоха. Не бях чул никакъв звук, когато усетих как ме хващат. Двама мъже ме блъснаха мощно във вратата. Аз инстинктивно замахнах с десница.

— Чаку! Чаку! — изкрещя единият. Нож, нож!

Не можех да въртя ножа толкова бързо, че да ги спра. Единият ме притисна до вратата и ме стисна за гърлото. Беше грамаден и много силен. Другият сграби ръката ми с две ръце и се опита да ме принуди да пусна ножа. После и трети се втурна от мрака надолу по стълбите и с негова помощ извиха китката ми и ме накараха да го пусна.

— Гора каун хай? — попита новият. Кой е белият?

— Бахинчуд! Малум наи — отвърна грамадният. Шибаняк! Не го знам.

Той се втренчи в мен, явно объркан от това, че се е натъкнал на въоръжен с нож чужденец, който подслушва на вратата.

— Каум хай тум? — попита той почти дружелюбно. Кой си ти?

Не отговорих. Мислех само за това, че трябва да предупредя някак Абдула. Не проумявах как са стигнали тук без никакъв шум. Задната порта сигурно безшумно се е люшнала на пантите. Сигурно подметките на обувките или сандалите им бяха от мека гума. Няма значение, аз бях допуснал те да се промъкнат до мен и трябваше да предупредя Абдула.

Изведнъж започнах да се съпротивлявам, все едно се опитвах да се изтръгна от хватката им. Финтът успя. Всички се разкрещяха и три чифта ръце ме блъснаха в синята врата. Единият от двамата по-дребни се притисна до мен и прикова лявата ми ръка за вратата, а другият стисна дясната. Докато се борехме, успях да изритам силно вратата с кубинки три пъти. „Абдула трябва да е чул — помислих си. — Успях… Предупредих го… Той трябва да разбере, че нещо не е наред…“

— Каун хай шум? — попита отново едрият, пусна гърлото ми с едната ръка и заплашително тикна юмрук пред лицето ми, точно под очите. Кой си ти?

Пак не отговорих, само го гледах в очите. Ръцете им ме приковаваха за вратата като окови.

Той заби юмрук в лицето ми. Успях да извъртя глава съвсем леко, но ударът падна върху челюстта и бузата ми. Той носеше пръстени или имаше бокс. Не виждах, но усетих как твърдият метал раздроби костта.

— Какво правиш тук? — попита той на английски. — Кой си ти?

Мълчах и той пак ме удари. Юмрукът му се заби три пъти в лицето ми. „Това ми е познато… — мислех си. — Това ми е познато…“ Бях отново в затвора, в Австралия, в наказателното отделение — юмруците, ботушите, палките… „Това ми е познато…“

Той мълчеше и чакаше да проговоря. Двамата по-дребни му се ухилиха, после се ухилиха и на мен.

— Аур — каза единият от тях. Още. Удари го пак.

Грамадният отстъпи назад и заби юмрук в тялото ми. Нанасяше бавни, методични, професионални удари. Усетих как въздухът излиза от дробовете ми и сякаш самият живот изтичаше от мен. Той ме заудря в гърдите, в гърлото, по лицето. Почувствах как потъвам в черната вода, където пропадат пребитите боксьори. Това беше краят. С мен бе свършено.

Не им се сърдех. Бях се издънил. Бях ги оставил да се промъкнат до мен, едва ли не ги бях поканил. Бях отишъл там да се бия и трябваше да съм нащрек. Но не бях ги забелязал, бях се изложил и сам си бях виновен. Исках само да предупредя Абдула. Ритнах вяло вратата с надеждата той да го чуе и да се махне, да се махне, да се махне…

Пропаднах в непрогледен мрак и заедно с мен пропадна тежестта на целия свят. Когато се строполих на земята, чух викове и разбрах, че Абдула е изблъскал вратата и сме се стоварили върху него. В тъмното, подут и с плувнали в кръв очи, чух два пистолетни изстрела и видях проблясъците. После светът се изпълни със светлина, аз примигах, някъде се отвори втора врата и видях как към нас търчат мъже. Пистолетът изстреля отново, втори, трети път, аз се измъкнах изпод грамадния мъж и пред очите ми, на земята до отворената синя врата, лъсна моят нож.

Вдигнах го тъкмо когато единият от дребните се опита да изпълзи върху мен през вратата. Без да се замислям, замахнах назад и го забих в бедрото му. Той изкрещя, аз се притиснах до него и срязах лицето му близо до очите.

Невероятно, как щом пуснеш малко кръв на другия — или много, стига да можеш — колко сила влива тя в ръцете ти и колко заглушаващ болката адреналин в болезнените ти рани. Побеснял от гняв, аз се обърнах и видях Абдула, вкопчен в схватка с двама мъже. На пода лежаха тела, не можех да ги преброя. В другите стаи на къщата, навсякъде около нас и над нас, трещяха изстрели, като че от няколко места едновременно. Ехтяха крясъци. В стаята миришеше на лайна, на пикня и на кръв. Някой беше ранен в червата. Надявах се, че не съм аз. Лявата ми ръка заопипва корема ми за рани.

