Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (26)

Двайсет и шеста глава

Индийците са италианците на Земята — заяви Дидие с мъдра и дяволита усмивка. — Несъмнено, също толкова оправдано може да се твърди и че италианците са индийците на Европа; мисля, че не ме разбираш. Толкова много италианско има в индийците и толкова много индийско — в италианците. Това са народи на Мадоната — искат богиня, дори и в религията да не присъства такава. Всеки човек и в двете култури е певец, когато е щастлив, а всяка жена е танцьорка, когато върви към магазина на ъгъла. За тях храната е музика за тялото, а музиката — храна за душата. Езикът на Индия и езикът на Италия превръщат всекиго в поет и всяка banalite в нещо прекрасно. Това са народи, където любовта — amore — превръща борсалиното на уличния ъгъл в кавалер и селското момиче — в принцеса, макар и само за мига, в който погледът й срещне твоя. Тайната на моята любов към Индия, Лин, е, че първата ми голяма любов беше италианец.

— Къде си роден, Дидие?

— Лин, тялото ми е родено в Марсилия, но сърцето и душата ми се родиха шестнайсет години по-късно в Генуа.

Той улови погледа на един сервитьор и махна лениво с ръка за още едно питие. Още не беше отпил от чашата пред себе си, затова предположих, че се подготвя за дълъг разказ. Беше два часът следобед в една облачна сряда, три месеца след нощта на убийците. Първите дъждове на мусона щяха да завалят чак след седмица, но някакво очакване, напрежение сковаваше всеки удар на сърцето на града. Сякаш огромна войска се събираше край мегаполиса, за да се втурне в неудържима атака срещу него. Обичах седмицата преди мусона — напрежението и вълнението, което виждах в другите приличаше на обърканото безпокойство, което изпитвах почти непрекъснато.

— Майка ми е била крехка красива жена, както показват снимките — продължи Дидие. — Когато съм се родил, била само на осемнайсет и е починала малко преди двайсет. Инфлуенцата я отнесла. Но се шушукаше — жестоко, много пъти съм го чувал — че баща ми я пренебрегвал и освен това бил, как се казва… стискал се за пари за лекари, когато се разболяла. Какъвто и да е случаят, тя починала, преди да навърша две години и аз нямам никакъв спомен за нея.

Баща ми беше учител по химия и математика. Оженил се за майка ми, макар че бил много по-възрастен от нея. Когато тръгнах на училище, той вече беше станал директор. Бил великолепен човек, казваха, защото само великолепен евреин би могъл да се издигне до директорски пост във френско училище. Racisme, антисемитизмът в и около Марсилия по онова време, толкова скоро след войната, беше като болест. Мисля, че ги мъчеше някаква вина. Баща ми беше голям инат — инатът е онова, което позволява на човек да стане математик, не е ли така? Може би математиката сама по себе си е някакъв вид инат, не мислиш ли?

— Може би — усмихнах се. — Никога не съм мислел за нея така, но може и да си прав.

— Alors, баща ми се върнал в Марсилия след войната в същата къща, която бил принуден да напусне, след като ненавиждащите евреите завладели града. Той участвал в Съпротивата и го ранили при ръкопашен бой с германците. Поради това никой не смеел да го закача. Открито — не. Но съм убеден, че еврейската му гордост и физиономия са напомняли на добрите граждани на Марсилия за хилядите френски евреи, предадени и осъдени на смърт. Завръщането му в къщата, от която бил прокуден, и сред хората, които го били предали, било като несъстоял се триумф. И мисля, че тази хладина превзела сърцето му със смъртта на майка ми. Дори и докосването му, като си го припомням сега, беше студено. Дори и ръката му, когато ме докосваше.

Той спря да отпие от чашата и бавно и внимателно я постави точно върху мокрото кръгче, което беше оставила.

— И, значи, той беше великолепен човек — продължи и ме погледна в очите с притеснена усмивка. — И великолепен учител, с едно изключение. Изключението бях аз. Аз бях великият му провал. Умът ми не възприемаше физиката и математиката. Те бяха езици, които не съумявах нито да дешифрирам, нито да разбера. Моята тъпота предизвикваше груба невъздържаност у баща ми. Студената му ръка — така ми се струваше, когато бях малък — беше толкова голяма и корава като на великан, че когато ме удареше, цялото ми тяло се вцепеняваше и болеше под камшиците на пръстите му. Боях се от него и се срамувах от провалите си в училище, затова много често кръшках и попаднах, както се изразяват англичаните, в лоша компания. На тринайсетия ми рожден ден вече бях съден много пъти и бях прекарал две години по детски поправителни домове. На шестнайсет напуснах бащината къща, бащиния си град и бащината си страна завинаги.

