Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (31)

Трийсет и първа глава

Назир ме събуди преди зазоряване и ние напуснахме къщата, когато първите прозяващи се лъчи на Слънцето се протегнаха в стапящата се нощ. Щом слязохме от таксито на летището, видяхме Кадербай и Халед Ансари до входа на терминала за вътрешни линии. Не ги поздравихме. Кадер беше съставил сложен маршрут, който щеше да ни отведе с четири основни прекачвания от Бомбай до пакистанския град Кета, близо до афганистанската граница. Нарежданията му бяха през цялото време да се преструваме на самостоятелни пътници и по никакъв начин да не издаваме познанството си. Тръгвахме с него, за да извършим десетки престъпления през три международни граници и да се намесим във войната между афганските борци за свобода — муджахидините — и могъщия Голиат: Съветския съюз. Кадер възнамеряваше да успее в мисията си, но допускаше и провал. Ако някой от нас бъде убит или заловен на даден етап от плана, се беше погрижил дирята от събития, водеща към Бомбай, да е студена като брадва на алпинист.

Пътуването бе дълго и започна мълчаливо. Назир, добросъвестен както винаги в спазването на нарежданията на Кадербай, не обели и дума по време на първата фаза — от Бомбай до Карачи. Един час след като наехме отделни стаи в хотел „Чандни“ обаче на моята врата тихо се почука. Тя се открехна, той се промъкна вътре и я затвори. Очите му бяха разширени от нервна възбуда, а движенията му — трескави, почти откачени. Бях разтревожен, донякъде отвратен от неговата очебийна уплаха и стиснах рамото му.

— Не се впрягай, Назир. Стряскаш ме, братко, с тия твои изпълнения тип „плащ и кинжал“.

Той забеляза снизхождението зад усмивката ми, макар и да не разбра напълно думите. Стисна челюсти със странна решимост и се навъси сърдито. С Назир се бяхме сприятелили. Той беше отворил сърцето си за мен. Но приятелството за него се измерваше с това какво правят и понасят мъжете един за друг, а не с какво споделят или харесват. Озадачаваше го и дори го измъчваше фактът, че аз почти винаги откликвах на сериозността му с шеги и баналности. Иронията беше в това, че всъщност и двамата си приличахме, бяхме строги и сериозни мъже, но неговата мрачна суровост беше толкова непоколебима, че ме отърсваше от моята собствена и предизвикваше детинско, палаво желание да се занасям с него.

— Руснаци… навсякъде — каза той тихо, но със задъхана напрегнатост в гласа. — Руснаци… знаят всичко… познават всеки… плащат пари да знаят всичко.

— Руски шпиони? — попитах. — В Карачи…

— Навсякъде Пакистан — кимна той, извърна се и се изплю на пода. Не бях сигурен. Дали беше презрително, или за късмет. — Прекалено много опасност! Не говори на никой! Отиваш… заведение „Фалуда“… Бохри пазар… днес… сааде чар байе.

— В четири и половина — повторих. — Искаш да се срещна с някого в „Дом Фалуда“ на пазара „Бохри“ в четири и половина? Това ли е? С кого искаш да се срещна?

Той се подсмихна мрачно и отвори вратата. Надзърна в коридора и се измъкна така бързо, както и беше влязъл. Погледнах часовника си. Един часът. Имах три часа за губене. За контрабандата на паспорти Абдел Гани ми бе дал колан портфейл — негов собствен уникален модел. Беше направен от корав непромокаем винил и беше няколко пъти по-широк от обикновените колани портфейли. Закопчан на корема, той побираше до десет паспорта и прилична сума пари в брой. През този първи ден в Карачи носех четири от собствените ми „книги“. Първият беше британският паспорт, с който купих билетите за самолета и влака и се регистрирах в хотела. Вторият — чистият американски паспорт, който Кадербай искаше да използвам за мисията в Афганистан. Другите два — швейцарски и канадски — като резерви за спешни случаи. Носех и десет хиляди долара за непредвидени разходи, дадени в аванс, един вид част от заплащането ми за това, че приех опасната мисия. Увих дебелия колан около кръста си, под ризата, пъхнах автоматичния нож в калъфа отзад в панталона и излязох от хотела, за да обиколя града.