Абдула налагаше двамата мъже. Те се съпротивляваха, стискаха, хапеха. Запълзях към тях, но усетих как една ръка ме хвана за крака и ме дръпна назад. Силна ръка. Много силна ръка. Беше грамадният.

Беше прострелян, не се съмнявах в това, но не виждах кръв по ризата и по панталоните му. Дърпаше ме, все едно съм костенурка, хваната в мрежа, и когато ме притегли, аз замахнах с ножа да го намушкам, но той ме изпревари и заби юмрук отдясно в слабините ми. Не успя да нанесе пряк, убийствен удар, но все пак аз се загърчих от болка и се търколих по пода. Усетих го как се примъкна до мен, като се подпираше на тялото ми, и се изправи. Търколих се назад, повръщайки жлъчка, и го видях как се вдигна и направи крачка към Абдула.

Не можех да позволя това да се случи. Твърде много пъти мисълта за неговата смърт бе сломявала сърцето ми — сам, обкръжен от дула. Отблъснах болката, задращих и се заизвивах, плувнал в кръв, хвърлих се и забих ножа в гърба на грамадата — високо, точно под лопатката. Усетих как костта мръдна под острието и го извъртя към рамото. Той беше силен. Направи още две крачки, повлякъл увисналото ми на куката на ножа тяло, и чак тогава се свлече на земята. Аз паднах върху него и потърсих с поглед Абдула. Той беше пъхнал пръсти в очите на единия мъж. Беше извъртял главата му и я подпираше с коляно. Челюстта на мъжа увисна и вратът му изпука като подпалка.

Нечии ръце ме задърпаха към задния вход. Замахнах, но силните пръсти внимателно изтръгнаха ножа от ръката ми. И после чух. Гласа, гласа на Махмуд Мелбаф, и разбрах, че сме спасени.

— Хайде, Лин — избъбри иранецът, твърде тихо след цялото кърваво насилие, чийто рев кънтеше около нас.

— Трябва ми пистолет — изломотих.

— Не, Лин. Всичко свърши.

— Абдула? — попитах, докато Махмуд ме теглеше към двора.

— Работи — отвърна той. Чух как писъците в къщата заглъхват един по един, както замлъкват птиците, когато нощта пада над притихнало езеро. — Можеш ли да станеш? Да ходиш? Трябва веднага да тръгваме!

— Да, мамка му! Ще се справя.

Щом стигнахме задната порта, колона от наши хора се изниза един по един. Файсал и Хюсеин носеха някакъв мъж, Фарид и Малкия Тони — още един. Санджай беше преметнал мъжко тяло върху дясното си рамо, притискаше го към гърдите си и ридаеше.

— Загубихме Салман — съобщи ми Махмуд, щом забеляза накъде гледам, докато мъжете тичаха покрай нас. — И Радж. Амид е зле — жив е, но е тежко ранен.

Салман. Последният разумен глас в Съвета на Кадер. Последният човек на Кадер. Забързах по улицата към очакващите ни коли и усетих как животът изтича от мен, както докато грамадният ме налагаше. Всичко беше свършило. Със Салман си беше отишъл и старият Съвет на мафията. Всичко се беше променило. Погледнах другите в колата — Махмуд, Фарид и ранения Амир. Те бяха спечелили войната си. Убийците Сапна най-сетне бяха мъртви. Главата, книгата за живота и смъртта, започваща с името Сапна, бе затворена завинаги. Кадер бе отмъстен. Бунтът и предателството на Абдул Гани най-сетне бяха смазани. Иранците, враговете на Абдула, също бяха мъртви, безмълвни като окървавената, притихнала къща, където Абдула… работеше. Бандата на Чуха беше смазана. Войната за границата свърши. Всичко свърши. Колелото описа пълен кръг и нищо вече нямаше да е същото. Те победиха, ала всички плачеха. До един. Плачеха.

Отпуснах глава на облегалката. Зад стъклата нощта — този тунел от светлини, събиращ обещанието с молитвата — летеше край нас. Бавно и отчаяно, юмрукът на стореното разтвори ноктестата лапа на онова, в което се бяхме превърнали. Гневът омекна и се преобрази в мъка, както неизменно става и неизменно е длъжен да го стори. И нищо от онова, което искахме само допреди час от живота, не бе толкова наситено с надежда и смисъл, колкото една-единствена отронена сълза.

— Какво? — попита Махмуд, приведен към мен. — Какво каза?

— Дано мечокът е офейкал — смънках с напукани, кървави устни, а падналият дух започна да се надига в израненото ми тяло и сънят, като горска утринна мъгла, обви скърбящия ми разум. — Дано мечокът да е офейкал.

Бележки

[1] Сизигия — положение на Луната по права линия спрямо Земята и Слънцето. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Грегъри Дейвид Робъртс Шантарам (41)

Метаданни

Данни

Шантарам

Информация

История

Сваляне / Връзки

Четирийсет и първа глава

Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (41)