Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (3)

Трета глава

— Значи ми казваш, че най-сетне стигаме до истинските неща.

— Истински напълно, баба — увери ме Прабакер. — И неща ще има много. Сега ще го видиш наистинския град. Обикновено никога не водя туристи по тези места. Тях не им харесва и аз на мен не ми харесва, че на тях не им харесва. Или пък понякога им твърде харесва по тези места и това аз ми харесва още по-малко, нали така? Трябва да има добър ум да харесва тия работи и трябва да има добро сърце да не харесва твърде. Като тебе, Линбаба. Ти си мой добър приятел. Знаех го много добре още от първия ден, когато пиехме уиски в твоя стая. Сега мой Бомбай, с твой добър ум и твоето доброто сърце, всичкия ще го видиш.

Пътувахме с такси по булевард „Махатма Ганди“ покрай фонтан „Флора“ към гара Виктория. Беше един час преди пладне и вълните на уличното движение в този каменен каньон преливаха от многобройни бегачи, бутащи каруци с тифин. Те събираха от домовете и апартаментите храна за обяд в тенекиени цилиндрични кутии, наречени джалпаан или тифин, и бутаха огромните подноси на дълги каруци, по шест или повече души. През хеви метъл трафика от автобуси, камиони, мотопеди и леки коли бегачите доставяха храната по офиси и канцеларии навсякъде из града. Никой, освен мъжете и жените, които управляваха тази служба, не знаеше как точно го правят — как полуграмотни хора са разработили смущаващо сложна система от символи, цветове и ключови номера, за да бележат и разпознават кутиите; как ден след ден стотици хиляди от тези еднакви контейнери минаваха през града на дървени колела, омазани с пот, и всеки път стигаха точно, до онзи мъж или онази жена сред милионите, и как това се постигаше на цена, която се измерваше в центове, а не в долари. Магията, трикът, който свързваше обичайното с невъзможното, беше невидимата река, протичаща по всяка улица и във всяко туптящо сърце в Бомбай през онези години. Нищо — от пощенските услуги до молбите на просяците — не се получаваше без нейна намеса.

— Кой номер този автобус, Линбаба? Бързо го кажи.

— Секунда. — Надникнах през полуотворения прозорец и се опитах да разчета изписаните със завъртулки цифри върху предницата на двуетажния автобус, спрял насреща. — Сто и четири е, нали?

— Много, много хубаво! Много хубаво научил хинди числа. Сега няма проблем за теб да разчете номера на автобус, на влак, на меню, на купуване на дрога и други хубави работи. Кажи ми сега какво е алу палак?

— Алу палак е картофи със спанак.

— Хубаво. И е хубаво ядене — не казал! Аз го обичам да го ям алу палак. Какво е пул гоби и бинди?

— Това е… а, да, карфиол и… и бамя.

— Правилно. И също пак хубаво ядене, ти пак не казал! Какво е баинган масала?

— Това е, ъъ, патладжан с подправки.

— Пак правилно! Какво, не ти е вкусно да ядеш баинган?

— Да, да, добре! И баинган е хубаво ядене!

— Аз не го обичам баинган толкова много — ухили се той и набърчи късия си нос. — Кажи ми на какво аз казвам чера, мунх и дил?

— Чакай, не ми казвай… лице, уста и сърце. Правилно ли е?

— Много правилно, няма проблеми. Гледах го как ти толкова хубаво ядеш яденетата с ръце, хубаво както индийците. И как се учиш да питаш за нещата — колко струва това, колко струва онова, дай ми две чаши чай, искам още хашиш — и говориш само на хинди на хората. Аз видял всичко това. Ти си най-добър мой ученик, Линбаба. И аз съм твой най-добър учител, нали така?

— Така е, Прабу — разсмях се. — Хей! Пази се!

Викът ми стресна шофьора и той зави тъкмо навреме, за да избегне волската двуколка, която се опитваше да завие пред нас. Шофьорът — тъмнокож здравеняк с щръкнали мустачки — сякаш се възмути, че така безочливо искахме да спасим живота си. Когато взехме таксито, той нагласи огледалото си така, че да не вижда в него нищо друго, освен лицето ми. След като се разминахме на косъм с двуколката, той ме изгледа кръвнишки и изръмжа някакви обиди на хинди. Караше, все едно бягахме от някого, връткаше ту наляво, ту надясно, за да изпревари по-бавните коли. Имаше някаква сърдита, хулиганска войнственост в отношението му към всички останали на пътя. Връхлиташе на сантиметри от всяка по-бавна кола по трасето, натискаше клаксона и само дето не я избутваше от платното. Ако бавната кола отбиеше малко наляво, за да го пропусне, нашият шофьор спираше до нея и започваше да крещи обиди. Щом забележеше някоя друга по-бавна кола пред нас, той настъпваше газта и повтаряше процедурата. От време на време отваряше вратата, навеждаше се навън, за да изплюе сок от паки и откъсваше поглед от движението за няколко продължителни секунди, а ние продължавахме да се носим с раздрънканото такси по платното.

— Тоя е ненормален! — измърморих на Прабакер.

— Шофиране не добро — отвърна Прабакер, стиснал с две ръце облегалката на шофьорската седалка. — Но трябва да призная, плюене и обиди първа класа!

— За Бога, кажи му да спре! — креснах, когато таксито ускори ход и се запромъква още по-бързо наляво и надясно през прииждащите коли. — Тоя ще ни убие!

