Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (28)

Двайсет и осма глава

От първия си бой с ножове научих, че в пряк двубой влизат два вида хора: тези, които убиват, за да живеят, и онези, които живеят, за да убиват. Тези, които обичат да убиват, могат да започнат боя със страшна ярост и плам, но мъжът или жената, който се бие само за да оживее и убива само за да оцелее, накрая обикновено надделява. Ако убиецът започне да губи битката, подбудите му изчезват. Ако оцеляващият започне да губи, подбудите му го надъхват по-яростно от всякога. А убийствените двубои със смъртоносни оръжия, за разлика от обикновения бой с юмруци, се губят и печелят от подбудите, които не отстъпват, когато потече кръвта. Много е просто: да си спасиш живота е по-силна и по-трайна подбуда в боя, отколкото да довършиш някого.

Първият ми бой с ножове беше в затвора. Като повечето затворнически сбивания и това започна банално и завърши зверски. Противникът ми беше як и силен ветеран с много битки. Беше изнудвач и обираше парите и тютюна на по-слабите от него. На повечето вдъхваше страх и тъй като не беше обременен с благоразумие, приемаше този страх за уважение. Аз не го уважавах. Побойниците са ми противни заради тяхната страхливост и ги презирам заради жестокостта им. Не познавам суров мъжага, който напада слабите. Суровите мъже мразят побойниците почти толкова, колкото побойниците мразят тях.

А аз си бях суров. Бях израснал в работнически квартал, където не си поплюваха и се биех, откакто се помня. Тогава никой в системата на затвора не го знаеше, защото не бях градил кариера на престъпник и нямах минало. Затворническият си живот започнах като съден за пръв път. Нещо повече — бях интелектуалец, говорех и се държах като такъв. Някои мъже уважаваха това, други ми се подиграваха, но никого не го беше страх. Въпреки това дългата присъда, която излежавах — двайсет години тежък труд за въоръжен грабеж — възпираше повечето от тях. Бях тъмна личност. Никой не знаеше как бих откликнал на истинско изпитание и мнозина проявяваха любопитство.

Проверката, когато дойде, беше проблясъкът на стомана, изкъртени зъби и широко отворени, безумно въртящи се очи като на бясно куче. Той ме нападна в пералнята на затвора — единственото място, което не беше под прякото наблюдение на пазачите, патрулиращи по мостовете между стражевите кули. Беше непредизвикано, изненадващо нападение, което на затворнически жаргон наричаха „неочакван удар“. Той беше въоръжен със стоманен нож за хранене, заточен с безкрайно злобно търпение върху каменния под на неговата килия. Върхът му беше толкова остър, че ставаше за бръснач или за прерязване на гърла. Преди да вляза в затвора, никога не носех нож и не бях вадил нож срещу човек. Но вътре, където нападаха и наръгваха мъже през ден, послушах съвета на печените мъжаги, оцелели дълги години вътре. „По-добре да имаш оръжие и да не ти потрябва — неведнъж ми повтаряха те, — отколкото да ти потрябва и да нямаш“. Моят нож беше наточен метален шиш, дебел колкото човешки пръсти малко по-дълъг от педя. Дръжката беше обвита с тиксо за опаковане и лягаше в дланта ми, без да притиска пръстите. Когато боят започна, онзи не знаеше, че съм въоръжен, но и двамата по свой начин очаквахме битката да е на живот и смърт. Той искаше да убие мен, а аз бях сигурен, че за да оцелея, се налага да го убия.

Той допусна две грешки. Първата — че се биеше, отстъпвайки назад. За да ме изненада неочаквано, той първо се нахвърли върху мен и с два удара на ножа разряза гърдите и предмишницата ми. Трябваше да продължи и да завърши атаката, да ме удря, кълца и мушка, но той заотстъпва назад, като въртеше ножа в малки кръгчета. Може би е очаквал да се предам — повечето от враговете му бързо се предаваха, победени от собствения си страх пред него и от гледката на собствената си кръв. Може да е бил толкова сигурен в победата си, че просто си играеше с мен само заради тръпката от убийството. Каквато и да беше причината, той загуби предимството и с тази първа стъпка назад загуби и битката. Даде ми време да извадя ножа си от пазвата и да го насоча към него. Забелязах изненадата в погледа му и тя ми подсказа как да контраатакувам.

Втората му грешка беше, че държеше ножа, все едно е меч, а той участва в турнир по фехтовка. Човек използва захват изотдолу, когато очаква ножът му, като пистолет, да се бие вместо него. Но ножът не е пистолет, разбира се, и в битката с нож не оръжието решава боя, а човекът. Ножът е само да му помага да го изведе до победа. Победният захват е захватът на кинжал — с острието надолу, а юмрукът, който го стиска, е свободен да нанася удари. Този захват осигурява на човек максимум сила при удар надолу и допълнително оръжие — стиснатия юмрук.

Той заотстъпва приклекнал, размахвайки ножа — описваше дъги със замах, разперил ръце. Беше десняк. Заех боксова стойка на леворък, стиснал кинжала в десния си юмрук. Пристъпвах с десния крак и влачех левия, за да пазя равновесие. Нападнах го. Той замахна на два пъти с ножа към мен и после се хвърли напред. Отстъпих встрани и му нанесох три удара: десен-ляв-десен. Единият от тях беше късметлийският. Носът му се счупи, очите му се насълзиха, засмъдяха и погледът му се замъгли. Той се хвърли пак и се опита да ме наръга странично. Стиснах китката му с лявата си ръка, стъпих между краката му и го наръгах в гърдите. Целех се в сърцето или в белия дроб. Не улучих нито едното, но въпреки това забих шиша чак до дръжката в месестата плът под ключицата му. Той проби кожата на гърба му точно под лопатката.

Беше прикован до стената между една пералня и една сушилня. Натиснал шиша, за да не мърда, стиснал с лявата ръка китката на ръката му, в която държеше ножа, аз се опитах да го захапя за лицето и врата, но той така мяташе глава насам-натам, че вместо това го атакувах челно. Главите ни се фраснаха една в друга няколко пъти и накрая с отчаяно, мъчително усилие от негова страна той изпъна крака и ни просна и двамата на пода. Докато се мятахме на земята, аз посегнах и го хванах за колана на панталоните. Използвайки го за опора, го пронизах два пъти в бедрото — и пак, и пак. Ударих на кост повече от веднъж и усетих силния сблъсък с цялата си ръка чак до рамото. Пуснах колана му, пресегнах се с лявата ръка за ножа му — опитвах се да го хвана, за да го наръгам и с него.

Той не пищеше. Това ще му го призная. Крещеше ми оглушително да спра, крещеше, че се предава — Предавам се! Предавам се! Предавам се! — но не пищеше. Спрях и го оставих да живее. Надигнах се на крака. Той отново се опита да изпълзи до вратата на пералнята.

Стъпих на врата му и го спрях, и стоварих крак върху страната му. Трябваше да го спра. Ако се измъкнеше от пералнята, докато аз съм вътре, и пазачите го видеха, щях да прекарам шест месеца и отгоре в наказателния сектор.