Беше горещо, по-горещо от обичайното за мекия ноември. След лекия, нехарактерен за сезона дъждец улиците тънеха в гъста влажна мъгла. Карачи по онова време беше неспокоен и опасен град. Военната хунта, завзела властта в Пакистан и екзекутирала демократично избрания премиер Зулфикар Али Бхуто, от няколко години владееше нацията чрез разделение. Тя използваше сериозните разногласия между етническите и религиозните общности, за да подклажда жестоки конфликти. Насъскваше местните етнически групи — особено синди, пущуни и пенджаби — срещу имигрантите, наричани мохаджири, навлезли в новосъздадената държава Пакистан след отделянето й от Индия. Армията тайно поддържаше екстремистите от съперничещите си групировки с оръжия, пари и благоразумно предоставяне на услуги. Когато провокираните и подклаждани от тях бунтове най-сетне избухнаха, генералите наредиха на полицията да открие огън. Яростта срещу полицейското насилие бе обуздана чрез намесата на войска. Така армията, чиито прикрити действия предизвикали кървавите конфликти, бе смятана за единствената сила, способна да опази реда и властта на закона.

Кланетата и убийствата за отмъщение се трупали едно след друго с растяща жестокост; отвличанията и мъченията станали нещо привично. Фанатици от една групировка отвличали поддръжниците на друга и ги подлагали на садистични изтезания. Мнозина от заловените загинали в страшния плен. Имало безследно изчезнали, чиито тела никога не били открити. Когато някоя групировка придобивала достатъчно власт, че да заплаши равновесието на тази смъртоносна и безкрайна игра, генералите подстрекавали конфликти вътре в нея, за да я отслабят. Така фанатиците се изтребвали помежду си и убивали и осакатявали съперниците от собствените си етнически общности.

Естествено всяка нова вълна на насилие и отмъщения — независимо от моментната форма на държавно управление — допринасяла единствено за това армията да става все по-силна и единствено тя да може да упражнява истинска власт.

Въпреки драматичното напрежение — а и заради него — Карачи все пак беше добро място за бизнес. Генералите, които бяха като мафиотски клан, но без смелостта, стила и солидарността на истинските самоуважаващи се гангстери, бяха завладели страната със сила, държаха целия народ за заложник пред дулата на многобройните си оръжия и оплячкосваха хазната. Без да губят време, те увериха Великите сили и другите държави — производители на оръжие, че пакистанските военни са отворени за бизнес с тях. Цивилизованите държави откликнаха въодушевено и години наред Карачи приютяваше гуляйджийски компании на оръжейни търговци от Америка, Великобритания, Китай, Швеция, Италия и много други страни. Не по-малко усърдни в сделки с камарилата генерали бяха и нелегалните — черноборсаджиите, контрабандистите на оръжие, мародерите и наемниците. Те се тълпяха по кафенетата и хотелите — чужденци от петдесет страни с престъпни мисли и сърца на авантюристи.

В известен смисъл и аз бях един от тях, грабител като всички тях, печелех от войната в Афганистан като всички тях, но се чувствах неуютно в компанията им. Три часа обикалях ресторанти, хотели и чайни и седях близо или сред групи чужденци, търсещи бързи печалби. Разговорите им бяха обезсърчаващо сметкаджийски. Войната в Афганистан, предполагаха весело повечето от тях, щяла да се проточи още няколко добри години. Генералите — трябва да се признае — се намираха под значителен натиск. Носеха се слухове, че Беназир, дъщерята на екзекутирания премиер, възнамерява да се върне в Пакистан от изгнанието си в Лондон и да оглави Демократичния съюз срещу хунтата. Но с малко късмет и умел заговор — надяваха се черноборсаджиите — армията можеше да остане начело на страната и на добре смазаните канали за корупция поне още няколко години.

Разговорите бяха за „паричната реколта“ — благозвучен израз за контрабандната търговия със стоки, търсени по цялата граница между Пакистан и Афганистан, Цигарите, — особено американските марки, в прохода Кибер се продаваха шестнайсет пъти по-скъпо от вече надутата им цена в Карачи. Лекарства от всякакъв вид носеха печалби, чийто мащаб нарастваше от месец на месец. Зимни дрехи, подходящи за студените снежни райони, вървяха изключително добре. Един предприемчив немски спекулант например докарал от Мюнхен в Пешавар камион „Мерцедес“ с алпийски униформи заедно с топлото бельо от запасите на германската армия. Продал всичко, включително и камиона, на петорна цена. Купувачът бил афгански военачалник, ползващ се със симпатиите на западните сили и разузнавания, включително и на американското ЦРУ. Дебелите зимни дрехи, след като пропътували хиляди километри през Германия, Австрия, Унгария, Румъния, България, Турция, Иран и Пакистан, все пак не успели да стигнат до воюващите муджахидини в заснежените планини на Афганистан. Вместо това те били прибрани в един от складовете на военачалника в Пешавар, докато свърши войната. Ренегатът и неговата малка армия изчаквали края на войната в сигурността на своите крепости в Пакистан. Планът бил да нанесе удар със собствената си войскова банда и да се опита да завземе властта, след като приключи истинската битка с руснаците и войната бъде спечелена.

