Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (4)

Четвърта глава

— Знаеш ли теста за шапките „Борсалино“?

— За кое?

— За шапките „Борсалино“. Проверката, която разкрива дали шапката е истинско „Борсалино“, или имитация. Знаеш какво е „Борсалино“, non?

— Не, не бих казал, че знам.

— Ааа а — усмихна се Дидие. Усмивката му беше съставена от доза учудване, една доза пакостливост и една доза презрение. Ефектът от съчетанието беше обезоръжаващо чаровен. Той се наведе малко напред, килна глава настрани и тръсна черната си къдрава коса, сякаш за да подчертае точките в обяснението си.

— „Борсалино“ са първо качество шапки, най-доброто. Мнозина са убедени, включително и аз, че това е най-забележителната мъжка шапка, произвеждана някога.

Ръцете му очертаха въображаема шапка около главата му.

— Тя е с широка периферия, в черно или в бяло и се прави от козината на lapin.

— Значи това е просто шапка — додадох аз, както си мислех, любезно. — Говорим за шапка от заешка козина.

Дидие се възмути.

— Просто шапка? О, не, приятелю мой! „Борсалино“ е много повече от някаква си шапка. „Борсалино“ е произведение на изкуството! Тя се изчетква хиляда пъти на ръка, преди да постъпи в продажба! Тя е първият избор за стилово изражение, отличаващ френските и италианските гангстери в Милано и Марсилия десетилетия наред. Самото име „Борсалино“ се е превърнало в синоним на гангстерите. Необузданите младежи от подземния свят на Милано и Марсилия са били наричани „борсалино“. В онези времена гангстерите са притежавали стил. Разбирали са, че щом живееш извън закона и си изкарваш прехраната с кражби и убиване на хора, това те задължава да се обличаш с известна елегантност. Не е ли така?

— Това е най-малкото, което биха могли да направят съгласих се усмихнато.

— Но разбира се! Сега за жалост всичко е поза и няма никакъв стил. Белег на епохата, в която живеем, е, че стилът се превръща в поза, вместо позата да се превръща в стил.

Той млъкна и ме остави да оценя изказа му.

— И така — продължи. — Проверката дали едно „Борсалино“ е истинско, е да го навиеш на руло, на много стегнато руло и да го прекараш през венчална халка. Ако излезе след проверката без гънки, възстанови първоначалната си форма и не се повреди, значи е истинско „Борсалино“.

— Значи казваш, че…

— Точно така! — провикна се Дидие и стовари юмрук върху масата.

Седяхме в „При Леополд“, близо до квадратната арка на портата към „Козуей“. Беше осем часът. Шумното му провикване накара някакви чужденци на съседната маса да извърнат глави, но персоналът и редовните клиенти не обърнаха никакво внимание на французина. Дидие ядеше, пиеше и спореше в „При Леополд“ от девет години насам. Всички знаеха, че той си има теглена черта, праг на поносимостта и ако го прекрачиш, става опасен. Знаеха също, че тя не е прокарана в мекия пясък на личния му живот, убеждения и чувства. Чертата на Дидие минаваше през сърцата на обичаните от него хора. Ако ги обидиш по някакъв начин, предизвикваш у него студен, смъртоносен гняв. Но нищо, което би могъл да му кажеш или сториш, ако не броим телесните повреди, не беше в състояние да го засегне или разгневи.

— Comme sa! Точно това исках да кажа! Твоят малък приятел Прабакер те е подложил на теста за шапката. Навил те е на руло и те е прекарал през венчална халка, за — да провери истинско „Борсалино“ ли си, или не. Това е целял, като те е разходил из лошите места и звуци на града. Било е тест за „Борсалино“.

Пиех си мълчаливо кафето и знаех, че е прав — мрачната обиколка на Прабакер наистина беше един вид проверка, но не исках да връча на Дидие трофея на признанието си.

Вечерната тълпа на туристи от Германия, Швейцария, Франция, Англия, Норвегия, Америка, Япония и още десетина страни се разреди и отстъпи на нощната клиентела от индийци и експатрирани, които наричаха Бомбай свой дом. Местните пълнеха заведения като „При Леопол“, „Мокамбо“, „Кафе Мондегар“ и „Светлината на Азия“ всяка нощ, след като туристите се приберат на сигурно място в хотелите.

— Ако е било проверка — отстъпих най-сетне аз, — той явно ме е одобрил. Покани ме на гости на семейството си в своето село, в северната част на щата.

Дидие вдигна вежди с театрално изумление.

— За колко време?

— Не знам. За около два месеца, мисля. Може и повече.

— Значи наистина е така — заключи той. — Малкият ти приятел започва да те обича.

— Мисля, че е малко силно казано — възразих намръщено.