Докато лежеше и стенеше на пода, аз свалих окървавените дрехи и облякох чисти. Един от затворниците чистачи стоеше пред пералнята и ни се хилеше на вратата с незлобиво удоволствие. Подадох му вързопа с нацапаните дрехи. Той ги скри в кофата си и ги изхвърли в пещта зад кухнята. На връщане от пералнята дадох оръжията на друг човек, който ги закопа в градината на затвора. Когато се отдалечих достатъчно от мястото, мъжът, който се беше опитал да ме убие, влезе, куцукайки, в кабинета на началника на затвора и припадна. Закараха го в болницата. Никога повече не го видях, а той никога не си отвори устата. И това му го признавам. Той беше бандит и изнудвач и се опита да ме убие без причина, но не беше доносник.

Сам в килията си след боя аз прегледах раните си. Ударът по предмишницата беше разрязал вената. Не можех да отида при лекаря, защото така щяха да ме свържат с боя. Трябваше да разчитам на надеждата, че ще заздравее. Раната, която започваше от лявото рамо и стигаше до средата на гърдите ми, беше дълбока. Разрезът беше чист и кървеше силно. Изгорих два пакета хартийки за цигари в метална купичка до бяла пепел и я втрих в двете рани. Болеше, но пепелта веднага затвори раните и спря кървенето.

Никога не обелих и дума за боя пред никого, но повечето мъже скоро разбраха и знаеха, че съм издържал проверката. Белезникавият белег на гърдите ми, белегът, който виждаха всеки ден в затворническата баня, им напомняше за готовността ми да се бия. Той беше предупреждение като ярките цветни ивици по кожата на морска змия. Все още е там, този белег, все така дълъг и бял след толкова много години. И все още предупреждава — аз го докосвам и виждам как убиецът моли да го пощадя; спомням си — отразен в изпълнените с уплаха куполи на очите му, огледалото на съдбата — образа на извратеното, изпълнено с омраза същество, в което се бях превърнал по време на боя.

Първият ми бой с ножове не беше последен и когато се наведох над мъртвото тяло на Маурицио Белкане, усетих острия студен спомен за собствения ми опит — как съм наръгвал и съм бил наръгван с нож. Той беше коленичил ничком, горната част на тялото му подпряна от ъгъла на дивана, а краката му — на пода. До омекналата му сгъната дясна ръка на пода лежеше остър като бръснач стилет. Нож за разрязване на месо с черна дръжка беше забит докрай в гърба му, малко вляво от гръбнака, точно под лопатката. Беше дълъг, широк и остър нож. Бях го виждал и преди в ръката на Лиса, последния път, когато Маурицио направи грешката да дойде неканен в апартамента. Трябваше да си научи урока още от първия път. Но ние никога не го научаваме, разбира се. „Това не е беда — беше казала веднъж Карла, — защото ако всички научавахме нужното още от първия път, любовта изобщо нямаше да ни е нужна“. Е, Маурицио най-сетне си беше научил урока по трудния начин — с лице, потънало в собствената му кръв. Той беше онова, което Дидие наричаше „напълно зрял мъж“. Когато веднъж сгълчах Дидие, че се държи незряло, той ми отговори, че се гордеел и се радвал, че е незрял. „На напълно зрелия мъж или жена, каза той, му остават към две секунди живот.“

Тези мисли се търкаляха и се трупаха една върху друга в съзнанието ми като стоманените топки в ръката на Капитан Куиг^[1]. Ножът ги предизвика — споменът как наръгваш и те наръгват. Спомнях си ярките мигове всеки път, когато ме промушваха. Спомнях си как ножовете ме режат, влизат в тялото ми. Още усещах стоманените остриета вътре в мен. Беше като изгаряне. Като омраза. Като най-ужасната мисъл на света. Тръснах глава, вдишах дълбоко и пак го погледнах.

Ножът може би беше разкъсал дроба и пронизал сърцето. Но каквото и да беше, го е довършило бързо. Тялото му се бе свлякло от дивана и той не беше помръднал повече. Хванах го за гъстата черна коса и вдигнах главата му. Мъртвите очи бяха притворени, а устните му — леко разтеглени и оголили зъбите в мъртвешка усмивка. Имаше забележително малко кръв. Диванът беше попил избликналата. „Трябва да се отървем от дивана“ — мина през ума ми. Килимът не беше пострадал много и можеше да се изчисти. Стаята също беше почти непокътната. Един от краката на масичката за кафе беше счупен и бравата на входната врата висеше накриво. Насочих вниманието си към жените.

Лицето на Ула беше разрязано от скулата почти до брадичката. Промих раната и я залепих с лейкопласт по цялата дължина. Не беше дълбока и очаквах да зарасне бързо, но бях сигурен, че ще остане белег. Случайно острието бе последвало естествената извивка на бузата и челюстта й подчертаваше формата на лицето й. Раната беше накърнила красотата й, но не беше я разрушила. Ала очите й бяха неестествено широко отворени и изпълнени с ужас, който отказваше да си отиде. На облегалката на креслото до нея беше метнато лунги. Завих с него раменете й, а Лиса донесе чаша горещ сладък чай. Покрих тялото на Маурицио с едно одеяло и тя потръпна. Лицето й се сгърчи в болезнена гримаса и най-сетне избухна в плач.

Лиса беше спокойна. Беше облечена с пуловер и джинси — дрехи, каквито само кореняк бомбаец можеше да носи в такава влажна, гореща и безветрена нощ. Окото и скулата й бяха посинени от удар. Щом Ула притихна, ние застанахме до вратата — така че да не може да ни чува. Лиса извади цигара, наведе глава, за да я запали от моето огънче, издиша дима и за пръв път ме погледна в очите, откакто влязох.

— Радвам се, че дойде. Радвам се, че си тук. Не издържах. Трябваше да го направя, той…

— Стига, Лиса! — прекъснах я. Тонът ми беше груб, но гласът ми бе тих и топъл. — Не си го наръгала ти, а тя. По очите й личи. Познавам този поглед. И сега продължава да го мушка, представя си го отново и отново. Доста време ще гледа така. Опитваш се да я защитиш, но като ме излъжеш, няма да й помогнеш.

Тя се усмихна. При дадените обстоятелства това беше много добра усмивка. Ако не стояхме до труп със забит в сърцето нож, щеше да ми се стори неустоима.

— Какво се случи?

— Не искам тя да пострада, това е всичко — отвърна тя с равен глас. Усмивката се задави и се превърна в тънката сурова линия на стиснатите й устни.

— Аз също. Какво се случи?

— Той нахлу и я поряза. Беше откачил, не беше на себе си. Мисля, че беше дрогиран. Крещеше й, а тя не можеше да му отговори. Беше по-откачила и от него. Прекарах един час с нея, преди той да нахлуе. Тя ми разказа за Модена. Не се учудвам, че беше откачила. Това е… майната му, Лин, кофти история! Направо я беше побъркала. Както и да е, той разби вратата, нахлу като горила и я поряза. Беше целият окървавен — сигурно е била кръвта на Модена. Страшно беше, мамка му. Опитах се да му скоча с кухненския нож. Той ме изтряска в окото и ме събори по дупе. Паднах на дивана. Затисна ме и тъкмо се канеше да ме започне с ножа, когато Ула го наръга в гърба. Умря за секунда. Кълна се. Секунда. Една секунда. Ей така. Гледаше ме и умря. Тя ми спаси живота, Лин.

— Мисля, че по-скоро ти си спасила нейния, Лиса. Ако ти не си била тук, сега тя щеше да прегръща дивана със забит в гърба нож.

Тя се разтрепери. Прегърнах я и я притиснах към себе си. Крепях я да не падне. Когато отново се успокои, й донесох стол от кухнята и тя седна. Продължаваше да трепери. Започнах да звъня по телефона, за да се свържа с Абдула. Обясних му какво е станало с възможно най-малко думи и му поръчах да намери Хасаан Обикуа в африканското гето и да го докара в апартамента с кола.

Малко по малко, докато чакахме Абдула и Хасаан, историята се изясни. Ула изведнъж се умори, но не можех да я оставя да заспи. Още не. След малко тя заговори — добавяше по някоя подробност към разказа на Лиса и постепенно сама разказа всичко.

Маурицио Белкане се запознал със Себастиан Модена в Бомбай, където и двамата вадели пари, като уреждали на проститутки срещи с чужденци. Маурицио бил единственият син на богато флорентинско семейство, починало при самолетна катастрофа, когато бил малък. По собствените му думи, които повтарял на Ула винаги, когато се напиел, бил отгледан с безразличие, по задължение от някакви далечни роднини, които неохотно го търпели в прекрасния си дом. На осемнайсет грабнал първия транш от наследството и забягнал в Кайро. На двайсет и пет вече бил профукал завещаното от родителите му състояние. Останалите роднини го отхвърлили колкото заради сиромашията му, толкова и заради многобройните скандали, съпътствали развратните му пътувания из Средния Изток и Азия. На двайсет и седем вече се подвизавал в Бомбай и уреждал секс на европейските проститутки.

Основният човек в начинанието на Маурицио в Бомбай бил прилежният намусен испанец Себастиан Модена. Трийсетгодишният мъж издирвал и преговарял с богати арабски и индийски клиенти. Дребното му крехко телосложение и плахи маниери работели в негова полза — предразполагали клиентите и отслабвали страховете и подозренията им. Получавал една пета от печалбата на Маурицио от чужденките. Ула вярваше, че Модена бил съвсем доволен от тези неравни отношения, в които вършел кажи-речи цялата работа, а Маурицио вземал почти всичките мръсни пари, защото се възприемал като риба лоцман, а високият красив италианец — като акула.

Произходът му бил много различен от този на Маурицио. Израсъл като едно от тринайсетте деца на андалуско циганско семейство, Модена винаги гледал на себе си като на изтърсака в семейството. Изучил по-добре престъпленията, отколкото науките, полуграмотен, той се издигнал от мошеничества през измами до дребни кражби из Турция, Иран, Пакистан и Индия. Дебнел туристите, никога не вземал прекалено много и никога не се задържал твърде дълго на едно място.

После срещнал Маурицио и две години работил за сводника — водел клиенти в кошарата с момичета на Маурицио.

Можело да продължат още дълго време така, но един ден Маурицио довел в „При Леополд“ Ула. От мига, в който погледите им се срещнали, разказа ни Ула, тя разбрала, че Модена е безнадеждно влюбен в нея. Насърчавала го, защото неговата преданост й била от полза. Била откупена от Двореца на Мадам Жу и Маурицио бил решен да си възстанови разходите по инвестицията възможно най-бързо. Наредил на хлътналия Модена да й намира работа по два пъти дневно, докато си върне дълга. Измъчван от това според него предателство към своята любима, Модена настоял пред партньора си да освободи Ула от задълженията й. Маурицио отказал, подиграл се на обичта на испанеца към едно „работещо момиче“ и настоял да й намира работа и денем, и нощем.

Ула млъкна, когато почукване на вратата съобщи, че Абдула е пристигнал. Високият иранец влезе безшумно, облечен в черно, сякаш бе изтъкан от самата нощ. Прегърна ме за поздрав и кимна мило на Лиса. Тя отиде при него и го целуна по бузата. Той вдигна одеялото и огледа трупа на Маурицио, кимна и изви ъгълчетата на устата си надолу в знак на професионално одобрение към единствения смъртоносен удар. После пусна одеялото и замърмори молитва.

— Хасаан е зает. Ще дойде тук след около час — каза той.

— Ти каза ли му какво искам от него?

— Той знае — Абдула вдигна вежда и се усмихна напрегнато.

— Навън още ли е спокойно?

— Проверих, преди да вляза. В сградата е тихо, по околните улици също.

— Засега съседите не са реагирали. Издънил вратата с един ритник, казва Лиса, и нямало много викове. Когато пристигнал, у съседите свирела силна музика. Май празнували нещо. Мисля, че никой не е разбрал.

— Ние… трябва да се обадим на някого! — извика Ула изведнъж, изправи се и лунгито падна от раменете й. — Да извикаме… лекар, полицията…

Абдула се втурна към нея и я прегърна с учудващо нежна загриженост. Настани я отново да седне и я залюля, като тихо я успокояваше. Гледах ги малко засрамен, защото аз сам трябваше да я утеша много по-рано по съвсем същия нежен начин. Но смъртта на Маурицио ме излагаше на риск и се бях уплашил. Имах достатъчно основания да искам смъртта му и веднъж вече го бях пребил с юмруци. С други думи, това беше мотив за убийство. Хората го знаеха. Бях в стаята с Лиса и Ула и явно им помагах, бях откликнал на молбата им за помощ, но не беше само това. Бях там, за да помогна и на себе си, да се уверя, че никаква част от лепкавата паяжина на смъртта му няма да се лепне за мен. И затова в мен нямаше никаква нежност. Цялата нежност дойде от иранския килър на име Абдула Тахери.

Ула отново заговори. Лиса й наля водка със сок от лайм. Тя я глътна на един дъх и продължи разказа си. Проточи се доста, защото беше изнервена и уплашена. Понякога пропускаше важни подробности и не спазваше хронологията; докато разказваше, подреждаше фактите така, както й хрумне, а не както се бяха случили. Трябваше да й задаваме въпроси и да й подсказваме, за да ги подрежда последователно, и малко по малко научихме всичко.

Модена пръв се срещнал с нигериеца — бизнесмен, който, искал да похарчи шейсет хиляди долара за хероин. Запознал го с Маурицио и африканецът — твърде бързо и твърде лесно — се разделил с парите си. Маурицио ги откраднал и смятал да продължи нататък, но Модена имал други идеи. Възползвал се от шанса да освободи Ула и да се отърве от Маурицио, когото презирал, задето я е направил своя робиня. Откраднал парите от него, укрил се и насъскал нигериеца да прати своите главорези в Бомбай. За да отвлече вниманието на обяснимо кръвожадните африканци, докато издирвал Модена, Маурицио им дал моето име и им казал, че аз съм откраднал парите им. Двамата с Абдула доста добре знаехме историята оттук нататък.

