Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (32)

Трийсет и втора глава

Останахме в Кета един месец — дълъг месец на очакване и униние от фалстарта. Закъснението се дължеше на муджахидински командир на име Асматулла Ачакзай Муслим, водач на клана Ачакзай от района на Кандахар, който беше крайната ни цел. Ачакзай бяха клан на овчари и козари, които първоначално са принадлежали на господстващия клан Дурани. През 1750 г. основателят на съвременен Афганистан, Ахмед Шах Абдали, отделя Ачакзай от Дурани и ги утвърждава като самостоятелни — според афганската традиция, която позволява на един подклан да се отдели от майчиния клан, когато стане достатъчно силен. Така лукавият воин и архитект на нацията Ахмед Шах признал Ачакзай за сила, с която останалите трябвало да се съобразяват. За два века Ачакзай се издигнали, укрепнали още повече и се прочули като свирепи бойци. На всеки техен мъж можело да се разчита, че ще последва водача си, без да задава въпроси. През първите години на войната с руснаците Асматулла Ачакзай Муслим организирал хората си в добре въоръжено и дисциплинирано опълчение. Те се превърнали в острието на борбата за независимост в своята област — джихад за прогонване на съветските нашественици.

В края на 1985 година, докато се подготвяхме в Кета за преминаване в Афганистан, Асматулла обаче се колебаеше дали да продължава участието си във войната. Толкова много зависеше от отрядите му, че когато оттегли войската си от активни действия и започна тайни мирни преговори с руснаците и тяхното афганско марионетно правителство в Кабул, цялата бойна съпротива в района на Кандарах рухна. Другите муджахидински отряди, които не бяха под негово ръководство, като хората на Кадер в планините северно от града, останаха на позициите си, но бяха изолирани, а всеки маршрут, по който доставките стигаха до тях, беше уязвим от руските нападения. Несигурността налагаше да изчакаме, докато Асматулла реши дали да продължи джихада, или да мине на вражеска страна и да подкрепи руснаците. Никой не можеше да предвиди накъде ще скочи.

Въпреки че не ни свърташе и бяхме изнервени от безконечното чакане, а тътрещите се дни преминаха в седмици, аз добре уплътнявах времето си. Упражнявах фрази на фарси, урду и пущу и дори прихванах няколко думи от таджикски и узбекски диалект. Яздех всеки ден. Никога не успях да се отърва от клоунското размахване на ръцете и краката, когато карах конете да спират, да тръгнат или завият в желаната от мен посока, но понякога все пак успявах да сляза от коня, вместо той да ме хвърли.

Всеки ден четях книги от странната еклектична сбирка, осигурена ми от Аюб Хан — пакистанец и единствения член на нашата група, роден в Кета. Тъй като прецениха, че ще е много опасно за мен да напускам убежището ни — една конеферма в покрайнините на града — Аюб ми носеше книги от градската библиотека. Тя разполагаше с неизвестни, очарователни писания на английски, наследство от времето на британското владичество. Името на града, Кета, произхождало от думата „куата“ — „крепост“ на пущу. Близостта до пътя към прохода Чаман за Афганистан и към прохода Болан за Индия бе осигурила политическото и икономическото значение на Кета за хилядолетия. Британците окупирали за пръв път старата крепост през 1840-та, но били принудени да я изоставят, след като епидемия във войската и яростната съпротива на афганците изтощили колониалните сили. Крепостта била окупирана наново през 1876 г. и този път се превърнала в първото дългосрочно британско завоевание до североизточната граница с Индия. Тук била създадена Имперската офицерска школа на Британска Индия, а зрелищният естествен амфитеатър на околните планини се превърнал в богат и преуспяващ търговски център. Катастрофално земетресение в последния майски ден на 1935 г. разрушило почти целия град и погубило двайсет хиляди души, но Кета бил построен отново и чистите широки булеварди и приятният климат го превръщат в един от най-популярните курорти за почивка в Северен Пакистан.

За мен, който не можех да напускам границите на фермата, основната атракция на града се състоеше в случайната подборка от книги, които ми носеше Аюб. През няколко дни той се появяваше на прага ми, усмихнат обнадеждено, и ми подаваше вързопа — все едно беше съкровище, изровено от археологични разкопки.

