Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (39)

Трийсет и девета глава

Един час след като излязох от къщата на Абдул Гани, за да се срещна лице в лице с Мадам Жу, Назир и трима от най-доверените му хора разбили вратата на съседната къща и преминали през дългата работилница в мазето, свързваща двете сгради. Горе-долу по времето, когато аз се промъквах през развалините на разрушения Дворец на мадам Жу, Назир и хората му, с плетени черни маски, бутнали капака на пода в кухнята на Гани и влезли у тях. Хванали готвача, градинаря, двамата прислужници на Абдул и фалшификаторите от Шри Ланка, Вилу и Кришна, и ги заключили в една стаичка в мазето. Докато съм се изкачвал по обгорялото стълбище на Двореца към таванската стая, където намерих мадам Жу, Назир се прокраднал на горния етаж до огромния кабинет на Абдул и го заварил да седи в креслото, ридаещ и неподвижен. По-късно, горе-долу по времето, когато аз разтворих стиснатия юмрук на моето отмъщение и пожалих съсипания си враг, точещата лиги Мадам, Назир отмъстил за себе си и за Кадер Хан, като убил предателя, продал всички ни в Пакистан.

Двама мъже притиснали ръцете на Абдул към креслото, а третият дръпнал главата му назад и го накарал да отвори очи. Назир свалил маската си. Взрян в очите на Абдул, той го пронизал в сърцето. Абдул сигурно е знаел, че трябва да умре. Седял е сам и е очаквал убийците си. Но викът му, казват, идвал чак от ада.

Съборили тялото му от креслото на излъскания под, и докато аз съм се бил с Раджан и близнака му в таванската стая в другия край на града, Назир и хората му отсекли със сатъри ръцете, стъпалата и главата на Абдул и разпръснали парчетата от трупа му из огромната къща точно както Абдул Гани заповядвал на убийците Сапна да постъпят с разчленения труп на стария верен Маджид. А когато съм си тръгвал от разрушения Дворец със сърце, свободно и изпълнено с покой за първи път след толкова много месеци, изпълнени с копнеж за мъст, Назир и хората му освободили Кришна, Вилу и прислугата — решили, че те нямат никакво участие в предателството на Гани — а после напуснали къщата и тръгнали да издирват членовете от групата на Гани, за да ги избият до крак.

— Гани от много време се беше побъркал, йаар — вметна Санджай Кумар, докато превеждаше свободно разказа на Назир от урду на английски. — Смяташе, че Кадер е полудял. Мислеше, че е… обсебен, разбираш ли? Беше си въобразил, че Кадер ще изгуби целия си бизнес, всичките си пари и цялата си власт в Съвета. Мислеше, че Кадер харчи твърде много за Афганистан, войната и прочие. Знаеше, че Кадер е планирал всякакви други мисии — разни неща в Шри Ланка, Нигерия и тям подобни. И затова, след като не можа да разубеди Кадер, нито да го накара да се промени, той реши да използва цялата тази история със Сапна. Това със Сапна беше начинание на Гани от самото начало.

— Цялото ли? — попитах.

— Разбира се — отвърна Санджай. — На Гани и на Кадер. Но го оглавяваше Гани. Използваха историята със Сапна, за да получат онова, което искаха от ченгетата и от властите.

— Как?

— Идеята на Гани беше да наплашат всички — ченгетата, политиците и другите Съвети — с общ враг. Това беше Сапна. Когато тези типове, Сапна, започнаха да кълцат хора навсякъде из града, да приказват за революция и че Сапна бил царят на крадците и така нататък, всички се разтревожиха. Никой не знаеше кой стои зад всичко това. Това ги накара да работят заедно с нас, за да хванем копелето, в замяна на нашата помощ. Но Гани се надяваше да му се отвори възможност да посегне на самия Кадер.

— Не съм убеден, че го е искал от самото начало — намеси се Салман Мустаан и подчерта думите си с поклащане на глава срещу близкия си приятел. — Мисля, че започна както винаги, с пълна подкрепа за Кадер. Но тази история със Сапна беше много смахната и гадна, човече, и мисля, че тя, разбираш ли, му обърка ума.

— Както и да е — продължи Санджай, отхвърляйки тънкостите. — Резултатът пак е същият. Гани си има банда, тези Сапна, бандата си е негова и се подчинява само на него. И убива разни копелета из целия град. Повечето са хора, от които той така или иначе е искал да се отърве, по делови причини, с което аз нямам проблеми. И всичко вървяло чудесно, йаар. Целият шибан град пощурява и търси това копеле Сапна, а всички традиционни врагове на Кадер се надпреварват да му помагат да пренася контрабандно оръжия, експлозиви и други тежки лайна през Бомбай, защото искат той да им помогне да разберат кой е този Сапна и да го ликвидират. Шибан смахнат план, обаче сработва, йаар. А после един ден едно ченге идва да го види. Беше онзи Патил — Лин, ти го познаваш, подинспектор Суреш Патил. Работеше в „Колаба“ и е страшна путка, йаар.

— Обаче умна — промълви Салман уважително.

— О, да, умен е. Много умна путка. И той казва на Гани, че убийците Сапна оставили следа на последното си местопрестъпление и тя води към Съвета на Кадер Хан. Гани откача. Вижда как всички извършени от него гадости пристигат у тях, на прага му. И затова решава, че трябва да жертва някого. Някой от самия Съвет на Кадер Хан, разбираш ли, който е в шибания център на всичко, и типовете Сапна да го накълцат и да подведат полицията. Според тях ако ченгетата видят накълцан някой от техните хора, ще решат, че Сапна е наш враг.

— И избрал Маджид — довърши Салман вместо него. — Получило се. За случая отговаряше Патил и той бил там, когато събирали парчетата от тялото на Маджид в чували. Той знаеше колко е близък Маджид с Кадербай. Таткото на Патил — ето това вече е кораво ченге, йаар — и Кадербай били стари познайници. Някога той тикнал Кадербай в затвора.

— Кадербай е лежал в затвора? — попитах, разочарован, че никога не попитах Хана сам. Достатъчно често разговаряхме за затвора.

— Разбира се! — разсмя се Салман. — Дори избягал, разбираш ли, от „Артър Роуд“.

— Ти се бъзикаш!

— Не го ли знаеше, Лин?

— Не.

— Прекрасна история, йаар — заяви Салман, клатейки въодушевено глава. — Трябва някой път да накараш Назир да ти я разкаже. Той бил външният човек на Кадер Хан по време на бягството му. Мамка му, Назир и Кадербай били направо бесни типове по онова време, йаар.

Санджай плясна утвърдително Назир по гърба, силно и добродушно. Почти улучи мястото, където Назир беше ранен. Знаех, че го е заболяло, но той с нищо не го показа. Вместо това се вгледа в лицето ми. Това беше първият ми официален инструктаж след смъртта на Абдул Гани и краят на двуседмичната гангстерска война, отнела шест живота и върнала властта в мафиотския Съвет обратно в ръцете на Назир и хората на Кадер. Погледнах го в очите и кимнах бавно. Мрачното му строго лице се поотпусна за миг, а после бързо възприе отново обичайния си свиреп израз.

— Горкият стар Маджид — въздъхна тежко Санджай. — Той беше просто… Как, по дяволите, се наричат ония червените? Рибите?

— Червена херинга^[1] — обясних.

— Да, херинга беше, копелето. Ченгетата — оная путка Патил и неговите хора — решиха, че няма връзка между Сапна и Съвета на Кадер.

Те знаеха колко много Кадер обича Маджид, и насочиха търсенето си другаде. Гани се откачи от куката и след време неговите хора почнаха пак да кълцат разни копелета. Бизнес, както обикновено.

Как го приемаше Кадер?

— Кое? — попита Санджай.

— Говори за убийството на Маджид — намеси се Салман. — Нали така, Лин?

— Да.

Последва кратко колебание — и тримата мъже ме погледнаха. Чертите им бяха застинали неподвижно в мрачни, почти възмутени изражения, сякаш им бях задал неучтив или срамен въпрос. Но погледите им, в които просветваха тайни и лъжи, като че бяха разкаяни и нажалени.

— Кадер нямаше нищо против — отвърна Салман. Почувствах как сърцето ми се сепна и промълви болката си.

Бяхме в „Мокамбо“, ресторант и кафене в квартал „Форт“. Беше чист, с добро обслужване и модно-бохемски. Богати бизнесмени от „Форта“ се смесваха с гангстери, адвокати и знаменитости от киното и от бързо развиващата се телевизионна индустрия. Мястото ми харесваше и се радвах, че Санджай го е избрал за срещата. Бяхме се справили с обилен, но здравословен обяд и десерт куфли и вече пиехме второто си кафе. Назир ми седеше отляво, с гръб към ъгъла и с лице към входната врата, излизаща на главната улица. До него беше Санджай Кумар, печеният млад гангстер индус от покрайнините на Бандра и някогашен мой партньор в тренировките. Той бе успял да си завоюва, както изглежда, постоянно място в остатъка от мафиотския Съвет на Кадер. Беше трийсетгодишен, здрав и набит, с гъста тъмнокестенява коса, която сушеше със сешоар, за да прилича на тупираните коси на киногероите. Лицето му беше красиво. Широко разположените му кафяви очи под високото чело гледаха с хумор и увереност над широкия нос, усмихнатата уста и меко закръглената брадичка. Той лесно се разсмиваше и винаги с добродушен, сърдечен смях, без значение колко често се смееше. Беше и щедър — бе почти невъзможно да си платиш сметката в неговата компания, не — както мислеха някои — защото с този жест се правеше на важен, а защото отвътре му идваше да се раздава и да споделя. Беше и смел, и много надежден в период на яростна криза, всеки досаден ден. Лесно беше да го харесаш и аз наистина го харесвах; и от време на време се налагаше да си напомня с малко напрягане на волята, че е един от мъжете, отсекли ръцете, стъпалата и главата на Абдул Гани с месарски сатър.

Четвъртият човек на масата ни, който седеше до Санджай както винаги, беше Салман, най-добрият му приятел. Салман Мустаан беше роден в една и съща година със Санджай и двамата бяха израсли заедно в шумното и пренаселено предградие Бандра. Бил преждевременно развито дете, разказаха ми, и изненадал родителите си сиромаси с отлични оценки по всички предмети във всички класове на прогимназията. Успехът му бил още по-забележителен заради това, че откакто навършило пет години, момчето се трудело по двайсет часа седмично с баща си, скубело пилета и метяло местната птицеферма.