Въпреки целия му раболепен страх от мен и ужаса, че нигерийците може да се върнат и да го спипат, Маурицио Белкане не можел да приключи със загубите и да напусне града. Не можел да освободи душата си от убийствения си гняв към Модена и алчното желание да си върне парите, които откраднали заедно. Седмици наред следял Ула, следвал я навсякъде. Знаел, че рано или късно Модена ще й се обади. Когато испанецът наистина се обадил, Ула отишла при него и без да го съзнава, завела и италианеца в евтин хотел в „Дадар“, където се криел бившият му партньор. Маурицио нахлул в стаята, но заварил Модена сам. Ула вече си била отишла. Парите ги нямало. Модена не бил добре, някаква болест го била съсипала. Според Ула може да е малария. Маурицио му запушил устата, вързал го за леглото и го обработил със стилета. Модена проявил неподозирана твърдост, не отстъпил до края и не му казал, че Ула се криела в съседната стая, само на няколко крачки, с всичките пари.

— Когато Маурицио спря да го реже… с ножа… и излезе, изчаках още дълго — разказваше Ула, втренчена в килима и трепереща под одеялото. Лиса седеше на пода в краката й. Тя внимателно измъкна чашата от пръстите на Ула и й даде цигара. Ула я пое, но не запуши. Погледна Лиса в очите, после изпъна шия, за да погледне Абдула в лицето, после и мен.

— Много бях уплашена — изхленчи тя. — Страшно се уплаших. По-късно влязох в стаята и го видях. Лежеше на леглото. Устата му беше завързана с кърпа. Беше вързан за леглото и можеше да движи само главата си. Беше целият нарязан. По лицето. По тялото. Навсякъде. Имаше страшно много кръв. Страшно много кръв. Той ме гледаше втренчено с черните си очи, гледаше ме. Оставих го там… и… и избягах.

— Оставила си го там? — ахна Лиса.

Ула кимна.

— Дори не си го отвързала?

Тя пак кимна.

— Христе Боже — изплю ясно Лиса и вдигна глава. Гледаше изтерзано ту Абдула, ту мен. — Това не ми го беше казала.

— Ула, слушай ме. Мислиш ли, че той може още да е там? — попитах.

Тя отново кимна. Погледнах Абдула.

— Имам добър приятел в „Дадар“ — каза той. — Къде е хотелът? Под какво име е?

— Не знам — смотолеви тя. — До един пазар. Отзад, където изхвърлят боклука. Ужасно вони. Не, чакайте, спомних си. Казах името в таксито — нарича се „При Кабир“. Това е. Това е името. Ох, Господи! Когато го оставих, си мислех само… бях сигурна, че ще го намерят… и… и ще го освободят. Мислите ли, че още може да лежи на онова легло? Мислите ли?

Абдула се обади на приятеля си и уреди някой да отиде да провери в хотела.

— Къде са парите? — попитах.

Тя се поколеба.

— Парите, Ула. Дай ми ги.

Тя се изправи неуверено, подкрепяна от Лиса, и влезе в нейната спалня. Малко по-късно се върна с един сак. Подаде ми го. Изражението й бе странно противоречиво — колкото кокетно, толкова и враждебно. Отворих сака и извадих няколко пачки от стодоларови банкноти. Отброих двайсет хиляди долара, прибрах останалите в чантата и й я върнах.

— Десет хиляди са за Хасаан — заявих. — Пет хиляди, за да те снабдим с нов паспорт и билет за Германия. Пет хиляди — за да почистим тук и да намерим нова квартира на Лиса на другия край на града. Останалите са твои. И на Модена, ако прескочи трапа.

Тя искаше да отговори, но тихо почукване на вратата съобщи, че Хасаан е дошъл. Набитият, як и мускулест нигериец влезе и поздрави сърдечно Абдула и мен. Като всички нас и той беше свикнал с бомбайската жега и носеше плътно яке от шевиот и тъмнозелени джинси без следа от дискомфорт. Дръпна одеялото от тялото на Маурицио, щипна кожата, прегъна мъртвата му ръка и подуши трупа.

— Имам хубав найлон — каза той, пусна на пода тежкия найлон и го заразгъва. — Трябва да му свалим всичките дрехи. И всичките пръстени и ланци. Само човека, друго не щем. Зъбите ще извадим по-късно.

Не реагирах с нищо, той замълча, погледна ме и забеляза как зяпам жените. Лицата им бяха замръзнали от ужас.

— Какво ще кажеш да… вкараш Ула под душа — поусмихнах се кисело на Лиса. — И ти вземи душ. Сигурно след малко ще приключим тук.

Лиса поведе Ула към банята и пусна душа. Преместихме тялото на Маурицио върху найлона и му съблякохме дрехите. Кожата беше бледа, матова, на места със сиви петна. Приживе Маурицио беше висок и добре сложен мъж. Мъртъв и гол изглеждаше някак си по-мършав и немощен. Би трябвало да ми е жал за него. Дори по друго време и заради друго никога да не жалим мъртвите, би трябвало да ни е жал за тях, когато ги гледаме и докосваме. Жалостта е част от любовта, която не иска нищо в замяна, и затова да жалиш някого, е като молитва. А мъртвите искат молитви. Притихналото сърце, рухналия неф на гръдта, която не диша и изгасналите свещи на очите — те призовават молитвите ни. Всеки мъртвец е разрушен храм и когато взорът ни проникне в него, ние трябва да жалим и да се молим.

На мен обаче не ми беше жал за него. „Получи си заслуженото“ — помислих си, докато увивахме тялото му в найлона. Тази мисъл ме караше да се чувствам презрян мерзавец, но думите се промъкваха в мозъка ми като убийствен шепот, носещ се из сърдитата тълпа. „Получи си заслуженото.“

Хасаан носеше и кош за пране на колелца. Вкарахме го от коридора в стаята. Тялото на Маурицио започваше да се вкочанява и бяхме принудени да пречупим краката, за да се побере в коша. Свалихме го незабелязано два етажа по-надолу и го изкарахме на притихналата улица, където беше паркиран фургонът на Хасаан. Хората му всеки ден прекарваха с него по улиците риба, хляб, плодове, зеленчуци и керосин до магазините му в африканското гето. Натоварихме коша с колелца в каросерията и затрупахме увития в найлон труп със самуни хляб, кошници със зеленчуци и подноси с риба.

— Благодаря, Хасаан. — Стиснах ръката му и му мушнах десетте хиляди долара. Той пъхна парите в пазвата на якето си.

— Не — избоботи той с басовия глас, който внушаваше безрезервно уважение в неговото гето. — Много се радвам да свърша тази работа. Сега, Лин, сме квит. Напълно квит.

Той кимна на Абдула, остави ни и тръгна към колата си, паркирана на половин пряка оттук. Рахим се подаде от фургона и ми се усмихна до уши, преди да врътне ключа и да запали мотора. Потегли, без да се оглежда. Колата на Хасаан го следваше на неколкостотин метра по-назад. Никога не чухме дори да се шушне повече за Маурицио. Носеха се слухове, че Хасаан Обикуа имал някаква яма в центъра на неговия бордей. Едни твърдяха, че била пълна с плъхове, други — с пъплещи раци. Трети се кълняха, че държал в нея огромни прасета. Каквито и да бяха гладните чудовища, всички онези, които шушнеха, бяха съгласни, че от време на време ги хранеха с по някой мъртвец, парче по парче от трупа.

— Много добре похарчи тия пари — измърмори Абдула с безизразно лице, докато гледахме как фургонът се отдалечава.

Върнахме се в апартамента и поправихме бравата, за да можем да заключим вратата, когато всички си тръгнем оттук. Абдула се обади на друг свой познат и уреди двама мъже да дойдат в апартамента на следващия ден. Наредено им бе да донесат трион, да нарежат леглото на парчета и да го изнесат в чували за боклук. Освен това да изчистят килима и да оставят апартамента в пълен порядък, като премахнат всички следи от сегашните му обитатели.

Той затвори слушалката и телефонът моментално зазвъня. Неговият човек от „Дадар“ имаше новини за нас. Персоналът открил Модена в хотелската стая и го закарали в болницата. Човекът отишъл в болницата и научил, че слабият и ранен мъж се е изписал. За последно го видели да се отдалечава бързо с такси. Лекарят, който се погрижил за него, се съмнявал, че ще преживее нощта.

— Странно — казах аз, след като Абдула ни съобщи новината. — Аз познавах Модена, нали знаете… Доста добре го познавах. Виждал съм го в „При Леополд“… Не знам, стотина пъти. Но не си спомням гласа му. Не мога да си спомня как звучеше. Не мога да чуя гласа му наум, ако ме разбирате.

— Беше ми симпатичен — каза Абдула.

— Изненадан съм да го чуя от теб.

— Защо?

— Не съм сигурен — отвърнах. — Той беше толкова мекушав.

— От него би излязъл добър войник.

Вдигнах вежди в още по-голяма изненада. Модена беше не само мекушав, струваше ми се тогава, той беше слабак. Не можех да проумея какво казва Абдула. Тогава не знаех, че онова, което определя добрия войник, е какво може да понесе, а не какво може да причини.

И когато всички висящи нишки бяха прерязани или завързани, когато Ула напусна града и замина за Германия, Лиса се премести в нов апартамент и последните въпроси за Модена, Маурицио и Ула заглъхнаха, стопиха се и изчезнаха, тайнствено изчезналият испанец много често занимаваше мислите ми. През следващите две седмици на два пъти летях до Делхи и обратно за „двойно прехвърляне“. Последва седемдесет и два часов совалков курс до Киншаса и обратно с десет нови паспорта за мрежата на Абдул Гани. Опитвах се постоянно да съм зает, да се съсредоточа върху работата, но екранът на съзнанието ми често се запълваше от неговия образ, на Модена, вързан за леглото и взрян в Ула, гледайки я как го зарязва там и си тръгва с парите. Със завързана уста. Без да може да закрещи. А какво ли си е помислил, когато е влязла в стаята… „Спасен съм…“ И какво ли си е помислил, когато е видял ужаса, изписан по лицето й. И дали е имало друго в очите й — погнуса или нещо още по-ужасно? А може би е изглеждала облекчена? Дали е изглеждала радостна, че се отървава от него? И какво ли е чувствал, когато се е обърнала и си е тръгнала, и го е зарязала там, и е затворила вратата след себе си?

Докато бях в затвора, се влюбих в една жена, актриса от популярно телевизионно предаване. Идваше в затвора, за да преподава актьорско майсторство и театър на затворническия драмсъстав. Паснахме си, както се казва. Тя беше блестяща актриса, аз — писател. Тя бе физическият глас и жест. Аз виждах как думите ми дишат и се движат в нея. Общувахме чрез стенографията, използвана от артистите навсякъде по света: ритъм и възторг. След време тя ми каза, че е влюбена в мен. Повярвах й и още вярвам, че е било истина. Месеци наред ние хранехме нашата връзка с хапки време, откраднати от занятията по актьорско майсторство, и дълги писма, които аз тайно й пращах по нелегалната затворническа поща.

Бедата ме сполетя, когато ме хвърлиха, буквално, в наказателното отделение. Не знам как гадовете разбраха за нашия романс, но скоро след озоваването ми в наказателния сектор започнаха да ме разпитват за нея. Бяха бесни. За тях нейната връзка със затворник, продължаваща месеци наред под носа им, беше унизително оскърбление за властта и може би за мъжествеността им. Ритаха ме с ботуши, пребиваха ме с юмруци и палки, опитваха се да ме принудят да призная, че сме любовници. Искаха на основата на признанието ми да отправят обвинение срещу нея. По време на един побой ми показаха нейна снимка — усмихната рекламна снимка, която бяха намерили у затворническия драмсъстав. Казаха, че за да спрат побоите, аз трябва само да кимна към снимката. „Само кимни — казаха те, държейки снимката пред разкървавеното ми лице. — Само кимни, нищо повече, и всичко ще свърши.“

Никога нищо не признах. Пазех любовта й дълбоко в сърцето си, докато те се опитваха да се докопат до нея през кожата и костите ми. После един ден, докато седях в килията си след побоя и се опитвах да спра кръвта, която се стичаше в устата ми от пукнатата кост на скулата и счупения ми нос, капакът на килийната врата се отвори. Едно писмо изпърха вътре и падна на пода. Капакът се затвори. Изпълзях до писмото и обратно до леглото, за да го прочета. Беше от нея. Прощално писмо. Срещнала един мъж, пишеше тя. Бил музикант. Всичките й приятели настоявали тя да скъса с мен, защото излежавам двайсетгодишна присъда и връзката и за двама ни няма бъдеще. Обичала новия и възнамерявала да се омъжи за него, след като завърши турнето му със симфоничния оркестър. Надява се да я разбера. Съжалявала, но писмото било за сбогом, сбогом завинаги, и никога повече нямало да ме види.

Кръвта капеше от разбитото ми лице върху листа. Гадовете, разбира се, бяха прочели писмото, преди да ми го дадат. Смееха се пред вратата. Хилеха се. Аз ги слушах, докато се опитваха да превърнат този кикот в победа, и се чудех дали нейният нов, нейният музикант би изтърпял да го измъчват заради нея. Може би. Никога не знаеш какво крият хората в себе си, докато не започнеш да го отнемаш — по една надежда всеки път.

И през седмиците след смъртта на Маурицио лицето на Модена — или образът на кървавото му лице с втренчени очи и завързана уста — някак си се преплете със собствените ми спомени за тази любов, която изгубих в затвора. Не знаех защо; като че нямаше никаква особена причина лицето на Модена да се вплете в нишките на моето собствено. Но то се вплете и аз чувствах как в мен се надига някакъв мрак — твърде безчувствен, за да е мъка, и твърде студен, за да е ярост.