— Банд каро! — извика Прабакер. — Спри!

И добави и злостна псувня за всеки случай, но шофьорът само се вбеси още повече. Колата се носеше с мръсна газ, а той се извърна да изръмжи. Устата му зееше с оголените зъби. Ярост бушуваше в черното на опулените му очи.

— Арей! — писна Прабакер и посочи встрани от шофьора.

Беше късно. Мъжът бързо се извърна. Ръцете му на волана се вцепениха и той наби спирачки. Последва пауза — една секунда… две секунди, три секунди. Чух го как със свистене всмука въздух дълбоко в гърлото си — мляскащ звук, подобен на онзи, когато вдигаш плосък камък от влажна глина на речен бряг. После бумтене и трясък — врязахме се в колата, спряла пред нас, за да завие. Изхвърчахме напред, забихме се в седалката и чухме още два удара — две коли се бяха блъснали в нас.

Счупени стъкла и парченца хром затракаха по платното като рехави металически аплодисменти във внезапно възцарилата се тишина. В суматохата главата ми се удари във вратата. Усетих, че от раната над окото ми тече кръв, но иначе бях добре. Когато с гърчене се надигнах от пода и се наместих отново на задната седалка, усетих докосването на Прабакер.

— Нищо счупено ти няма, Лин? Добре си?

— Добре съм, добре съм.

— Сигурен ли си? Всичко не е счупено?

— Боже, Прабу, не ми пука колко добре плюе тоя! — изсмях се нервно аз и се отпуснах облекчено. — Няма да получи бакшиш. Ти добре ли си?

— Лин, трябва да слезем! — отвърна той и гласът му премина в истеричен писък. — Вън! Вън оттук! Веднага!

Паркиралата до нас кола подпираше вратата от неговата страна и той почна да я бута с рамо. Не можа да я отвори. Протегна се през мен да изпробва моята, но се оказа, че и тя е подпряна и заклещена от кола.

Погледнахме се в очите — толкова се беше уплашил, такъв ужас изпълваше облещените му, поръбени с бяло очи, че усетих студ дълбоко в гърдите си. Той веднага се обърна и се метна отново към вратата от неговата страна.

От мътната вода на ума ми с плясък се изтръгна една мисъл, ясна и единствена: Огън. От това ли се боеше той? Веднъж задал си този въпрос, не можех да освободя мислите си от него. Гледах ужаса, който разкривяваше зиналата уста на Прабакер, и бях сигурен, че таксито ще се запали. Знаех, че сме в клопка. Задните стъкла във всички бомбайски таксита, в които се бях возил, се отваряха само няколко сантиметра. Вратите бяха заклещени, прозорците не помръдваха, таксито щеше да избухне в огън — бяхме в клопка. Да изгорим живи… Затова ли толкова го е страх?

Погледнах шофьора. Беше се прегърбил между кормилото и вратата. Тялото му бе неподвижно, но чух, че стене. Под тънката риза подобният му на робот гръбнак се надигаше и спускаше с всяко бавно, плитко вдишване.

На прозорците се появиха лица, чух възбудени гласове. Прабакер се въртеше и ги гледаше, а лицето му бе сгърчено от ужасна болка. Внезапно той се изкатери върху предната седалка и успя да отвори вратата. Бързо се обърна назад, хвана ме с изненадваща сила под мишниците, напрегна се и се опита да ме извлече над облегалката, която ни разделяше.

— Насам, Лин! Излез веднага! Бързо! Бързо!

Прескочих облегалката. Прабакер слезе от колата и си запробива път през тълпата от зяпачи. Посегнах към шофьора и се опитах да го измъкна изпод притисналото го кормило, но ръцете на Прабакер отново ме стиснаха грубо и брутално. Ноктите на едната му ръка се впиха в кожата на гърба ми, а другата се вкопчи в яката на ризата ми.

— Не го пипай, Лин! — кресна той. — Не го пипай! Зарежи го и слизай! Слизай веднага!

Той ме измъкна от колата и ме повлече през плетеницата от тела, скупчили се около катастрофата. В близката алея седнахме под листака на глоговите храсти, надвесили се над шиповете на една ограда от ковано желязо, и се огледахме един друг за наранявания. Ударът на челото над дясното ми око не беше толкова сериозен, колкото си мислех. Кървенето вече бе спряло и от раната сълзеше прозрачна лепкава течност. Бях се натъртил на няколко места, но нямаше защо да се притеснявам. Прабакер се държеше за ръката — същата ръка, която ме беше измъкнала от колата е такава неустоима сила — виждаше се, че много го боли. Вече се беше подула до лакътя. Знаех, че ще остане отвратителна синина, но като че нямаше нищо счупено.

— Май не беше прав Прабу — сгълчах го аз усмихнато, докато му палех цигара.

— Не съм бил прав, баба?

— Да ни измъкваш от колата в такава паника. Много ме стресна. Помислих си, че проклетата таратайка ще се запали, но май нищо й няма.

— О — отвърна той тихо, вперил поглед напред. — Мислиш, че мен било страх от огън? Не огън в кола, Лин, а огън в хора. Виж сега. Виж публиката, каква тя е.

Станахме, изпънахме рамене и протегнахме вратове, за да прогоним болката и да погледнем към катастрофата на десетина метра от нас. Трийсетина души се бяха скупчили около четирите катастрофирали коли. Неколцина помагаха на шофьорите и на пътниците да излязат от тях. Останалите се бяха събрали на групи, ръкомахаха като побеснели и крещяха. От всички посоки прииждаха все повече хора. Шофьорите, на които им бяха затворили пътя, зарязваха колите и се присъединяваха към тълпата. Докато гледахме, трийсетте души станаха петдесет, осемдесет, сто.

Един мъж беше в центъра на вниманието — неговата кола се бе опитала да завие надясно и точно в нея се бяхме натресли с набити спирачки. Застанал до таксито, той ревеше яростно. Беше мъж със закръглени рамене, в средата на четирийсетте, облечен в сив памучен сафари костюм, скроен така, че да обгръща огромното му издуто шкембе. Оредялата му коса беше разрошена. Нагръдните джобове на костюма му бяха откъснати, панталонът му — съдран, беше загубил единия си сандал. Неговият одърпан вид в съчетание с театралните жестове и настоятелните му крясъци представляваше по-завладяващо зрелище за тълпата зяпачи от помлените коли. Беше си порязал ръката от дланта до китката. Насъбралата се тълпа все повече утихваше, потресена от драмата, а той мацаше кръв от раната по лицето и сивия си костюм, като не спираше да крещи.

Точно тогава няколко души донесоха една жена в малкото открито пространство около мъжа и я настаниха върху постланото на земята парче плат. Завикаха към тълпата и само след малко се появи двуколка, бутана от гологръди мъже само по потници и къси лунги^[1]. Вдигнаха жената и я положиха на двуколката, надиплиха червеното и сари и го увиха около краката й. Вероятно тя беше съпругата на мъжа — нямаше как да съм сигурен — но изведнъж неговата ярост премина в истерия. Той я сграбчи за раменете и я разтърси. Задърпа я за косата. Заръкомаха пред тълпата с пресилени театрални жестове — разтваряше широко ръце и удряше омазаното си с кръв лице. Жестовете му бяха пантомима, преувеличени преструвки от неми филми — не мога да се въздържа да ги окачествя като абсурдни и смешни. Но раните на хората бяха истински, както и тътенът на заплахите, който се надигаше сред все по-увеличаващата се тълпа.

Когато откараха жената в полусъзнание със скромната двуколка, мъжът се хвърли към вратата на таксито и рязко я отвори. Тълпата реагира като един. Извлякоха замаяния ранен шофьор от колата само за миг и го тръшнаха на капака. Той вдигна ръце в немощна молба, но десетина, двайсет, петдесет ръце го заудряха и задърпаха. Ударите се сипеха по лицето, гърдите, корема и слабините му. Нокти го дращеха и деряха, разпориха устата му от едната страна почти до ухото и разкъсаха ризата му на парцали.

Случи се за секунди. Докато наблюдавах как го пребиват, помислих, че всичко се развива твърде бързо, че ми се вие свят и няма време да реагирам. Онова, което наричаме страхливост, често е само друго име на изненадата, а храбростта рядко е нещо повече от обикновена подготвеност. Може би, ако това се беше случило в Австралия, щях да направя нещо повече, щях да предприема нещо — каквото и да е. Това не е твоята страна — казах си, докато наблюдавах пребиването. — Не е твоята култура…

Но ми хрумна и друга мисъл, мрачна и тайна, и пределно ясна: че този човек беше идиот, войнствен идиот, който обижда и чиято безразсъдна глупост бе подложила на риск живота на Прабакер и моя собствен. Остра злоба прониза сърцето ми, когато тълпата му се нахвърли, и поне една мъничка частица от тяхното отмъщение — един удар, един крясък, едно блъскане — беше и моя. Безпомощен, малодушен, засрамен, аз не предприех нищо.

— Трябва да направим нещо… — казах неубедително.

— Достатъчно хора правят, баба — отвърна Прабакер.

— Не, искам да кажа, че трябва да… не можем ли някак да му помогнем?

— Няма помощ за тоя — въздъхна той. — Виж го сега, Лин. Катастрофите много лоша работа в Бомбай. По-добре се махни от тая кола или такси, или в каквото се возиш, много, много бързо. Хора не търпи такивата работи. Виж, за оня вече е твърде късно.

Боят беше кратък, ала дивашки. Кръвта течеше от многобройните рани по лицето и голото тяло на мъжа. По сигнал, дочут някак сред воя и писъците, тълпата го вдигна и го понесе над главите си. Краката му бяха събрани един до друг, изправени, стиснати от десетина ръце. Те се бяха вкопчили и в ръцете му, изпънати под прав ъгъл спрямо тялото. Главата му се кандилкаше назад, меката мокра кожа на бузите му висеше. Очите му бяха отворени, будни и се взираха назад отдолу нагоре: черни очи, замъглени от страх и дебилна надежда. Движението от другата страна на улицата спря, за да направи път на хората, и мъжът бавно изчезна, разпнат на кръст върху ръцете и раменете на тълпата.

— Хайде, Лин, да вървим. Добре ли си?

— Нищо ми няма — смънках и се принудих да затътря крака покрай него. Самоувереността ми се беше стопила и се бе стекла от мускулите и костите в коленете ми. Краката ми бяха като натъпкани с олово, всяка крачка ми струваше усилие на волята. Не насилието ме беше потресло. В затвора бях виждал и по-лошо, и то по много по-дребен повод. Не, бях потресен от внезапното спукване на балона на собственото ми задоволство. Седмиците, прекарани в града, който си мислех, че съм започнал да опознавам — Бомбай на храмовете, пазарите, ресторантите и новите приятели — бяха изпепелени от пожара на този обществен гняв.

— Какво ще правят с него?

— Ще го закарат в полицията, мисля. Зад пазара „Крофорд“ там полицейски участък за този квартал. Може има късмета — може би ще стигне жив. Може би не. Той има много щастлива карма, този.

— Виждал ли си такова нещо и преди?

— О, много пъти, Линбаба. Понякога аз карам таксито на мой братовчед Санту. Виждал страшно много ядосано общество. Затова аз толкова се плашел заради вас и заради мене си също.

— Защо се случва така? Защо побесняват толкова?

— Това никой не го знае, Лин. — Прабакер вдигна рамене и малко ускори крачка.

— Чакай малко. — Спрях и го дръпнах за рамото. — Къде отиваме?

— Продължаваме обиколката, нали така?

— Мислех… че може би, ще искаш да я отложим днес.

— Да отлагаме защо! Ние имаме днес да гледаме истински неща, Линбаба. Затова да вървим, на?

— Ами ръката ти? Не искаш ли да я прегледат?

— Няма проблеми тия ръце, Лин. Накрая на обиколка ще пием уискита в едно ужасно място аз знам. Това ще бъде добро лекарство. Хайде да вървим, баба.

— Добре, щом така казваш. Но ние нали отивахме в другата посока?

— Ние пак отиваме в другата посока, баба — отвърна Прабакер малко припряно. — Но първо отиваме само насам. Ето там има телефон, на гарата. Трябва да се обадя на мой братовчед, той сега работи в ресторант „Слънце“, работи мияч на чинии. Той иска работа шофьор на такси за брат си Суреш и аз трябва да дам номер и име на шефа на шофьора сега, дето хората отнесли. Шефът му сега ще му трябва нов шофьор и трябва побързаме за такъв добър шанс, нали така?

Прабакер се обади. Секунди по-късно продължи по маршрута към мрачната страна на града без капка колебание, с друго такси, сякаш нищо не бе станало. Нито пък изобщо повдигна отново темата. Когато накрая споменах за случилото се, той вдигна рамене и равнодушно подхвърли, че сме извадили голям късмет и не сме пострадали сериозно. За него инцидентът беше като въргал в нощен клуб или сбиване между запалянковци на отборите — съперници на футболен мач — нещо най-обикновено, нищо забележително, стига ти да не си попаднал в центъра му.

За мен този внезапен, яростен, смущаващ бунт, гледката на таксиметровия шофьор, който отплаваше върху вълните от ръце, рамене и глави, бяха повратна точка. Те породиха у мен ново разбиране. Изведнъж осъзнах, че ако искам да остана там, в Бомбай — града, в който вече се бях влюбил, аз трябваше да се променя. Трябваше да навляза в живота му. Градът нямаше да ми позволи да бъда наблюдател, изолиран и безпристрастен. Ако исках да остана, трябваше да очаквам, че той скоро ще ме въвлече в реката на своя възторг и гняв. Разбрах, че рано или късно щеше да ми се наложи да сляза от тротоара в кървавата тълпа и да наредя и своето тяло в редицата.

И обиколката из тъмните места на града с Прабакер започна със семенцето на новото решение, родено в тези конвулсии, с тази поличба. След като продължихме, той ме заведе на пазар за роби, недалече от Донгри — вътрешен квартал, прочут със своите джамии, пазари и ресторанти, чиито специалитет бяха ястията от Муглай. Шосето премина в улици, улиците — в алеи, а когато и те станаха твърде тесни за таксито, слязохме и навлязохме пеша в люшкащото се гъмжило от хора. Колкото по-навътре прониквахме в алеите на Катилин, толкова повече губехме деня, — годината и дори века, в който живеехме. Автомобилите, а после и мотопедите изчезнаха, въздухът стана по-чист и по-свеж, наситен с аромати на подправки и парфюми, изтласквани на другите места от миризмата на дизелови и бензинови пари. Шумът на колите утихна и бе заместен от звука на улицата: един клас ученици декламираше стихове от Корана в малко дворче; бръмченето и стърженето на камък върху камък, докато жените мелеха подправки пред входовете; жалният оптимизъм във виковете на точилари, тупачи на дюшеци, техници, поправячи на печки и други улични занаятчии. Навсякъде се чуваха хорски звуци, изсвирени от гласове и ръце.

На един завой из лабиринта от алеи подминахме дълъг метален парапет, на който бяха подпрени велосипеди. Оттам нататък дори и тези прости машини изчезнаха. Стоките бяха пренасяни от носачи с огромни вързопи върху главите. Едно бреме, обичайно тегнещо върху всички — смазващият натиск на бомбайското слънце — се вдигна от гърба ни; алеите бяха тъмни, хладни, незасенчени. Въпреки че сградите бяха на три, най-много на четири етажа, се накланяха над лъкатушните улички и от небето се виждаше само тънка, сякаш изрисувана с четка бледосиня линия.