Попаднах в Генуа случайно. Виждал ли си я? Казвам ти, това е перла в тиарата на Лигурийския бряг. И един ден на плажа в Генуа срещнах мъж, който откри живота ми към всичко добро и красиво в света. Казваше се Риналдо и беше на четирийсет и осем години, а аз бях на шестнайсет. Семейството му носеше някаква старинна титла на благороден род, водещ началото си чак от времето на Колумб. Но той живееше във великолепната си къща на скалите без претенциите на ранга си. Беше учен и единственият истински ренесансов човек, който някога съм срещал. Разкри ми тайните на древността, историята на изкуството, мелодията на поезията и поетичността на музиката. Освен това бе красавец. Косата му беше сребристобяла като пълната Луна, а много тъжните му очи бяха сиви. В контраст с животинските лапи на баща ми и тяхното мразовито докосване, ръцете на Риналдо бяха издължени, изящни, топли, изразителни, той влагаше нежност във всичко, което докосваше. Научих какво е любовта с целия си ум и с цялото си тяло. В ръцете му аз се родих.

Той се закашля и се опита да прочисти гърлото си, но кашлицата премина в пристъп, който разтърси тялото му в болезнени спазми.

— Трябва да спреш да пушиш и пиеш толкова, Дидие. И да се поразкършваш от време на време.

— Ох, моля ти се! — Той потръпна, загаси фаса си и извади нова цигара от пакета пред него, когато кашлицата поутихна. — Няма нищо толкова депресиращо колкото добрите съвети и ще съм доволен, ако не ми ги натрапваш. Честно, шокиран съм от теб. Ти несъмнено трябва да го знаеш! Преди години изтърпях един толкова обидно неоснователен добър съвет, че после шест месеца бях в депресия. На косъм ми се размина, едвам се оправих.

— Извинявай — усмихнах се. — Не знам какво ме прихвана.

— Простено ти е — изфуча той и пресуши чашата с уиски, когато сервитьорът му донесе следващата.

— Знаеш ли, Карла казва, че в депресия изпадат само хората, които не умеят да тъжат — напомних му аз.

— Не е права! — заяви той. — Аз съм специалист по tristesse. Тя е съвършената и определяща проява на човечността. Много животни умеят да изразяват щастието си, но само човешкото животно притежава гения да изразява великолепна тъга. А за мен тя е нещо специално, всекидневна медитация. Тъгата е моето единствено изкуство.

Той се нацупи сърдито и замълча, но после ме погледна в очите и избухна в смях.

— Имаш ли вести от нея?

— Не.

— Но знаеш къде е тя?

— Не.

— Напуснала е Гоа?

— Помолих един мой познат там, Дашрант… Той държи ресторант на плажа, където живееше тя… Помолих го да я наглежда и да се грижи тя да е добре. Миналата седмица му се обадих и той ми каза, че е заминала. Опитал се да я убеди да остане, но тя… знаеш как е.

Дидие присви замислено устни. И двамата наблюдавахме влачещата се, мързелуващата, суетящата се и бързаща улица само на два метра от нас, зад широката входна врата на „При Леополд“.

— Eh bien, не се тревожи за Карла — обади се най-сетне Дидие. — Тя е под добра закрила, слабо казано.

Думите му може би означаваха, че може да се грижи сама за себе си и че живее под щастлив и късметлийски знак. Грешах. В тях имаше нещо повече. Трябваше да го попитам какво има предвид, разбира се. Доста време след този разговор съм се питал колко ли по-различен щеше да е животът ми, ако само го бях попитал какво е искал да каже тогава. Вместо това аз — с моя твърде самонадеян ум и твърде гордо сърце — смених темата.

— И… какво стана?

— Какво да е станало? — попита той объркано.

— Какво стана с теб и Риналдо в Генуа!

— А, да. Той ме обичаше и аз го обичах, вярно, но допусна грешка в преценката си. Подложи любовта ми на изпитание. Позволи ми да открия тайника, в който държеше голяма сума пари в брой. Не устоях на изкушението, на което ме подложи. Взех парите и избягах. Обичах го, но взех парите му и избягах. Въпреки цялата си мъдрост той не знаеше, че любовта не може да бъде подлагана на проверки. Честта може, верността също. Любовта, започне ли, продължава вечно, дори и ако намразим любимия. Любовта продължава вечно, защото се ражда в онази частица от нас, която никога не умира.