Новините за този нов пазар — военен, натъпкан с пари от ЦРУ и алчен за стоки на всякаква цена — предизвикваше тръпки на възбуда сред общността от чуждестранни опортюнисти в Карачи. През този следобед чух историята за предприемчивия немец и пълния камион с униформи в три леко различни варианта. Обзети от треска, подобна на златната, чужденците си препредаваха тази история, докато договаряха и сключваха сделки за доставка на консервирани храни, бали чепкана вълна, контейнери с авточасти, склад, пълен със спиртници втора ръка, и запаси от всевъзможни оръжия — от щикове до гранатомети. И навсякъде, във всеки разговор чувах мрачното, отчаяно заклинание: „Ако войната продължи още една година, ще се оправим…“

Сърдит и мрачен, объркан от емоции, влязох в заведението „Фалуда“ на пазара Бохри и си поръчах една от сладките напитки в ярки цветове. Фалуда беше неприлично сладка смес от бели макарони, мляко, розова есенция и други медоносни сиропи. Заведението „Фирни“ в бомбайския квартал Донгри, близо до къщата на Кадербай, справедливо се славеше с вкусните си напитки фалуда, но те бяха блудкави в сравнение с прочутите сладкиши на заведението „Фалуда“ в Карачи. Когато високата чаша, пълна с розово, червено и бяло подсладено мляко се появи до дясната ми ръка, аз погледнах нагоре, за да благодаря на сервитьора, и видях, че това е Халед Ансари с две питиета в ръце.

— Като те гледам, май ти трябва нещо по-силно, човече — усмихна се той тъжно тъжно и седна при мен. — Какво става? Или какво се проваля, по-точно?

— Нищо — въздъхнах и му се усмихнах в отговор.

— Я стига — настоя той. — Признай си.

Погледнах честното му, открито, белязано лице и осъзнах, че Халед ме познаваше по-добре, отколкото го познавах аз. Дали щях да забележа и да разбера неговата тревога, зачудих се, ако ролите ни бяха разменени и той беше влязъл във „Фалуда“ така тревожно умислен? Вероятно не. Халед толкова често беше мрачен, че изобщо нямаше и да се замисля.

— Ами, просто си бъркам из душата… Проучвах, пообиколих някои от чайните и ресторантите, за които ми разказа — местата, където се събират черноборсаджиите и наемниците. Доста потискащо беше. Тук има много хора, които искат войната да продължава вечно и не им пука кого убиват и кой убива.

— Те правят пари — вдигна рамене той. — Това не е тяхна война. Не очаквам от тях да ги е грижа. Просто това е положението.

— Знам, знам. Не е заради парите. — Намръщих се, докато търсех по-скоро думите, отколкото подсказалото ги чувство. — Просто… Ако ти трябва определение на „болен мозък“, наистина болен, сигурно има и по-лошо от някой, който иска една война — която и да е война — да продължи по-дълго.

— И… ти се чувстваш… опетнен… защото си като тях? — попита ме кротко Халед, забол поглед в чашата.

— Може би. Не знам. Дори не бих се замислил, знаеш ли, ако чуех хора да говорят така някъде другаде. Нямаше да ме притеснява, ако не се намирах тук и ако самият аз не вършех съвсем същото.

— Не е съвсем същото.

— Същото е. Почти. Кадер ми плаща, значи аз печеля пари от това също като тях и прекарвам контрабанда нови лайна за една лайняна война, точно както и те.

— И може би започваш да се питаш какво, мамка му, правиш тук?

— И това, да. Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че представа си нямам? Наистина, честно, изобщо не знам защо го върша, заеби. Кадер ме помоли да бъда неговият американец, и аз го правя. Но не зная защо.

Умълчахме се, отпивахме от питиетата, заслушани в бръмченето и хлопането, което ни заобикаляше в оживената „Фалуда“. Голямо портативно радио лееше романтични газали на урду. Дочувах разговори на три-четири езика откъм насядалите близо до нас клиенти. Не разбирах думите, нито можех да позная кои са езиците — балучи, узбекски, таджикски, фарси…

— Чудесно е! — каза Халед, загреба с дългата лъжица тънките макарони от чашата и ги пъхна в устата си.

— Прекалено сладко е за моя вкус — отвърнах, но въпреки това отпих от питието.

— Някои неща трябва да са прекалено сладки — отвърна той и ми намигна, докато смучеше през сламката. — Ако фалудата не беше прекалено сладка, нямаше да я пием.

Допихме, излязохме навън на късното следобедно слънце и спряхме пред входа да запалим по цигара.

— Ще тръгнем в различни посоки — измърмори Халед, докато ми поднасяше запалена клечка в шепи. — Ти тръгвай нататък, на юг, и не спирай няколко минути. Ще те настигна. Не ми казвай довиждане.