— Не, не, ти не разбираш. Тук трябва да внимаваш с истинската привързаност на хората, които срещаш. Това място не прилича на никое друго. Тук е Индия. Всеки, който дойде тук, се влюбва — повечето от нас се влюбват много пъти. И най-много обичат индийците. Малкият ти приятел може би започва да те обича. В това няма нищо странно. Казвам ти го от отдавнашния си опит в тази страна и особено в този град. С индийците това се случва често и лесно. Така те — един цял милиард — успяват да живеят заедно в относителен мир. Не са идеални, разбира се. Знаят как да се бият, да се лъжат и да се мамят, и всичко останало, което ние правим. Но индийците знаят как да се обичат помежду си по-добре от всеки друг народ на света.

Той млъкна, за да запали цигара, а после я размаха като малък прът на знаме, докато келнерът не го забеляза и не кимна в отговор на поръчката му: още една водка.

— Индия е горе-долу шест пъти по-голяма от Франция — продължи той, щом алкохолът и купа мезе с къри пристигнаха на масата ни. — Но населението е почти двайсет пъти по-голямо. Двайсет пъти! Повярвай, ако в такова гъстонаселено място живееха един милиард французи, тук щяха да текат реки от кръв. Реки от кръв! А както всеки знае, ние, французите, сме най-цивилизованият народ в Европа. В целия свят, всъщност. Не, не, без любовта Индия би била невъзможна.

Летиша дойде на нашата маса и седна от лявата ми страна.

— Дидие, за какво говориш, копелдако? — попита тя дружелюбно.

Акцентът й от Южен Лондон придаде експлозивна звънкост на крайната сричка от последната дума.

— Тъкмо ми обясняваше, че французите били най-цивилизованият народ на света.

— И че цял свят го знае — допълни той.

— Когато от вашите villes и лозя се роди Шекспир, приятел, може и да се съглася с теб — подхвърли Лети през усмивка, която изглеждаше колкото топла, толкова и снизходителна.

— Миличка, моля те, не мисли, че изпитвам неуважение към вашия Шекспир — възрази Дидие с радостен смях. — Обичам английския език, защото толкова много думи в него са френски.

— Туше, както казваме на английски — ухилих се аз.

В този момент дойдоха Ула и Модена и седнаха при нас. Ула беше в работно облекло — къса, тясна черна рокля с гол гръб, мрежести чорапи и обувки с тънки токчета. На врата и на ушите си носеше ослепителни фалшиви диаманти. Нейното облекло беше в очеваден контраст с дрехите на Лети. Лети бе облечена с фино белезникаво брокатено сако, свободен тъмнокафяв сатенен панталон и ботуши. Но най-силно и най-неочаквано си контрастираха лицата на двете жени. Погледът на Лети беше изкусителен, директен, самоуверен и искрящ от ирония и тайни, а широко отворените очи на Ула, въпреки целия грим и облекло, подчертаващи професионалната й сексуалност, не изразяваха нищо друго, освен невинност — откровена и празноглава невинност.

— Дидие, забранено ти е да говориш с мен — заяви веднага Ула и се нацупи неутешимо. — Прекарах си много неприятно с Федерико цели три часа, и то само по твоя вина.

— Уф! — изплю се Дидие. — Федерико!

— О-о-о… — обади се и Лети, разтягайки възклицанието в три продължителни срички. — Нещо се е случило с младия красив Федерико, така ли? Хайде, Ула, миличка моя, да чуем всички клюки.

— Na ja, Федерико си има религия и ме подлудява с нея, и за това е виновен единствено Дидие.

— Да! — потвърди Дидие, явно отвратен. — Федерико откри религията. Трагедия. Вече не пие, не пуши и не се друса. И разбира се, не желае да прави секс с никого, дори със себе си! Отвратително похабяване на такъв талант. Човекът беше гений на пороците, моят най-добър ученик, моят шедьовър. Да побеснееш. Сега той е добър човек в най-най-_лошия_ смисъл на думата.

— Е, едно печелиш, друго губиш — въздъхна Лети с подигравателно съчувствие. — Не се оставяй на разочарованието, Дидие. Ще има и други риби, които ще изпържиш и излапаш.

— На мен трябва да съчувстваш! — упрекна я Ула. — Федерико вчера се върна след разговора с Дидие в такова лошо настроение, а днес се появи на прага ми разплакан. Scheisse! Wirklich! Плака три часа и ми бълнува, че се бил преродил. Накрая така ми дожаля за него. Много страдах, когато оставих Модена да го изхвърли заедно с библиите му на улицата. Само ти си виновен, Дидие, и ще ми трябва твърде много време, за да ти простя.

— Фанатиците — заяви Дидие, без да обръща внимание на упреците — винаги имат един такъв раздърпан, опулен вид. Приличат на хора, които не мастурбират, но непрекъснато мислят за това.

— Дидие, много те обичам, да знаеш — успя да произнесе Лети през звънкия си смях. — Въпреки че си една противна гадина.

— Не, обичаш го, защото е противна гъзина — заяви Ула.

— Гадина, миличка, не гъзина — поправи я търпеливо Лети, като продължаваше да се смее. — Той е гадина, не гъзина. Противна гъзина — това не е особено смислено, нали така? Нямаше да го обичаме или мразим, само защото е гъзина, нали, мила, дори и да знаехме какво означава това?