— Видя ли го отново някога?

— Да. Да, видях го. Поредният завой на съдбата ме върна в Генуа близо петнайсет години по-късно. Вървях по същия пясъчен булевард, където той ме учеше да чета Рембо и Верлен. И го видях. Седеше с група мъже на неговата възраст — тогава вече беше прехвърлил шейсетте, и гледаха двама дядовци, които играеха шах. Беше със сива жилетка и черен кадифен шал, въпреки че денят не беше студен. Косата му беше опадала. Сребърната корона от коса… я нямаше. Лицето му беше хлътнало, а кожата — неприятно петниста, като че оздравяваше от тежка болест. А може би умираше от нея. Не знам, подминах го с извърната глава, за да не ме познае. Дори се прегърбих и тръгнах с някаква странна походка, за да се прикрия. В последния момент погледнах през рамо и го видях да се тресе от кашлица, закрил уста с бяла кърпа. Стори ми се, че по бялата кърпа имаше кръв. Ускорих ход, все повече и повече, и накрая побягнах като човек, обзет от ужас.

Отново се умълчахме и оставихме очите ни да блуждаят из тълпите — проследявахме ту някой мъж със син тюрбан, ту жена с черно фередже, було и чадор.

— Знаеш ли, Лин, живях живот, който мнозина биха нарекли покварен. Вършил съм неща, които можеха да ме вкарат в затвора, и такива, заради които в някои страни биха ме екзекутирали. Извършил съм много неща, с които мога да кажа, че никак не се гордея. Но през целия си живот съм извършил едно-единствено нещо, от което наистина се срамувам. Подминах с бързи стъпки този велик мъж, а имах достатъчно пари, достатъчно време и достатъчно добро здраве, за да му помогна. Подминах го не защото се чувствах виновен, че съм му откраднал парите. Не и защото се страхувах от болестта му или от задълженията, които можеха да ме натоварят. Подминах този добър, великолепен човек, който ме обичаше и ме научи да обичам, просто защото беше стар… Защото вече не беше красив.

Той обърна чашата си, огледа празната й вътрешност и я постави на масата толкова леко и внимателно, сякаш можеше да гръмне.

— Merde! Да пием, приятелю! — извика той най-сетне, но ръката ми спря неговата, когато понечи да извика сервитьора.

— Не мога, Дидие, имам среща с Лиса в „Морската скала“. Тя ме помоли да отида там. Трябва да тръгвам, ако искам да стигна навреме.

Той стисна зъби и премълча нещо — може би молба или друго признание. Още не бях пуснал ръката му.

— Виж, ела и ти, ако искаш. Не е среща на четири очи и ще е приятно да се разходим до „Джуху“.

По устните му бавно плъзна усмивка и той измъкна ръката си изпод моята. Без да откъсва поглед от очите ми, вдигна един пръст във въздуха. Сервитьорът дойде. Без да го поглежда, Дидие поръча още едно уиски. Когато си платих и излязох на улицата, той пак кашляше, сгърбен над масата и стиснал чашата с ръка.

Преди един месец си бях купил мотор „Енфийлд Булет“. Вкусът на адреналина на две колела, който усетих в Гоа, не ми даваше мира. Най-сетне се предадох и отидохме с Абдула при монтьора, който обслужваше неговия мотор. Монтьорът, тамил на име Хюсеин, обичаше моторите, обичаше и Абдула почти колкото тях. „Енфийлдът“, който ми продаде, беше в идеално състояние и нито веднъж не ме разочарова. Викрам толкова се впечатли от него, че след по-малко от седмица си купи същия от Хюсеин. Понякога карахме заедно — Абдула, Викрам и аз — редом и ухилени срещу Слънцето.

Онзи следобед, след като оставих Дидие в „При Леополд“, карах бавно, давайки си време и пространство да помисля. Карла беше напуснала къщичката на плажа Анджуна. Нямах представа къде би могла да е. Ула ми каза, че е престанала да й пише, и нямах причини да се съмнявам, че ме лъже. Значи Карла беше заминала и нямаше как да я намеря. Всеки ден се будех от сън за нея, с мисъл за нея. Всяка нощ заспивах, прободен в гърдите от ножа на съжалението.