Той се завъртя на пети и се заотдалечава, слезе от бордюра на платното и продължи по бързата лента на пешеходното движение между тротоара и колите.

Обърнах се и тръгнах в противоположна посока. Няколко минути по-късно в околностите на пазара едно такси рязко забави ход и спря до мен. Задната врата се отвори и влязох вътре при Халед. На предната седалка до шофьора имаше още един мъж. Беше в началото на трийсетте с къса тъмнокестенява коса над високо и широко чело.

Хлътналите му очи бяха кафяви, толкова тъмнокафяви, че изглеждаха черни, докато пряк слънчев лъч не пронижеше ирисите и не разкриеше червеникавите земни тонове в тях. Очите му гледаха спокойно и интелигентно изпод черните сключени вежди. Носът му беше прав и се спускаше над къса горна устна на уста с решителни очертания. Личеше си, че се е бръснал днес, сигурно не много отдавна, но сянка помрачаваше долната половина на лицето му покрай спретнатите, добре очертани линии, оформящи закръглената му брадичка. Това беше силно, квадратно, симетрично лице, красиво в своята сила и правилни пропорции, макар и лишено от открояващи се черти.

— Това е Ахмед Заде — съобщи Халед, щом таксито потегли. — Ахмед, това е Лин.

Ръкувахме се и се огледахме взаимно с еднаква прямота и приветливост. Силното му лице би изглеждало сурово, ако не беше особеното изражение, което леко присвиваше очите му и украсяваше скулите с бръчици от усмивки. Когато се съсредоточаваше и не беше напълно отпуснат, изражението на Ахмед Заде му придаваше вид, сякаш търси приятел сред тълпа непознати. То въздействаше обезоръжаващо и веднага спечели симпатиите ми към него.

— Много съм чувал за теб — каза той, щом ми пусна ръката и я облегна на седалката. Говореше английски колебливо, но ясно. Акцентът му беше онази мелодична северноафриканска смесица от френски и арабски.

— Дано не са само хубави неща — засмях се аз.

— Би ли предпочел хората да разправят лоши неща за теб?

— Не знам. Приятелят ми Дидие казва, че да хвалиш хората зад гърба им е крайно нечестно, защото единственото, от което не можеш да се защитиш, са хубавите неща, които хората разправят за теб.

— D’accord! — разсмя се Ахмед. — Точно така!

— Мамка му, това ми напомня… — намеси се Халед, бръкна в джоба си и извади сгънат плик. — Щях да забравя. Видях Дидие вечерта, преди да тръгнем. Търсеше те. Не можех да му кажа къде си и затова ме помоли да ти предам това писмо.

Поех сгънатия плик и го пъхнах в джоба на ризата си, за да го прочета насаме.

— Благодаря — промълвих. — Е, какво става? Къде отиваме?

— В една джамия — отвърна Халед с онази тъжна малка усмивка. — Първо ще вземем един приятел, а после ще се срещнем с Кадер и още някои души, които ще минат границата с нас.

— Колко са?

— Ще сме трийсетина, мисля, след като се съберем всичките. Повечето са вече в Кета или Чаман, близо до границата. Утре тръгваме — ти, аз, Кадербай, Назир, Ахмед и още един човек, Махмуд. Той е мой приятел. Мисля, че не го познаваш. Ще се запознаете малко по-късно.

— Ние сме Малките Обединени Нации, non! — попита риторично Ахмед. — Абдел Кадер Хан от Афганистан, Халед от Палестина, Махмуд от Иран, ти от Нова Зеландия… Извинявай, сега вече си нашия американец… и аз от Алжир.

— Има и още — додаде Халед. — Имаме един от Мароко, един от Залива, един от Тунис, двама от Пакистан и един от Ирак. Всички останали са афганци, но от различни части на Афганистан и от различни етнически групи.

— Джихад — каза Ахмед с тъжна, почти страшна усмивка. — Свещена война — това е наш свещен дълг, да противостоим на руските нашественици и да освободим ислямската земя.

— Лин, не му позволявай да започне — трепна Халед. — Ахмед е комунист. След малко вече ще ти пробутва Мао и Ленин.

— Не се ли чувстваш малко… компрометиран? — попитах, изкушавайки съдбата. — Като тръгваш срещу социалистическа армия?

— Какви социалисти? — сопна се той и присви сърдито очи. — Какви комунисти? Моля те, не ме разбирай погрешно, руснаците направиха и добри неща в Афганистан…

— За това е прав — намеси се Халед. — Построиха много мостове, всички основни магистрали, много училища и колежи.