— Не схващам много добре английските шеги и ти го знаеш, Лети — настоя Ула. — Но аз наистина смятам, че той е голяма, грозна, космата гъзина.

— Уверявам те, че задникът ми, пък и хълбоците ми, ако става въпрос, са изключително красиви — възрази Дидие.

Карла, Маурицио и един индиец, малко над трийсетте, влязоха откъм шумната нощна улица. Маурицио и Модена примъкнаха още една маса, събрахме се осем души и си поръчахме питиета и храна.

— Лин, Лети, това е мой приятел, Викрам Пател — представи Карла индиеца, когато настана относителна тишина. — Върна се преди няколко седмици след дълга почивка в Дания и, струва ми се, само вие двамата не го познавате.

Ние с Лети се представихме на новодошлия, но вниманието ми всъщност бе съсредоточено върху Маурицио и Карла. Той седеше до нея срещу мен, отпуснал ръка на облегалката на стола й. Когато разговаряха, се навеждаше към нея и главите им почти се докосваха.

Има едно такова тъмно чувство, по-слабо от омраза, но по-силно от презрение, което грозните мъже изпитват към красавците. То е неразумно и неоправдано, разбира се, но присъства винаги, спотаено сред дългите сенки на завистта. И изпълзява на светло пред очите ти, когато се влюбваш в красива жена. Гледах Маурицио и това тъмно чувство се оформи в сърцето ми. Равните му бели зъби, гладката кожа и гъстата тъмна коса ме настройваха срещу него по-бързо и по-сигурно от недостатъците на характера му.

И Карла беше красива: косата й, прибрана на кок, блестеше като вода, струяща над черни речни камъни, а зелените й очи грееха от целеустременост и удоволствие. Носеше индийска риза малко под коленете с дълги ръкави, а под нея — свободни панталони от същата маслиненозелена коприна.

— Йаар, прекарах много добре — обясняваше новодошлият Викрам, когато мислите ми се върнаха в настоящето. — В Дания е върхът, много готино. Хората са много изтънчени. Толкова се владеят, ебати, че не можех да повярвам. В Копенхаген отидох на сауна. Грамадна беше, ебати, йаар смесена, за мъже и жени заедно, и се разкарваха чисто голи! Абсолютно, напълно голи! И всичките — никаква реакция! Дори окото им не мигваше, йаар. Индиец не би се овладял. Щеше да ври и кипи, казвам ви.

— А ти вреше и кипеше ли, Викрам, миличък? — попита мило Лети.

— Майтапиш ли се, ебати! Аз бях единственият увит с хавлия и единственият надървен!

— Не разбирам — каза Ула, когато най-сетне спряхме да се смеем. Безстрастно заявление — нито оплакване, нито молба за разяснение.

— Хей, три седмици ходех в сауната всеки ден, йаар — продължи Викрам. — Мислех си, че ако прекарвам достатъчно време там, ще свикна също като всичките тия свръхспокойни датчани.

— На какво да свикнеш? — попита Ула.

В отговор Викрам набърчи чело озадачено, а после се обърна към Лети.

— Без полза. Не се получи. След три седмици все така се налагаше да се увивам с хавлията. Няма значение колко често ходех там — щом видех как ония работи подскачат нагоре-надолу и насам-натам, и се надървях. Какво да кажа? Прекалено много съм индиец за такова място.

— Същото е и с индийките — отбеляза Маурицио. — Дори и когато се любят, е невъзможно да се съблекат голи.

— Това невинаги е вярно — отвърна Викрам. — Пък и тук всъщност мъжете имат проблем. Индийките са готови за промяна. Младите индийски мацки в семействата от средната класа са щури по промените, йаар. Те са образовани и готови за къса коса, къси поли и мимолетни връзки. Готови са, но мъжете ги възпират. Сексуалната зрялост на обикновения индиец е като на четиринайсетгодишен.

— Разкажи ми — измърмори Лети.

Кавита Сингх преди малко беше дошла на масата ни и застанала зад Викрам, докато той споделяше наблюденията си за индийките. С къса стилна прическа, по джинси и бяло памучно горнище с емблемата на Нюйоркския университет, тя беше живата жена, физическото въплъщение на онова, за което говореше той. Беше истинска.

— Ох, Вики, ти си такъв чъд — каза тя и се настани срещу него, вдясно от мен. — Така приказваш, но и ти си толкова зле, колкото и останалите. Виж как се държиш със собствената си сестра, йаар ако посмее да облече джинси и прилепнал пуловер.

— Хей, аз й го купих тоя прилепнал пуловер от Лондон миналата година! — възрази Викрам.

— Но я заливаше с цели кофи тормоз, когато тя дойде с него в джаз ятра, на?

— Е, откъде да знам, че тя ще иска да го носи извън апартамента? — смънка той и предизвика смеха и подигравките на цялата група. А най-много се смя самият Викрам.