И така, през деня аз яздех и свиквах с разредения въздух на височина над хиляда и петстотин метра, а нощем четях дневниците и журналите на отдавна починали изследователи, изгубени издания на гръцките класици, томове на Шекспир с ексцентрични обяснителни бележки и зашеметяващо пламенен превод на Дантевата „Божествена комедия“ в терцини^[1].

— Някои от мъжете те мислят за учен, изучаващ свещените, писания — каза ми една вечер Абдел Кадер Хан на прага на стаята ми, месец след като пристигнахме в Кета. Затворих книгата, която четях, и веднага станах да го поздравя. Той пое ръката ми и я стисна в дланите си, като прошепна благословия. След като се настани на предложения от мен стол, аз седнах на табуретка на един лакът от него. Под мишницата си носеше пакет, увит в кремав велур. Остави го на леглото и се облегна удобно.

— Четенето все още е нещо тайнствено в моята родина и предизвиква страх и големи суеверия — каза унило Кадер и избърса с длан умореното си кафяво лице. — Само четирима от десет мъже могат да четат, а жените — два пъти по-малко.

— Ти къде научи… всичко, което си научил? — попитах го. — Например къде се научи да говориш толкова добре английски?

— Имах частен учител, много изискан английски джентълмен — засмя се той тихо, разведрен от спомена. — Както ти учеше моя малък Тарик. Взех две пурети от пакета, запалих ги в ръка с кибритена клечка и му подадох едната.

— Баща ми бе водач на своя клан — продължи Кадер. — Беше строг човек, но мъдър и справедлив. В Афганистан мъжете стават водачи по заслуги — те са добри оратори, разумно разпределят парите и са храбри, когато е нужна битка. При водачите няма наследствено право и пред сина на водач, който не притежава мъдростта, смелостта и умението да говори на хората, ще бъде предпочетен друг, с повече качества. Баща ми много искаше аз да го наследя и да продължа делото на живота му — да издигна неговия народ над невежеството и да му осигуря бъдещо благоденствие. Един скитащ суфи-мистик, възрастен светец, дошъл в нашата област, когато съм се родил, и казал на баща ми, че като порасна, ще стана сияйна звезда в историята на своя народ. Баща ми с цялата си душа се надяваше това да се случи, но за съжаление аз не проявявах никакви лидерски умения, нито пък интерес да ги придобия. Накратко, за него бях тежко разочарование. Той ме прати при чичо ми тук, в Кета. И той, който тогава беше преуспяващ търговец, ме повери на един англичанин, който стана мой учител.

— На колко години беше?

— Бях на десет години, когато напуснах Кандахар, а после пет години бях ученик на мистър Иън Доналд Макензи.

— Трябва да си бил добър ученик — предположих.

— Може би — отвърна той замислено. — Всъщност този Макензи беше много добър учител. Години след като го напуснах, чух, че шотландците са известни със своя кисел и суров нрав. Разни хора ми казваха, че те били песимисти, които предпочитат сенчестата страна на всяка слънчева улица. Мисля, че ако това в някаква степен е истина, то премълчава, че шотландците намират сенчестата страна на нещата за много, много забавна. Моят мистър Макензи беше човек, чиито очи се смееха дори когато беше най-строг с мен. Всеки път, когато се сетя за него, си спомням засмените му очи. А той обичаше Кета. Обичаше планините и мразовития въздух зимно време. Яките му дебели крака бяха създадени за катерене по планински пътеки и той скиташе по хълмовете всяка седмица, често само с мен за компания. Той беше щастливец, който умееше да се смее, и прекрасен учител.

— Какво стана, когато приключи с обучението ти? — попитах. — В Кандахар ли се върна?

— Да, но това не бе радостното завръщане, на което се надяваше баща ми. Виждаш ли, на следващия ден след отпътуването на моя скъп мистър Макензи от Кета аз убих човек на пазара пред склада на чичо ми.

— На петнайсет години?

— Да. Когато бях на петнайсет години, за пръв път убих човек.