— Язовири за прясна вода и електроцентрали… все хубави неща и аз ги подкрепях, когато ги строяха, за да помогнат. Но когато нахлуха в Афганистан, за да променят насилствено страната, те отхвърлиха всички принципи, в които уж вярват. Те не са истински марксисти; не са истински ленинисти. Руснаците са империалисти и аз се боря с тях в името на Маркс, Ленин, Мао…

— И Аллах — ухили се Халед.

— Да, и Аллах — съгласи се Ахмед, ухили ни се с белите си зъби и плясна облегалката.

— Защо го направиха? — попитах го.

— Това по-добре да го обясни Халед — отвърна той, отстъпвайки думата на палестинския ветеран от няколко войни.

— Афганистан е награда — заобяснява Халед. — Там няма големи запаси от петрол, злато или нещо друго, желано от хората, но въпреки това е голяма награда. Руснаците го искат, защото е точно до границата им. Опитаха се да го контролират дипломатически, с пакети помощи, програми за подпомагане и тям подобни. После качиха на власт техни хора в правителство, което всъщност беше марионетно. На американците никак не им хареса — заради Студената война и всичките тия глупости за политика на ръба на войната — затова го дестабилизираха чрез подкрепата си за единствените, наистина вбесени от руските марионетки, онези религиозни типове муллите. Начинът, по който руснаците променяха страната — позволяваха на жените да работят, да учат в университета и да се появяват пред хора, непокрити от бурка — направо ги пощуряваше. Когато американците предложиха оръжия, бомби и пари на муллите, за да нападнат руснаците, те веднага приеха. След време руснаците решиха да престанат с преструвките и нахлуха в страната. И сега имаме война.

— А пък Пакистан иска Афганистан, — довърши Ахмед Заде — защото се развиват много, даже прекалено бързо, и искат земята. Искат да създадат велика държава, като обединят двата народа. Пакистан заради генералите принадлежи на Америка. И Америка им помага. Сега обучават мъже, бойци, в религиозни училища-медресета, из цял Пакистан. Бойците се наричат талеб и ще влязат в Афганистан, след като ние, останалите, спечелим войната. А ние ще я спечелим, Лин. Но следващата, не знам…

Обърнах се към прозореца и сякаш по даден знак двамата мъже заговориха на арабски. Слушах гладките, бързо леещи се срички и оставих мислите си да се носят по вълните на тяхната шумоляща музика. Навън улиците станаха по-безредни, а сградите — по-занемарени и олющени. Много от постройките от кирпич и варовик бяха едноетажни къщички и въпреки че в тях очевидно живееха цели семейства, изглеждаха недовършени още недостроени, те бяха населени и използвани за подслон.

Минавахме покрай цели квартали, крайни квартали, с такива издигнати набързо и както дойде постройки, спални, стъкмени, за да се овладее стремглавият приток на преселници от селата към бързо разширяващия се град. Страничните улички и околовръстните булеварди издайничеха, че същите груби, приличащи си сгради се простираха чак до хоризонта от двете страни на главното шосе.

След близо час пъплене през понякога непроходимо задръстени от тълпата улици спряхме за малко, за да качим още един човек на задната седалка. Следвайки наставленията на Халед, шофьорът обърна таксито и се върна точно по същия задръстен маршрут.

Новият беше Махмуд Мелбааф, трийсетгодишен иранец — От пръв поглед лицето му — гъстата черна коса, високите скули, очите с цвят на пясъчна дюна на фона на кървавочервен залез — толкова ми напомни за мъртвия ми приятел Абдула, че трепнах от болка. След малко приликата се изгуби — очите на Махмуд бяха малко изпъкнали, устните — не толкова пълни, а брадичката — заострена, като че предназначена да носи козя брада. Всъщност това беше съвсем различно лице.

Но при мисълта за Абдула Тахери и пронизващата болка от отсъствието му внезапно и донякъде проумях причината да се намирам тук, с Халед и останалите, на път за нечия чужда война. Част, жизненоважна част от готовността ми да поема риска на Кадеровата мисия беше вината, която все още чувствах за това, че Абдула е умрял сам, обкръжен от оръжейни дула. И затова търсех най-близкото съответствие и се обкръжавах с вражи дула. Но в мига, в който ми хрумна тази мисъл, в мига, в който драснах неизговорените думи върху сивата стена на съзнанието си — желание за смърт — аз я отхвърлих и тръпки полазиха кожата ми. За пръв път през всички тези месеци, откакто се съгласих да изпълня задачата за Абдел Кадер Хан, се почувствах уплашен и разбрах, че животът ми, там и тогава, не беше повече от шепа пясък в стиснат юмрук.