Викрам Пател беше среден на ръст и със средно телосложение, но средното свършваше дотук, до тези характеристики. Гъстата му къдрава черна коса очертаваше красиво, интелигентно лице. Искрящите, живи кафяви очи гледаха уверено над дългия орлов нос и тънките, безупречно подстригани мустачки като на Сапата. Дрехите му бяха черни — каубойски ботуши, джинси, риза и кожена жилетка, а на гърба му висеше плоска черна испанска фламенко шапка, окачена на кожен ремък около врата. Медальонът на каубойската му вратовръзка, коланът от еднодоларови монети и лентата на шапката му бяха сребърни. Приличаше на герой от спагети уестърн и всъщност точно спагети уестърните бяха вдъхновили стила му: Викрам беше маниак на филмите на Серджо Леоне „Имало едно време на Запад“ и „Добрият, лошият и злият“. По-нататък, когато го опознах по-добре, докато го наблюдавах как спечели сърцето на жената, в която беше влюбен, и докато рамо до рамо се изправяхме лице в лице с врагове, които искаха да ме убият, и се борехме с тях, научих, че той наистина беше герой и че би надвил всеки един от обожаваните от него бандити.

Докато седях срещу него на първата ни среща, бях поразен от лекотата, с която бе възприел своята черна каубойска мечта, и от увереността в стила, с която я носеше. „Викрам е от хората, които си носят ръката на сърцето“ — каза веднъж Карла. Това беше приятелска шега и всички я разбирахме, но в нея бе втъкана и тънка нишка на презрение. Когато тя го каза, аз не се разсмях с другите. Хората като Викрам, хората, които могат да се издокарват с маниите си, винаги ме печелят, защото тяхната откровеност говори прямо на душата ми.

— Не, вярно е! — настоя той. — В Копенхаген имаше един клуб, телефонен клуб, както ги наричат там. Има много маси, йаар, и на всяка маса — телефонен номер, осветен с червено. Ако видиш някоя интересна жена, много секси, която е седнала на дванайсета маса, просто набираш номер дванайсет и говориш с нея. Смертелна система, ебати. Поне половината пъти не знаеш кой ти се обажда или пък те не знаят кой си. Понякога си говорите цял час и се опитваш да познаеш кой е отсреща, защото всички приказват едновременно. А после си казвате кой на коя маса е. Там наистина беше голям купон, да ви кажа. Но ако се опитат да направят тук такъв клуб, няма да оцелее и пет минути, защото мъжете ще се изложат. Толкова много индийци са чудят, йаар. Те ще псуват и ще говорят всякакви непристойности, копелетата му инфантилни. Това ви казвам. В Копенхаген хората бяха много по-спокойни, а тук имаме още много път да извървим, докато Индия ги настигне по спокойствие.

— Според мен положението се подобрява — намеси се Ула. — Имам чувството, че бъдещето на Индия е едно добро бъдеще. Сигурна съм, че отива на добре, че ще е по-добре от сега и че животът ще е много по-хубав за много повече хора.

Всички извърнахме глави и се вторачихме в нея. Масата замлъкна. Смаяхме се, когато чухме как една млада жена, изкарваща прехраната си като сексуална играчка за индийци, достатъчно богати, за да си я позволят, изразява подобни чувства. Тя беше изхабена, изтормозена и поне аз бих очаквал от нея повече цинизъм. Оптимизмът е първи братовчед на любовта и в — три отношения досущ прилича на нея: той е безцеремонен, няма чувство за хумор и изниква там, където най-малко го очакваш.

— Всъщност, миличка ми глупавичка Ула, нищо не се променя — Дидие нацупи устни в отвратена гримаса. — Ако искаш да пресечеш млякото на своята човешка доброта или да превърнеш състраданието си в презрение, започни работа като сервитьорка или чистачка. Двата най-бързи начина да развиеш здравословна омраза към човечеството и неговите съдбини са да му сервираш храна или да чистиш подире му на минимална заплата. Опитал съм и двете през онези ужасни времена, когато бях принуден да работя, за да си изкарвам прехраната. Беше ужас. Като се сетя сега, се потрисам. Там научих, че всъщност нищо никога не се променя. И да си кажа правичката, това ме радва. В един по-добър или в един по-лош свят аз нямаше да изкарвам никакви пари.

— Глупости — отряза го Лети. — Нещата може да се подобрят, а може и да се влошат неимоверно. Питай хората в бордеите. Те са спецове по това колко по-зле може да стане. Не е ли така, Карла?

Всички се обърнахме към Карла. Тя се заигра с чашата си и я завъртя бавно в чинийката с показалец.

— Мисля, че всички ние и всеки един от нас трябва да спечелим бъдещето си — произнесе тя бавно. — Мисля, че бъдещето е като всички останали важни неща. То трябва да се спечели. Ако не го спечелим, ние изобщо нямаме бъдеще. Ако не го спечелим, ако не си го заслужим, трябва да живеем в настоящето, завинаги — повече или по-малко. Или още по-зле, трябва да живеем в миналото. Мисля, че може би точно това е любовта — начин да си спечелиш бъдещето.