Той се умълча, а аз се замислих за теглото и величината на тази фраза… „за пръв път“.

— Причината всъщност беше незначителна, трик на съдбата, сбиване заради нищо и никакво. Мъжът биеше дете, собственото си дете, и аз не биваше да се меся. Но го пребиваше жестоко и не можах да се сдържа. Изпълнен с важност, защото бях син на селски водач и племенник на един от най-преуспяващите търговци в Кета, аз му заповядах да спре да бие детето. Той естествено се обиди и последва кавга. Тя премина в сбиване. А после той издъхна, пронизан в гърдите от собствената си кама, с която се опита да ме нападне.

— Било е при самоотбрана.

— Да. Имаше много свидетели. Стана на главната улица на пазара. Моят чичо, който по онова време беше влиятелен, се застъпи за мен пред властите и накрая уреди да се завърна в Кандахар. За нещастие семейството на убития от мен мъж отказа да приеме кръвнината, предложена от моя чичо, и изпрати подире ми двама мъже в Кандахар. Получих предупреждението му и нападнах първи. Убих и двамата, застрелях ги със старата дълга пушка на баща ми.

Той пак замлъкна, втренчен в пода между стъпалата си. Чувах музика, далечна и приглушена, която идваше от другия край на двора. Имаше много стаи, наредени в кръг около централен двор, по-голям от този на бомбайския дом на Кадер, но не толкова живописен. От някои от най-близките стаи чувах тихото бълбукане на разговори, а от време на време ехтене на смях. От съседната стая, стаята на Халед Ансари, долових непогрешимото „клика-к’чук“ на затвора на автомат „Калашников АК-47“.

— Кръвната вражда, която започна с тези убийства и опитите им да ме довършат, унищожи и моето, и тяхното семейство — продължи сдържано Кадер. Лицето му бе мрачно и докато говореше, духът сякаш изтичаше незримо от сведените му очи. — Един от нашите, двама от техните. Двама от нашите, един от техните. Баща ми многократно се опита да намери начин да сложи край на враждата, но бе невъзможно. Тя беше демон, който минаваше от човек на човек и караше всеки мъж да обезумее от любов към убийствата. Опитах се да напусна дома си, защото аз бях причината, но баща ми отказа да ме пусне и не можех да му се противопоставя. Враждата продължи с години; и убийствата продължиха с години наред. Изгубих двамата си братя и двамата си чичовци, братята на баща ми. Когато при едно нападение раниха тежко собствения ми баща и той вече не можеше да ме спре, казах на семейството си да пусне мълвата, че съм убит. Напуснах родния си дом. Кървавият спор след време приключи и мирът между двете семейства бе възстановен. Но за близките си аз бях мъртъв, защото се бях заклел на майка си никога да не се завърна.

Полъхът на ветреца през прозореца с метална рамка, хладен в ранната вечер, изведнъж стана студен. Станах да го затворя, а после налях чаша вода от глинената кана на нощното шкафче. Кадер я пое, прошепна молитва и я изпи. След това ми подаде чашата. Отново я напълних и седнах на табуретката. Не казах нищо — боях се, че ако задам неправилен въпрос или направя неуместна забележка, той ще спре да говори и ще излезе. Беше спокоен, изглеждаше напълно отпуснат, но яркото, засмяното сияние в очите му липсваше. Бе тревожно нехарактерно за него да споделя толкова много за собствения си живот. Беше ми говорил дълги часове за Корана, за живота на Мохамед или за научната и рационалната основа на моралната си философия, но не си спомнях да е разказвал нито на мен, нито на някого другиго толкова много за себе си. В проточилото се мълчание гледах изпитото лукаво лице и се стараех дори да не дишам много шумно, за да не го обезпокоя.

И двамата бяхме облечени в типична афганска носия — дълга свободна риза и широки над коляното панталони. Дрехите му бяха в светло, избеляло зелено, а моите — белезникавосини. Бяхме обути с кожени сандали вместо домашни чехли. Въпреки че бях по-тежък и с по-голям гръден кош, бяхме горе-долу еднакви на ръст и еднакво широки в раменете. Късите му коса и брада бяха сребристобели, а моята къса коса — руса чак до бяло. Кожата ми беше загоряла и придобила оттенък, подобен на неговия естествен тен с цвета на бадемова черупка. Ако не беше небето в синьо-сивите ми очи и златоносните наноси в неговите, можеше да минем за баща и син.