Опитах се да се боря с него. Непрекъснато гледах да съм зает. Работих за още два боливудски филма, снимах се в малки роли — статист на едно празненство и в улична сцена. Срещнах се с Кавита и отново настоях да посети Ананд в затвора. Почти всеки следобед вдигах тежести и тренирах бокс и карате с Абдула. Ходех през няколко дни и в клиниката в бордея. Помагах на Прабакер и Джони в подготовката за сватбите. Слушах лекциите на Кадербай и се потапях в книгите, ръкописите, пергаментите и древните гравюри върху фаянс от огромната лична колекция на Абдул Гани. Но нито трудът, нито умората успяваха да прогонят мрака от мен. Малко по малко лицето на изтезавания испанец и безмълвният крясък на очите му се сляха със собствения ми спомен — кръвта, капеща по листа, и конвулсиращата ми уста, от която не се отронваше нито звук. Те се крият в някакво тайно кътче на сърцето — всички тези мигове, които остават неизкрещени в нас. Любовите, като слоновете, се завличат там, за да умрат. Там е мястото, където гордостта си позволява да плаче. И в тези нощи на самотни сънища и дни на мисли и бълнуване лицето на Модена неизменно присъстваше — с очи, втренчени във вратата.

Докато работех и се тревожех, „При Леополд“ се промени завинаги. Компанията, която се събираше там, се разпръсна и изчезна. Карла я нямаше. Ула я нямаше. Модена го нямаше и вероятно беше мъртъв. Маурицио беше мъртъв. Веднъж — бях твърде зает и нямах време да се отбия за питие — минах покрай арките на входа и не видях нито едно познато лице. Само Дидие постоянстваше, все така седнал на любимата си маса всяка вечер, въртеше си бизнеса и приемаше почерпки от стари приятели. Постепенно около него се събра нова компания с нов, по-различен стил. Лиса Картър една вечер доведе Калпана да пийнат и младата асистент-продуцентка започна да идва редовно в „При Леополд“. Викрам и Лети бяха в последния етап на подготовката за сватбата и се отбиваха на кафе, да похапнат или да изпият по бира почти всеки ден. Ануар и Дилип, двама млади журналисти, колеги на Кавита Сингх, приеха поканата й да се отбият и да огледат мястото. Когато дойдоха за пръв път, завариха там Лиса Картър, Калпана, Кавита и Лети с още три германки, които се бяха снимали за Лиса като статистки във филм — седем красиви, интелигентни и жизнени млади жени. Ануар и Дилип бяха здрави, щастливи и необвързани млади мъже. След това започнаха да идват в „При Леополд“ всеки ден и всяка вечер.

Атмосферата, създавана от новата компания, беше по-различна от онази, процъфтявала около Карла Сааранен. Невероятният ум и проницателното остроумие бяха дарби на Карла и вдъхновяваха приятелската й компания за по-задълбочени разговори и по-възвишени и тънки шеги. Новата компания възприе по-безотговорния тон на Дидие, който съчетаваше изразителната хапливост на своя сарказъм със склонност към вулгарното, непристойното и профанизираното. Смехът беше по-шумен, може би и по-чест, но нямаше фрази, които да се запомнят, нито шегите, нито шегаджиите.

Вечерта на другия ден след сватбата на Викрам и Лети и няколко седмици след като Маурицио потъна в ямата на Хасаан Обикуа седях сред новата компания и докато ги заливаха пристъпи на грачещ, писклив смях, съзрях Прабакер на отворения вход. Той ми махна, аз станах от масата и се качихме в паркираното наблизо такси.

— Хей, Прабу, какво става? Празнуваме сватбата на Викрам! Той и Лети вчера се ожениха.

— Да, Линбаба. Извинявам се, дето безпокоя ново младоженците.

— Няма нищо. Тях ги няма. Заминаха за Лондон при родителите й. Но каква е работата?

— Работа ли, Линбаба?

— Да, тоест, какво правиш тук? Утре е твоят голям ден. Мислех, че ще го поливате с Джони и другите момчета в жопадпати.

— Само след този разговор и после отивам — отвърна той, като нервно попипваше кормилото. И двете предни врати на таксито бяха отворени да се проветри.

Вечерта беше гореща. Улиците гъмжаха от двойки, семейства и сами младежи, които се опитваха да намерят прохладен ветрец или нещо любопитно, за да си отдъхнат от жегата. Тълпата, която се нижеше по пътя покрай паркираните коли, започна да се върти около отворената врата на Прабакер и той я затръшна.

— Добре ли си?

— О, да, Лин. Много, много съм добре — каза той. После ме погледна. — Не. Не съм, баба. Всъщност, да ти кажа, съм много, много зле.

— Какво има?

— Ами, как да ти го кажа. Линбаба, ти знаеш, аз утре ще правя женитбата с Парвати. Знаеш ли, баба, когато за пръв път я видях моята Парвати, беше преди три години, когато беше само на шестнайсет. Първия път, когато тя за пръв път дойде в жопадпати, преди татко й Кумар да отвори чайната, тя живееше в малка колиба с майка и татко и сестра й, Ситата, която ще е женитбата за Джони Пурата. И този първи ден тя носеше кана с вода от кладенеца на компанията. Носеше го на глава си.

Той замълча и се загледа в аквариума на уличното гъмжило през предното стъкло на таксито. Ноктите му чоплеха гумения калъф с леопардов десен, който беше нахлузил на кормилото. Не го припирах.

— Та… — продължи той — аз я гледах и тя се мъчеше да носи тежката каната, и вървеше по неравната пътека. И тая кана, сигурно е била много старата и глината беше чуплива, защото изведнъж се пръсна на парчета и всичката вода се изля върху нея. Тя плачеше и плака толкова много. Аз я гледах и ми стана…

Той млъкна и отново се загледа в разхождащата се тълпа.

— Жал за нея? — предположих.

— Не, баба. Стана ми…

— Тъжно? Стана ти тъжно за нея.

— Не, баба. Стана ми ерекцията в гащите, нали се сещаш, когато ти стане пенисът корав, както си мислиш.

— Прабу, за Бога! Знам какво е ерекция! — смъмрих го. — Продължавай. Какво стана?

— Нищо не стана — отвърна той, смутен от раздразнението ми и малко поукротен. — Но от този път само аз никога не забравих моето голямо, голямо чувство към нея. Сега правя сватба и това голямо, голямо чувство всеки ден става все по-голямо.

— Не съм убеден, че ми харесва накъде отива разговорът, Прабу — смънках.

— Питам тебе, Лин — каза той, като се давеше с думите. Обърна се към мен. Сълзите му преливаха и капеха в скута му. Той продължи, хълцайки. — Тя е много красива, а аз съм много нисък и дребен мъж. Мислиш ли, че от мен става добър и секси съпруг?

Седнал в таксито му, гледах Прабакер как плаче и му отвърнах, че любовта прави мъжете големи, а омразата ги смалява. Казах му, че моят малък приятел е един от най-големите мъже, които съм срещал, защото в него няма никаква омраза. Казах, че колкото повече го опознавам, толкова по-голям става той, и се опитах да му обясня колко рядко се случва. Шегувах се с него и се смях с него, докато онази велика усмивка, голяма като най-голямото желание на дете, се върна на милото му кръгло лице. Той замина на ергенското парти, което го очакваше в бордея, и свиркаше тържествуващо с клаксона чак докато се скри от погледа ми.

Нощта, която ме разхождаше дълго след като той тръгна, беше по-самотна от другите. Не се върнах в „При Леополд“. Вместо това тръгнах по „Козуей“, подминах апартамента си и тръгнах към бордея на Прабакер в Куфи Парейд. Намерих мястото, където с Тарик се борихме с разярената глутница в Нощта на дивите кучета. Там все още имаше малка купчина дървени отпадъци и камъни. Седях и пушех в тъмното, наблюдавайки бавното изящество на обитателите на бордея, които се връщаха по прашния път към скупчените колиби. Усмихнах се. Мисълта за могъщата усмивка на Прабакер винаги ме караше да се усмихна неволно, все едно гледах щастливо, здраво бебе. После видение на лицето на Модена изплува от трепкащите светлини на фенерите и виещите се струи дим и се разсея, още преди да се оформи напълно. В бордея засвири музика. Разхождаща се група млади мъже ускори крачка и се затича по посока на звуците. Ергенското парти на Прабакер бе започнало. Беше ме поканил, но не можех да отида. Седях достатъчно близо, че да чувам радостта, но и достатъчно далече, че да не я усещам.

Години наред си казвах, че любовта ме е направила силен, когато надзирателите в затвора не можаха да ме принудят да предам актрисата и нашата връзка. Едва Модена някак бе успял да извади истината. Не любовта ми към нея ме накара да мълча, не смелото сърце. Инатът ми беше дал сили да си прехапя езика — непреклонен, твърдоглав инат. В него нямаше нищо благородно. И въпреки цялото ми презрение към страхливостта на побойниците, не бях ли станал и аз побойник, воден от отчаянието? Когато драконовите нокти на хероиновата болест се впиха в гърба ми, аз станах малък човек, дребосък. Станах толкова малък, че трябваше да вадя пистолет. Да насочвам пистолет към хората, много от тях — жени, за да вземам пари. Да вземам пари. По какво се различавах в това от Маурицио, който тормозеше жени, за да взема пари? И ако по време на някой от грабежите ме бяха застреляли, ако ченгетата ме бяха пречукали, както тогава исках и очаквах, моята смърт би предизвикала и заслужавала толкова малко жалост, колкото и смъртта на смахнатия италианец.

Станах, протегнах се и се огледах. Сетих се за кучетата, за битката и за храбростта на малкия Тарик. Когато тръгнах обратно към града, чух внезапен взрив от радостен смях на много гласове на партито на Прабакер, а след него и гръм от аплодисменти. Музиката затихваше в далечината и накрая стана тиха и незабележима като всеки момент на истината.

Вървях в нощта, сам с града, часове наред, и я обичах с моето скитане, също както когато живеех в бордея. На зазоряване си купих вестник, намерих едно кафене и закусих обилно, изпих втора, а после и трета чаша чай. На трета страница във вестника имаше статия за чудните дарби на Сините сестри, както се бяха прочули жената на Рашид и сестра й. Беше публикувана чрез синдиката из цялата страна. В нея се описваше накратко историята им, а после бяха публикувани разкази на очевидци за няколко случая на чудотворни изцеления, приписани на мистичните способности на жените. Една жена твърдеше, че слухът й се възстановил напълно, възрастен мъж заявяваше, че съсипаният му бял дроб бил отново здрав и силен, след като само докоснал крайчеца на небесносините им дрехи. Кавита обясняваше, че името Сините сестри не било избрано от тях — те винаги били облечени в синьо, защото когато се събудили от кома, и двете сънували, че се реят в небето, и техните поклонници ги бяха нарекли с това име. Статията завършваше с разказа на самата Кавита за срещата й с жените и убеждението й, че те извън всякакво съмнение са необикновени, може би дори свръхестествени същества.

Платих сметката, поисках химикалка от касиера и оградих статията с няколко линии. Докато улиците разплитаха утринния възел от звуци, цветове и суматоха, аз взех такси и се задрусах между безразсъдните коли към затвора на „Артър Роуд“. Чаках три часа, докато вляза в стаята за свиждане. Помещението беше разделено в средата от две телени мрежи, разделени от около два метра празно пространство. От едната страна бяха посетителите, наблъскани и вкопчени в мрежата, за да запазят местата си. Отвъд празното пространство, зад втората ограда бяха затворниците, също наблъскани и вкопчили се в мрежата, за да не ги съборят. Затворниците бяха около двайсет. Четирийсет души бяхме наблъскани в същото по големина пространство от другата страна. Всеки мъж, жена и дете в разделената стая крещеше. Крещяха на много езици — изброих шест и престанах да броя, когато от отсрещната страна се отвори врата. Ананд влезе и си запробива път към мрежата.

— Ананд! Ананд! Тук! — провикнах се.

Погледът му ме откри и той се усмихна за поздрав.

— Линбаба, как се радвам да те видя! — извика ми той.

— Добре изглеждаш, човече! — Той наистина изглеждаше добре. Знаех колко е трудно да изглеждаш добре на това място. Знаех какви усилия е вложил — да чисти телесните въшки от дрехите си всеки ден и да се мие с гъмжащата от червеи вода. — Много добре изглеждаш!

— Арей, и ти изглеждаш чудесно, Лин.

Не изглеждах чудесно и си го знаех. Изглеждах разтревожен, виновен и уморен.

— Малко съм… уморен. Приятелят ми Викрам… нали го помниш? Вчера се ожени. Всъщност онзи ден. Цяла нощ се разхождах.

— Как е Касим Али? Добре ли е?

— Добре е — отговорих и се позачервих от срам, че не виждах вече добрия и благороден първенец толкова често, колкото преди, когато живеех в бордея. — Виж! Виж този вестник. В него има статия за сестрите. Споменат си и ти. Можем да използваме това, за да ти помогнем. Можем да предизвикаме съчувствие към теб преди съдебния ти процес.

Издълженото му слабо, хубаво лице се навъси, бръчка събра веждите му, устните му се свиха в тънка, дръзка черта.

— Не бива да правиш това, Лин! — извика ми той. — Онази журналистка, Кавита Сингх, тя дойде тук. Отпратих я. Ако дойде пак, пак ще я отпратя. Не искам помощ и няма да позволя да ми помагат. Искам да получа наказание за онова, което сторих на Рашид.

— Но ти не разбираш — настоях. — Сега момичетата са прочути. Хората ги смятат за светици. Мислят, че могат да правят чудеса. Хиляди поклонници идват всяка седмица в жопадпати. Когато хората разберат, че си се опитал да им помогнеш, ще ти съчувстват. Ще получиш половината от присъдата, или дори по-малко.

Дерях се и се опитвах да надвикам кънтящата врява. Сред наблъсканите тела беше толкова горещо, че ризата ми беше подгизнала и полепнала по кожата ми. Правилно ли го чух? Струваше ми се невъзможно той да отхвърля всякаква помощ, която би могла да намали присъдата му. Без тази помощ щеше да лежи най-малко петнайсет години. „Петнайсет години в този ад — помислих си, загледан през мрежата в навъсеното му лице. — Как може да отказва помощта ни?“

— Лин! Не! — извика той, по-силно отпреди. — Аз сторих това на Рашид. Знаех какво правя. Знаех какво ще се случи. Дълго седях до него, преди да го сторя. Направих избор и трябва да понеса наказанието.