— Аз пък съм съгласен с Дидие — заяви Маурицио, докато завършваше вечерята си с чаша вода с лед. — Нещата ми харесват точно каквито са и ще съм доволен, ако не се променят.

— А ти? — обърна се Карла към мен.

— Какво аз? — усмихнах се.

— Ако можеше да бъдеш щастлив, наистина щастлив, но от самото начало знаеше, че всичко ще завърши с тъга и ще ти донесе болка, щеше ли да избереш това щастие, или щеше да го избегнеш?

Вниманието и въпросът ме стреснаха и аз се почувствах неловко сред напоеното с очакване мълчание, което чакаше отговора ми. Имах чувството, че тя е задавала този въпрос и преди, че той е някаква проверка. Може би вече го беше задавала на останалите на масата. Може би те й бяха дали своите отговори и чакаха да чуят моя. Не бях сигурен какво и се искаше да кажа, но всъщност животът ми вече беше отговорил на този въпрос. Бях направил своя избор, когато избягах от затвора.

— Бих избрал щастието — отвърнах и бях възнаграден от Карла с лека признателна или пък развеселена усмивка, а може би и двете.

— Аз не бих го избрала — намръщи се Ула. — Мразя тъгата. Не мога да я понасям. Бих предпочела да нямам нищо пред дори най-малката тъга. Мисля, че точно затова толкова много обичам да спя, на? Невъзможно е да си наистина тъжен, докато спиш. В сънищата си ти може да си щастлив, уплашен, сърдит, но за да си тъжен, трябва да си съвсем буден, не мислите ли?

— С тебе съм, Ула — съгласи се Викрам. — На този свят има прекалено много шибана тъга, йаар. Затова всички непрекъснато се напиват и се друсат. Знам, че затова аз непрекъснато се напивам и се друсам.

— Ммм… Не, аз съм съгласна с теб, Ула — вметна Кавита, въпреки че не можех да бъда сигурен доколко това е съгласие с мен и доколко — просто рефлекс да се противопостави на Викрам. — Ако има шансове за истинско щастие, независимо на каква цена, трябва да рискуваш.

Дидие не го свърташе от раздразнение заради посоката, в която — бе тръгнал разговорът.

— Прекалено сте сериозни всичките.

— Аз не съм! — възрази Викрам, засегнат от думите му.

Дидие се вторачи в него с вдигната вежда.

— Искам да кажа, че изкарвате нещата по-сложни, отколкото са и отколкото трябва да бъдат. Житейските факти са много прости. В началото сме се страхували от всичко — от животните, от климата, от дърветата, от нощното небе — от всичко, освен един от друг. Сега се страхуваме един от друг и почти от нищо друго не се боим. Никой вече не знае защо някой прави нещо. Никой не казва истината. Никой не е щастлив. Предвид всичко онова, което никак не е наред в света, най-лошото нещо за теб е да оцелееш. Ала въпреки това трябва да оцелееш. Това е дилемата, която ни кара да вярваме и да се вкопчваме в лъжата, че притежаваме душа и че има Бог, когото го е грижа за нейната участ. И сега тя е пред вас.

Той се отпусна на стола си и засука върховете на д’артаняновите си мустаци.

— Не съм сигурен, че разбрах какво каза — измърмори Викрам след малко, — но някак си хем съм съгласен с него, хем се чувствам обиден.

Маурицио стана да си върви. Докосна рамото на Карла и се обърна към останалите с бляскава, приветлива, чаровна усмивка. Нямаше как да не се възхитя на тази усмивка, макар и да се самонавивах, че го мразя заради нея.

— Не се смущавай, Викрам — рече той любезно. — Дидие винаги говори за един-единствен обект: за себе си.

— И неговото проклятие е, че този обект е пленителен — бързо допълни Карла.

— Merci, Карла, миличка — измърмори Дидие и я възнагради с лек поклон.

— Allora, Модена, да тръгваме. Може да се видим по-късно в „Президент“, si?

Той целуна Карла по бузата, сложи си тъмните очила „Рей-Бан“ и излезе наперено в оживената нощ заедно с Модена. Испанецът не беше продумал цяла вечер, дори не се беше усмихнал. Щом силуетите им се загубиха в гъмжилото от сновящи по улицата фигури, забелязах, че заговори пламенно на Маурицио и размаха свит юмрук. Гледах ги, докато не се загубиха, и се стреснах и малко се засрамих, когато чух Лети да изговаря на глас мисълта, забила се в най-мъничкото и най-подлото ъгълче на ума ми:

— Не е толкова готин, колкото изглежда — изръмжа тя.

— Никой не е толкова готин, колкото изглежда — Карла се усмихна, пресегна се и захлупи дланта на Лети с нейната.

— Не харесваш ли вече Маурицио? — попита Ула.

— Мразя го. Не, не го мразя, но го презирам. Само като го погледна, и ми се повдига.

— Скъпа ми Летиша… — подхвана Дидие, но Карла го сряза:

— Не сега, Дидие. Остави.