— Как стигна от Кандахар до Бомбайската мафия? — попитах го най-сетне, когато вече се опасявах да не би проточилото се мълчание, а не въпросите ми да го накара да си отиде.

Той се обърна към мен. Усмивката му беше лъчезарна — нова, нежна, непресторена усмивка, каквато никога досега не бе раздвижвала лицето му по време на нашите разговори.

— Когато избягах от дома си в Кандахар, се запътих през Пакистан и Индия към Бомбай. Като милиони други се надявах да ми провърви в града на героите от индийските филми. Първоначално живеех в бордей — подобен на този, който сега е моя собственост, до Световния търговски център. Учех се да говоря хинди. След време забелязах, че човек може да изкара пари, като купува билети за популярни филми в кината и ги продава по-скъпо, когато киното сложи табелата „Билети няма“. Реших да използвам малкото ми спестени пари, за да купя билети, за най-популярния индийски филм в Бомбай. После застанах пред киното и когато поставиха табелите „Билети няма“, ги продадох на печалба.

— Дребна спекула — казах. — Ние му казваме „спекула с билети“. Това е голям бизнес на черно с билети за най-популярните футболни мачове в родината ми.

— Да. През първата седмица работа изкарах отлична печалба и вече бях започнал да си мечтая как ще се преместя в хубав апартамент и ще се контя с най-красивите дрехи, може би дори ще си купя кола. И после, една вечер, докато стоях с билетите пред киното, двама грамадни мъже дойдоха, показаха ми оръжията си — имаха меч и сатър — и настояха да тръгна с тях.

— Местните гунди — засмях се.

— Гунди — повтори той и също се засмя. За тези от нас, които го познавахме като господаря Абдел Кадер Хан — дона, владетеля на престъпното царство в Бомбай — беше ужасно смешно да си го представим като засрамено осемнайсетгодишно хлапе, подкарано от двама улични бандюги.

— Те ме заведоха при Чота Гулаб, Малката роза. Така го бяха кръстили заради белега от куршум на лицето му. Куршумът пронизал бузата, избил повечето зъби и оставил белег, сбръчкан като роза. Той беше босът на целия район по онова време и преди да ме пребие до смърт за назидание на останалите, искаше да види наглия тип, нахлул в територията му.

Беше разярен. „Какво правиш ти, продаваш билети в моя район?!“ — попита ме на смесица от хинди и английски. Говореше лошо английски, но искаше да ме уплаши, все едно е съдия на процес. — „Знаеш ли колко хора са умрели, колко се наложи да избия, колко добри мъже загубих, за да завладея черния пазар на билетите във всички кина на тоя район?“ Бях ужасен, признавам, и си мислех, че ми остават само няколко минути живот. Затова захвърлих всякаква предпазливост и му отговорих дръзко: „Сега ще трябва да премахнете още един нахалник. Гулабджи — отвърнах му на английски, далеч превъзхождащ неговия, — защото аз нямам друг източник на доходи, нямам семейство и нямам какво да губя. Освен, разбира се, ако имате някоя прилична работа за един верен и находчив младеж.“

„Брей!“ — разсмя се той на глас и ме попита къде съм се научил да говоря толкова добре английски. И аз му разказах. А когато изслуша цялата ми история, веднага ми възложи задача. После ми показа избитите си зъби — отвори широко уста, за да видя златните коронки на тяхно място. Да погледнеш в устата на Гулаб, беше истинска почест сред неговите хора и някои от най-приближените му много ми завидяха, че ми показа толкова интимно прочутата уста още на първата среща. Гулаб ме хареса и ми стана нещо като баща в Бомбай, но още от мига, в който му стиснах ръката, вече бях обкръжен с врагове.