Знаех добре историята му — бях я сглобил от разказите и изповедите, които ми споделяше, докато тренирахме заедно в спортната зала на Абдула. Когато Салман обявил, че трябва да напусне училище, за да работи повече и да подпомага семейството си, един от учителите му, който познавал Абдел Кадер Хан, помолил дона да се намеси в негова полза. Салман станал едно от децата, които получавали стипендия от Кадербай — също като моя съветник, доктор Хамид, когато работех в клиниката в бордея — и решили да го насочат към адвокатска кариера. Кадер записал Салман в католически колеж, ръководен от йезуитски свещеници, и всеки ден момчето от бордея обличало чистата си бяла униформа и заемало мястото си сред синовете на богаташкия елит. Получил добро образование — Салман проявяваше красноречие, когато говореше на английски, а общите му познания обхващаха история и география, литература, науки и изкуства. Но момчето притежаваше някаква необузданост, неутолима жажда да експериментира, която дори здравите ръце и твърдите пръчки на йезуитите не бяха успели да укротят.

Докато Салман се борел с йезуитите, Санджай си намерил работа в бандата на Кадербай. Той пренасял съобщения и контрабанда между офисите на мафията из целия град. През първите седмици на службата го намушкали по време на сбиване с мъже от съперническа банда, които се опитали да го оберат. Момчето се защитило, избягало от нападателите и доставило контрабандния си пакет в центъра за събиране на Кадер, но раната му била сериозна и минали цели два месеца, докато заздравее. Салман, неговият приятел, откакто се помнел, обвинил себе си за това, че не е бил със Санджай, и начаса напуснал училище. Той помолил Хана за разрешение да работи заедно с приятеля си и да пренася контрабанда. Кадер се съгласил и от този ден насам момчетата вършеха заедно всички престъпления от каталога на Съвета.

Тогава, в началото, били само на по шестнайсет. И двамата бяха навършили трийсет през седмиците преди срещата ни в „Мокамбо“.

Щурите момчета се бяха превърнали в корави мъже, които обсипваха с подаръци семействата си и живееха с някакво очебийно, агресивно спокойствие. Въпреки че бяха успели да омъжат престижно сестрите си, и двамата бяха неженени. Отказвали да се оженят, каза ми Санджай, заради общата им вяра или предчувствие, че ще умрат от насилствена смърт, и то млади. Перспективата нито ги плашеше, нито ги тревожеше. Те го виждаха като разумна сделка: вълнения, власт и богатство, достатъчно да осигурят семействата си, срещу кратък живот, свършващ на острието на ножа или дулото на пистолета. И когато групата на Назир спечели гангстерската война срещу групата на Гани, двамата приятели се оказаха в новия Съвет — пълноправни млади мафиотски донове.

— Мисля, че Гани наистина се опита да предупреди Кадербай какво му е на сърце — рече Салман замислено с ясен глас, на английски, закръглен до най-близкия децибел. — Той говореше за това проклятие на героя близо година, преди да реши да създаде Сапна.

— Майната му, йаар — изръмжа Санджай. — Кой, мамка му, беше той, че да предупреждава Кадербай? Кой, мамка му, беше той, че да ни вкара всичките в тия лайна с Патил да накара неговите хора да накълцат стария Маджид? А после, когато всичко свърши, отишъл и продал всичко на шибаните пакистански ченгета, йаар. Майната му. Ако можех да изровя тоя мадачуд и да го убия пак, щях да го направя още днес. Всеки ден бих го правил. Щеше да ми е шибаното хоби.

— Кой беше истинският Сапна? — попитах. — Кой всъщност извършваше убийствата за Абдул? Спомням си, веднъж Кадер ми каза, след като убиха Абдула, че е — открил истинския Сапна. Каза, че го е убил. Кой беше той? И защо изобщо го е убил, след като той е работел за него?

Двамата млади мъже се обърнаха към Назир. Санджай му зададе няколко въпроса на урду, в знак на уважение към по-възрастния — те знаеха фактите също толкова добре, колкото и Назир, но се обърнаха към него да разкаже спомените си и го включиха в разговора. Разбрах по-голямата част от отговора на Назир, но изчаках Санджай да преведе.

— Името му беше Джитендра. Джитудада го наричаха. Беше от Делхи, владееше пистолета и ножа. Гани го доведе тук заедно с още четирима. Всъщност, той ги настаняваше в петзвездни хотели, през цялото шибано време — две години, човече! Бахинчуд! Оплакваше се, че Кадер харчел пари за муджахидините, за войната и така нататък, а междувременно държеше тия шибани психари в петзвездни хотели цели две шибани години!

— Джитудада се напи, когато убиха Абдула — додаде Салман. — Много се върза, когато всеки разправяше, че Сапна бил мъртъв. Правеше се на Сапна от близо две години и това беше започнало да му разбърква мозъка. Той започна да вярва в собствените си дивотии — или в дивотиите на Гани.

— Много тъпо име, йаар — намеси се Санджай. — Та Сапна е женско име! Все едно аз да се кръстя Люси, да го еба, или нещо такова. Що за смотаняк се кръщава с женско име, йаар?

— Такъв, който убива единайсет души — отвърна Салман, — и почти му се разминава. Както и да е, вечерта, когато убиха Абдула и всички разправяха, че Сапна бил мъртъв, той се натряска до козирката. И се раздърдори, и обясняваше на всекиго, склонен да го изслуша. А че той бил истинският Сапна. Седели в един бар в хотел „Президент“, и внезапно се разкрещял, че бил готов да разкаже всичко — кой стоял зад убийствата на Сапна, кой планирал всичко и кой плащал за всичко.

— Шибан ганду — изръмжа Санджай, използвайки жаргонната дума за „задник“. — Не съм срещал нито един от тия психари, който да не е шибано пискало, йаар.

— За наш късмет онази вечер в бара имало предимно чужденци и те не разбирали за какво говори. В бара имало и един от нашите и той казал на Джиту да си затваря устата. Джитудада отвърнал, че не го било страх от Абдел Кадер Хан, защото имал планове и за Кадер. Казал, че Кадер ще свърши, насечен на парчета, също като Маджид. После размахал пистолет. Нашият човек веднага се обадил на Кадер. Ханът отишъл и пречукал онзи лично. Отишъл заедно с Назир и Халед, Фарид, Ахмед Заде, младият Андрю Ферейра и още неколцина други.

— Това го пропуснах, мамка му! — изпсува Санджай. — Още от първия ден исках да го пречукам този мадачуд, майкоебец, и особено след Маджид. Но изпълнявах задача в Гоа. Както и да е, Кадер се оправи с тях.

— Намериха ги близо до паркинга на хотел „Президент“. Джитудада и неговите хора се съпротивлявали. Станала голяма престрелка. Улучили двама от нашите. Единият беше Хюсеин — нали го знаеш, сега върти работите на кея „Балард“. Така изгубил ръката си — изстреляли по него заряда на пушка двуцевка, любимата на народа пушка с къса цев, и куршумите откъснали ръката от тялото му. Ако Ахмед Заде не беше го завил и измъкнал оттам и не го беше закарал в болницата, щеше да му изтече кръвта и да умре там, на паркинга. И четиримата, които присъствали — Джитудада и неговите трима, пукнали. Кадербай изстрелял сам последните куршуми в главите им. Но един от тези типове, Сапна, не бил на паркинга и му се разминало. Така и не можахме да го издирим. Върнал се в Делхи и изчезнал оттам. Оттогава не сме чували нищо за него.

— Тоя Ахмед Заде ми харесваше — Санджай изрече тази разточително висока за него похвала с малка тъжна въздишка.

— Да — съгласих се и си спомних мъжа, който вечно изглеждаше така, все едно търси приятел в тълпата. Мъжът, умрял с ръка, вкопчена в моята. — Той беше свестен човек.

Назир заговори отново — изсумтяваше думите, все едно бяха заплахи, както говореше, когато е разгневен.

— Когато съобщили на пакистанските ченгета за Кадербай — преведе Санджай, — стана очевидно, че зад тях трябва да е Абдул Гани.

Кимнах утвърдително. Беше очевидно. Абдул Гани беше от Пакистан. Връзките му там отиваха надълбоко и нависоко. Неведнъж ми го беше казвал, докато работех за него. Зачудих се защо не съм го прозрял тогава, когато ченгетата нахлуха в хотела в Пакистан, Първата ми мисъл беше, че просто го харесвах прекалено много и не можех да го заподозра. Вярно беше. Но може би по-скоро, защото се чувствах твърде поласкан от неговото внимание — Гани беше мой покровител в Съвета след самия Кадер и той влагаше време, енергия и привързаност в нашето приятелство. А имаше и още нещо, което можеше да ме е залисало в Карачи: съзнанието ми бе изпълнено със срам и отмъстителност — поне това си спомням от посещението в джамията, когато седях до Кадербай и Халед и слушахме Слепите певци. Спомних си, че прочетох писмото на Дидие и реших, още там, на онази трепкаща жълта светлина от лампите, че ще убия мадам Жу. Спомних си как го помислих, а после се обърнах и видях обичта в златистите очи на. Кадер. Можеше ли тази обич и този гняв да бяха потулили нещо толкова важно и толкова очевидно като предателството на Гани? И ако не бях го забелязал, какво още не бях забелязал?

— Кадер не трябваше да се върне от Пакистан — додаде Салман. — Кадер, Назир, Халед… дори и ти. Абдул Гани смяташе, че това е неговият шанс да ликвидира целия Съвет с един удар, всички онези от Съвета, които не бяха с него. Но Кадербай си имаше свои приятели в Пакистан и те го предупредиха. Успяхте да се измъкнете от капана. Мисля, че от онзи ден Абдул Гани е знаел, че с него е свършено. Но кротуваше и не предприемаше нищо тук. Предполагам, че се надяваше Кадер и всички вие да бъдете убити във войната.

Назир го прекъсна — нямаше търпение да изслуша презирания от него английски. Стори ми се, че разбрах какво каза, и преведох думите му на Санджай, за да потвърди дали догадката ми е вярна.