Докато пътувах, мислите ми се отнесоха към Кадербай. Той явно беше доволен от нишата, която запълвах в неговата мафиотска мрежа. Следях движението на контрабандното злато през вътрешните и международните летища, обменях парични суми с агенти на петзвездни хотели и уреждах закупките на паспорти от чужденци — все задачи, които един гора би изпълнявал по-успешно и по-незабележимо от индиец. Това, че биех на очи, бе странна и иронична форма на камуфлаж. В Индия чужденците ги зяпаха. Някъде по време на петте милиона години история тази култура бе решила да се раздели с нехайния незаинтересован поглед. Когато пристигнах в Бомбай, ме оглеждаха с погледи, вариращи от влюбено блеене до свирепо опулено вторачване. В това нямаше никаква злонамереност. Втренчените очи, които ме откриваха и проследяваха навсякъде, бяха невинни, любопитни и почти винаги дружелюбни. Това интензивно наблюдение си имаше и добрите страни — през повечето време хората ме зяпаха какъв съм, а не какво правя. Зяпаха толкова упорито, че чужденците ставаха невидими. Затова аз влизах и излизах от туристически агенции и грандхотели, офиси на въздухоплавателни и бизнес компании и всяка моя стъпка бе проследявана от очи, които виждаха мен, а не престъпленията, които извършвах в служба на великия Хан.

Подминах джамията „Хаджи Али“ и се понесох в следобедното движение по широкия булевард. Докато карах, се запитах защо Абдел Кадер Хан никога не споменаваше убийството на своя приятел и колега Маджид. Това продължаваше да ме гризе, исках да го разпитам, но единствения път, когато споменах името му след убийството, Кадер изглеждаше толкова съкрушен, че зарязах темата. Дните се нижеха и преминаваха в седмици, а седмиците — в мълчаливи месеци и за мен вече бе невъзможно да намеся темата в нашите разговори. Сякаш аз бях този, който укриваше тайни, и независимо че главата ми се пръскаше от мисли за убийството, никога не му ги признах. Вместо това провеждахме делови разговори или философски беседи. И по време на продължителните ни дискусии той най-сетне отговори на моя голям въпрос. Спомням си вълнението, грейнало в очите му, и гордостта, може би, когато му доказах, че съм разбрал учението му. Докато пътувах от „При Леополд“ към срещата ми с Лиза в деня на изповедта на Дидие, си спомних обяснението на великия Хан дума по дума, съпроводена със съответна усмивка.

— И така, разбираш ли принципа на спора до този момент?

— Да — отговорих. Онази вечер, преди една седмица, бях отишъл в къщата му в Донгри да му докладвам за промените, които бях препоръчал и започнал да въвеждам в цеха за паспорти на Абдул Гани. С неговото одобрение и подкрепа бяхме разширили предлагането на пълен пакет документи за самоличност — шофьорски книжки, банкови сметки, кредитни карти, дори членски карти за спортни клубове. Кадер бе много доволен от напредъка в нововъведенията, но скоро насочи разговора към любимите си теми: доброто и злото и смисъла на живота.

— Може би ти ще ми го преразкажеш — той кимна, загледан в игривите пръски на фонтана. Лактите му почиваха на облегалките на бяло тръстиково кресло, а пръстите на ръцете му, образували покрив на храм, опираха в устните и сребристосивите му мустаци.

— А… разбира се. Ти казваше, че цялата Вселена се движи към някаква върховна сложност. Така е от самото и начало, а физиците го наричат „тенденция към усложняване“. И… всичко, което тласка това и му помага, е добро, а всяко нещо, което му пречи, е зло.

— Много добре — Кадер ми се усмихна с вдигната вежда и както често ставаше, не бях сигурен дали изразява одобрение, или се подиграва, или и двете. Изглежда, той никога не изразяваше чувство, без донякъде да е примесено с неговата противоположност. Това може би е валидно за всички нас. Но при него, господаря Абдел Кадер Хан, беше невъзможно да разбереш какво мисли или чувства към теб. Единствения път, когато видях цялата истина в очите му, на една заснежена планина, наречена Възнаграждение за мъката, вече беше твърде късно. Повече никога не я видях.

— И тази окончателна сложност може да бъде наречена Бог или Вселенски дух, или Върховната сложност, както пожелаеш — додаде той. — Аз самият нямам проблем да я наричам Бог. Цялата Вселена се движи към Бог с тенденцията към върховната сложност, която е Бог.