— Не знам как съм могла да бъда толкова глупава — изръмжа Лети през зъби.

— Na ja… — бавно изрече Ула. — Не искам да ти натяквам „Казах ли ти аз“, но…

— О, защо не? — възрази Кавита. — Аз обичам да натяквам с „Казах ли ти аз“. Натяквам на Викрам с „Казах ли ти аз“ поне веднъж седмично. Предпочитам „Казах ли ти аз“ дори пред шоколада!

— Аз го харесвам — намеси се Викрам. — Вие знаете ли, че той язди фантастично? Язди като Клинт Истууд, йаар. Миналата седмица го видях на Чоупати, яздеше по плажа с една разкошно русо маце, шведка. Яздеше точно като Клинт в „Скитникът от платата“, казвам ви. Смертелно, ебати.

— А, да, той язди коне — отвърна Лети. — Как можах така да сгреша за него? Вземам си думите обратно.

— Има и готина стереоуредба у тях — додаде Викрам, очевидно без изобщо да забелязва настроението на Лети. — И страхотна оригинална музика от италиански филми.

— Край! Махам се! — изфуча Лети, стана, грабна чантата си и донесената от нея книга. Червената й коса, падаща на нежни вълни около лицето й, се раздвижи от гняв. Бледата й кожа бе изпъната така съвършено по меките извивки на сърцевидното й лице, че на ярката бяла светлина тя се превърна за миг в разярена мраморна мадона, а аз си спомних какво беше казала Карла за нея: Мисля, че Лети е най-духовната от всички ни…

Викрам също скочи от стола.

— Ще те изпратя до хотела, в същата посока съм.

— Така ли? — нахвърли му се тя толкова бързо, че той трепна. — И коя е посоката?

— Ами… ами, аз отивам, така да се каже, навсякъде, йаар. Ще си направя дълга разходка. Затова… затова… накъдето и да си ти, аз съм в твоята посока.

— Добре де, щом трябва — процеди тя през стиснати зъби, а очите й мятаха сини искри. — Карла, обич моя, ще се видим утре в „Тадж“ на кафе. Обещавам този път да не закъснявам.

— Ще дойда — съгласи се Карла.

— Е, чао на всички! — махна Лети.

— И от мен също! — Викрам изтича след нея.

— Знаете ли, онова, което най-много харесвам в Летиша, е, че в нея няма нищичко френско — обясни Дидие. — Нашата, френската култура, е толкова всепроникваща и влиятелна, че почти всеки по целия свят е поне мъничко французин. Това особено важи за жените. Почти всяка жена на света е французойка в някакво отношение. Но Летиша е най не французойката, която съм виждал някога.

— Много си зле, Дидие — отбеляза Кавита. — Тази вечер повече от всякога. Какво ти има, влюбваш ли се, или се разлюбваш?

Той въздъхна и впери поглед в сключените си длани.

— По малко и от двете, мисля. Чувствам се много тъжен. Федерико, знаете го, откри религията. Ужасна работа, това ме нарани дълбоко, признавам. Това, че е решил да става светия, действително ми сломи сърцето. Но стига вече. Имтиаз Даркер има нова изложба в „Джехангир“. Творбите й винаги са чувствени и малко щури и ми помагат да дойда на себе си. Кавита, желаеш ли да ме придружиш?

— Разбира се — усмихна се Кавита. — С удоволствие.

— Ще повървя с вас до Кралския кръстопът — въздъхна Ула. — Имам среща с Модена.

Станаха, сбогуваха се и излязоха през арката на „Козуей“, но после Дидие се върна и застана до мен на масата. Отпусна длан на рамото ми, все едно се подпираше, и ми се усмихна с учудващо нежна привързаност.

— Иди с него, Лин — рече той. — Иди с Прабакер в селото му. В сърцето на всеки по-голям град по света има едно село. Никога няма да разбереш града, ако първо не разбереш селото. Иди там. А когато се върнеш, ще видя какво е направила от теб Индия. Бон шанс.

И той изтича навън и ме остави сам с Карла. Докато Дидие и другите бяха на масата, ресторантът беше шумен. Внезапно всичко притихна или поне така изглеждаше. Струваше ми се, че всяка произнесена от мен дума ще прокънти от маса на маса в обширното помещение.

— Напускаш ли ни? — милостиво заговори първа Карла.

— Ами, Прабакер ме покани на гости в селото на родителите му. Родното му място, както той го нарича.

— И ще отидеш?

— Да, да, мисля да отида. Да те поканят, е чест, доколкото разбирам. Той ми каза, че си ходи на село при родителите си веднъж на шест месеца, нещо такова. Ходи си от девет години, откакто обикаля с туристи из Бомбай. Но аз съм първият чужденец, когото е канил там.

Тя ми намигна и една усмивка подръпна ъгълчетата на устните й.

— Може и да не си първият поканен, а първият негов турист, достатъчно луд, че да се навие, но то е все същото.

— Мислиш ли, че съм луд, щом приех поканата?

— Никак даже! Или поне си луд в добрия смисъл на думата, като всички нас. Къде е това село?