Слязохме от колата на една пряка от джамията „Масджид-Туха“. Вървейки в колона, на двайсет метра един от друг, стигнахме храма и се събухме. Престарял хаджия подреди обувките, докато мърмореше унесено зикр^[1]. Халед пъхна сгъната банкнота в загрубялата разкривена от артрит длан на мъжа. Щом влязохме в джамията, аз се огледах и ахнах от изненада и радост.

Вътрешността бе прохладна и безупречно чиста. Мраморни и каменни плочки лъщяха по колоните с канелюри, сводовете с мозайки и обширния, украсен с орнаменти под. Горе, над всичко това, неустоимо привличаше погледа огромният беломраморен купол. Грандиозният покрив беше широк сто крачки и украсен с малки лъщящи огледала. Докато стоях там, зяпнал от изумление пред красотата му, електрическите лампи в джамията светнаха и огромният мраморен свод над нас засия като Слънце по милионите възвишения и вълнички на разтревожено от вятъра езеро.

Халед веднага ни остави, като обеща да се върне възможно най-скоро. Ахмед, Махмуд и аз отидохме в една ниша, от която се разкриваше гледка към купола, и седнахме на полирания, застлан с плочки под. Беше след вечерната молитва — бях чул провикването на мюезина, докато пътувахме с таксито, но тук из цялата джамия все още имаше много мъже, които съсредоточено се молеха. След като се увери, че се чувствам удобно, Ахмед обяви, че би искал да се възползва от възможността да се помоли. Той се извини и се запъти към чешмата. С измити лице, ръце и крака според обичая, той се върна на малкото празно място под купола и започна да реди молитва.

Наблюдавах го и ме гризеше червейчето на завистта за лекотата, с която започна да общува с Бога. Не чувствах подтик да се присъединя към него, но искреността на неговото съзерцание някак ме накара да се чувствам още по-самотен в моя отделен и несвързан с нищо разум.

Той приключи молитвата и тръгна към нас, когато Халед се върна. Лицето му бе разтревожено. Събрахме се близо един до друг и почти докоснахме глави.

— Имаме неприятности — прошепна той. — Полицията е идвала в хотела ви.

— Ченгетата?

— Политическата полиция — отвърна Халед. — РВС. Разузнаването на вътрешните служби.

— Какво са искали? — попитах.

— Теб. Всички нас. Изпортили са ни. Ходили са и в къщата на Кадер. И двамата сте извадили късмет. Него го нямало и не са го хванали. Какво носиш с тебе от хотела? Какво остави там?

— У мен са паспортите, парите и ножът ми — отвърнах.

Ахмед се ухили.

— Знаеш ли, ти май ще ми харесаш — прошепна той.

— Всичко останало си е там — продължих. — Не е много. Дрехи, тоалетни принадлежности, няколко книги. Това е. Но там са и билетите — самолетните и влаковите билети, които купих. Оставих ги в ръчната чанта. Това е единственото нещо, на което е написано име, почти съм сигурен.

— Назир е взел ръчната ти чанта и се е измъкнал оттам само минута преди ченгетата да нахлуят — кимна ми окуражително Халед. — Но не е имал време да вземе нищо повече. Управителят е наш човек, той казал на Назир да се маха. Големият въпрос е кой е казал на ченгетата, че сме тук? Трябва да е някой на страната на Кадер. Някой вътрешен, много приближен. Не ми харесва тая работа.

— Не разбирам — прошепнах. — Защо ченгетата толкова се интересуват от нас? Пакистан подкрепя Афганистан във войната. Би трябвало да искат ние да пренесем нещата до муджахидините. Редно би било да ни помагат в това.

— Те помагат на някои афганци, но не на всички. Хората, на които носим припасите, дето са близо до Кандахар, са хора на Масуд. Пакистан ги мрази, защото те няма да приемат Хекматияр или когото и да било от пропакистанските лидери на съпротивата. Пакистан и американците са избрали Хекматияр за следващия владетел на Афганистан, след войната. Но хората на Масуд плюят всеки път, като чуят името му.

— Това е налудничава война — додаде Махмуд Мелбааф с дрезгав, гърлен шепот. — Афганците се бият помежду си от време оно, от хиляди години. Единственото нещо, по-добро от боя помежду им, е боят срещу… как се казва… инвазията. Те със сигурност ще победят руснаците, но ще продължат да се бият.

— Пакистанците искат да са сигурни, че ще спечелят мира, след като афганците спечелят войната — продължи вместо него Ахмед. — Те, без значение кой ще спечели войната, искат да контролират мира. Ако можеха, щяха да вземат всичките ни оръжия, лекарства и други припаси и да ги дадат на техните…

— Пълномощници — измърмори Халед и нюйоркският акцент избухна в прошепнатата дума. — Хей, чувате ли?