Започнах да работя като войник, биех се с юмруци, мечове, сатъри и чукове, за да налагам властта на Чота Гулаб в района. Това бяха лошите времена преди системата на Съветите и сбивания ставаха всеки ден и всяка нощ. След време един от хората му особено ме намрази. Възмутен от близката ми връзка с Гулабджи, той си намери причина да се сбие с мен. И аз го убих. Когато неговият най-добър приятел ме нападна, убих и него. А после убих човек за Чота Гулаб. И пак убих. И пак.

Той замлъкна, втренчен в мястото, където подът опираше в кирпичената стена. След малко заговори:

— И пак.

Повтаряше тази фраза в тишината, която се сгъстяваше наоколо ни, и сякаш я отпечатваше в пламтящите ми очи.

— И пак.

Гледах го как броди из миналото и в погледа му горят спомени. После отново се върна в настоящето.

— Късно е. Вземи, искам да ти подаря нещо.

Той разтвори велурения пакет и разкри пистолет в кобур, няколко пълнителя, кутия с патрони и метално сандъче. Вдигна капака му и показа комплект за чистене с масло, графит на прах, малки пили, четчици и нов къс шнур за цевта.

— Това е пистолет „Стечкин АПС“ — обясни той, извади оръжието и махна пълнителя. Увери се, че не е зареден и ми го подаде. — Руски е. У мъртвите руснаци ще намериш много боеприпаси, ако ти се наложи да се биеш срещу тях. Стреля с деветмилиметрови патрони, пълнителят побира двайсет. Можеш да ги изстреляш поединично или да ги нагласиш на автоматична стрелба. Не е най-добрият пистолет на света, но е надежден. Единственото леко оръжие с повече патрони там, където отиваме, е Калашникът. Искам отсега нататък да го носиш и винаги да се вижда. Ще ядеш с него, ще спиш с него и когато се миеш, трябва да ти е подръка. Искам всички, които са с нас, и всеки, който ни види, да знае, че го имаш. Разбра ли?

— Да — отвърнах, втренчен в пистолета в ръцете ми.

— Казах ти, че има обявява цена за главата на чужденците, който помагат на муджахидините. Искам, ако някой мисли да вземе награда за твоята глава, да си спомни за „Стечкина“ на колана ти. Знаеш ли как се чисти автоматичен пистолет?

— Не.

— Много добре. Ще ти покажа как. После се опитай да заспиш. Тръгваме за Афганистан в пет часа, преди зазоряване, утре сутринта. Чакането приключи. Времето дойде.

Кадербай ми показа как се чисти „Стечкин“. Беше по-сложно, отколкото си представях, и му отне близо час, докато ме запознае с пълното ръководството за подръжката и боравенето с него. Беше вълнуващ час. Мъжете и жените, на които насилието не е чуждо, ще разберат какво имам предвид, като казвам, че бях пиян от тази наслада. Признавам си най-безсрамно, че се наслаждавах на този един час с Кадер — докато се учех да ползвам и чистя автоматичния пистолет „Стечкин“ — повече, отколкото през стотиците часове с него, когато ми разясняваше своята философия. Никога не съм го чувствал по-близък от онази нощ, докато наведени над одеялото ми разглобявахме и сглобявахме това оръжие на смъртта.

Когато той ме остави, угасих лампата и се отпуснах на леглото, но не успях да заспя. Мислите ми бяха възбудени, като от кофеин, в тъмното. Отначало мислех за историите, които Кадер ми разказа. Пренесох се в онова друго време в града, който бях опознал така добре. Представих си Хана като младеж — здрав и опасен — как се бие за Чота Гулаб, гангстерския бос с малкия белег — роза на бузата. Знаех и други истории за Кадеровия живот — бях ги чувал от някои гунди, които работеха за него в Бомбай. Те ми разказаха как Кадербай завзел властта над малката империя на Гулаб, когато убили белязания пред едно от кината му. Описаха ми войните между бандите, избухнали из целия град. Говореха за храбростта на Кадер и за това как безмилостно смазал враговете. Знаех, че Кадербай е един от основателите на системата от Съвети, донесла мир на града чрез поделянето на териториите и плячката между оцелелите банди.