— Не знам точно. В северната част на щата. Каза ми, че дотам се пътува с влак и после се сменят два автобуса.

— Дидие е прав. Трябва да отидеш. Ако искаш да се заселиш тук, в Бомбай, както твърдиш, ще трябва да прекараш повече време на село. Ключът към него е на село.

Преминаващият сервитьор взе последните ни поръчки и след малко донесе бананово ласи за Карла и чай за мен.

— Колко време мина, докато се почувстваш уютно тук, Карла? Защото винаги изглеждаш толкова спокойна, като у дома си. Сякаш винаги си била тук.

— О, не знам. Това е точното място за мен, ако ме разбираш, и го прозрях още в първия ден, в първия час след като пристигнах. В някакъв смисъл от самото начало се почувствах уютно.

— Странно, че го казваш. И аз го усетих горе-долу по същия начин. Час след като кацнах на летището, ме обзе изключително силното чувство, че това е точното място за мен.

— А сигурно истинският пробив е дошъл с езика. Когато започнах да сънувам на хинди, разбрах, че тук съм си у дома. Оттогава насетне всичко застана на мястото си.

— И сега ли е така? Завинаги ли ще останеш тук?

— „Завинаги“ не съществува — отвърна тя с нейния бавен, предпазлив изговор. — Не зная защо използваме тази дума.

— Знаеш за какво ти говоря.

— Да, да. Ами, ще остана, докато получа, каквото искам. А после може да отида и другаде.

— Какво искаш, Карла?

Тя намръщи чело съсредоточено, вдигна поглед и се втренчи право в очите ми. По-нататък опознах добре този израз и той сякаш казваше: „Щом се налага да зададеш въпроса, нямаш право да получиш отговор“.

— Искам всичко — отвърна тя със слаба иронична усмивка. — Знаеш ли, веднъж го казах на един мой приятел, а той ми отвърна, че истинският номер в живота бил да не искаш нищо, а да успееш да го получиш.

По-късно, след като обсъдихме тълпите по „Козуей“ и крайбрежния булевард и се разходихме под листнатите арки на пустите улици под притихналия през нощта пазар „Колаба“, се спряхме на една пейка под величествен бряст, близо до апартамента й.

— Всъщност е въпрос на смяна на парадигмата — опитах се да обясня това, за което говорех, докато вървяхме. — Съвсем различен поглед към нещата и различно мислене.

— Прав си. Точно това е.

— Прабакер ме заведе в нещо като хоспис, стар жилищен блок близо до болницата „Сейнт Джордж“. Беше пълен с болни и умиращи хора, на които бяха отпуснали място на пода, за да легнат и умрат на него. А собственикът, когото смятат едва ли не за светец, се разхождаше и слагаше на хората табели, на които беше описано колко полезни органи имат. Това беше огромна банка за органи, пълна с живи хора, които си плащат за привилегията да умрат на тихо, чисто място, а не на улицата, и да станат донори на органи, когато те потрябват на този тип. И хората му бяха покъртително благодарни за това. Те го боготворяха. Гледаха го така, сякаш го обичаха.

— Твоят приятел Прабакер те е подложил на това през последните две седмици, нали?

— Имаше и много по-лошо. Но истинският проблем е, че нищо не можеш да направиш. Виждаш деца, които… които са в тежко положение, и хора в копторите… Той ме заведе в коптора, където живее — и вонята на откритите тоалетни, и безнадеждната бъркотия, и хората, които те зяпат по вратите на колибите, и… Нищо не можеш да промениш. Нищо не можеш да направиш. Трябва да приемеш, че би могло да е и по-зле и че те никога няма да са по-добре, и си напълно безпомощен пред това.

— Хубаво е да знаеш какво не е наред със света — каза Карла след малко. — Но също така е важно да знаеш, че понякога, без значение колко несправедливо е то, не можеш да го промениш. Много от гадостите в света всъщност не са чак толкова гадни, докато някой не се опита да ги промени.

— Не съм убеден, че искам да го повярвам. Знам, че си права. Знам, че понякога колкото повече се стремим да подобрим нещата, толкова повече ги влошаваме. Но ми се иска да вярвам, че ако го правим както трябва, всичко и всеки може да се промени към по-добро.

— Знаеш ли, днес случайно срещнах Прабакер. Той ми каза да те питам за водата, каквото и да означава това.

— А, да — разсмях се. — Вчера излизах от хотела, за да се срещна с Прабакер. Но по стълбището се разминах с колона от индийци, които носеха големи кани с вода на главите си и се качваха нагоре. Долепих се до стената, за да ги пропусна да минат. Когато стигнах долу, видях голяма дървена бъчва на колела, обковани с желязо — нещо като водоноска. Един мъж гребеше с кофа вода от бъчвата и я наливаше в големите кани.

Наблюдавах това цяла вечност, а мъжете много пъти слизаха и се качваха нагоре по стълбите. Когато Прабакер дойде, го попитах какво правят. Той ми обясни, че това била водата за душа ми. Че душът бил свързан с резервоар на покрива и тези мъже го пълнели с каните.

— Естествено.

— Да, ти го знаеш и аз вече го знам, но вчера го чух за пръв път. В тази жега ми стана навик да се къпя по три пъти дневно. Дори не подозирах, че хора трябва да изкачват шест етажа, за да напълнят проклетия резервоар, та да мога аз да се изкъпя! Почувствах се ужасно, разбираш ли? Казах на Прабакер, че никога повече няма да си вземам душ в хотела. Никога.

— А какво каза той?

— Каза: Не, не, ти не разбираш. Нарече го „хорска работа“. Единствено благодарение на туристите като мен, обясни той, тези хора имали работа. С надницата си всеки от мъжете издържал семейство. Трябва да се къпеш по три пъти, четири пъти, дори пет пъти на ден, каза ми той.

Тя кимна.

— После ме посъветва да наблюдавам как те се подготвят да хукнат из града с водоноската. И мисля, че разбрах какво искаше да ми каже, какво е искал да видя. Тези мъже бяха силни. Бяха силни, горди и здрави. Нито просеха, нито крадяха. Работеха здраво, за да си изкарват хляба, и се гордееха с това. Когато се втурнаха в движението, силни и мускулести, и няколко млади индийски момичета ги загледаха дяволито, аз видях, че те вървят с гордо вдигнати глави и гледат право напред.

— И продължаваш да се къпеш в хотела?

— По три пъти на ден — засмях се аз. — Кажи ми, защо Лети така се ядоса заради Маурицио?

Тя ме погледна право в очите — за втори път тази вечер.

— Лети има доста добра връзка в отдела за регистрация на чужденци. Висш полицейски служител, вманиачен по сапфирите. Лети му ги доставя по цени на едро или малко по-ниски. Понякога в замяна на тази… услуга… тя може да уреди подновяване на виза почти за вечни времена. Маурицио искаше да си продължи визата с още една година. Подведе Лети да повярва, че е влюбен в нея. Е, може да се каже, че я прелъсти… И когато получи желаното, я заряза.

— Лети е твоя приятелка…

— Предупредих я. Маурицио не е мъж за любов. Можеш да правиш всичко друго с него, но не и да го обичаш. Тя не ме послуша.

— Все още ли имаш симпатии към Маурицио? Дори и след като е постъпил така с приятелката ти?

— Маурицио постъпи точно както аз знаех, че ще постъпи. Според собствените му разбирания той е разменил своите чувства срещу визата и сделката е била честна. С мен никога не би опитал нещо подобно.

— Страх ли го е от теб? — попитах усмихнато.

— Да, мисля, че малко го е страх. Това е една от причините да ми е симпатичен. Никога не бих уважавала мъж, на когото дотолкова му липсва разум, че не се страхува от мен поне мъничко.

Тя стана. Станах и аз. Под уличната лампа зелените й очи бяха изумруди на желанието, влажни от светлината. Устните й се разтвориха в лека усмивка, която беше моя — миг, който бе единствено мой, и онзи просяк, моето сърце, започна да умолява с надежда.

— Утре, когато заминеш за селото на Прабакер, се опитай да се отпуснеш напълно и да се отдадеш на преживяването — каза тя. — Просто… му отпусни края. Понякога в Индия се налага да се предадеш, за да победиш.

— Ти винаги имаш на разположение някой мъдър съвет, а? — разсмях се тихичко.

— Не е мъдър, Лин. Според мен мъдростта е твърде надценявана. Мъдростта е просто ум, от който са избили с ритници всичката смелост. Предпочитам да бъда умна, не мъдра — при всички случаи. От повечето мъдри хора, които познавам, ме боли глава, но никога не съм срещала умен мъж или жена, които да не съм харесала. Ако наистина раздавах мъдри съвети, а аз не ги раздавам, щях да ти кажа „не се напивай, не си харчи всичките пари и недей да се влюбваш в някоя селска красавица“. Това щеше да е мъдро. Там е разликата между умно и мъдро. Предпочитам да съм умна и затова ти казах — когато стигнеш в селото, да му се предадеш, без значение какво ще намериш там. Хайде, ще тръгвам. Ела да ме видиш, като се върнеш. Нямам търпение. Наистина.

Тя ме целуна по бузата и се обърна да си върви. Устоях на импулса да я прегърна и да я целуна по устните. Гледах я как се отдалечава и тъмният й силует се слива с нощта. После тя навлезе в топлата жълта светлина на лампата до входа на апартамента й и сякаш очите ми, които я наблюдаваха, накараха сянката й да оживее, сякаш моето сърце само я бе нарисувало в мрака със светлината и цветовете на любовта. Преди да затвори полека вратата и да заключи, тя се обърна веднъж и видя, че я гледам.

Този последен час с нея беше проверка на Борсалиното — бях убеден в това. Докато вървях обратно към хотела, се питах дали съм я издържал, или съм се провалил. Все още мисля за това — след толкова много години. И все още не знам.