Всички се заослушвахме напрегнато и чухме пеене и музика някъде извън джамията.

— Започнали са. — Халед стана с атлетична грация. — Време е да тръгваме.

Станахме и го последвахме навън, за да вземем обувките си. Заобиколихме джамията в сгъстяващия се здрач и се приближихме до пеещите.

— Аз… съм чувал това пеене и преди — казах на Халед, докато вървяхме.

— Познаваш Слепите певци? — попита той. — О, но да, разбира се, че ги познаваш. Ти беше в Бомбай с Абдел Кадер, когато те ни пяха. Тогава те видях за пръв път.

— Бил си там онази нощ?

— Да. Всички бяхме там. Ахмед, Махмуд, Сидики — с него още не си се запознал. И много от останалите, които ще тръгнат с нас. Всички те бяха там онази нощ. Тогава беше първото голямо събрание за това пътуване до Афганистан. Затова се събрахме. То беше само заради това. Ти не знаеше ли?

Смееше се, докато задаваше въпроса, а тонът му беше съвсем честен и откровен, но въпреки това думите се забиха в ума ми. „Ти не знаеше ли? Ти не знаеше ли?“

„Кадер е запланувал пътуването преди всичкото това време — помислих си — още първата вечер, когато се запознах с него.“ Спомних си съвършено ясно огромната задимена зала, където Слепите певци пееха за частната публика. Спомних си храната, която ядохме, изпушения чарас. Спомних си няколкото познати лица, които забелязах онази нощ. Дали всички те бяха замесени в мисията? Спомних си младия афганец, поздравил Кадербай с такова уважение, който се бе навел толкова ниско, че пистолетът, скрит в гънките на шала му, се показа.

Все още мислех за тази първа нощ, измъчван от въпроси, на които не можех да отговоря, когато двамата с Халед пресрещнахме голяма група хора, стотици, насядали на плочите в големия двор на джамията. Слепите певци завършиха песента и мъжете заръкопляскаха и завикаха: „Аллах! Аллах! Субхаан Аллах!“. Халед ни поведе през тълпата от мъже към една относително закътана ниша, в която седеше Кадер заедно с Назир и неколцина други.

Щом го погледнах в очите, Кадербай вдигна ръка и ме повика при себе си. Отидох при него, той стисна ръката ми и ме придърпа надолу. Няколко глави се извърнаха към нас. В сърцето ми се блъскаха противоположни чувства — страх, че толкова явно съм свързан с Кадер Хан, и прилив на гордост, че той е дръпнал мен от всички останали да седна до него.

— Колелото описа един пълен кръг — прошепна ми той на ухо, полагайки длан над лакътя ми. — Ние с теб се срещнахме при Слепите певци и сега пак ги слушаме, тъкмо когато започваме тази важна задача.

Той някак си ми четеше мислите и бях убеден, че това беше нарочно — че напълно осъзнава зашеметяващото въздействие на думите си. Изведнъж му се ядосах; озлобих се дори от допира на неговата ръка до моята.

— Ти ли уреди Слепите певци да дойдат тук? — попитах го, забол поглед пред себе си и с неприкрити остри като бръснач нотки в гласа. — Нали се сещаш, точно както си уредил всичко още на първата ни среща?

Не каза нито дума, докато най-сетне не се обърнах към него. Щом го погледнах от упор, усетих паренето на спонтанно напиращите ми сълзи. Стиснах зъби и се овладях. Горящите ми очи останаха сухи, но в мислите ми цареше смут. Мъжът с канелено кафявата кожа и подрязаната бяла брада беше използвал и манипулирал и мен, и всички останали свои познати; все едно бяхме негови оковани роби. Ала златистите му очи бяха пълни с толкова обич, че за мен тя беше всичко, за което винаги бях копнял в най-съкровените кътчета на сърцето си. Обичта в неговите кротко усмихнати и дълбоко разтревожени очи беше бащина обич, единствената бащина обич, която бях познал.

— От този миг нататък оставаш с нас — прошепна той, приковал очи в моите. — Не можеш да се върнеш в хотела. Полицията разполага с твое описание и ще продължи да те търси. Аз съм виновен за това и ти дължа извинение. Близък до нас човек ни е предал. Извадили сме добър, а той — лош късмет, че не ни хванаха. Той ще бъде наказан. Неговата грешка ни разкри кой е. Знаем кой е, знаем и как трябва да се постъпи с него. Но това ще изчака, докато се завърнем от мисията. Утре заминаваме за Кета. Известно време трябва да останем там. Когато му дойде времето, ще минем в Афганистан. От деня, в който прекосим границата, ще има обявена цена за главата ти. Руснаците плащат добре за залавянето на чужденци, помагащи на муджахидините. А приятелите ни тук, в Пакистан, са малко. Мисля, че трябва да ти намерим местни дрехи. Ще те облечем като млад мъж от моето село — пущун като мен. Да, с шапка, която ще прикрие бялата ти коса, и пату, шал, увит около гърдите и широките плещи. Може да те представяме за моя синеок син. Как ти се струва?

Как ми се струваше? Слепите певци прочистиха шумно гърла и събралите се музиканти подхванаха въведението към нова песен с жалния плач на хармониума и разпалващата кръвта страст на таблите. Гледах как дългите тънки пръсти на свирачите удрят и галят треперещите кожи на тарамбуките, и оставих мислите си да се зареят далеч от мен в хипнотичното трептене и течение на музиката. Собственото ми правителство в Австралия беше определило цена за главата ми като награда за информацията, улесняваща залавянето ми. А сега, на другия край на света, определяха нова цена за главата ми. И отново, докато безумната скръб и възторг на Слепите певци разтърсваше тълпата слушатели, отново, докато очите на тази тълпа сияеха в набожен екстаз, аз се предадох на съдбовния миг и почувствах как колелото завърта и мен, и целия ми живот.

После си спомних за писмото от Дидие в джоба ми, което Халед ми даде в таксито преди два часа. Пленен от суеверния обрат на събитията и повторението на историята, изведнъж отчаяно ми се прииска да разбера какво пише в него. Извадих го от джоба си и го зачетох на кехлибареножълтата светлина на лампите високо над нас.

Скъпи Лин,

С това, mon cher ami, ти съобщавам, че открих коя е била тя — жената, предала те на полицията и вкарала те в затвора, където са те пребивали така тежко. Какъв ужас! Дори и сега все още се чувствам съкрушен! Е, жената, която е сторила това, е мадам Жу, съдържателката на Двореца. Досега не съм разбрал причината да го стори, но дори и без да проумявам мотивите й да постъпи така зверски с теб, разполагам с най-сигурни източници, които ме уверяват, че е била тя. Надявам се скоро да получа вест от теб.

Твой скъп приятел, Дидие

Мадам Жу. Но защо? Още щом си зададох наум въпроса, вече знаех отговора. Внезапно си спомних едно лице, което ме гледаше с необяснима омраза. Лицето на Раджан, евнуха прислужник на мадам Жу. Спомних си, че го забелязах да ме наблюдава в деня на наводнението, когато прекарахме Карла от хотел „Тадж Махал“ с лодката на Винод. Спомних си злобната омраза, изпълнила очите му, когато ме видя с Карла, докато ме наблюдаваше как потеглям с таксито на Шанту. По-късно същата нощ полицията ме арестува и започнаха мъките ми в затвора. Мадам Жу ме бе наказала, задето й се опълчих и дръзнах да я предизвикам, като се престорих на служител на американското консулство, задето й отнех Лиса Картър и да, може би, задето обичах Карла.

Скъсах писмото на парчета и ги пъхнах обратно в джоба си. Бях спокоен. Страхът си бе отишъл. В края на този дълъг ден в Карачи вече знаех защо заминавам да участвам във войната на Кадер — и знаех защо ще се върна. Заминавах, защото сърцето ми жадуваше за обичта на Кадербай, бащината обич, която струеше от неговите очи и изпълваше празнотата в живота ми, приела формата на баща. Когато толкова много обич беше изгубена — на семейството ми, приятелите ми, Прабакер, Абдула, дори и на Карла — този изпълнен с обич поглед на Кадеровите очи беше всичко на света и целият свят за мен. Изглеждаше глупаво и беше глупаво да замина на война заради обич. Той не беше светец; не беше герой; знаех го. Той дори не беше мой баща. Но единствено заради тези няколко мига, докато ме гледаше с обич, аз знаех, че ще го последвам в тази война, а и във всяка друга. Не беше по-глупаво от това да оцелееш само заради омразата й да се завърнеш заради отмъщението. Защото всичко се свеждаше до това: аз го обичах достатъчно, че да рискувам живота си, и я мразех достатъчно, за да оцелея и да отмъстя за себе си. И щях да отмъстя, знаех, стига да оцелеех във войната на Кадер. Щях да намеря мадам Жу и да я убия.

Стиснах тази мисъл наум така, както човек стисва дръжката на нож. Слепите певци плачеха за радостите и мъките на тяхната обич към Бога. До мен, около мен, душите политаха в отклик. Кадербай се обърна, погледна ме в очите и бавно кимна. Аз се усмихнах на златистите очи, изпълнени с малки, блещукащи светлинки от лампите, и с тайни и съкровени радости, призовани от пеенето. И, Бог да ми е на помощ, се почувствах доволен, безстрашен и почти щастлив.