— Но аз съм длъжен да ти помогна. Трябва да опитам.

— Не, Лин, моля те! Ако ми отнемете наказанието, стореното от мен няма да има никакъв смисъл. Няма да има чест. Нито за мен, нито за тях. Не разбираш ли? Аз съм си заслужил това наказание. Аз сам реших участта си. Моля те като приятел. Моля те, не им позволявай да пишат повече за мен. Пишете за жените. За сестрите. Да! Но мен ме оставете, моята участ ще ми донесе покой. Обещаваш ли? Линбаба? Заклеваш ли се?

Пръстите ми стискаха телената мрежа. Усещах как студеният ръждив метал се врязва в костите на ръцете ми. Шумът в това дъсчено помещение беше като бурен порой, тропащ по очуканите покриви на бордея. Умолителни, настойчиви, обожаващи, копнеещи, плачещи, крещящи и смеещи се гласове кънтяха от клетка към клетка.

— Закълни ми се, Лин — каза той, а тревогата в молещите му очи отчаяно се стремеше да стигне до мен.

— Добре, добре — отвърнах, изтиквайки с мъка думите от малкия затвор на моето гърло.

— Закълни ми се!

— Добре! Добре! Заклевам се! За Бога, заклевам… няма да се опитвам да ти помогна.

Лицето му се отпусна, усмивката се завърна и нейната красота опари очите ми.

— Благодаря ти, Линбаба! — извика той щастливо. — Моля те, не ме мисли за неблагодарник, но не искам повече да идваш тук. Не искам да ми идваш на свиждане. Можеш да ми пращаш по малко пари, понякога, ако се сетиш. Но моля те, не идвай повече. Сега това е моят живот. Това е моят живот. Ще ми е тежко, ако се върнеш тук. Ще мисля за разни неща. Благодаря ти много, Лин, и ти желая много щастие.

Ръцете му пуснаха телената ограда. Той ги събра в молитвен благославящ жест и сведе глава — вече не можех да го гледам в очите. След като се пусна от оградата, той остана на произвола на тълпата от затворници и след мигове залитна назад и изчезна в бурната вълна от лица и ръце зад оградата. Една врата зад затворниците се отвори и видях как Ананд се плъзна в горещата жълта светлина на деня с високо вдигната глава, храбро изпънал слабите си рамене.

Излязох на улицата пред затвора. Косата ми беше мокра от пот, дрехите ми — подгизнали. Присвих очи срещу Слънцето и се — загледах в оживената улица. Опитвах се да се настроя към ритъма и бързането, да не мисля за Ананд в дългата стая с надзирателите — с Големия Рахул, с глада, побоите и мръсните талази гадини. По-късно вечерта щях да съм с Прабакер и Джони Пурата, приятелите на Ананд и да празнувам двойната им сватба. По-късно вечерта Ананд щеше да спи на каменния под, сгърчен и напълзян от въшки, заедно с още двеста мъже. И така, все така, още петнайсет години.

Взех такси до апартамента си и застанах под горещия душ, за да изстържа слузта и сърбежа на спомена от кожата си. После се обадих на Чандра Мехта, за да се уговорим окончателно за танцьорите, които бях наел да танцуват на сватбата на Прабакер. После се обадих на Кавита Сингх и й казах, че Ананд иска да прекратим кампанията. Мисля, че тя си отдъхна. Доброто й сърце го жалеше, тя от самото начало се боеше, че кампанията ще се провали и ще го смаже с тежестта на провалените надежди. Радваше се, че е дал благословията си да пише за Сините сестри. Момичетата я бяха очаровали и тя бе уредила един режисьор на документални филми да ги посети в коптора. Искаше да поговорим за проекта и аз долавях искрящия ентусиазъм в гласа й, но отказах, като й обещах да й се обадя пак.

Излязох на моя малък балкон и оставих звуците и мириса на града да полепнат по кожата на голите ми гърди. В един двор долу видях трима млади мъже да репетират стъпките и движенията на танцов номер от боливудски филм. Смееха се безпомощно, когато бъркаха стъпките на празничния танц, а после, когато най-сетне изпълниха целия номер без грешка, нададоха ликуващи викове. В друг двор бяха наклякали жени, миеха чинии с малки топки от кокосови кълчища и дълго парче сапун с коралов цвят. Разговорът им достигаше до мен на вълни от смях и писъци, докато си разменяха скандални клюки и ехидни забележки за странните навици на съседските съпрузи. После вдигнах очи и видях възрастен мъж, застанал на прозореца отсреща. Погледът ми срещна неговия и му се усмихнах. Той ме гледаше как наблюдавам другите долу. Поклати глава и ми се усмихна щастливо.

Всичко си беше както трябва. Облякох се и слязох на улицата. Обиколих черноборсаджийските центрове за събиране на валута, отбих се във фабриката за паспорти на Абдул Гани и проверих кръга за контрабанда на злато, който бях преструктурирал от името на Кадер. За три часа извърших трийсет или повече престъпления. И се усмихвах, когато ми се усмихваха. При нужда показвах на мъжете лоша глава, както го наричат гангстерите, за да ги накарам да се свият и наведат очи от страх. Вървях като гунда и приказвах като такъв на три езика. Изглеждах добре. Вършех си работата. Изкарвах пари и все още бях свободен. Но в тъмната стая дълбоко в съзнанието ми още един образ се беше присъединил към тайната ми галерия — образът на Ананд, събрал длани, когато лъчезарната му усмивка се превърна в благословия и молитва.

Всичко, което възприемаш със сетивата, с осезанието, с вкуса, със зрението или дори с мисълта си, оказва въздействие върху теб. Някои неща като чуруликането на птичката, когато тя прелита вечер покрай къщата, или цветето, мярнато с ъгълчето на окото, имат такова нищожно въздействие, че не ги забелязваш. Други като скръбта и триумфа или някои образи, като твоя собствен, отразен в очите на мъжа, когото току-що си намушкал, се нареждат в тайната галерия и променят твоя живот завинаги.

Образът на Ананд в затвора, когато го видях за последен път, имаше точно такова въздействие върху мен. Дълбокото чувство, което изпитвах, не беше съчувствие към него, макар наистина да го жалех така, както може да жали само човек в окови. Не беше срам, макар наистина да се срамувах, че не го изслушах, когато се опита да ми обясни за Рашид. Бе нещо друго, нещо толкова странно, че ми отне години да го проумея напълно. Завистта — тя закова този образ в душата ми. Завиждах на Ананд, когато се обърна и тръгна с изправен гръб и високо вдигната глава към дългите години страдания. Завиждах му за покоя, за храбростта и за това, че идеално разбираше себе си. Кадербай веднъж ми бе казал, че ако завиждаме по правилни подбуди, сме преполовили пътя към мъдростта. Дано не е бил прав. Дано благородната завист отвежда по-надалече, защото цял живот мина от онзи ден зад оградата, а аз все така завиждам на Ананд за спокойното приемане на съдбата и копнея за този покой с цялата си несъвършена, устремена душа.