Зачудих се, лежейки в мрака, напоен с миризмата на суров лен и смазката на полирания пистолет, защо Кадербай отиваше на война. Не беше длъжен — имаше стотици като мен, готови да умрат вместо него. Спомних си странно лъчезарната му усмивка, когато ми разказа за първата си среща с Чота Гулаб. Спомних си колко бързи, като на младеж, бяха ръцете му, докато ми показваше как да чистя и да боравя с пистолета. И ми хрумна, че той може би идваше с нас и рискуваше живота си просто защото жадуваше за безумните времена на своята младост. Тази мисъл ме разтревожи, защото бях сигурен, че поне една малка частица от нея беше истина. Но другият мотив — решението му, че е дошло времето да прекрати изгнанието си и да посети дома и близките си — ме тревожеше повече. Не можех да забравя онова, което ми беше разказал. Кръвната вражда, погубила толкова много хора и прогонила го от дома му, бе завършила чак когато бе обещал на майка си никога повече да не се завръща.

И докато мислите ми се рееха, аз започнах да преживявам отново, миг след миг, дългата нощ преди бягството ми от затвора в Австралия. Тази нощ също беше безсънна. Тази нощ също бе нощ на бушуващи страхове, ужас и опасения. Също като тогава преди години аз станах преди утрото да се размърда и се заприготвях в тъмното.

Малко след зазоряване взехме влака за прохода Чаман. Качихме се дванайсет души; никой от нас не проговори по време на неколкочасовото пътуване. Назир седеше до мен и през голяма част от времето бяхме сами, но той запази каменно мълчание. Светлите ми очи бяха скрити зад слънчеви очила. Гледах през прозореца и се мъчех да се загубя в дивната гледка.

Пътуването с влак от Кета до Чаман минаваше през един от най-великолепните участъци на прочутите субконтинентални железопътни линии. Релсите лъкатушеха из дълбоки клисури и прекосяваха речни пейзажи с изумителна красота. Усетих се как повтарям — все едно бяха стихове — имената на градовете, през които минаваше линията. От Кучлаагх към Бостаан и малкия мост над реката при Иаару Каарез влакът се заизкачва към Шаадизай. При Гюлистан следваше ново изкачване със стръмна извивка, която вървеше покрай древното сухо езеро при Кила Абдулла. И перлата върху двойния стоманен обръч на тази корона, разбира се — тунелът Кходжак. Построен от британците за няколко години в края на деветнайсети век, той проникваше четири километра в здрава масивна скала и беше най-дългият на субконтинента.

При Каан Кили железницата описа поредица от остри завои и на последната далечна малка спирка преди Чаман ние слязохме заедно с неколцина прашни местни. Чакаше ни покрит камион. Когато мястото опустя, се качихме в екстравагантно нашареното возило и поехме по главния път към Чаман. Преди да стигнем в града обаче, отбихме встрани по черен път, който явно свършваше при изоставена железопътна линия с група дървета и няколко обрасли с шубраци пасища — около трийсет километра северно от главното шосе и прохода Чаман.

Слязохме от камиона и щом той потегли, се скрихме в сянката на дърветата с основната група мъже, които ни чакаха. За пръв път се събирахме в пълен състав. Бяхме трийсет, само мъже, и за секунда си спомних престъпниците, събиращи се на подобни групи в затворническите дворове. Бойците изглеждаха сурови и непоколебими; въпреки че много от тях бяха слаби и дори кльощави, те изглеждаха здрави и жилави.

Махнах слънчевите очила. Докато оглеждах лицата, погледът ми попадна на мъж, чиито очи ме гледаха от сърцето на мрака. Наближаваше или вече беше минал петдесетте и може би беше най-старият в групата след Кадербай. Късата му коса бе сива под кафявата афганска шапка с периферия — същата като тази, която аз самият носех. Късият му прав нос разделяше длъгнесто остро лице, толкова набръчкано под хлътналите бузи, че сякаш беше насечено с мачете. Под очите му се издуваха тежки торбички. Театрално заострени вежди като криле на черен прилеп бяха щръкнали над очите му, но онова, което ме привлече и задържа, бяха самите очи.

Щом се взрях в тях в отговор на неговия налудничав поглед, мъжът се запрепъва към мен. След първите няколко тътрещи се крачки тялото му понабра сили, и той се затича и измина разделящите ни трийсет метра с дълги, приклякащи котешки скокове. Забравих закачения на кръста ми пистолет и ръката ми инстинктивно се протегна към ножа. Изнесох десния крак половин крачка назад. Познавах тези очи. Познавах погледа. Мъжът искаше да се бие с мен, може би дори и да ме убие.

Тъкмо когато ме стигна, крещейки нещо на диалект, който не разпознах, Назир изскочи изневиделица и прегради пътя му, като застана пред мен. Той му кресна нещо, но другият не обърна внимание, втренчен над главата му в мен, крещейки своя въпрос пак и пак. Назир повтори отговора си също с крясък. Обезумелият боец се опита да изблъска Назир встрани с две ръце, но беше все едно да бута дърво. Якият афганец не помръдна от мястото си и принуди безумеца за пръв път да откъсне поглед от мен.

Около нас се събра навалица. Назир издържа трескавия поглед на мъжа и заговори по-кротко и умолително. Чаках, напрегнат и готов за бой. „Още не сме прекосили границата — помислих си, — а ще ми се наложи да наръгам един от нашите.“

— Той питаше дали си руснак — пошушна ми Ахмед Заде зад гърба ми, произнасяйки гърлено „р“-то в „руснак“ с алжирския си акцент. Хвърлих му един поглед и той посочи хълбока ми. — Пистолетът. И светлите ти очи. Мисли те за руснак.

Кадербай застана между мъжете и сложи ръка на рамото на лудия. Мъжът веднага се обърна и с очи, готови да се разплачат, се вгледа в лицето му. Кадер повтори онова, което мърмореше Назир, с успокояващ тон, подобен на неговия. Не разбрах всичко, но смисълът беше ясен. „Не. Той е американец. Американците са тук, за да ни помогнат. Той е с нас, за да се бие срещу руснаците. Ще ни помогне да убиваме руснаците. Той ще ни помогне. Заедно ще убием много руснаци.“

Когато мъжът отново се обърна към мен, изражението му така драматично се бе променило, че ми стана жал за него, а само преди миг бях готов да забия нож в гърдите му. Очите му бяха все така безумни, неестествено изпъкнали и бели под кафевите ириси, но неистовото се бе сгърчило в такова жалко нещастие, че лицето му ми напомни за многобройните разрушени каменни къщи, които бяхме видели край пътя. Той отново погледна Кадер в лицето и по чертите му, сякаш оживели от електрически пулс, трепна сянка на усмивка. Обърна се и тръгна през тълпата. Суровите мъже предпазливо му правеха път — със съчувствие, борещо се със страха в очите им, докато го гледаха как минава.

— Извинявай, Лин — каза тихо Абдел Кадер. — Той се казва Хабиб. Хабиб Абдур Рахман. И е учител… е, поне някога беше учител, в едно село отвъд тези планини. Учеше мъниците, най-малките дечурлига. Когато руснаците нахлуха преди седем години, беше щастлив човек с млада съпруга и двама здрави сина. Присъедини се към съпротивата като всеки друг млад мъж в областта. Преди две години се завърна от мисия и откри, че руснаците са нападнали селото му. Бяха използвали газ, някакъв невропаралитичен газ.

— Отричат — намеси се Ахмед Заде. — Но докато се бият в тази война, изпробват новите си оръжия. Много от употребяваните тук оръжия — земни мини, ракети и всичко останало — са нови експериментални оръжия, които никога досега не са използвани на война. Също като газа, пуснат в селото на Хабиб. Не е имало такава война.

— Хабиб вървял сам из селото — продължи Кадер. — Всички били мъртви. И мъжете, и жените, и децата. Всички поколения от семейството му — бабата и дядото и от двете страни, родителите му, родителите на жена му, чичовците и лелите му, братята и сестрите му, жената и децата му… Нямало никого, само за един час от един ден. Дори и животните — кози, овце и кокошки — всички били мъртви. Насекомите и птиците също били мъртви. Нищо не помръдвало. Нищо не оживяло, нищо не оцеляло.

— Той направил… гроб… всички мъже… всички жени… всички деца… — додаде Назир.

— Погребал ги всичките — кимна Кадер. — Цялото си семейство, приятелите от детинство, съседите. Отнело му много време да ги погребе сам, но в крайна сметка това не е лесна работа. После, когато приключил, си взел пушката и се върнал в своя муджахидински отряд. Но загубата го променила по ужасен начин. Вече бил съвсем друг човек. Вече правел всичко, каквото можел, само да залови някой руснак или афгански войник, биещ се на страната на руснаците. И когато успявал — а той ги залавял… мнозина от тях, защото след случилото се станал много добър в това… — ги изтезавал до смърт, като ги нанизвал на остър стоманен шиш, направен от острието и дървената дръжка на лопатата, с която погребал семейството си. И сега е у него. Виж го, вързан е отгоре на мешката му. Той приковава пленниците със завързани зад гърба ръце, а острието опира в гърба им. Когато силата им отслабне и металният връх се забие в телата и пробие коремите им, Хабиб се навежда над тях, вглежда се в очите им и плюе в разтворените им от писък уста.

Халед Ансари, Назир, Ахмед Заде и аз стояхме мълчаливо и дишахме дълбоко в очакване Кадер да заговори отново.

— Няма човек, който да познава тези планини и областта оттук до Кандахар по-добре от Хабиб — заключи Кадер с тежка въздишка. — Той е най-добрият водач. Оцелял е в стотици мисии в този район и ще ни изведе при нашите в Кандахар. Няма и по-верен и надежден човек от него, защото в Афганистан никой не мрази руснаците повече от Хабиб Абдур Рахман. Но…

— Той е напълно луд — предположи Ахмед Заде в тишината и вдигна рамене по галски. Внезапно се усетих, че ми е симпатичен и в същия миг ми домъчня за Дидие. Това бе тъкмо прагматичното и брутално откровено обобщение, каквото може би щеше да направи Дидие.

— Да — съгласи се Кадер. — Луд е. Скръбта е съсипала разума му. И колкото и да ни е нужен, той никога не бива да бъде изпускан от око. Всички муджахидински отряди оттук до Херат са го изпъдили. Ние се бием срещу афганската армия, която служи на руснаците, но тя все пак е от афганци. Ние получаваме по-голямата част от сведенията си от войници от афганската армия, които искат да ни помогнат да победим техните руски господари. Хабиб не може да направи тази тънка разлика. Той разбира тази война само по един начин: да ги избие всичките — бързо или бавно. А той предпочита да ги убива бавно. В него има такава жестокост и ярост, че плаши приятелите си не по-малко от враговете. Затова трябва да бъде държан под око, докато е с нас.

— Аз ще го наблюдавам — заяви твърдо Халед Ансари и всички се обърнахме да погледнем нашия палестински приятел. Лицето му изразяваше страдание, гняв и решителност. Кожата около очите му бе изпъната от вежда до вежда, а упоритата решителност бе свила устата му в разтеглена тънка черта.

— Много добре… — започна Кадер и щеше да продължи, но щом чу това потвърждение, Халед ни остави и тръгна към прегърбената самотна фигура на Хабиб Абдур Рахман.

Докато го гледах как се отдалечава, почувствах внезапен мощен подтик да му изкрещя да спре. Беше глупаво — ирационален, пронизващ ужас, че го губя, губя още един приятел. Беше толкова нелепо, толкова бях жалък в своята ревност, че прехапах езика си и не гъкнах. После го видях как седна срещу Хабиб. Пресегна се да повдигне лицето му на безумец със зяпнала уста; видях как двамата се погледнаха в очите продължително, и осъзнах, без да го проумявам, че Халед е загубен за нас.

Откъснах очи от тях, както лодкарите откъсват звездообразните си котви от дъното на езеро. Устата ми беше пресъхнала. Сърцето ми беше затворник, думкащ по стените на черепа ми. Краката ми сякаш бяха наляти с олово и впити в земята с корени от срам и ужас. И щом погледнах към величествените непроходими планини, усетих как бъдещето ме разтърсва като гръмотевица, клатеща короната и уморените клонки на разлюляна от буря върба.