Самите сгради бяха стари съборетини. Каменни фасади, великолепни и внушителни някога, днес зацапани и неугледно закърпени се рушаха. Тук-там стърчаха балкончета — толкова наблизо едно срещу друго, че съседите можеха да си подават разни неща през тях. Мярвах вътре в къщите неизмазани стени и свличащи се стълбища. Много прозорци в сутерените бяха отворени и разкриваха импровизирани дюкяни, в които продаваха бонбони, цигари, бакалски стоки, зеленчуци и домашни потреби. Личеше си, че водопроводът е примитивен — ако изобщо го имаше. Минахме покрай няколко места, където жените с глинени или метални ведра наливаха вода от един-единствен външен кран. А над сградите като метални паяжини се преплитаха в сложен ажур електрически кабели и жици — сякаш дори и този символ и енергоизточник на съвременната епоха с нейната мощ не бе нищо повече от крехка и нетрайна мрежа, която с един груб жест можеше да бъде пометена.

След всеки завой тесните улички сякаш все повече ставаха част от друга епоха и колкото повече навлизахме в лабиринта, се изменяше и външността на хората. Виждах все по-малко и по-малко западни памучни фланелки и панталони, така често срещани навсякъде другаде из града, докато облечени с тях останаха само най-малките деца. Мъжете носеха пъстроцветни, разнообразни традиционни дрехи: дълги копринени ризи, които стигаха до коляното и се закопчаваха с перлени копчета от врата до кръста, едноцветни или раирани кафтани, наметала с качулки, които напомняха на монашеските, и безкрайни разновидности на шапчици — бели или обшити с мъниста, и тюрбани в жълто, червено и електриково синьо. Жените бяха целите отрупани в украшения, въпреки че кварталът беше бедняшки. Накитите им бяха евтини, но за сметка на това пък изключително пищни. Не по-малко забележими бяха татуираните кастови знаци по челата, бузите, ръцете и китките. Всяко босо женско стъпало бе украсено с гривни от сребърни звънчета и пиринчени пръстени.

Тези стотици хора се пременяваха за вкъщи, за себе си, не за разходки на обществени места. Сякаш тук се чувстваха на сигурно място — тук, където можеха да се обличат според традицията и да се показват. Улиците бяха чисти. Сградите бяха напукани и мръсни, в тесните улички се тълпяха кози, кокошки, кучета и човеци и всяко изпито лице носеше цвета и мършавостта на недоимъка, но улиците и хората бяха чисти, безупречно чисти.

Свърнахме в по-стари улички — толкова тесни, че двама души едва можеха да се разминат. Хората се дръпваха във входовете, изчакваха ни на прага да отминем и чак тогава продължаваха. Улиците бяха покрити с фалшиви тавани и опънати тенти и в тъмното се виждаше само на няколко метра напред и назад. Не изпусках от очи Прабакер от страх, че няма да мога да изляза оттук сам. Дребният гид често се обръщаше и ми посочваше някой разклатен камък от калдъръма или стъпало, или някаква преграда отгоре. Съсредоточен върху всички тези препятствия, загубих ориентация. Картата на града, която си бях съставил наум, започна да се върти, размаза се и изчезна. Не можех да се досетя накъде се намират нито морето, нито другите важни ориентири — фонтанът „Флора“, гара Виктория, пазарът „Крофорд“, покрай които минахме по пътя за насам. Почувствах се така надълбоко затънал в приливите и отливите на тесните улички, толкова притиснат от близостта на отворените врати и напарфюмираните тела, че сякаш се придвижвах вътре в сградите, вътре в самите домове, а не покрай тях.

Минахме покрай сергия, където мъж по памучен потник с петна от пот бъркаше някакво ястие в тенджера с цвъртящо олио. Сините пламъци на керосиновия котлон, трепкащи и самотни, бяха единственото му осветление. По лицето му трептяха чувства — болка и приглушен стоически гняв, какъвто предизвиква в очите монотонната и зле платена работа. Прабакер го подмина и навлезе в мрака отвъд. Когато приближих мъжа, той се обърна към мен и погледът му срещна моя.

За миг целият му осветен от синкавия пламък гняв нахлу с пълна сила към мен.

Когато дълги години след това афганските бунтовници, станали мои приятели, в една планина близо до обсадения Канхадар с часове говореха за индийски филми и за любимите си боливудски звезди, веднъж един от тях каза: „Индийските актьори са най-великите в света, защото индийците знаят как да крещят с очи.“ Готвачът, който пържеше на тази затънтена уличка, ме погледна с крещящи очи и ме спря, все едно ме блъсна с ръка в гърдите. Не можех да помръдна. Собствените ми очи казваха: „Съжалявам, съжалявам, че трябва да вършиш тази работа, съжалявам, че твоят свят, твоят живот е толкова жежък и мрачен и никой не си спомня за него, съжалявам, че ти се натрапвам…“

Без да откъсва поглед от мен, той хвана тенджерата за дръжките. Докато сърцето ми отмери един, два тътнещи удара, ме обзе нелепата ужасяваща мисъл, че ще излее врялото олио в лицето ми. Страхът задърпа краката ми и аз поех, долепил длани до влажната каменна стена, за да се промъквам по-лесно. Две крачки по-нататък стъпалото ми попадна на пукнатина в калдъръма, спънах се и паднах, повличайки с мен още някого. Човекът беше възрастен, слаб и немощен. Напипах плетения кош на костите му през грубата туника. Строполихме се тежко до отворената врата на една къща и старецът си удари главата. Изправих се с мъка, но се подхлъзнах върху няколко нестабилни камъка. Опитах се да помогна на човека да стане, но приседналата на вратата старица ме плясна през ръцете — гонеше ме. Извиних се на английски, като се мъчех да се сетя как беше „извинете“ на хинди — Как беше? Прабакер ме научи… Муджако афсосхаин… Това е. — Произнесох го три-четири пъти. В мрачния притихнал коридор между сградите думите ми проехтяха като пиянска молитва в празна църква.

Проснатият пред вратата старец тихо изстена. Жената му избърса лицето с ъгълчето на забрадката си и ми показа яркото кърваво петно. Не каза нищо, но сбръчканото й лице бе изкривено от презрение. С този простичък жест тя като че казваше: „Погледни, тъпако, грамаден непохватен варварино, погледни какво направи.“

Жегата ме душеше, мракът и отчуждеността на това място ме стискаха за гърлото. Стените сякаш натискаха дланите ми и само ръцете ми ги възпираха да не ме смачкат. Отдръпнах се от възрастната двойка, препънах се и се втурнах стремглаво в мрака на улицата тунел. Една ръка се пресегна и ме стисна за рамото. Докосването беше леко, но аз едва сдържах вика си.

— Насам, баба — засмя се тихичко Прабакер. — Накъде си се понесъл? Само насам. А сега по този проход. И си дръж стъпалата навънка, защото много, много мръсно, средата на улиците, нали така?

Беше застанал на входа на тясна пролука между глухите стени на две сгради. Мъждивата светлина блещукаше в очите и по зъбите в усмихнатата му уста, но зад него имаше само мрак. Той ми обърна гръб и се разкрачи така, че стъпалата му докоснаха стените, подпря се с ръце и се потътри, като пристъпваше със ситни крачки. Очакваше да го последвам. Подвоумих се, но когато нелепата звезда на неговото тътрещо се тяло се стопи в мрака, и аз се разкрачих до стените и запристъпвах подире му.

Чувах стъпките на Прабакер напред, ала беше толкова тъмно, че не го виждах. Едното ми стъпало се подхлъзна и обувката ми шляпна в калта посред пътечката. От гадната тиня се надигна воня. Опрях стъпала до стените и продължих да ситня покрай тях. Нещо тежко и тантуресто се шмугна покрай мен и отърка тлъстото си тяло в обувката ми. Секунди по-късно второ, а после трето същество изтопурка в мрака и отърка телесата си в носа на обувката ми.

— Прабу! — ревнах, без да знам колко по-напред от мен вървеше той. — Тук има някакви гадини!

— Гадини, баба?

— По земята! Нещо пълзи по краката ми! Нещо тежко!

— Тук само плъхове пълзят, Лин. Няма гадини.

— Плъхове? Майтап ли си правиш? Тия са големи колкото бултериери! Божичко, ама че екскурзия, приятелю!

— С големи плъхове няма проблем, Лин — отвърна тихо Прабакер от мрака. — Големи плъхове дружелюбни, те не правят пакости на хората. Ако не ги нападаш. Само едно нещо ги кара да хапят и дращят и такива работи.

— И какво е то, за Бога?

— Крясъците, баба — отвърна той тихо. — Те не обичат на висок глас.

— Чудничко! Чак сега ли ми го казваш? — изхриптях. — Много ли има още? Започват да ме полазват тръпки, и…

Беше спрял — блъснах се в него и го притиснах до една дървена врата.

— Пристигнахме — прошепна той, протегна ръка и отбарабани сложна поредица от почуквания и паузи. Отвътре се чу стържене и дрънчене, тежкото резе се отмести, вратата се отвори и ни заслепи ярка светлина. Прабакер ме хвана за ръкава и ме помъкна след себе си.

— Бързо, Лин, да не влязат големи плъхове вътре!

Озовахме се в малко помещение без прозорци, осветено от правоъгълника на суровата коприна на небето. Чуваха се гласове откъм вътрешността на дворчето. Едър мъж захлопна вратата, обърна се и ни погледна навъсено, оголил зъби. Прабакер веднага го зауспокоява с тихи думи и угодливи жестове. Мъжът клатеше глава, като от време, на време го прекъсваше, за да каже не, не, не.

Стоях толкова близо до него, че усещах дъха, който излизаше от широките му ноздри — вятър, свистящ из пещерите на скалист бряг. Косата му беше много къса, а ушите му — грамадни и издути като боксьорски тренировъчни ръкавици. По квадратното му лице имаше повече мускулна тъкан, отколкото по гърба на обикновен мъж. Гърдите му, широки от едното рамо до другото колкото мен в цял ръст, се надигаха и спускаха над внушителен търбух. Фината, остра като кинжал линия на мустаците подчертаваше навъсеното му изражение. Извисяваше се над мен и ме гледаше с такава чиста омраза, че в ума ми изникна кратичка молитва. Моля те, Господи, не ме карай да се бия с този човек.

Той вдигна длани, за да прекъсне подмазванията и увъртанията на Прабакер. Бяха грамадни и толкова разкривени и мазолести, че с тях можеше да изстържеш полипите от корпуса на изваден на сух док петролен танкер.

— Той каза, че не може да ни пусне вътре — обясни Прабакер.

— Е… — отвърнах аз и с непринудено въодушевление посегнах покрай мъжа, за да отворя вратата. — Не може да се каже, че не опитахме.

— Не, не, Лин! — спря ме Прабакер. — Трябва да се пазарим с него!

Големият скръсти ръце, напъвайки шевовете на кафеникавата си риза и те изпращяха.

— Идеята не ми се струва особено добра — смънках с принудена усмивка.

— Добра е, добра е! — настоя Прабакер. — Тук не пускат туристи, нито на някой друг пазар за хора, но аз му каза, че ти не си от тия туристите. Казах му, че си научил езика Марати. Той не ми вярва. Това ни е само проблемът. Той не вярва, че някой чужденец може да говори на марати. Затова трябва да поговориш малко на него на марати. Ще видиш. Ще ни пусне вътре.

— Но аз знам само двайсетина думи на марати, Прабу.

— Няма проблем двайсетина думи, баба. Само почни началото. Ще видиш. Кажи му ти как се казваш.

— Как се казвам?

— Да, както съм научил тебе. Не на хинди, а на марати. Хайде, само започни…

— А-а… маза нао Лин ахей — избърборих неуверено. Името ми е Лин.

— Бааприи! — ахна грамадният и опули очи от непресторена изненада. Боже Господи!

Окуражен, пробвах още няколко от фразите, които Прабакер ме беше научил през изминалите седмици.

— Маза деш Нова Зеландия ахей. Ата ме Колабата рахела ахей. — Моята страна е Нова Зеландия. Сега живея в „Колаба“.

— Кай гарам мадачуд!^[2] — ревна той и се усмихна за пръв път.

Великанът ме тупна по рамото и го стисна свирепо, но дружелюбно.

Изредих всички фрази, които знаех на марати, като започнах с първите думи, които бях помолил Прабакер да ме научи — Много обичам вашата страна — и завърших с молба, която често бях принуден да отправям в ресторантите и която сигурно прозвуча забележително не на място в малкото дворче:

— Моля, изключете вентилатора, докато си изям супата.

— Достатъчно, баба — изгъргори Прабакер, ухилен до уши. Щом млъкнах, здравенякът заговори бързо и разпалено. Прабакер ми превеждаше, като кимаше и жестикулираше изразително с ръце.

— Той каза, че той бомбайски полицай и негово име Винод.

— Той е ченге?

— О, да, Лин, полицейско ченге е той.

— Ченгетата ли въртят тоя пазар?

— О, не, това само почасова работа. Той казва, че много, много се радва да се запознае с теб…

— Казва, че си първият гора, когото среща, който говори марати…

— Казва, че някои чужденци говорят хинди, но никой чужденец не може да говори марати…

— Казва, че марати е неговият език. Негово родно място Пун…

— Казва, че много чист марати говорят в Пун и ти трябва отидеш там да го чуеш…

— Казва, че изключително щастлив! Ти на него като син…

— Казва, че трябва дойдеш у тях и ядеш ядене и запознаеш със семейството…

— Казва, че струва сто рупии.

— Кое?

— Бакшишът, Лин. Да влезем вътре. Сто рупии е той. Плати му сега.

— О, разбира се.

Извадих няколко банкноти от джоба си, отброих сто рупии и му ги дадох. Има един особен ловък трик с ръката, характерен за полицаите — фокус, с който припипват и скриват банкнотите в дланта толкова сръчно, че и опитен закоравял джебчия би им завидял. Здравенякът прибра парите с ръкостискане с две ръце, приплъзна длан по гърдите си, все едно изтръскваше трохи, след като си е изял сандвича, а после се почеса по носа с отработена невинност. Парите бяха изчезнали. Той посочи тесния коридор. Можехме да влезем.

След два остри завоя, на десетина крачки от вратата и ярко осветената шахта зад нея влязохме в нещо като двор. Неколцина мъже седяха на грубо сковани дървени пейки, други стояха по двама, по трима и разговаряха. Бяха араби, облечени в свободни памучни роби и кафии. Едно индийче щъкаше между тях и поднасяше черен чай във високи чаши. Някои от мъжете намръщено ни огледаха. Когато Прабакер се усмихна широко и махна за поздрав, те се извърнаха и отново се задълбочиха в разговора си. От време на време някой от тях вдигаше очи, за да огледа групичката деца, насядали на дълга дървена пейка под дрипава брезентова тента.

След ослепителната светлина на входа дворът тъмнееше. Няколко грубо съшити парчета брезент затулваха почти изцяло небето. Кафяви и малиновочервени глухи стени ограждаха мястото. Няколкото прозореца, които виждах през дупките в брезентовия покрив, бяха заковани с дъски. Не беше истински двор — пространството, с приблизително квадратна форма, изглеждаше непланирано, някаква грешка, почти забравена архитектурна злополука сред пренаселения квартал. Застлано беше с плочки, събирани от кол и въже, някогашни подове на кухни и бани. Мъждивата светлина идваше от две голи крушки — чудновати плодове, увиснали на повехналите лозници на жиците.

Застанахме в едно тихо ъгълче и мълчаливо приехме предложения ни чай. После Прабакер тихо и бавно ми заразказва за това място, което нарече „пазар на хора“. Децата, които седяха под дрипавата тента, бяха роби. Деца, избягали от пороите в западен Бенгал, сушата в Ориса, епидемията от холера в Харяна, битките между разколниците в Пенджаб. Преживели много беди, набирани и закупени от агенти, те бяха пропътували стотиците километри до Бомбай с влак, често сами.

Събралите се в двора мъже бяха купувачи или търговци. Въпреки че привидно не проявяваха голям интерес — разговаряха помежду си и не обръщаха особено внимание на децата, насядали на дървената пейка — Прабакер ме увери, че се води напрегнат пазарлък и докато ние гледаме, се сключват сделки.

Децата бяха мършави, уязвими и дребни. Две от тях седяха, сплели пръсти. Едно закрилнически беше прегърнало друго. Те гледаха към охранените, добре облечени купувачи и продавачи и следяха всяка промяна на израженията им, всеки изразителен жест на обкичените им с пръстени ръце. А очите им блестяха с черния блясък на кладенец.

Какъв трябва да е човек, за да не се вкамени сърцето му? Как можех да видя това място, да гледам тези деца и да не прекратя онова, което ставаше тук? Защо не се свързах с властите? Защо не намерих пушка и сам не го прекратих? Отговорът — както идват отговорите на всички големи въпроси — не дойде наведнъж. Издирваха ме, преследваха ме като престъпник, целият ми живот беше бягство. Не можеше да става и дума да се свържа с полицията или с правителствените власти. Бях странник в чужда страна — това не беше родината ми, не беше моята култура. Трябваше да науча повече. Трябваше да знам поне езика, на който се говореше, преди да реша да се намеся. А и бях научил по трудния начин, че понякога, дори и да действаме от най-чисти подбуди и да правим всичко възможно, за да подобрим положението, само влошаваме нещата още повече. Ако се върнех с пушка и сложех край на пазара на роби тук, сред този заплетен бетонен лабиринт, той щеше да възникне някъде другаде. Макар и да не бях тукашен, поне с това бях наясно. А може би на новия пазар на роби, появил се на другото място, щеше да е още по-лошо. Бях безпомощен да спра това и аз го знаех.

Но другото, което тогава не знаех и което ме тормози дълго след Деня на робите, беше как аз можех да стоя там, да гледам децата и тази гледка да не ме съкруши. Много по-късно осъзнах, че част от отговора са австралийският затвор и хората, които бях срещнал в него. Някои от тях, твърде много от тях лежаха за четвърти или пети път. Мнозина бяха започнали от поправителни домове — Домове за момчета, както ги наричаха, и Центрове за обучение на младежта. Не са били по-възрастни от тези индийски деца роби. Някои бяха пребивани, държани без храна и затваряни в карцери, с твърде много от тях се бяха гаврили сексуално. Питайте всеки мъж с достатъчно затворнически опит и той ще ви каже, че за да се вкамени сърцето ти, е достатъчна само правосъдната система.

И колкото и странно, и срамно ми е да го призная, аз се радвах, че нещо, някой, някакъв житейски опит е превърнал сърцето ми в кремък. Единствено коравият камък в гърдите ми ме закриляше от тези първи образи и звуци по време на екскурзията на Прабакер из мрачната страна на града.

В двора прокънтя пляскане с ръце и едно момиченце стана от пейката, запя и затанцува. Пееше любовна песен от популярен индийски филм. През следващите години чух тази песен много пъти, стотици пъти, и тя неизменно ми напомняше за това дете, десетгодишно, и за учудващо силния висок, тънък глас. Момиченцето люлееше бедра и пъчеше несъществуващите си гърди в детинско подражание на изкусителка и един нов, различен интерес накара купувачите и агентите да завъртят глави.

Прабакер играеше Вергилий. Тихият му глас не замлъкваше — обясняваше ми всичко, което виждахме и което знаеше. Разказа ми, че децата са щели да умрат, ако не бяха намерили пътя до пазара за хора. Професионалните агенти, известни като търсачи на таланти, обикаляха бедствие след бедствие — суша, земетресения, наводнения. Гладуващите родители, видели вече как едно или повече от децата им боледуват и умират, ги благославяха, коленичеха в нозете им и ги умоляваха да купят техен син или дъщеря, та поне едно от тях да оживее.

Момчетата за продан бяха обречени да работят като жокеи на камили в Саудитска Арабия, Кувейт или други страни от Персийския залив. Някои щяха да пострадат тежко в надбягванията с камили — следобедното забавление на богатите шейхове, каза Прабакер. Някои щяха да умрат. Оцелелите, когато пораснат твърде много и вече не могат да участват в надбягванията, често са изоставяни да се оправят сами. Момичетата щяха да работят като домашни помощници из целия Близък изток. Някои щяха да бъдат сексуални робини.

Но тези момчета и момичета — бяха останали живи, каза Прабакер. Те бяха извадили късмет, защото на всяко дете, минало през пазарите за хора, се падаха стотици или дори повече, които са преживели неописуеми страдания и глад и са издъхнали.

Гладуващите, мъртвите, робите. И зад всичко това — мъркането и ромонът на Прабакеровия глас. Има истина, по-дълбока от опита. Тя е отвъд онова, което виждаме и дори зад онова, което чувстваме. Това е истина на порядък, който отделя проникновеното от просто умното и реалността от възприятията. Ние обикновено сме безпомощни пред лицето й и цената да я познаеш, също както цената да познаеш и любовта понякога е по-голяма от това, което всяко сърце доброволно би заплатило. Обичта към света невинаги ни помага, но поне не ни позволява да го намразим. Единственият начин да познаеш тази истина, е тя да бъде споделяна от душа на душа, както ми я сподели Прабакер и както аз сега я споделям с вас.