— Кадер казал на Назир да пази истината за Абдул Гани в тайна. Казал, че ако нещо му се случи през войната, Назир трябва да се върне в Бомбай и да отмъсти за него. Това ли е?

— Да — поклати глава — Санджай. — Разбрал си го. А след това трябваше да ликвидираме и останалите, които бяха на страната на Гани. Никой от тях не остана жив. Всички са мъртви или офейкаха от Бомбай.

— Което ни води до разговора по същество — усмихна се Салман. Това беше рядка, ала добра усмивка, усмивката на уморен мъж, усмивката на нещастен мъж, усмивката на корав мъж. Издълженото му лице беше с малко разкривени черти, едното му око беше с един пръст по-ниско от другото, счупеният му нос беше зараснал накриво, а единият ъгъл на устата му беше обтегнат — юмрук беше разцепил устната и шевът бе изопнал кожата. Късата му коса оформяше идеален кръг над челото му като тъмен ореол, здраво притиснал малко смачканите му уши. — Искаме ти да поемеш за известно време паспортите. Кришна и Вилу много настояват. Те са малко…

— Направо са откачили от страх — намеси се Санджай. — Загубили са ума и дума, защото разчленяваха хора из целия Бомбай, като почнем с Гани, докато те са били там, в шибаното мазе! Войната вече свърши и ние спечелихме, но тях още ги е страх. Не можем да си позволим да ги загубим, Лин. Искаме ти да работиш с тях и да ги поуспокоиш. Непрекъснато питат за теб и искат ти да работиш с тях. Харесват те, човече.

Погледнах подред всеки от тях и спрях погледа си върху Назир. Ако бях разбрал правилно, това бе изкусително предложение. Победилата фракция на Кадер беше реформирала местния мафиотски Съвет под ръководството на стария Собхан Махмуд. Назир беше станал пълноправен член на Съвета, както и Махмуд Мелбааф. Останалите включваха Санджай и Салман, Фарид и още трима донове, родени в Бомбай. Последните шестима говореха марати толкова добре, колкото хинди и английски. Това ми осигуряваше уникален и много важен контакт с тях, защото бях единственият им познат гора, който говори марати. Аз бях единственият им познат гора, оковаван в пранги в затвора „Артър Роуд“. И бях един от малцината, с кафява или бяла кожа, оцелели във войната на Кадер. Те ме харесваха и ми се доверяваха. Те ме смятаха за ценна придобивка. Гангстерската война беше свършила. В новия Pax Mafia, управляващ тяхната част от града, можеха да се натрупат състояния. А на мен парите ми трябваха. Живеех от спестяванията си и бях почти разорен.

— Какво точно сте наумили? — попитах Назир, но знаех, че ще отговори Санджай.

— Ти поемаш „книгите“, печатите, всичко, свързано с паспортите, лицензите, разрешенията и кредитните карти — отвърна той бързо. — Ще имаш пълен контрол. Точно както беше при Гани. Никакви шибани проблеми. Каквото ти трябва, го получаваш. Получаваш дял от всичко — мисля за пет процента, но можем да го обсъдим, ако според теб не са достатъчни, йаар.

— И можеш да посещаваш Съвета, когато си искаш — додаде Салман. — Един вид със статут на наблюдател, ако ме разбираш. Какво ще кажеш?

— Ще трябва да преместите работилницата от мазето на Гани — казах тихо. — Никога не бих се чувствал щастлив, ако работя там, и не съм изненадан, че мястото е ошашкало Вилу и Кришна.

— Няма проблеми — разсмя се Санджай и плясна по масата. — И без това смятахме да продадем къщата. Знаеш ли, братко Лин, онзи тлъст шибаняк Гани записал двете големи къщи, неговата и съседната, на името на зет си. В това няма нищо лошо — мамка му, човече, всички правим така. Но те струват шибани кророве, Лин. Те са шибани имения, баба. И след като накълцахме и разпарчадисахме тлъстата гад, зет му решава, че не иска да ни прехвърли къщите. Прави се на голяма работа и почва да приказва за адвокати и полиция. Затова се наложи да го вържем над голям варел киселина, йаар. И той взе, че омекна. Нямаше търпение да ни припише къщите. Пратихме Фарид да свърши работата и той се погрижи. Но страшно се впрегна, йаар заради неуважението, с което се отнесе към нас зетят на Гани, и много се беше ядосал на тоя мадачуд, задето го принуди да сложи варела с киселина и прочие. Той обича нещата да са прости, нашият брат Фарид. Цялата тая история с окачането на тоя путьо над киселината беше малко… Как се нарича, Салман? Как беше думата?

— Натруфено — предположи Салман.

— Да, натруфено, да го еба, цялото това нещо. Фарид обича или да го уважават, или да не протака и да застреля копелето. И тъй като е много ядосан, взема и собствената къща на зетя — кара го да ни припише собствената си къща само защото е бил такъв мадачуд за къщите на Гани. И сега тоя тип няма нищо, а ние имаме три къщи на пазара вместо една.

— Гаден и кръвожаден рекет е тоя бизнес с недвижимите имоти — заключи Салман с иронична усмивка. — Ще преместя работилницата при първа възможност. Водим преговори с една от големите агенции, Фарид се е заел с това. Добре, Лин, щом не искаш да работиш в къщата на Гани, къде би искал да се установим?

— „Тардео“ ми харесва — предложих. — Някъде около „Хаджи Али“.

— Защо „Тардео“? — попита Санджай.

— „Тардео“ ми харесва. Чисто е… и е тихо. И е близо до „Хаджи Али“. „Хаджи Али“ ми харесва. Свързан съм сантиментално с това място.

— Тик хаин, Лин — съгласи се Салман. — Значи, „Тардео“. Ще кажем на Фарид веднага да започне да търси. Нещо друго?

— Ще ми трябват двама куриери, хора, на които мога да се доверя. Бих искал сам да ги избера.

— Кого имаш предвид? — попита Санджай.

— Вие не ги познавате. Външни хора са. Но и двамата са свестни. Джони Пурата и Кишор. Аз им имам доверие и знам, че мога да разчитам на тях.

Санджай и Салман се спогледаха, после погледнаха Назир. Той кимна.

— Няма проблеми — каза Салман. — Това ли е всичко?

— Още нещо. — Обърнах се към Назир. — Искам Назир да бъде свръзката ми със Съвета. Ако възникне някакъв проблем, по каквато и да било причина, първо искам да разговарям с Назир.

Назир отново кимна и ме удостои с малка усмивка от дълбокото на очите му.

Ръкувах се с всички мъже подред, за да приключим сделката. Ръкостисканията бяха малко по-официални и тържествени, отколкото очаквах, и стиснах челюсти, за да възпра напушилия ме смях. Различното отношение, тяхната сериозност и моят дисидентски напушил ме смях отразяваха разликата между нас. Колкото и да харесвах Салман, Санджай и останалите — а в интерес на истината Назир го обичах и му дължах живота си — за мен мафията беше средство за постигане на някаква цел, а не цел сама по себе си. За тях мафията беше семейство, нерушима връзка, която ги свързваше всяка минута чак до последния им дъх. Тяхната тържественост изразяваше свещеното родово задължение, „единни, ръка за ръка“, но знаех, че те не вярват и за мен да е същото. Приемаха ме и работеха с мен, белия, дивия гора, отишъл на война с Абдел Кадер Хан, но очакваха рано или късно да ги напусна и да се върна в другия свят, света на моите спомени и на моята кръв.

Аз не мислех така и не го очаквах, защото бях изгорил всички мостове, които можеха да ме отведат у дома. И въпреки че трябваше да потисна смеха си, породен от сериозността на малката церемония, ръкостискането всъщност официално ме включваше в редовете на професионалните престъпници. До този момент престъпленията, извършени от мен, бяха извършени на служба при Кадер Хан. Колкото и трудно е да го разберат хората извън този свят, аз бих могъл съвсем искрено да заявя, че съм ги извършил от обич към него. За моята собствена сигурност, несъмнено, но над всичко — заради бащината обич, която копнеех да получа от Кадер. Него вече го нямаше и аз можех окончателно да скъсам с всичко това. Можех да отида… почти навсякъде. Можех да се заема… с нещо друго. Но не го направих. Аз свързах съдбата си с тяхната и станах гангстер единствено заради парите, властта и закрилата, обещани от тяхното братство.

Да изкарвам прехраната си с престъпване на закони, ме поддържаше зает, толкова зает, че успях да скрия от сърцето си почти всички чувства, от които то се вълнуваше. След срещата в „Мокамбо“ всичко тръгна бързо. За една седмица Фарид откри нова сграда. Двуетажното здание, съвсем наблизо до плаващата джамия „Хаджи Али“, беше бившият архив на клон на Бомбайската общинска корпорация. След като се бяха изнесли в по-големи и по-модерни офиси, те бяха изоставили там повечето стари пейки, бюра, шкафове и етажерки, които подхождаха на нашите нужди. Една седмица ръководех екип от чистачи и работници, които избърсаха и лакираха всяка повърхност и разместиха мебелите, за да има място за машините и масите с осветление от мазето на Гани.

Нашите натовариха специализираното оборудване в голям покрит камион и през една късна нощ го докараха в сградата. Улицата беше тиха, когато тежкият камион спря пред двойната врата на нашата нова фабрика. Но в далечината се чуваше звън на алармени звънци и по-тежкото дрънкане на пожарни камбани. Застанах до камиона и се огледах по пустата улица нататък, откъдето идваше трескавият звън.

— Сигурно има пожар — измърморих на Санджай и той избухна в смях.

— Фарид запали пожар — отговори Салман вместо приятеля си. — Казахме му, че не искам да ни видят как внасяме нещата на новото място и затова той направи пожар за отклоняване на вниманието. Затова улицата е толкова пуста. Всички будни хора са отишли да гледат.

— Запали конкурентна компания — засмя се Санджай. — Сега официално сме в бизнеса с недвижими имоти, защото най-големите ни съперници току-що бяха закрити заради повредите от пожара. Утре, недалеч оттук, отваряме новия си офис за недвижими имоти. А тази вечер никакви любопитни копелета няма да ни видят как се нанасяме в новата работилница. Фарид уби с един куршум два заека, на?

И така, на около километър от нас белият огън и пушек опърлиха среднощното небе, а ние наредихме на нашите момчета да внесат тежкото оборудване в Новата фабрика. Кришна и Вилу се заловиха за работа почти веднага.

През месеците, докато ме нямаше, Гани бе осъществил предложенията ми да съсредоточи усилията в разширяване на продукцията — разрешения, сертификати, дипломи, шофьорски книжки, акредитивни писма, пропуски и други документи. Това бе процъфтяващ занаят в процъфтяващата икономика на Бомбай. Често работехме до зори, за да задоволим търсенето. А бизнесът се развиваше — щом лицензионните и другите власти внасяха промени в документите, за да ни затруднят да ги фалшифицираме, ние прилежно копирахме и пак ги фалшифицирахме срещу допълнителна цена.

— Това е нещо като надпреварата на Черната царица — казах на Салман Мустаан. Новата фабрика за паспорти работеше прилежно вече цели шест месеца.

— Черната царица? — попита той.

— Да. Това е от биологията, става дума за гостоприемниците, като човешките тела, и за паразитите — вируси и тям подобни. Учих го, докато работех в моята клиника в жопадпати. Гостоприемниците — нашите тела, и вирусите — всяка гад, която ни разболява, се надпреварват едни с други. Когато паразитът нападне, гостоприемникът развива защита. После вирусът се променя така, че да преодолее защитата, и гостоприемникът създава нова защита. И това продължава вечно. Наричат го Надпреварата на Черната царица. От една книга е, „Алиса в страната на чудесата“.

— Знам я — отвърна Санджай. — Учихме я в училище. Но така и не я разбрах.

— Няма нищо, нея никой не я разбира. Както и да е — момиченцето, Алиса, среща Черната царица, която тича невероятно бързо, но никога не стига никъде. Тя казва на Алиса, че в нейното царство трябвало да бягаш с всички сили, за да останеш на едно място. Същото е с нас и паспортните власти, лицензните съвети и банките по цял свят. Те постоянно променят паспортите и другите документи, за да ни затруднят. А ние непрекъснато намираме нови начини да ги подправяме и фалшифицираме, да ги приспособяваме към нас. Това е Надпреварата на Черната царица и всички ние трябва да тичаме много бързо, просто за да останем на мястото си.

— Мисля, че ти далеч не стоиш на едно място — увери ме той с тих, но нетърпящ възражения глас. — Ти свърши страхотна работа, Лин. Подправянето на документи за самоличност е смъртоносен занаят, пазарът е наистина огромен. Няма насищане. Работата си я бива. Досега всички наши хора, ползвали твоите документи, минават без проблеми, йаар. Всъщност точно затова те поканих днес да обядваш с нас. Имам изненада за теб, нещо като подарък, и съм убеден, че ще ти хареса. За да ти благодарим, йаар за страхотната работа.

Не го погледнах. Вървяхме бързо един до друг по булевард „Махатма Ганди“ към площад „Регал Съркъл“ в един горещ, безоблачен следобед. Там, където тротоарът беше задръстен от купувачи, натрупали се пред уличните сергии, ние ги заобикаляхме по платното, а зад нас и покрай нас течеше бавният неспирен поток от коли. Не погледнах Салман, защото през тези шест месеца го бях опознал достатъчно добре и бях сигурен, че се чувства неудобно заради похвалите, с които ме беше засипал. Салман беше роден водач, но като много мъже, притежаващи дарбата да командват и инстинкта да управляват, всеки израз на водаческото изкуство силно го притесняваше. В душата си той беше скромен човек и тази скромност го правеше достоен мъж.

Веднъж Лети каза, че й се струвало странно и нелепо, когато описвам престъпници, убийци и мафиоти като доблестни мъже. Мисля обаче, че тя бъркаше, не аз. Тя бъркаше доблестта с добродетелта. Добродетелта се отнася до онова, което вършим, а доблестта — как го вършим. Ти можеш да водиш война по доблестен начин — Женевската конвенция е за това — или да наложиш мир напълно безчестно. По същество доблестта е изкуството да бъдеш скромен. И гангстерите, също като полицаите, политиците, войниците и светците са добри в своята дейност единствено ако не се възгордяват.

— Знаеш ли — продължи той, когато тръгнахме по широкия тротоар срещу сградите на университета. — Радвам се, че още от самото начало не се получи с приятелите ти, онези, които ти искаше да ти помагат за паспортите.

Намръщих се и си замълчах, като гледах да не изоставам от бързата му крачка. Джони Пурата и Кишор бяха ми отказали да работят с мен в паспортната фабрика. Това ме потресе и разочарова. Мислех, че те веднага ще се възползват от възможността да спечелят пари — да спечелят с мен толкова пари, колкото всеки от тях не беше и мечтал. Изобщо не бях очаквал тъжните, обидени изражения, заменили усмивките им, когато най-сетне разбраха, че им предлагам ни повече, ни по-малко златната възможност да извършват престъпления заедно с мен. Дори не ми мина през ум, че ще откажат да работят с престъпници и за престъпници.

Спомних си как тогава извърнах очи от техните каменни, недружелюбни, засрамени усмивки. Спомних си въпроса, свил се на юмрук в ума ми: „Толкова ли съм се откъснал от мислите и чувствата на порядъчните хора?“ Въпросът все така ме глождеше и шест месеца по-късно. Отговорът все така ме гледаше от огледалните стени на магазините, край които минавахме.

— Ако твойте хора се бяха съгласили — продължи Салман, — ти нямаше да заработиш с Фарид. А аз ужасно се радвам, че уредих Фарид при теб. Сега той е много по-щастлив. Много по-спокоен. Той те харесва, Лин.

— И аз го харесвам — отговорих бързо и се усмихнах. Вярно беше. Наистина харесвах Фарид и се радвах, че станахме близки приятели.

Фарид, срамежливият, ала способен младок, с когото се бях запознал при първото си гостуване на Съвета на Кадеровата мафия преди повече от три години, беше възмъжал, бе станал суров, безстрашен и яростен мъж, чието чувство за лоялност изпълваше изцяло младия му живот. След като Джони Пурата и Кишор отхвърлиха предложението ми за работа, Салман прати на работа, при мен Фарид и младежа от Гоа, Андрю Ферейра. Андрю беше общителен и приказлив, беше напуснал неохотно компанията на младите си приятели-гангстери и с него така и не се сближихме. Фарид обаче прекарваше с мен по цели дни и нощи, харесвахме се и се разбирахме.

— Мисля, че той беше на ръба, когато Кадер умря и трябваше да очистим хората на Гани — призна Салман. — Стана доста напечено, спомняш си, всички вършехме… необичайни неща. Но Фарид беше обезумял. Започваше да ме тревожи. Понякога в нашия бизнес трябва да си жесток. Така стоят нещата. Но ако почне да ти харесва, тогава вече имаш проблем, на! Трябваше да поговоря с него. „Фарид — казах му, — да кълцаш хората не бива да е първият ти избор. То трябва да е много по-надолу в списъка. Дори не трябва да е на една и съща страница с първия избор.“ Но той продължи. И аз го пратих при тебе. И сега, след шест месеца, вече е много по-спокоен. Добре се получи, йаар. Мисля, че просто трябва да пращам всички гадни и откачени копелета при теб, Лин, да ги вкарваш в пътя.

— Той се обвиняваше за това, че не е бил там, когато Кадер е загинал — казах, докато обикаляхме около покритата с купол художествена галерия „Джехангир“. Забелязахме малка пролука в движението и притичахме през шосето на кръговото движение на „Регал-Съркъл“, лъкатушейки между колите.

— Всички се обвинявахме — промълви тихо Салман, когато застанахме пред кино „Регал“.

Това бяха само няколко думи и не казваха нищо ново — нищо повече от онова, което вече знаех, че е истина. Ала тази кратка фраза отекна в сърцето ми и една лавина от скръб се разтрепери, размърда се и се свлече надолу. Почти година, до този миг, гневът ми към Кадербай ме затулваше от болката на скръбта. Други рухнаха, съсипаха се, побесняха от шока и тъгата, предизвикани от смъртта му. Аз му бях толкова сърдит, че моята скръб беше все още там горе, под задушаващия сняг, в планините, където той умря. Чувствах загуба. Страдах заради нея от самото начало. И не мразех Хана — обичах го, винаги съм го обичал и още го обичах в онзи миг, докато чакахме приятелите ни пред киното. Но не бях скърбил за него — не както скърбях за Прабакер или дори Абдула. И непретенциозните думи на Салман, че всички ние сме се обвинявали за това, че не сме били с Кадер, когато е загинал, някак си бяха успели да освободят замръзналата ми скръб и бавната и неумолима лавина от болка се претъркули.

— Сигурно сме подранили — отбеляза весело Салман.

Трепнах и се принудих да се върна в настоящето, при него.

— Да.

— Те идват с кола, ние — пеша, и въпреки това ги изпреварихме.

— Хубава разходка е. Нощем е дори още по-хубаво. Често се разхождам по „Козуей“ до Ви Ти и обратно. Това е една от любимите ми разходки в целия град.

Салман ме погледна с усмивка. Набърченото му чело подчертаваше леко разкривеното разположение на бадемово кафявите му очи.

— Ти наистина обичаш този град, нали?

— Разбира се — отвърнах, малко отбранително. — Но това не значи, че всичко в него ми харесва. Много неща не ми харесват. Но града го обичам. Обичам Бомбай и мисля, че ще го обичам винаги.

Той се ухили и се загледа надолу по улицата. Мъчех се да се стегна, да запазя спокойно, равнодушно изражение. Но беше късно. Болката вече изпълваше сърцето ми.

Сега знам какво се случваше с мен, какво ме смазваше, какво се готвеше да ме погълне и почти да ме унищожи. Дидие дори му беше измислил име — някога го бе нарекъл „скръбта-убиец“: скръбта, която причаква и напада от засада, без предупреждение и без милост. Сега знам, че скръбта-убиец може да се спотайва години наред и да нападне внезапно, в най-щастливия ден, без видима причина или обяснение. Но в онзи ден, шест месеца, откакто работех в паспортния цех и почти година след смъртта на Кадер, аз не разбирах мрачното и разтреперано настроение, което ме завладяваше и прерастваше в скръбта, която твърде дълго бях отричал. Не можех да го проумея, затова се опитах да се преборя с нея така, както човек се бори с болката и отчаянието. Но не можеш да я задушиш и да я пропъдиш. Врагът те дебне, крачка след крачка, и знае всичките ти ходове още преди да ги предприемеш. Врагът е собственото ти скърбящо сърце и когато нанесе удар, не може да не улучи.

Салман отново се обърна към мен. Кехлибарените му очи блестяха от бурята в главата му.

— Тогава, докато водехме войната, за да се отървем от хората на Гани, Фарид се опитваше да стане новия Абдула. Той го обичаше като брат. И мисля, че се опитваше да стане Абдула. Като че ли си въобразяваше, че за да спечелим войната, ни е нужен нов Абдула. Но не става така, нали? Опитах се да му го кажа. Казвам го на всички младоци, особено на онези, които се опитват да бъдат като мен. Можеш да бъдеш единствено себе си. Колкото повече се мъчиш да си като някой друг, толкова повече собственото ти Аз ти пречи. Хей, ето ги и момчетата!

Бял „Амбасадор“ спря пред нас. Фарид, Санджай, Андрю Ферейра и един суров четирийсетгодишен бомбайски мюсюлманин на име Амир слязоха от колата и дойдоха при нас. Ръкувахме се, а колата потегли.

— Момчета, да изчакаме, докато Файсал паркира — предложи Санджай.

Да, Файсал — който оглавяваше рекета заедно с Амир — паркираше. Да, и на Санджай му харесваше да стои с нашата биеща на очи група в топлия следобед и да привлича плахите, но пламенни погледи на повечето минаващи момичета по оживената улица. Ние бяхме гунда, гангстери, и почти всеки го знаеше. Дрехите ни бяха нови, скъпи и модерни. Всички бяхме стегнати. Всички бяхме уверени. Всички бяхме въоръжени и опасни.

Файсал се подаде иззад ъгъла и поклати глава — знак, че колата е паркирана. Настигнахме го и извървяхме трите преки до хотел „Тадж Махал“, наредени в широка редица. Пътят от „Регал Съркъл“ до хотел „Тадж“ минаваше през просторни, открити, многолюдни площади. Тълпата ни правеше път. Ние не разкъсвахме редицата, а подир нас се надигаше вълна от шепот.

Изкачихме белите мраморни стъпала на „Тадж“ и влязохме в ресторант „Дамиана“ на долния етаж. Двама келнери ни настаниха на дългата запазена маса до високия прозорец с изглед към двора. Аз седнах начело откъм страната на изхода. Странното потискащо мрачно настроение, което кратката фраза на Салман бе събудила у мен, се засилваше с всяка минута. Исках на мига да се освободя и да си тръгна, без да наруша равновесието на групата. Сервитьорите ме посрещнаха с широки усмивки и ме нарекоха гао алай, или „земляк“, индийското съответствие на италианското „paisano“. Познаваха ме добре — онзи гора, който говореше марати — и си побъбрихме на селския диалект, който бях научил в Сундер преди повече от четири години.

Храната пристигна и мъжете започнаха да се хранят с апетит. И аз бях гладен, но не можех да ям и само побутвах храната от учтивост. Изпих две чаши черно кафе и се опитах да съсредоточа измъчените си бушуващи мисли върху темите на разговора. Амир разказваше филма, който гледал предната вечер — индийски гангстерски филм, в който бандитите били кръвожадни главорези и героят ги победил всичките, сам и без оръжие. Той описа всички бойни сцени с подробности. Мъжете се смееха гръмогласно. Амир беше мъж с плоска глава, целият в белези, с рунтави вежди и мустаци над надигналата се вълна на пълната му горна устна, подобна на широкия нос на кашмирска плаваща къща. Обичаше да се смее и да разказва истории, а самоувереният му звучен глас завладяваше вниманието.

Неразделният му спътник Файсал беше боксьор, шампион от младежката лига. На деветнайсетия му рожден ден, след година сурови професионални боеве, открил, че мениджърът му присвоил и отмъкнал всичките пари, които спечелил. Файсал го намерил, ударил го и продължил да го удря, докато мъжът не умрял. Излежал осем години в затвора и му забранили да се боксира за цял живот. В затвора наивният сприхав тийнейджър станал пресметлив и хладнокръвен млад мъж. Един от търсачите на таланти на Кадербай го вербувал още там и той чиракувал за мафията през последните три години от присъдата си. От четири години, откакто беше свободен, Файсал работеше като дясна ръка на Амир в процъфтяващия бизнес с рекета. Той беше бърз, безмилостен и решен да изпълни успешно всяка възложена му задача. Сплесканият му счупен нос и правилният белег, разсичащ лявата му вежда, придаваха страховит и по-суров вид на иначе обикновеното и твърде красивото му лице.

Те бяха свежата кръв, новите донове от мафията, новите господари на града: Санджай, сръчният убиец с външност на кинозвезда; Андрю, общителният младеж от Гоа, който мечтаеше да заеме мястото му в Съвета на мафията; Амир, прошареният ветеран с дарбата на разказвач; Файсал, хладнокръвният изпълнител, който, задаваше един-единствен въпрос, когато му възлагаха задача: „Пръст, ръка, крак или врат?“; Фарид, известен като „Ремонтьора“, който разрешаваше проблемите с огън и страх, отгледал сам шестима много по-малки братя и сестри, след като родителите му умрели от холерна епидемия в бордея; и Салман, мълчаливецът, скромният, роденият водач, контролиращ живота на стотици в малката империя, която бе наследил и отстоял.

И бяха мои приятели. Повече от приятели — те бяха мои братя в тяхното братство на престъпността. Бяхме свързани помежду си с кръв — не само с чужда кръв — и с безграничен дълг. Ако имах нужда от тях, без значение какво съм сторил и без значение какво исках от тях, те щяха да дойдат. Ако те имаха нужда от мен, аз щях да се отзова без никакви възражения и оплаквания. Те знаеха, че могат да разчитат на мен. Знаеха, че когато Кадер ме беше помолил да тръгна с него на война, аз бях тръгнал и бях рискувал живота си. Аз знаех, че мога да разчитам на тях. Когато имах нужда от Абдула, той дойде и ми помогна да се отървем от тялото на Маурицио. Това е тъжна проверка — да помолиш някого да ти помогне да се отървеш от трупа на убит човек. Не са много тези, които я издържат. Всеки човек на масата беше издържал тази проверка, някои — повече от веднъж. Те бяха здрав екип, казано на австралийски затворнически жаргон. Те бяха идеалният екип за мен, човека извън закона, за чиято глава бе обявена награда. Никога не бях се чувствал толкова сигурен, дори и под закрилата на Кадербай, и никога не биваше да се чувствам самотен.

Но аз бях самотен по две причини. Мафията си беше тяхна, не моя. За тях организацията винаги беше на първо място. Но аз бях верен на хората, не на мафията, на братята, не на братството. Работех за мафията, но не се приобщих към нея. Не съм от тези, които се приобщават. Така и не съм намерил клуб, клан или идея, които да станат по-важни за мен от мъжете и жените, които вярваха в тях.

Имаше и още една разлика между мен и мъжете групата — разлика, толкова дълбока, че дружбата сама по себе си не можеше да я преодолее. Аз бях единственият на масата, който никога не беше убивал човек под напора на страстта или хладнокръвно. Дори и Андрю, дружелюбният и словоохотлив младеж Андрю, беше стрелял с „Беретата“ си по притиснат в ъгъла враг, един от убийците Сапна, и бе изпразнил всичките седем патрона от пълнителя в гърдите на мъжа — и накрая онзи, както би се изразил Санджай, „бил мъртъв двойно и тройно“.

Точно в този миг разликите изведнъж ми се сториха огромни и непреодолими — много по-големи и много по-важни от стотината дарби, желания и склонности, които ни свързваха. Аз се отдалечавах от тях, там и тогава, на дългата маса в „Тадж“. Докато Амир разказваше историите си, а аз се мъчех да кимам, да се усмихвам и да се смея заедно с останалите, скръбта нахлу в мен. Денят бе започнал добре и трябваше да е като всеки друг, но няколкото думи на Салман бяха отклонили курса накриво. В залата беше топло, но на мен ми беше студено. Стомахът ми беше празен, но не можех да ям. Бях заобиколен от приятели в големия и препълнен ресторант, но се чувствах по-самотен от муджахидин на пост в нощта преди битка.

И тогава вдигнах очи и видях как в ресторанта влезе Лиса Картър. Дългата й руса коса беше подстригана. Новата къса прическа отиваше на откритото й хубаво лице. Беше облечена в бледосиньо — любимия й цвят, със свободна риза и панталони и подхождащи им сини слънчеви очила, прихванали гъстата й коса. Изглеждаше като създание на светлината, създание от небе и чиста, бяла енергия.

Без да осъзнавам какво правя, аз станах, извиних се и оставих приятелите си. Щом се приближих до нея, тя ме видя. Усмивка, огромна като обещание на комарджия, грейна на лицето й и тя разтвори ръце да ме прегърне. И тогава разбра. Едната й ръка докосна лицето ми и пръстите й прочетоха брайловото писмо на белезите, а другата ме пое подръка и ме поведе навън, във фоайето.

— Не съм те виждала от седмици — каза тя, когато се настанихме в един тих ъгъл. — Какво има?

— Нищо — излъгах. — Да обядваш ли дойде?

— Не, само за едно кафе. Държа стая тук, в старата част с изглед към „Портата“. Гледка за един милион долара. Наех я за три дни, докато Лети сключи сделка с един голям продуцент. Това беше една от допълнителните облаги, които тя успя да изцеди от него. Филмов бизнес, какво да ти кажа.

— Как върви?

— Прекрасно — усмихна се тя. — Лети обожава всяка минута от него. Сега тя се занимава с всички студии и агенти. По-добра е от мен в това. Всеки път успява да сключи по-добра сделка за нас. А аз се занимавам с туристите. Това повече ми допада. Обичам да се срещам с тях и да работя с тях.

— Обичаш и това, че рано или късно, без значение колко са готини, винаги си тръгват?

— Да, и това.

— Как е Викрам? Не съм го виждал от… Откакто ви видях за последно с Лети.

— Супер е. Нали го знаеш Викрам. Сега разполага с много повече време. Каскадите му липсват. Много беше запален и се справяше страхотно. Но това подлудяваше Лети. Той вечно скачаше от камиони в движение, през затворени прозорци и други подобни. Тя много се тревожеше и затова го накара да се откаже.

— С какво се занимава сега?

— Той е шефът, един вид, разбираш ли? Изпълнителен вицепрезидент на компанията — тази, която Лети основа заедно с Кавита, Карла и Джит. И с мен. — Тя се поколеба, преди да каже нещо, но после продължи. — Тя питаше за теб.

Гледах я, без да кажа нищо.

— Карла — обясни тя. — Мисля, че иска да те види.

Продължавах да мълча. Донякъде ми харесваше, че толкова много емоции се преследваха по мекия и безупречен пейзаж на лицето й.

— Гледал ли си негови каскади? — попита тя.

— На Викрам?

— Да. Изпълняваше страшно много, преди Лети да го спре.

— Бях зает. Но наистина искам да наваксам, що се отнася до Викрам.

— Защо не?

— Ще наваксам. Чувам, че всеки ден се мотае по пазара „Колаба“ и ми се искаше да го видя. Много често работя нощем и затова напоследък не съм се мяркал в „При Леополд“. Просто… бях… зает.

— Знам — каза тихо тя. — Може би прекалено зает, Лин. Не ми изглеждаш много добре.

— Я стига! — въздъхнах и се опитах да се разсмея. — Бачкам постоянно. През ден тренирам бокс и карате. По-здрав не мога и да бъда.

— Знаеш за какво говоря — настоя тя.

— Да. Знам за какво говориш. Слушай, трябва да те оставя…

— Не, не трябва.

— Не трябва ли? — попитах аз с престорена усмивка.

— Не. Сега трябва да дойдеш с мен в стаята ми. Можем да поръчаме да ни донесат кафето. Хайде, да се качваме.

Права беше — гледката беше великолепна. Туристически фериботи, пътуващи към пещерите на остров Елефанта или завръщащи се към брега, се издигаха над вълничките и се плъзгаха по тях — горди, опитни глисади. Стотици по-малки лодки се люлееха по вълните като птици, почистващи с клюн перата си на плиткото, а огромните товарни кораби, закотвени на хоризонта, не помръдваха в спокойните води там, където океанът преминаваше в залив. По улицата долу под нас туристи плетяха шарени гирлянди, докато шестваха през високата каменна галерия на паметника на „Портата“ и около нея.

Тя смъкна обувките си и седна по турски на леглото. Аз приседнах до нея на ръба и се втренчих в пода, близо до вратата. Мълчахме и се вслушвахме в шумовете, които проникваха в стаята заедно с ветреца, който люлееше, издуваше и отпускаше пердетата.

Тя пое дълбоко дъх и заговори:

— Мисля, че ти трябва да дойдеш да живееш при мен.

— Ами, това е…

— Изслушай ме — прекъсна ме тя и вдигна длани, за да ме накара да мълча. — Моля те.

— Просто не мисля, че…

— Моля те.

— Добре — усмихнах се, настаних се на леглото и отпуснах гръб на облегалката.

— Намерих си нова квартира в „Тардео“. Знам, че харесваш „Тардео“. Аз също. И знам, че апартаментът ще ти хареса, защото е точно от онези, които и двамата харесваме. Мисля, че това се опитвам да ти намекна и да го изкажа — ние харесваме едни и същи неща, Лин. И много неща ни свързват. И двамата сме победили дрогата. Това е страшно трудно и ти го знаеш. Не са много тези, които успяват. Но ние успяхме — и двамата — и мисля, че е така, защото с тебе си приличаме. Ще ни е добре, Лин. Ще ни е… ще ни е много добре.

— Не мога да твърдя… със сигурност… че съм победил дрогата, Лиса.

— Победил си я, Лин.

— Не. Не мога да кажа, че никога повече няма да я докосна, затова не мога и да кажа, че съм я победил.

— Но това е още по-основателна причина да се съберем, не разбираш ли? — настоя тя. Гледаше умолително, готова да се разплаче. — Аз ще те опазя. Аз мога да кажа, че никога повече няма да я докосна, защото я мразя. Ако сме заедно, можем да работим във филмовия бизнес и да се забавляваме, и да се пазим взаимно.

— Има твърде много…

— Слушай, ако се тревожиш за Австралия и затвора, можем да заминем някъде другаде — някъде, където никога няма да ни намерят.

— Кой ти каза за това? — попитах, все така с невъзмутимо изражение.

— Карла — отвърна тя без колебание. — В същия онзи малък разговор, в който тя ми каза да се грижа за теб.

— Карла е казала това?

— Да.

— Кога?

— Много отдавна. Попитах я за теб, за това какви са чувствата й и какво иска да прави.

— Защо?

— Как така „защо“?

— Искам да знам — отвърнах бавно и взех нейните длани в моите — защо си питала Карла за чувствата й?

— Защото бях хлътнала по теб, глупако! — обясни тя, погледна ме за миг в очите и отново извърна глава. — Затова тръгнах с Абдула — за да те накарам да ревнуваш, да се заинтересуваш и просто за да бъда близо до теб чрез него, защото той беше твой приятел.

— Господи! — въздъхнах. — Съжалявам.

— Все още ли е заради Карла? — попита тя, а очите й следяха как завесите на прозореца се издигат и падат. — Още ли си влюбен в нея?

— Не.

— Но още я обичаш.

— Да.

— Ами… мен?

Не й отговорих, защото не исках тя да узнае истината. Аз самият не исках да знам истината. Тишината се сгъсти и набъбна; усетих парещия й натиск по кожата си.

— Имам един приятел — каза тя най-накрая. — Той е художник, скулптор. Казва се Джейсън, виждал ли си го?

— Не, не мисля.

— Той е англичанин и възприема нещата по много английски начин, по-различен от нашия, от американския, искам да кажа. Има голямо ателие близо до „Джуху Бийч“. Ходя там понякога.

Тя отново млъкна. Седяхме и усещахме как от улицата лъха ту хладен, ту топъл ветрец и как заливът нахлува в стаята. Чувствах погледа й върху себе си, все едно се изчервявах от срам. Бях вперил очи в допрените си длани, отпуснати върху леглото.

— Последния път, когато отидох там, той работеше по една нова идея. Пълнеше празни пакети с хоросан, използваше кашони от играчки, подплатени с фолио с мехурчета, и кутии от стиропор, с които опаковат новите телевизори. Нарича ги негативни пространства. Използва ги като калъпи и прави скулптури от тях. Имаше сто неща — фигури, направени от кори за яйца, от опаковка на нова четка за зъби, от празната опаковка на моите слушалки.

Обърнах се и я погледнах. В небето на очите й се вихреха малки бури. Устните й, украсени с тайни мисли, бяха назрели от истината, която се опитваше да ми каже.

— Разхождах се там, из студиото му, разглеждах тези бели скулптури и си помислих: „Ето това съм аз. Винаги съм била това. Цял живот. Негативно пространство. Вечно чакам някой или нещо, или някакво истинско чувство да ме изпълни и да ми даде основание…“

Когато я целунах, бурята в сините й очи нахлу в устите ни и сълзите, потекли по ухаещата й на лимон кожа, бяха по-сладки от меда на свещените пчели в жасминовата градина на храма „Момбадеви“. Оставих я да плаче за нас. Оставих я да живее и да умира за нас в дългите бавни истории, които разказваха телата ни. А после, когато сълзите секнаха, ни обви успокоена плавна красота — красота, която беше само нейна, родена в смелото й сърце и въплътена в истината на нейната любов и нейната плът. И почти се получи.

Целунахме се отново, докато се приготвях да напусна стаята — добри приятели, любовници, събрани един в друг тогава и завинаги от сблъсъка и ласката на телата ни, но неизлекувани докрай от нея, неизцелени докрай. Все още не.

— Тя все още е там, нали? — попита Лиса, докато увиваше около тялото си хавлия, за да застане до прозореца, под полъха на ветреца.

— Днес съм тъжен, Лиса. Не зная защо. Денят беше дълъг. Но това няма нищо общо с нас. Ти и аз… беше хубаво — поне за мен.

— И за мен също. Но мисля, че тя все още е там, Лин.

— Не, преди не те излъгах. Вече не съм влюбен в нея. Нещо се случи, след като се върнах от Афганистан. Или може би докато бях в Афганистан. Просто… секна.

— Ще ти кажа нещо — промълви тя, а после се обърна към мен и заговори със силен, ясен глас. — За нея. Вярвам ти за онова, което каза, но мисля, че трябва да узнаеш, преди наистина да можеш да кажеш, че си приключил с нея.

— Нямам нужда от…

— Моля те, Лин! Такива сме жените. Налага се да ти го съобщя, защото не можеш да кажеш, че наистина си приключил с нея, ако не знаеш истината за нея… ако не знаеш какво я кара да бъде такава. Ако ти го кажа и това не промени нищо, и не те накара да се чувстваш по различен от сегашния начин, тогава ще знам, че вече си свободен.

— Ами ако наистина промени нещо?

— Е, може би тя заслужава втори шанс. Не знам. Мога само да те уверя, че ти никога не си разбирал Карла, докато тя не ми каза. След това поведението й придоби смисъл. Затова… мисля, че трябва да знаеш. А и ако нещо ще се получи между нас, искам всичко да бъде ясно… Говоря за миналото.

— Добре — отстъпих аз и седнах на стола до вратата. — Разказвай.

Тя отново се настани на леглото и придърпа плътно увитите си в кърпата колене под брадичката. Беше се променила и не можех да не забележа разликите — някаква честност, може би, в движенията на тялото й и нов, почти замечтан покой, смекчаващ погледа й.

— Карла казвала ли ти е защо е напуснала Щатите? — попита тя, макар че знаеше отговора.

— Не — отвърнах. Реших да не повтарям малкото неща, казани ми от Халед в нощта, когато той потегли в снега.

— Така и предполагах. На мен каза, че нямало да ти каже. Казах й, че не е добре. Казах й, че трябва да е честна с теб. Но тя не искаше. Смешно е, нали? Тогава аз исках да ти разкажа, защото мислех, че това би могло да те отблъсне от нея. А сега аз ти го казвам, за да й дадеш още един шанс, ако поискаш. Както и да е, ето какво се е случило. Карла напуснала Щатите, защото й се е налагало. Тя бягала… защото убила човек.

Разсмях се. Отначало само се разкисках, но кискането неовладяно премина в гръмогласен, разтърсващ смях. Превих се и се подпрях на бедрата си.

— Не е много смешно, Лин — намръщи се Лиса.

— Не е. — Мъчех се да овладея смеха си. — Не е… това. Просто… Мамка му. Ако знаеш колко пъти съм се тревожил как ще й разкажа моя смахнат прецакан живот! Постоянно си повтарях, че нямам право да я обичам, защото съм беглец. Доста смешно е, трябва да признаеш.

Тя впери поглед в мен. Полюляваше се леко, прегърнала коленете си. Не се засмя.

— Добре — въздъхнах аз и се стегнах. — Добре, продължавай.

— Този мъж… — продължи тя с тон, който издаваше колко сериозно подхожда към темата. — Бил баща на едно от децата, които гледала, когато самата тя била дете.

— За това ми разказа.

— Така ли? Добре, значи знаеш. Никой не предприел нищо, тя го преживяла много тежко. А после, един ден се сдобила с пистолет, отишла в къщата му, когато бил сам, и го застреляла. Шест пъти. Два пъти в гърдите, каза тя, и четири пъти в чатала.

— Разбрали ли са, че е била тя?

— Не е сигурна. Знае, че не е оставила никакви отпечатъци в къщата. Никой не я е видял да излиза оттам. Отървала се от пистолета. И офейкала от страната много бързо. Никога не се е връщала и не знае дали има обвинение срещу нея, или не.

Облегнах се на стола и издишах бавно и продължително. Лиса ме наблюдаваше внимателно, сините й очи се присвиха леко и ми напомниха начина, по който ме погледна онази нощ, преди години, в апартамента на Карла.

— Имали още?

— Не — отвърна тя и бавно поклати глава, но продължаваше да ме гледа в очите. — Това е.

— Добре — въздъхнах, обърсах с длан лицето си и станах да си вървя. Отидох при нея, коленичих до леглото и приближих лице до нейното.

— Радвам се, че ми каза, Лиса. Това прави много неща, по-ясни… предполагам. Но не променя нищо в чувствата ми. Бих искал да й помогна, ако можех, но не мога да забравя… случилото се… и не мога и да й простя. Де да можех. Това много щеше да облекчи всичко. Тежко е да обичаш някого, на когото не можеш да простиш.

— Не толкова тежко, колкото да обичаш някого, когото не можеш да имаш — възрази тя и аз я целунах.

Слязох сам с асансьора във фоайето, в компанията на моите огледални изображения — отстрани и зад мен, неподвижни и мълчаливи — нито едно от тях не можеше да ме погледне в очите. Излязох през стъклената врата, слязох по мраморните стъпала и се запътих през широкия двор и покрай „Портата“ към морето. Под сводестата сянка се облегнах на вълнолома и се загледах в корабите, връщащи туристите в пристанището. „Колко ли от тези животи — зачудих се, наблюдавайки как едни пътници позират, а други ги снимат — са щастливи, и безгрижни, и… просто свободни? Колко от тях скърбят? Колко…“

А после ме превзе пълният мрак на отдавна отблъскваната тъга. Осъзнах, че от доста време скърцам със зъби и челюстта ми е схваната, но не можех да отпусна мускулите. Обърнах се и видях едно от уличните момчета, мой добър познат, да върти бизнес с млад турист. Погледът на момчето, Мукул, се метна наляво и надясно, бързо като гущер, и той подаде на туриста бяло пакетче. Оня беше около двайсетгодишен, висок, здрав и хубав. Предположих, че е германски студент — имах набито око за такива неща. Беше отскоро в града, познавах признаците. Свежа кръв с пари за трошене — пред него се откриваше цяла вселена от преживявания. Запъти се към приятелите си с пружинираща походка. В пакета, който стискаше, беше отровата. Ако не го убиеше още сега, в някоя хотелска стая, тя щеше да навлезе по-дълбоко в живота му, както някога в моя, докато не отрови всяка секунда от него.

Не ми пукаше — нито за него, нито за мен, нито за никого. Исках я. Исках дрогата, начаса, повече от всичко на света. Кожата ми помнеше сатенения порой от екстаз и пропълзяването на лишеите на треската и страха. Мирисът и вкусът бяха толкова силни, че направо ми се повдигаше. Жаждата за забрава, безболезнена, без чувство за вина и без скръб, бушуваше в мен и тръпнеше от гръбнака до дебелите, здрави вени на ръцете ми. Исках я — златната минута в дългата оловна нощ на хероина.

Мукул улови погледа ми и ми се усмихна по навик, но усмивката му трепна и се разтвори в изражение на несигурност. И тогава разбра. И той имаше набито око. Живееше на улицата и познаваше този поглед. Усмивката му се върна, но различна. В нея имаше съблазън — „То е тук… Тук, у мен… Добро е… Ела и си го вземи…“ — и порочната, презрителната, тържествуващата усмивчица на пласьора. „Ти не си по-добър от мен… Не си кой знае какво… И рано или късно ще ми се молиш да ти дам…“

Денят угасваше. Всеки ослепителен кристален проблясък по вълните на залива се оцвети от блестящо бяло в розово и бледо кървавочервено. Гледах Мукул и в очите ми потече пот. Челюстта ме болеше, устните ми трепереха от напрежение — напрежението да не откликна, да не проговоря, да не кимна с глава. Чух глас или си го спомних: „Трябва само да кимнеш с глава, само това и всичко ще свърши.“ И сълзи на скръб закипяха в мен, безмилостни като надигащия се прилив, който заливаше вълнолома. Но тогава не можех да изплача тези сълзи и почувствах как се давя в мъка, по-голяма от сърцето, което се опитваше да я побере. Притиснах длани в малките планини от издялан базалт върху вълнолома, сякаш можех да забия пръсти в града, да се вкопча в него и така да се спася.

Но Мукул… Мукул се усмихна и ми обеща покой. Знаех, че има толкова много начини да намеря този покой — можех да го изпуша в цигара, да вдишвам парите му, нагрят на фолио, да го шмръкна, да го изпуша с шилом, да го бия във вената си или просто да го изям, да го глътна и да изчакам промъкващото се вцепенение да задуши всяка болка на света. А Мукул разчиташе потната ми агония като мръсна страница в мръсна книга и бавно се примъкваше към мен, приплъзвайки се покрай мократа каменна стена. Знаеше го. Той знаеше всичко.

Една ръка докосна рамото ми. Мукул трепна, все едно го ритнаха и се дръпна от мен, а празните му очи се свиха и помръкнаха в горящото великолепие на залеза. Извърнах глава и се втренчих в лицето на призрак. Това беше Абдула, моят Абдула, скъпият ми приятел, убит от полицейска засада преди толкова много страдалчески месеци. Дългата му коса сега беше подстригана късо и беше гъста като на кинозвезда. Черните му дрехи ги нямаше. Беше облечен с бяла риза и сиви панталони с модна кройка. И тези различни дрехи изглеждаха странни, почти толкова странни, колкото необикновено беше да го видя там. Но това беше Абдула Тахери — неговият призрак, красив като Омар Щариф на трийсетия си рожден ден, смъртоносен като дебнеща котка, черна пантера, и с онези очи с цвят на пясък в твоята длан половин час преди залеза. Абдула.

— Толкова се радвам да те видя, братко Лин. Ще влезем ли да пийнем чай?

Само това ми трябваше.

— Ами… не мога.

— Защо не? — намръщи се призракът.

— Ами, за начало — смотолевих, затулих очите си от късните следобедни лъчи с длан и вперих поглед в него, — защото си мъртъв.

— Не съм мъртъв, братко Лин.

— Да.

— Не. Говори ли със Салман?

— Салман?

— Да. Той уреди да се срещнем в ресторанта. Изненада…

— Салман… ми каза… че ще има изненада.

— И изненадата съм аз, братко Лин — усмихна се призракът. — Ти дойде, за да се срещнеш с мен. Той трябваше да ти организира изненадата. Но ти излезе от ресторанта. Другите те чакаха, но ти не се върна и аз излязох да те намеря. Сега изненадата е истински шок.

— Не говори така! — креснах. Спомних си нещо, което Прабакер ми беше казал някога. Все още главата ми се маеше и бях объркан.

— Защо?

— Няма значение! Майната му, Абдула… това е… ама че шибан сън, човече!

— Върнах се — каза той спокойно и малка тревожна бръчка пресече челото му. — Пак съм тук. Простреляха ме. Полицията. Знаеш за това.

Разговорът течеше със съвсем обикновен тон. Притъмняващото небе зад главата му и минувачите по улицата не се открояваха с нищо. Нищо не напомняше за унеса на сънищата. Но това нямаше как да не е сън. После призракът вдигна бялата си риза и показа многобройните рани, заздравели и заздравяващи, кръгове, серпантини и драскотини, дебели колкото палец, от тъмна кожа.

— Виж, братко Лин — каза мъртвецът, — да, простреляха ме много пъти, но оживях. Измъкнаха тялото ми от полицейския участък на пазар „Крофорд“ и ме закараха в Тхана, където прекарах първите два месеца. После ме закараха в Делхи. Една година бях в болница, частна болница, недалеч от Делхи. Една година, в която ми направиха много операции. Не беше хубава година, братко Лин. А после ми отне още почти цяла година, докато оздравея, Нушкур’аллах.

— Абдула… — възкликнах и протегнах ръце да го прегърна. Тялото му беше силно. Топло. Живо. Притиснах го здраво, стиснал китката си зад гърба му. Усетих как ухото му се притиска в лицето ми и аромата на сапун по кожата му. Чух гласа му, преминаващ през гърдите му в моите като океански звуци, отекващи отново и отново, вълна след вълна, обливащи плътния мокър пясък на бреговете нощем. Затворил очи, притиснат в него, аз плавах по черната вода на скръбта си за него, за двама ни. Със сърце, вцепенено от страх, че съм полудял, че това в действителност е сън, кошмар, го стисках, докато не почувствах как силните му ръце ме оттласкват леко на една ръка разстояние.

— Всичко е наред, Лин — усмихна се той. Усмивката му беше нееднозначна, колебаеща се между обич и утеха, и малко шокирана, може би, от чувствата, изпълнили очите ми. — Всичко е наред.

— Не е наред! — изръмжах и се изтръгнах от ръцете му. — Какво се случи, мамка му? Къде беше, мамка му? И защо, мамка му, не ми каза?

— Не, не можех да ти кажа.

— Глупости! Разбира се, че можеше! Егати тъпотията!

— Не — настоя той, приглади косата си, присви очи и впери в мен решителен поглед. — Помниш ли едно време как пътувахме с мотор и видяхме едни хора? Те бяха от Иран. Казах ти да изчакаш до мотора, но ти не изчака. Последва ме и се бихме заедно с тях. Помниш ли?

— Да.

— Те бяха мои врагове. И врагове на Кадер Хан. Имаха връзка с иранската тайна полиция, новия Савак.

— Можем ли… Чакай малко! — прекъснах го и се подпрях с ръка на вълнолома. — Имам нужда да запаля.

Отворих табакерата и му предложих.

— Забрави ли? — ухили се той щастливо. — Аз не пуша цигари. И ти не бива да пушиш. Пуша само хашиш. Имам, искаш ли?

— Заеби! — засмях се и запалих. — Няма да се напушвам с призрак!

— Тези мъже, с които се бихме, въртят бизнес тук. Предимно с дрога, но понякога и с оръжие, а и с паспорти. Те бяха пратени да ни шпионират и да докладват за всеки от нас, иранците, избягали от войната с Ирак. Хиляди хора избягаха тук, в Индия, хиляди, които мразят аятолах Хомейни. Иранските шпиони докладваха за нас в Иран на новия Савак. Те мразят Кадер, защото искаше да помогне на муджахидините в Афганистан и защото помогна на толкова много от нас, иранците. Разбираш ли я тази работа, братко Лин?

Разбирах я. Общността на ирански изгнаници в Бомбай беше огромна и имах много приятели, изгубили родината и семействата си, които се бореха да оцелеят. Някои работеха за съществуващите мафиотски банди като Съвета на Кадер. Други бяха събрали свои собствени банди и ги наемаха да изпълняват мокрите поръчки в бизнеса, който ставаше все по-кървав с всеки работен ден. Знаех, че иранската тайна полиция има шпиони, циркулиращи сред изгнаниците, които докладваха за тях и от време на време понамокряха ръцете си.

— Продължавай — казах и поех глътка задимен въздух от цигарата.

— Когато тези мъже, шпионите, докладваха, семействата ни в Иран страдаха много тежко. Майки, братя, бащи — всички ги прибраха в затвора на тайната полиция. Там измъчват хора. Някои умряха. Собствената ми сестра я измъчват и изнасилват заради доклада за мен. Чичо ми го убиват, защото семейството ми не могло да плати достатъчно бързо на полицията. Когато разбрах за това, казах на Абдел Кадер Хан, че искам да го напусна, за да се боря с тези мъже, шпионите от Иран. Той пожела да не го напускам. Каза ми, че заедно ще се борим с тях. Каза ми, че ще ги намерим един по един, и ми обеща, че ще ми помогне да ги избием всичките.

— Кадербай… — вдъхнах дим.

— И ние — двамата с Фарид и с помощта на Кадер — ги намерихме; някои от тях. В началото бяха девет. Открихме шестима. Довършихме ги. Останалите оживяха. Трима мъже. И те знаеха нещо за нас, знаеха, че има шпионин в Съвета, много близък до Кадер Хан.

— Абдул Гани.

— Да. — При споменаването на името на предателя той се извърна и плю. — Гани, той идваше от Пакистан. Имаше много приятели в пакистанската тайна полиция, ИСИ. Те работят тайно с иранската тайна полиция — новия Савак, и с ЦРУ, и с Мосад.

Кимнах. Слушах го и си мислех за нещо, което някога ми беше казал Абдул Гани: „Всички тайни полиции на света работят заедно, Лин, и това е най-голямата им тайна“.

— И така, пакистанското ИСИ съобщило на иранската тайна полиция за тяхната свръзка в Съвета на Кадер.

— Абдул Гани, да — отвърна той. — В Иран много се разтревожили. Шест добри предатели си отишли. Никой никога няма да намери телата им. Останали само трима. Тримата мъже от Иран и тогава работели с Абдул Гани. Той им казал как да ми заложат клопка. По онова време, помниш ли, ние не знаехме, че Сапна работи за Гани и крои нещо срещу нас. Кадер не знаеше. Аз не знаех. Ако го знаех, щях сам да пусна парчетата от тези Сапна в дупката на Хасаан Обикуа в земята. Но не знаех. Когато попаднах в капана близо до пазар „Крофорд“, иранците стреляха от едно място, близо до мен. Полицията реши, че аз стрелям, и стреля по мен. Умирам, знам, затова вадя пистолетите и отвръщам на огъня. Останалото ти е известно.

— Не всичко — изсумтях. — Недостатъчно. Дойдох там онази вечер, вечерта, когато те застреляха. Бях в тълпата, събрала се около участъка на пазар „Крофорд“. Беше лудница. Всички разправяха, че си прострелян толкова много пъти, че лицето ти е неразпознаваемо.

— Имаше страшно много кръв. Но хората на Кадер ме познаваха. Те предизвикаха безредици, после се биха стъпало по стъпало и влязоха в полицейския участък; измъкнаха тялото ми оттам и го закараха в болницата. Кадер беше пратил камион и лекар — познаваш го, доктор Хамид, помниш ли? И те ме спасиха.

— Халед беше там онази вечер. Той ли те спаси?

— Не. Халед беше един от онези, които вдигнаха безредиците. Фарид измъкна тялото ми.

— Фарид Ремонтьора те е изнесъл оттам? — Аз ахнах, поразен, че той не ми е споменал нищо през всички тези месеци, през които работехме нонстоп заедно. — И той е знаел през цялото това време?

— Да. Ако имаш тайна, Лин, то я скрий в сърцето на Фарид. Той е най-добрият от тях, мой брат сега, когато вече го няма Кадер. След Назир той е най-добрият от тях. Никога не го забравяй.

— Ами тримата мъже? Тримата иранци? Какво стана с тях, след като те простреляха? Кадер залови ли ги?

— Не. След като Абдел Кадер уби Сапна и неговите хора, те избягаха в Делхи.

— Един от типовете на Сапна е избягал. Ти знаеш ли?

— Да, и той заминал за Делхи. Когато отново укрепнах — не напълно здрав, но достатъчно силен, че да мога да се бия, само преди два месеца, тръгнах да търся тези четиримата и приятелите им. Открих един. Един от Иран. Довърших го. Сега остават само трима от онези времена — двама шпиони от Иран и един от убийците Сапна на Гани.

— Знаеш ли къде са?

— Тук. В града.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм. Затова се върнах в Бомбай. Но сега, братко Лин, трябва да се върнем в хотела. Салман и останалите ни чакат. Искат да празнуваме. Ще се зарадват, че можах да те открия — видели са как си тръгваш преди часове с красиво момиче и ми казаха, че няма да те намеря.

— Беше Лиса — казах и неволно погледнах през рамо към прозореца на стаята на първия етаж в „Тадж“. — Ти… искаш ли да я видиш?

— Не — усмихна се той. — Срещнах някого — братовчедката на Фарид, Амина. Тя се грижеше за мен повече от година. Добро момиче е. Ще се женим.

— А стига бе! — изтърсих, шокиран повече от намерението му да се ожени, отколкото от оцеляването му след убийствения обстрел.

— Да — усмихна се той и импулсивно посегна да ме прегърне. — Хайде де, другите чакат. Чало.

— Ти върви — отвърнах и се усмихнах в отговор на щастливата му усмивка. — След малко ще дойда при вас.

— Не, Лин, хайде! — настоя той. — Да тръгваме.

— Трябва ми една минута — настоях. — Ще дойда… след минута.

Той се поколеба още малко, но се усмихна, кимна и тръгна обратно под арката с купола към хотел „Тадж“.

Вечерта угаси яркия ореол на следобеда. Прашен дим и изпарения замъглиха хоризонта, пращейки беззвучно, сякаш небето в далечния край на света се разтваряше във водите на залива. Повечето лодки и фериботи бяха завързани здраво на кея под мен. Други се издигаха, пропадаха и пак се издигаха, люлеейки се на сигурните вериги на котвите си. Приливът изтласкваше набъбналите вълни към дългия каменен вълнолом, на който стоях. Тук-там по булеварда струеше пяна като въздишки, плискащи и разливащи се върху белите пътеки. Минувачите заобикаляха пулсиращите фонтани или се втурваха със смях през внезапно връхлетелите пръски. В малките морета на моите очи, тези мънички сиво-сини океани, вълни от сълзи се блъскаха във вълнолома на волята ми.

„Ти ли го изпрати?“ — прошепнах на мъртвия Хан, моя баща. Скръбта-убиец ме беше довела до тук, където уличните момчета продаваха хероин. А после, когато почти беше станало късно, се появи Абдула. „Ти ли го изпрати да ме спаси?“

Залязващото Слънце, тази погребална клада в небето, обгаряше очите ми. Извърнах се, за да проследя последните проблясъци от вишнево и малиново, които струяха и избледняваха в отразения в океана сапфир на вечерта. И загледан над вълните на залива, се опитах да наместя чувствата си в рамката на мислите и фактите. Странно, безумно, аз отново бях намерил Абдула и отново бях загубил Кадербай — в един и същи ден, в един и същи час. И това преживяване, този факт, този неминуем, съдбовен императив, ми помогна да разбера. Скръбта, която отхвърлях, ме бе търсила толкова дълго, защото не можех да се освободя от него. В сърцето си продължавах да го стискам здраво — толкова здраво, колкото притиснах Абдула само преди минути. В сърцето си аз още бях там, на планината, коленичил в снега и прегърнал красивата му глава.

Докато звездите бавно изгряваха в безмълвния небесен безкрай, аз прерязах последното стягащо въже на скръбта и се предадох на крепящия всичко прилив на съдбата. Пуснах Кадер. И видях думи, свещените думи: „Прощавам ти“…

И това беше добро. Беше правилно. Оставих сълзите да потекат. Оставих сърцето си да се разбие заради обичта на моя баща — като високите вълни зад гърба ми, които се хвърляха с гърди към вълнолома и кървяха по широката бяла алея.