— Но това все още не ми дава отговор на въпроса, който ти зададох миналия път. Как решаваш дали дадено нещо е добро, или зло?

— Вярно. Тогава ти обещах отговор на този много добър въпрос, млади господине Лин, и ще го получиш. Но първо трябва ти да ми отговориш на един въпрос. Защо е лошо да убиваш?

— Е, аз не мисля, че винаги е лошо да убиваш.

— А… — въздъхна той и кехлибарените му очи засияха със същата иронична усмивка. — Е, трябва да ти кажа, че винаги е лошо да се убива. Това ще се изясни по-нататък в нашата дискусия. Засега се съсредоточи върху типа убийство, което според тебе е лошо, и ми кажи защо е лошо.

— Ами, това е незаконното отнемане на живот. — Според чий закон?

— Според закона на обществото. Законите на страната — отвърнах. Усещах как философската почва се измъква изпод краката ми.

— Кой създава тези закони? — попита ме той любезно.

— Политиците прокарват законите. Криминалните закони — се наследяват от… от цивилизацията. Законите срещу неправомерното убийство идват чак от… може би чак от пещерните времена.

— А защо убийството е било нещо лошо за тях?

— Искаш да кажеш… Е, аз бих казал, защото се живее веднъж. И щом имаш само една възможност, да ти я отнемат винаги е ужасно.

— И бурята с гръмотевици е ужасна. Това прави ли я нередна или зла?

— Не, разбира се, че не — отвърнах аз, пораздразнен. — Виж, не знам защо е нужно да знаем какво стои зад законите против убийството. Живеем един живот и ако отнемеш живот без сериозно основание, ти извършваш нещо лошо.

— Да — отвърна той търпеливо. — Но защо то е лошо?

— Просто е, това е всичко.

— Дотам стигаме всички — заключи Кадер сериозно, сложи ръка върху китката ми, отпусната на облегалката на стола, и започна да подчертава с потупване най-важните точки. — Ако питаш хората защо убийството или което и да било друго престъпление е лошо, те ще ти кажат, че то е против закона или че Библията, Упанишадите, Коранът, Пътят от осем стъпки на Буда, родителите им или някакъв друг авторитет твърдят, че то е лошо. Но те не знаят защо е лошо. Това, което казват, може да е вярно, но те не знаят защо е вярно.

За да проумеем всяко умишлено деяние или последица, трябва най-напред да зададем два въпроса. Първо, какво ще се случи, ако всички вършеха това? Второ, дали то помага, или пречи на движението към сложността?

Назир влезе заедно с един прислужник и Кадер млъкна. Прислужникът донесе сладък черен чай „Сюлеймани“ във високи чаши и различни неустоими сладкиши, подредени на сребърен поднос, а Назир погледна Кадербай въпросително, а после, с неприкрита омраза — и мен. Кадер им благодари и те отново ни оставиха сами.

— В случая с убийството… — продължи Кадер, след като отпи от чая през бялата бучка захар. — Какво ще се случи, ако всички убиваха хора? Дали това ще помага, или ще пречи? Кажи ми.

— Очевидно ако всеки убива хора, ще се изтребим. Значи… няма да помага.

— Да. Човешките същества са най-сложно структурираната материя, която познаваме, но ние не сме крайното постижение на Вселената. И ние ще се развиваме и променяме заедно с останалата Вселена. Но ако убиваме безразборно, няма да стигнем дотам. Ще изтребим нашия вид и цялото продължило милиони… милиарди години развитие, довело до нас, ще бъде загубено. Същото може да се каже и за кражбата. Какво щеше да стане, ако всички крадяха? Дали това би ни помагало, или би ни пречело?

— Да, разбирам. Ако всеки крадеше от всекиго, щяхме да сме такива параноици и да губим толкова време и пари, че това би забавило развитието ни и никога не бихме стигнали.

— … до Върховната сложност — довърши той мисълта ми. — Затова е лошо да крадеш и да убиваш — не защото някаква книга ни казва така, а защото ако всички го вършеха, нямаше да се движим към Върховната сложност, която е Бог, заедно с останалата Вселена. Вярно е и обратното. Защо любовта е добра? Е, какво би се случило, ако всеки обичаше всички останали? Дали това щеше да ни помага, или да ни възпира?

— Щеше да помага — съгласих се със смях, хванат в клопката, заложена от него.

— Да. Всъщност, подобна всеобща любов би ускорила много движението към Бог. Любовта е добро. Приятелството е добро. Верността е добро. Свободата е добро. