Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (29)

Двайсет и девета глава

Очи с извивката на ножа на Персей, на крилете на ястреб в полет, на заоблените устни на раковините, на евкалиптовите листа през лятото — индийски очи, очи на танцьорки, най-прекрасните очи на света се взираха с откровено, непресторено съсредоточение в огледалата, които прислужниците държаха пред тях. Танцьорките, които наех да танцуват на сватбите на Джони и Прабакер, бяха вече облекли костюмите си под скромното покритие на шаловете. В една чайна близо до входа на бордея, изпразнена от клиенти за случая, те дооправяха косите и грима си с професионална бързина, докато бъбреха. Памучният чаршаф, опънат на вратата, прозираше на златната светлина на лампите и разкриваше вълнуващо неясни сенки, разпалващи диви желания в мнозина от струпалите се навън, докато аз стоях на стража и отпъждах любопитните.

Най-сетне се приготвиха, аз отметнах памучния параван и десетте танцьорки от кордебалета на Филмовия град излязоха. Бяха облечени с традиционните прилепнали блузи-чоли и увити около телата им сарита. Костюмите бяха лимоненожълти, рубинени, пауново сини, изумрудени, залезно розови, златни, в кралски пурпур, сребърни, кремави и мандаринени. Украшенията — шноли за коса, пискюли на плитките, обеци на ушите и на носа, гердани, верижки на кръста, гривни по ръцете и глезените — мятаха такива искри на светлината на фенерите и електрическите крушки, че хората примигаха и се стряскаха. Всяка тежка гривна на глезените беше окичена със стотици звънчета и когато танцьорките бавно залъкатушиха из притихналия от възхищение бордей, възпламеняващото звънтене на тези сребърни звънчета бе единственият звук, съпровождащ стъпките им. После те запяха:

„Аайя саджан, аайя!

Аайя саджан, аайя!“

 

„Ела при мен, любими, ела при мен!

Ела при мен, любими, ела при мен!“

Тълпите пред тях и около тях крещяха одобрително. Взвод от малки момченца подтичваше по изровения път пред момичетата, махаше камъните и пръчките и метеше пътя с метли от палмови клонки. Други млади мъже вървяха редом с танцьорките и ги разхлаждаха с големи крушовидни ветрила, изплетени от фина тръстика. Напред по пътя оркестърът, който бях наел заедно с танцьорките, вървеше мълчаливо към сватбената сцена в червено-белите си униформи. Прабакер и Парвати седяха от едната страна, а Джони Пурата със Сита — от другата. Родителите на Прабакер, Кишан и Рухмабай, бяха пристигнали от Сундер за събитието. Смятаха да останат цял месец в града и бяха отседнали в съседна на Прабакеровата колиба. Те седяха отпред на сцената заедно с Кумар и Нандита Патак. Огромна рисунка на лотосов цвят запълваше пространството зад тях, а отгоре гирлянди от цветни лампички се преплитаха като светещи лиани.

Танцьорките бавно излязоха пред сцената, пеейки за любов, спряха като една и затропаха с крака. Започнаха да се въртят на място по посока на часовниковата стрелка, в пълен синхрон. Ръцете им се движеха с грацията на лебедови шии. Ръцете и пръстите им се извиваха и въртяха като копринени шалове, развени от вятъра. После изведнъж тропнаха три пъти и музикантите засвириха, диво и възторжено, най-популярната песен от филм на месеца. И съпровождани от ликуващите викове на наобиколилата ги тълпа, момичетата навлязоха с танцова стъпка в милион мечти.

Немалко от тези мечти бяха и мои. Бях наел момичетата и музикантите, без да знам с какво смятат да се представят на Прабакеровата сватба. Препоръча ми ги Чандра Мехта, който ме увери, че те винаги сами разработват програмата си. Онази първа валутна сделка на черно, която той ме помоли да осъществя — десетте хиляди американски долара, които искаше — роди черни плодове. Чрез него се срещнах и с други от киноиндустрията, които искаха злато, долари и документи. За последните няколко месеца посещавах киностудиите все по-често, а печалбите за Кадербай постоянно растяха. В тази връзка имаше известен престиж и за двете страни — за филми-типовете, както ги наричаха в Боливуд — беше тръпка да ги свързват от безопасно разстояние с прочутия мафиотски дон, а самият Хан не беше безразличен към блясъка на филмовия свят. Когато две седмици преди сватбата на Прабакер помолих Чандра Мехта да ми помогне да наема танцьорки, той реши, че въпросният Прабакер е важен гунда, който работи за Кадербай. Отдели много време и положи специални усилия, за да го уреди — подбра всяко момиче според личната си преценка за уменията му и осигури оркестър от най-добрите музиканти на студията. Представлението, когато най-сетне го гледахме, би предизвикало задоволството и у управителя на най-развратния нощен клуб в града. Оркестърът свири дълго десетте най-популярни песни за сезона. Момичетата пяха и танцуваха на всички тях, подчертавайки изкусителния и еротичен подтекст на всяка фраза. Някои от хилядите съседи и гости на сватбата в бордея бяха приятно скандализирани, но повечето се възхитиха от сладострастието — Прабакер и Джони първи сред тях. А аз, видял за пръв път колко похотливи са нецензурираните версии на танците, започнах да ценя по нов начин изтънчените жестове, които толкова често виждах в индийските филми.

Дадох на Джони Пурата като сватбен подарък пет хиляди американски долара. Тези пари стигаха, за да си купи колибката в бордея Нейви Нагар, която искаше, близо до мястото, където е бил заченат. Нагар беше законен бордей и купуването на колибата означаваше край на страха от изгонване. Той щеше да има сигурен дом, в който да продължи работата си като неофициален счетоводител и данъчен консултант на стотиците работници и дребни предприятия в околните бордеи.

Подаръкът ми за Прабакер беше документът за собственост на неговото такси. Собственикът на малката флотилия от таксита ми го продаде след яростен пазарлък. Платих твърде скъпо за колата и лиценза, но парите не значеха нищо за мен. Това бяха черни пари, а черните пари изтичат през пръстите по-бързо от законните, спечелените с труд пари. Ако начинът, по който са спечелени, не заслужава уважението ни, парите нямат стойност. Ако не можем да ги използваме, за да подобрим живота на семействата и близките си, парите нямат предназначение. Въпреки това, от уважение към формалностите на традицията, при сключването на сделката проклех собственика на такситата с най-любезното и едновременно най-неприятното от индийските бизнес проклятия: „Десет дъщери да имаш и всичките да се омъжат добре!“ — т.е. поредица от зестри, които щяха да изчерпят кажи-речи всичките му богатства.

Прабакер така се развълнува и зарадва на подаръка, че сериозността, която си придаваше в ролята на сдържания младоженец, избухна в мощни ликуващи викове. Той скочи на крака и изтанцува своя секси танц с клатенето на таза, а после тържествеността на случая отново надделя и той седна до невестата си. Навлязох сред гъстата, въртяща се джунгла от мъже пред сцената и затанцувах, докато тънката ми риза полепна по мен като водорасли в плитка вълна.

Същата нощ, докато се връщах в апартамента си, се усмихнах при мисълта колко различна беше сватбата на Викрам. Два дни преди Прабакер и Джони да се венчаят за своите невести сестри, Викрам се ожени за Лети. Въпреки пламенната и понякога агресивна съпротива на семейството си, той заложи на гражданска церемония. На сълзите и молбите на близките си той отговаряше с една неизменна формула: „Това е съвременна Индия, йаар.“ Малцина от неговото семейство биха се принудили да станат свидетели на такава мъка — публичното отхвърляне на старинната, великолепната и натруфената индуска сватба, която отдавна готвеха за него. Накрая само сестра му и майка му се присъединиха към малкия кръг от приятели на Лети и видяха как булката и младоженецът обещаха да се обичат и почитат до края на дните си. Нямаше музика, нямаше цветове, нямаше танци. Лети беше облечена със златист костюм и златиста широкопола сламена шапка с рози от органза, Викрам — с черно сако с три четвърти дължина, черно-бяла брокатена жилетка, черни гаучо панталони със сребърни кантове и любимата шапка. Церемонията свърши за минути, а после двамата с Викрам поведохме, почти понесохме, съкрушената му от скръб майка към очакващата я кола.

Ден след сватбата закарах Викрам и Лети на летището. Смятаха да повторят церемонията в Лондон със семейството на Лети. Докато тя разговаряше по телефона с майка си, за да потвърди кога ще пристигнат, Викрам се възползва от възможността да си поговорим задушевно.

— Благодаря ти, че ми обработи паспорта, човече — ухили се той. — Тая шибана присъда за дрога в Дания… Дреболия, но щеше да ми причини големи главоболия, йаар.

— Няма проблеми.

— И доларите. Много добър курс ни уреди, ебати. Знам, че го договори специално, йаар и ще ти върна някак услугата, като се върнем.

— Спокойно.

— Знаеш ли, Лин, ти наистина трябва да улегнеш, пич. Не че нещо искам да те прецакам. Само ти казвам като приятел — приятел, който те обича като брат. Вървиш към голямо падение, човече. Имам лошото предчувствие, че… Мисля, че трябва да вземеш да улегнеш.

— Да улегна…

— Да, пич. Там му е смисълът, йаар.

— Смисълът на… какво?

— За това е цялата шибана игра. Ти си мъж. Мъжът трябва да постъпи точно така. Не ща да ти се бъркам в личните простотии, но е малко тъжно, че още не го знаеш.

Засмях се, но той продължаваше да ме гледа навъсено.

— Лин, мъжът трябва да намери добра жена, а като я намери, трябва да спечели любовта й. После трябва да заслужи уважението й. А след това — да цени доверието й. И после трябва… ами, да продължи да го прави, докато са живи. Докато не умрат и двамата. Всичко е само заради това. То е най-важното нещо на света. Това е то мъжът, йаар. Мъжът е истински мъж, когато спечели любовта на добра жена, заслужи уважението й и запази доверието й. Докато не го направиш, ти не си мъж.

— Кажи го на Дидие.

— Не бе, човек, ти не схващаш. И за Дидие е същото, само че той трябва да си намери свестен пич и да го обича. Едно и също е за всички нас. Опитвам се да ти кажа, че ти си намерил добра жена. Карла е добра жена, човече. И ти си заслужил шибаното й уважение. Пич, тя ми разказа на няколко пъти за холерата и всичко останало в жопадпати. Направо си я шашнал с всичките тия червенокръстки изпълнения, пич. Тя те уважава! Но ти не цениш доверието й. Ти й нямаш доверие, Лин, защото сам си нямаш доверие. И ме е страх за тебе, човече. Без добра жена мъж като теб — мъжете като теб и мен, сами си търсим белята, йаар.

Лети дойде. Изпълненият с любов поглед, който той й отправи, отми мрачната решителност от очите му.

— Лин, миличък, обявяват нашия полет — каза тя. Усмивката й беше по-тъжна, отколкото очаквах, и заради това някак си ме нарани. — Ще тръгваме. Ето, искам да вземеш това, подарък от двама ни.

Тя ми подаде сгъната ивица черен плат, дълга около метър и широка една педя. Разгънах я и открих вътре малка визитка.

— Това е превръзката за очи — обясни тя. — Нали си спомняш, от влака, на покрива, в деня, когато Викрам ми направи предложение. Искаме да я вземеш — така, за спомен. А на визитката е адресът на Карла. Тя ни писа. Още е в Гоа, но в друга част. Просто така, ако те интересува. Довиждане, миличък. Пази се.

Гледах ги как се отдалечават и се радвах за тях, но бях твърде зает с работата за Кадер и подготовката за сватбата на Прабакер, че да се замислям върху Викрамовия съвет. После свиждането с Ананд, последното свиждане, изтика гласа на Викрам още по-надълбоко в хора от борещи се помежду си слова, предупреждения и мнения. Но когато седнах сам в апартамента си в нощта на Прабакеровата сватба и извадих картичката и черната превръзка за очи от джоба си, аз си спомних; всяка казана от него дума. Пиех питието си и пушех цигари в такава дълбока тишина, че чувах шумоленето на мекия плат на превръзката, докато се приплъзваше между пръстите ми. Изпратиха изкусителните танцьорки, накичени със звънчета, до автобуса им и им платиха щедро. Прабакер и Джони заведоха булките си в очакващите ги таксита, които щяха да ги закарат в семпъл, но уютен хотел в покрайнините на града. Две нощи щяха да познаят насладите на любовта в усамотение, преди да продължи публичната любов в претъпкания бордей. Викрам и Лети бяха вече в Лондон и се готвеха да повторят обетите, които бяха всичко за моя вманиачен по каубоите приятел. А аз седях в креслото, напълно облечен и сам, и й нямах доверие, както каза Викрам, защото нямах доверие на самия себе си. И най-сетне, когато съм се унесъл в съня, картичката и превръзката за очи се изплъзнали от ръцете ми.

В продължение на три седмици след това се опитвах да се отърва от самотността, която тези три щастливи женитби извадиха от дълбините на сърцето ми, като се залавях с всяка предложена ми работа и сключвах всяка хрумнала ми сделка. Отлетях с пратка паспорти за Киншаса и отседнах, както ми беше наредено, в хотел „Лапиер“ — мизерна триетажна сграда на улица, успоредна на дългата главна улица на града. Дюшекът беше чист, но подът и стените сякаш бяха направени от рециклирани дъски от ковчези. Миризмата на трупове направо бе вездесъща, а страшната влага пълнеше устата ми с гадни неопределими вкусове: За да ги задуша, палех „Житан“ цигара от цигара и си правех гаргара с белгийско уиски. Ловци на плъхове обикаляха из коридорите и влачеха грамадни чували от зебло, издути от мятащи се тлъсти гадини. Колонии от хлебарки бяха завзели чекмеджетата на шкафа и затова окачих дрехите, тоалетните си принадлежности и други лични вещи на куки и дебели огънати гвоздеи, удобно забити навсякъде, където това бе възможно.

През първата ми нощ изстрели в коридора ме лишиха от и бездруго лекия ми сън. Чух как нещо тупна тежко, като падащо тяло, а после тътрещи се стъпки на някого, теглещ тежкото нещо назад по голия дъсчен под. Стиснах ножа си в юмрук и отворих вратата. На другите три врати в коридора също стояха мъже — и те като мен привлечени от шума. Всички бяха европейци. Двама държаха пистолети, а единият — нож, подобен на моя. Всички се спогледахме, а после заоглеждахме кървавата диря, размазана по коридора, която се губеше от поглед. Като по таен сигнал всички затворихме вратите си, без да кажем и дума.

След пътуването до Киншаса заминах на мисия на остров Мавриций. Хотелът ми в островната държава ми предложи приятен контраст, който приветствах. Наричаше се „Мандарин“ и се намираше в Кюърпайп. Оригиналното здание било построено като репродукция на шотландски замък в малък мащаб. Бойните кули му придаваха достатъчно сходство, когато вървиш по лъкатушната пътека през спретната английска градина. Вътре обаче гостът влизаше в царство на китайския барок, проектирано от китайското семейство — новите собственици на хотела. Седях под огромни огнедишащи дракони и на светлината на хартиени фенери ядях китайско броколи със зелен грах, спанак с чесън, пържена бобена паста и гъби със сос от черен фасул, а прозорците ми откриваха гледка към кули и бойници, готически арки и окичени с рози скулптури от храсти.

Свръзките ми, двама индийци от Бомбай, живеещи на Мавриций, пристигнаха с жълто BMW според уговорката. Качих се отзад и още не бях ги поздравил, когато те потеглиха с такова свирене на гуми, че отхвърчах назад в ъгъла на седалката. Няколко трескави минути се носехме по забутани улички със скорост, четири пъти по-голяма от допустимата. После те спряха в тиха пуста горичка. Прегрялата кола ту прищракваше, ту издрънчаваше, докато се охлаждаше. И двамата силно лъхаха на ром.

Шофьорът се обърна назад и каза:

— Хайде, давай книгите.

— Не са у мен — изръмжах му през зъби.

Двамата се спогледаха, после отново се вторачиха в мен. Шофьорът вдигна огледалните си очила и откри очи, които изглеждаха така, сякаш нощем ги държеше накиснати в чаша кафяв оцет до леглото си.

— Книгите не са у теб?

— Не. Опитвах се да ви го кажа на път за насам — където и да се намираме, мамка му — но вие повтаряхте: „Спокойно! Спокойно!“, и не ме слушахте. Е, сега достатъчно спокойни ли сме?

— Не съм спокоен, пич — обади се другият.

Видях се в огледалните стъкла на очилата. Не изглеждах щастлив.

— Идиоти такива! — изръмжах, минавайки на хинди. — Едва не убихте всички ни заради нищо! Караш като някой бомбайски шофьор, гъз, смахнат по скоростите! Паспортите са в шибания хотел. Скатах ги, защото исках първо да съм сигурен във вас двамата, копелдаци. Сега съм сигурен само в това, че нямате мозък и за две бълхи върху топките на кучето на парий!

Пътникът вдигна очилата си и двамата се усмихнаха до уши — доколкото им позволяваше махмурлукът.

— Заеби, къде си се научил да говориш така хинди? — попита шофьорът. — Ебати жестокото, йаар. Говориш като обикновен бомбайски копелдак. Фантастично, йаар.

— Пич, впечатлих се! — додаде приятелят му, поклащайки възхитено глава.

— Дайте да видя парите! — креснах.

Те се засмяха.

— Парите — настоях аз. — Дайте да ги видя.

Пътникът вдигна чантата, която държеше между краката си, отвори я и вътре се показаха многобройни пачки.

— Какви са тия лайна?

— Парите, братко — отвърна шофьорът.

— Това не са пари — отвърнах. — Парите са зелени. На парите пише: „Вярваме в Бога“. На парите е нарисуван умрял американец, защото парите идват от Америка. Това не са пари.

— Това са маврицийски рупии, братко — усмихна се пътникът, оскърбен, че съм обидил валутата му.

— Тия лайна не можеш да ги харчиш никъде, освен на Мавриций! — изфучах, спомняйки си какво съм учил за конвертируемите и неконвертируемите валути, докато работех с Халед Ансари. — Това е неконвертируема валута.

— Разбира се, знам, баба — усмихна се шофьорът. — Разбрахме се с Абдул. Точно сега нямаме долари, пич. Всичките са вързани с други сделки. И затова плащаме в маврицийски рупии. На връщане у дома можеш да ги обмениш в долари, йаар.

Въздъхнах и задишах бавно, налагайки тишина върху малката вихрушка, в която настроението превръщаше мислите ми. Погледнах навън. Все едно бяхме паркирали сред зелен горски пожар. Високи растения, зелени като очите на Карла, се люлееха и тръпнеха на вятъра навсякъде около нас. Не се виждаше никой и нищо, освен нас.

— Я да видим какво имаме тук. Десет паспорта по седем хиляди долара парчето. Това прави седемдесет хиляди долара. При обменен курс, да речем, трийсет маврицийски рупии за долар, това прави не по-малко от два милиона и сто и десет хиляди рупии. Затова носите такава голяма чанта. А сега, господа, простете, ако ви се сторя тъп, но къде точно, да го еба, ще обменя два милиона рупии в долари без шибан валутен сертификат?

— Няма проблеми — отвърна бързо шофьорът. — Ние имаме чейнджаджия, йаар. Първокласен. Ще ти ги обмени. Всичко е уредено.

— Добре — усмихнах се аз. — Да вървим при него.

— Ще трябва да отидеш там сам, пич — засмя се радостно пътникът. — Той е в Сингапур.

— Сингапур, заеби!

— Не се разстройвай толкова, йаар — зауспокоява ме шофьорът. — Всичко е уредено. Абдул Гани е навит. Днес ще ти се обади в хотела. Ето, вземи тази визитка. На връщане у дома се отбиваш в Сингапур… Добре де, добре, Сингапур не ти е точно по път за Бомбай, но ако първо отлетиш там, ще ти е на път, нали така? Та, когато слезеш в Сингапур, отиваш при този тип на визитката. Той има лиценз за обмяна на валута. Човек на Кадер е. Ще ти смени всичките рупии в долари и готово. Няма проблеми. Дори има и бонус за теб. Ще видиш.

— Добре — въздъхнах аз. — Да се връщаме в хотела. Ако Абдул го потвърди, ще сключим сделката.

— В хотела… — шофьорът смъкна очилата върху очите си, напомнящи мишени за дартс.

— В хотела! — повтори пътникът и жълтото торпедо се понесе обратно по криволичещите улички.

Пътуването през Сингапур мина без засечки и валутното фиаско в Мавриций ми донесе няколко неочаквани ползи. Сдобих се с нова ценна връзка в лицето на сингапурския чейнджаджия — индиец от Мадрас на име Шеки Ратнам — и за пръв път видях — отлитайки от Сингапур за Бомбай — доходоносната контрабанда с камери и електроуреди, купени от безмитния магазин.

След като предадох доларите на Абдул Гани, взех моя дял и потеглих към хотел „Оберой“, за да се срещна с Лиса Картър, се почувствах деен и обнадежден за пръв път от твърде много време. Започнах да мисля, че може би съм отхвърлил мрачните настроения, обзели ме след сватбената нощ на Прабакер. Бях пътувал до Заир, Мавриций и Сингапур с фалшиви паспорти, без да събудя ни най-малко подозрение. В бордея оцелявах ден за ден от малките комисиони, които вземах от туристите, и разполагах само с компрометирания си новозеландски паспорт. Само година по-късно живеех в модерен апартамент, джобовете ми се издуваха от прясно спечелени престъпни пачки и имах пет паспорта с пет различни имена и националности, всичките с моята снимка. Светът на възможностите се отваряше пред мен.

Хотел „Оберой“ се намираше в Нариман Пойнт, на дръжката на златния сърп на Крайморския булевард. Гара Чърчгейт и фонтанът „Флора“ се намираха на пет минути пеша от него. Още десет минути в едната посока водеха до гара Виктория и пазара „Крофорд“. Десет минути в другата посока след фонтана „Флора“ водеха до „Колаба“ и монумента „Портата“. „Оберой“ не беше известен от пощенските картички като хотел „Тадж“, но го компенсираше с характер и атмосфера. Пиано барът му например беше малък шедьовър от светлина и хитро разположени уединени местенца, а бирарията му решително се съревноваваше за титлата „най-добрият ресторант в Бомбай“. Заради ярката дневна светлина, когато влязох в сумрачната, богато обзаведена бирария спрях и замигах, докато погледът ми не откри Лиса и нейната компания. Тя и още две момичета седяха с Клиф де Суза и Чандра Мехта.

— Дано не съм закъснял — казах аз, докато се ръкувах с всички.

— Не, мисля, че всички ние сме подранили — пошегува се Чандра Мехта. Гласът му отекна в цялата стая.

Момичетата се разкикотиха истерично. Казваха се Рита и Гита. Бяха начинаещи актриси на най-ниското стъпало — обяд с ключови играчи от втория ешелон — и преливаха от опулен ентусиазъм, на крачка от паниката.

Седнах на свободния стол между Лиса и Гита. Лиса беше с тънък тъмночервен пуловер под черен копринен жакет и пола. Сребристата блузка на Гита от еластична материя и белите й джинси бяха толкова впити, че недвусмислено подчертаваха анатомията й. Беше хубава, може би на двайсет, дългата й коса беше вдигната в конска опашка. Ръцете й мачкаха салфетката на масата, сгъваха и разгъваха ъгълчето й. Рита беше със спретната къса прическа, която отиваше на дребничкото й лице и хлапашки черти. Беше с жълта блуза с дълбоко деколте и сини джинси. И Клиф, и Чандра бяха с костюми, сякаш идваха или отиваха на някаква важна среща.

— Умирам от глад — рече весело Лиса. Говореше леко и уверено, но стисна ръката ми под масата толкова силно, че ноктите й се врязаха в кожата ми. За нея срещата беше важна. Тя знаеше, че Мехта смята да ни предложи официално партньорство за подбор на актьори, който неофициално извършвахме. Лиса искаше да сключим този договор. Искаше одобрението, което само един договор би й осигурил. Искаше в бъдеще да се занимава с писане. — Хайде да ядем!

— Какво ще кажете, как ви се струва… аз да поръчам за всички ни? — предложи Чандра.

— Щом ти ще плащаш, нямам нищо против. — Клиф се засмя и намигна на момичетата.

— Да — подкрепих го аз. — Давай.

Той извика сервитьора с поглед, отказа листа с менюто и започна веднага да изрежда списъка с предпочитаните си ястия. Започна с бяла супа — предястие с агнешко, сварено в мляко и бланширани бадеми, мина към пиле на грил в марината от лют пипер, ким и манго и завърши, след още много допълнителни блюда, с плодова салата, медени топки качори и сладолед куфли.

Докато изслушвахме дългия и прецизен списък с ястия на Мехта, всички разбрахме, че обядът ще се проточи дълго. Успокоих се и се отпуснах по течението на изисканата храна и разговора.

— Хайде, Клиф — засмя се Лиса. — Разчитам на теб да ми разкажеш всички клюки за любовната история по време на снимките на „Канун“. Какво всъщност става там?

— Да, да! — възкликна въодушевено Рита. — И всичко за новото момиче. Около нея има толкова много скандали, че не мога дори да произнеса името й, йаар. И всичко, ама всичко за Анил Капур! Толкова го харесвам, че ми иде да го изям!

— И Санджай Дут! — додаде Гита и се разтрепера драматично, щом произнесе името му. — Вярно ли е, че наистина сте ходили на неговото парти във Версова? О, Боже мой! Колко много ми се иска и аз да бях там! Разкажете ни за това!

Насърчен от това трескаво любопитство, Клиф де Суза заразправя небивалици за боливудските звезди, а Чандра Мехта ги гарнираше с пикантни добавки. По време на обяда стана ясно, че Клиф е хвърлил око на Рита, а Чандра Мехта обръщаше внимание предимно на Гита. Продължителният обяд беше началото на дълъг ден и дълга нощ, която смятаха да прекарат с тях. Загрявайки по темата и с мисли, обзети от предстоящите нощни удоволствия, кинаджиите постепенно изместиха клюките и анекдотите към секса и сексуалните скандали. Историите бяха смешни, понякога се отклоняваха към чудатото. Всички се смеехме гръмогласно, когато Кавита Сингх влезе в ресторанта. Все още се хилехме, когато аз я представих на останалите на масата.

— Извинете — каза тя с неспокойното и упорито изражение на човек, който има големи неприятности. — Лин, трябва да поговорим.

— Можеш да говориш тук, Кавита — предложих, все още развеселен. — Ще им е интересно.

— Не е във връзка със случая — настоя тя. — Става дума за Абдула Тахери.

Веднага станах, извиних се и кимнах на Лиса да ме изчака тук, докато се върна. Двамата с Кавита излязохме във фоайето на ресторанта. Щом останахме сами, тя заговори:

— Приятелят ти Тахери здравата е загазил.

— Как така?

— Така, че един от криминалния отдел ми подшушна нещо. Каза, че Абдула бил мишена на полицията. „Да се застреля на място“, каза той.

— Какво?

— На полицаите е заповядано да го заловят жив, ако могат, но да не поемат никакви рискове с него. Сигурни са, че той е въоръжен, сигурни са и че ще стреля, ако се опитат да го арестуват. При най-малка съпротива от негова страна им е заповядано да го застрелят като куче.

— Защо? За какво е всичко това.

— Мислят, че той е онзи Сапна. Предупредили са ги, със солидни доказателства. Убедени са, че е той, и ще го хванат. Днес. Може вече да са го хванали. С ченгетата в Бомбай не можеш да се ебаваш, не и когато става дума за нещо толкова сериозно. От два часа те търся.

— Сапна? Но това е глупаво — казах. Но не беше. Имаше твърде много липсващи парчета, твърде много въпроси, които не бях задал, а трябваше да задам много отдавна.

— Разумно или не, сега това е реалност — каза тя с разтреперан глас и вдигна рамене, примирено и жалостиво. — Навсякъде те търсих. Дидие ми каза, че си тук. Знам, че с Тахери сте добри приятели.

— Да, той ми е приятел — казах и внезапно се сетих, че разговарям с журналистка. Втренчих се в тъмния килим и се опитах да открия някаква посока сред пясъчната буря на мислите ми. После вдигнах глава и я погледнах в очите. — Благодаря ти, Кавита. Признателен съм ти. Много ти благодаря. Трябва да тръгвам.

— Слушай — продължи тя по-тихо. — Изпратих го за публикуване. Обадих се още щом го чух. Ако влезе във вечерните новини, може да накара ченгетата да внимават малко повече. За протокола — не мисля, че е той. Не ми се вярва. Винаги ми е бил симпатичен. Дори си бях паднала малко по него, когато го доведе в „При Леополд“ за първи път. Може би още си падам, йаар. Както и да е, не мисля, че той е Сапна и не вярвам да е извършил онези… ужасни неща.

Тя си тръгна — едновременно се усмихваше и хлипаше. Извиних се, че напускам масата и поднесох някакво глупаво обяснение. Без да питам Лиса дали иска да дойде, аз дръпнах стола й и взех чантата, окачена на високата облегалка.

— О, Лин, наистина ли се налага да тръгваш? — попита тъжно Чандра. — Та още не сме преговаряли за Агенцията по кастинга.

— Ти наистина ли познаваш Абдула Тахери? — попита Клиф. В любопитството му се долавяше съвсем лек намек за обвинение.

Изгледах го сърдито.

— Да.

— И отвеждаш и прекрасната Лиса със себе си — нацупи се Чандра. — Двойно разочарование.

— Толкова много съм слушал за него, йаар — продължаваше Клиф. — Как се запозна с него?

— Той ми спаси живота, Клиф — отвърнах малко по-рязко, отколкото възнамерявах. — При първата ни среща той ми спаси живота, беше един салон за пушене на хашиш на Стоящите Баба.

Отворих вратата на бирарията пред Лиса и погледнах масата. Клиф и Чандра бяха доближили глави и си шепнеха, без да обръщат внимание на озадачените момичета.

Яхнах мотора пред хотела и разказах на Лиса всичко, което знаех. Здравият й тен изведнъж изчезна и лицето й пребледня, но тя бързо се стегна. Съгласи се с мен, че е логично да започнем от „При Леополд“. Абдула можеше да е там или да е оставил съобщение на някого. Тя се страхуваше и аз усетих как този страх сковава мускулите на ръцете й, когато се долепи до гърба ми. Фучахме през бавното и тромаво движение — разчитахме на късмета и инстинктите, също като Абдула.

В „При Леополд“ открихме Дидие, който се наливаше и потъваше в алкохолната бездна.

— Свърши — каза той завалено и си наля още едно уиски от голямата бутилка. — Свършено е. Застреляли са го преди около час. Всички говорят за това. От джамиите в Донгри четат заупокойни молитви.

— Откъде знаеш? — попитах. — Кой ти каза?

— Заупокойни молитви — смотолеви той и главата му се килна напред. — Каква нелепа и излишна фраза! Други молитви няма. Всяка молитва е заупокойна.

Сграбчих го за ризата и го разтърсих. Сервитьорите, които до един харесваха Дидие толкова, колкото и аз, гледаха и пресмятаха докъде ще ми позволят да стигна.

— Дидие! Слушай ме! Как разбра? Кой ти го каза? Къде се е случило?

— Полицията дойде тук — отвърна той, изведнъж изтрезнял. Бледосините му очи се втренчиха в моите, сякаш търсеше нещо на дъното на вир. — Похвалиха се на Мехмет, единия от собствениците. Познаваш Мехмет. И той е иранец като Абдула. Някои полицаи от участъка „Колаба“, отсреща, са участвали в засадата. Казаха, че го обкръжили в една уличка близо до пазар „Крофорд“. Призовали го да им се предаде. Казаха, че той не помръднал. Казаха, че дългата му коса се развявала по вятъра, и черните му дрехи също. Дълго говориха за това. Странно е, не мислиш ли, Лин, че говореха за дрехите му… и за косата му! Какво значи това? После те… казаха, че извадил два пистолета от якето си и започнал да стреля по тях. Всичките веднага отговорили на огъня. Бил прострелян на толкова много места, че тялото му било разкъсано, казаха. Разкъсано от залпа.

Лиса заплака, седна до Дидие и той я прегърна механично, както правим, обзети от скръб и шок. Нито я погледна, нито й обърна внимание. Погали я по рамото и започна да я люлее, но скръбното му изражение щеше да е същото, ако беше сам и сам се бе обвил с ръце.

— Събрала се голяма тълпа — продължи той. — Всички много се разстроили. Полицаите се нервирали. Искали да откарат тялото му в болница с един от техните микробуси, но хората нападнали микробуса и го изтикали от платното. Полицаите закарали тялото в участъка на пазар „Крофорд“. Тълпата ги последвала с обидни викове и крясъци. Мисля, че са още там.

Полицейският участък на пазар „Крофорд“. Трябваше да отида там. Трябваше да видя тялото. Трябваше да го видя. Може би беше още жив…

— Чакай тук — казах на Лиса. — Изчакай с Дидие или се прибери с такси. Ще се върна.

Копие се заби в хълбока ми, мина покрай сърцето и излезе в горната част на гърдите ми — копието на смъртта на Абдула, копието на мисълта за неговото мъртво, мъртво тяло. Потеглих към „Крофорд“ и всяко вдишване блъскаше коравото копие в сърцето ми.

Близо до полицейския участък бях принуден да оставя мотора, защото пътят бе задръстен от хорско гъмжило. Продължих пеша и скоро се намерих сред обезумели, безцелно сновящи, разярени хора. Повечето бяха мюсюлмани. От многото скандирания и изкрещяни лозунги успях да разбера, че не са просто опечалени. Смъртта на Абдула беше разгоряла прериен пожар от недоволство и отдавнашни жалби в пренебрегваните бедняшки бордеи, разпрострели се на цели акри около пазара. Крясъците на мъжете представляваха объркващ сбор от жалби и шумни протести за собствените им каузи. От няколко места кънтяха молитви.

Сред легиона от крещящи мъже цареше хаос и всяка крачка към полицейския участък бе спечелена с борба и блъскане, сила и воля. Мъжете прииждаха на талази, изблъскваха ме встрани, после напред и назад. Бутаха ме, удряха ме, ритаха ме с крака. Няколко пъти насмалко не ме събориха под тези тъпчещи крака и в последния момент се спасявах, вкопчвайки се в нечия риза, брада или шал. Най-сетне мярнах полицейския участък и полицаите. С каски и щитове, те се бяха строили в три или четири редици пред участъка по цялата му дължина.

Един мъж до мен в тълпата ме хвана за ризата и започна да ме удря по главата и лицето. Нямах представа защо ме нападна — може би и самият той не разбираше, но това нямаше значение. Ударите се сипеха и се сипеха върху мен. Прикрих се с ръце и се опитах да се откопча. Ръката му не пускаше ризата ми и аз не можех да се откъсна. Пристъпих напред, бръкнах в очите му с пръсти и стоварих юмрук точно до ухото му. Ръцете ме пуснаха и той залитна назад, но ме заудряха други. Тълпата около мен се разтвори, аз се изправих и започнах да замахвам напосоки и да удрям всичко, до което се докопвах.

Бях загазил. Знаех, че рано или късно ще изгубя силата и изненадата, която държеше нападателите по-далеч. Нахвърляха ми се, но само по един. Фрасваха ме и се отдръпваха. Аз танцувах и млатех всеки, който се приближаваше, но бях обкръжен и не можех да победя. Само защото тълпата бе увлечена в боя, ги задържаше да не се юрнат напред; задушаваща преса от тела.

Една решителна фаланга от осем-девет души разкъса кръга и се оказах лице в лице с Халед Ансари. Подвластен на инстинкта, едва не го цапардосах. Той размаха ръце да спра. Неговите хора отново се врязаха в тълпата, а Халед ме затика подир тях. Някой ме удари в гръб по главата, аз се обърнах и отново им се нахвърлих. Искаше ми се да се сбия с всеки мъж в града, да се бия, докато ударите им ме вкарат в несвяст, докато престана да усещам копието, копието на мъртвия Абдула, в гърдите си. Халед и двама от приятелите му ме награбиха и ме измъкнаха от гърчещия се налудничав ад, в който се беше превърнала улицата.

— Тялото му не е тук — съобщи ми Халед, когато намерихме мотора ми, и избърса лицето ми с кърпа. Окото ми бързо се подуваше, от носа и от сцепената ми долна устна капеше кръв. Изобщо не бях почувствал ударите. Нямаше болка. Цялата болка беше в гърдите ми, точно до сърцето, аз я вдишвах, издишвах, вдишвах…

— Тълпата връхлетяла в участъка. Стотици. Преди ние да стигнем там. Когато ченгетата успели да ги изтикат отново навън, отишли в килията, където държали тялото, и видели, че е празна. Тълпата освободила всички затворници и те изнесли трупа.

— Ох, Боже — изстенах. — Да му еба майката. Господи. — Ще пратим хора — каза Халед, спокойно и уверено. — Ще разберем какво е станало. Ще го… ще го намерим. Ще намерим тялото му.

Върнах се в „При Леополд“ и заварих Джони Пурата на масата на Дидие. Дидие и Лиса си бяха тръгнали. Строполих се на стола до него точно както Лиса се строполи до Дидие преди няколко часа. Подпрях лакът на масата и разтърках очи с китките си.

— Ужасно — каза Джони.

— Да.

— Не биваше да се случва.

— Не.

— И нямаше нужда да се случва. Не така.

— Да.

— Не му трябваха тия пари. Били са последните за вечерта, но нямаше нужда. Вчера изкара много пари.

— Какво? — възкликнах и го погледнах сърдито. Бях много объркан.

— Катастрофата с Прабакер — обясни той.

— Какво?

— Катастрофата — повтори той.

— Каква… катастрофа?

— Боже мой, Лин. Мислех, че знаеш — каза той, кръвта се дръпна от лицето му като отливна вълна и се спря в стегнатото му гърло. Гласът му секна и очите му се напълниха със сълзи. — Мислех, че знаеш. Още щом ти видях лицето и как изглеждаш, си помислих, че знаеш. Чакам те от близо час. Още щом излязох от болницата, дойдох да те търся.

— Болница… — повторих глупаво.

— Болницата Сейнт Джордж. Той е в интензивното. Операцията…

— Каква операция?

— Пострадал е… много тежко, Лин. Операцията беше… Още е жив.

— Но какво?

Джони избухна в ридания и успя да се овладее с огромно усилие на волята, дишайки дълбоко и стиснал зъби.

— Качил двама клиенти, много късно снощи. Всъщност било към три часа сутринта. Някакъв мъж с дъщеря си, били за летището. На магистралата имало ръчна количка. Нали знаеш как тия хора нощем минават напряко по главния път. Забранено е, ама те си минават, йаар, за да спестят цели мили бутане на тежките колички. Тази била пълна със стоманени пръти за строеж. Дълги стоманени пръти. Изтървали количката по едно възвишение. Изплъзнала им се от ръцете и се сурнала надолу. Прабакер излязъл на завоя с таксито и онова нещо се забило в предницата на колата. Няколко пръта влезли през прозореца. Мъжът и жената отзад били убити. Главите им били откъснати. Напълно. Прабакер бил ударен в лицето.

Той отново се разрида и аз го хванах, за да го успокоя. Туристите и редовните клиенти по другите маси ни погледнаха, но бързо се извърнаха. Когато той се поуспокои, му поръчах уиски. Той го изгълта на един дъх, също като Прабакер в първия ден на запознанството ни.

— Много ли е зле?

— Лекарят каза, че ще умре със сигурност — изхлипа Джони. — Челюстта му е откъсната. Стоманата я е отнесла. Всичко е отнесено. Всичките му зъби. На мястото на устата и челюстта му има голяма дупка, само голяма дупка. Дори не са бинтовали лицето му, защото от тая дупка излизат страшно много тръби и тръбички. За да му поддържат живота. Как е оживял — така в тая кола, никой не може да каже. Стоял е затиснат вътре два часа. Лекарите смятат, че до довечера ще умре. Затова тръгнах да те търся. Ранен е тежко в гърдите, в корема и в главата. Той умира, Лин. Ще умре. Трябва да отидем.

Влязохме в интензивното отделение и заварих Кишан и Рухмабай да плачат, прегърнати, седнали до леглото. Парвати, Сита, Джитендра и Касим Али стояха в горестно мълчание до леглото. Прабакер беше в безсъзнание. Няколко апарата следяха признаците му на живот. Пластмасови и метални тръби стърчаха от лицето му… от онова, което бе останало от лицето му. Онази великолепна усмивка, разкошната слънчева усмивка бе изтръгната от лицето му. Просто… я нямаше вече.

В дежурния кабинет на приземния етаж намерих лекуващия го лекар. Извадих от колана си пачка американски долари и му ги предложих с молбата да поема всички по-нататъшни разходи. Той не я прие. Нямало надежда, каза. На Прабакер му оставали само часове, може би минути живот. Затова позволил на семейството и приятелите му да останат при него. Нищо не можело да се направи, каза той, освен да останем с него и да го гледаме как издъхва. Върнах се в стаята на Прабакер и дадох парите на Парвати заедно с всичко, което бях спечелил от последната си куриерска задача.

Намерих тоалетна в болницата и измих лицето и врата си. Главата ме болеше и раните по лицето ми я изпълниха с мисли за Абдула. Не издържах. Не можех да понеса представата за моя дързък ирански приятел, обкръжен от полицаи, които стрелят по него, и изстрелите им окървавят и разкъсват тялото му. Гледах се в огледалото, а сълзите изгаряха очите ми като киселина. Зашлевих се, за да се свестя, и се върнах на етажа на Прабакер.

Останах заедно с другите до леглото три часа. Изтощен, започнах да клюмам и ми се наложи да си призная, че не мога да будувам повече. В един относително тих ъгъл събрах два стола до стената и заспах. Сънят ме погълна целия, почти на мига, и ме отнесе в Сундер. Плавах по мърморещите вълни от гласове в онази първа нощ в селото, когато бащата на Прабакер положи ръка на рамото ми и аз стиснах зъби срещу звездите. Когато се събудих, Кишан наистина седеше до мен с ръка на рамото ми, и щом го погледнах в очите, и двамата заплакахме безпомощно.

Накрая, когато вече нямаше съмнение, че Прабакер ще умре и всички го знаехме, и всички приемахме, че той ще издъхне, четири денонощия гледахме как страда малкото му храбро телце, онова, което бе останало от него, остатъка от Прабакер с ампутираната усмивка. Най-накрая, след като ден и нощ гледахме как се мъчи от болки и смут, започнах да се надявам той да издъхне най-сетне и да го желая с цялата си душа. Толкова го обичах, че накрая намерих едно безлюдно кътче в стаята на чистачите, където един кран неспирно капеше в бетонно корито, паднах на колене върху две мокри следи от стъпки и започнах да моля Бога да го остави да умре. И той издъхна.

В колибата, която някога Прабакер делеше с Парвати, майка му Рухмабай разпусна дългата си до бедрата коса. Седеше на прага, загърбила света. Черната й коса бе нощен водопад. Тя режеше съвсем ниско, с остри ножици, и дългите кичури падаха като умиращи сенки.

В началото, когато наистина обичаме някого, най-много се страхуваме обичаният да престане да ни обича. Но онова, от което трябва да се боим и ужасяваме, разбира се, е, че ние няма да престанем да ги обичаме, дори и след като умрат. Защото аз все така те обичам от все сърце, Прабакер. Още те обичам. И понякога, приятелю, тази обич, която не мога да ти дам, смазва дъха в гърдите ми. Понякога, дори и сега, сърцето ми се дави в мъка, в която без теб няма звезди, и няма смях, и няма сън.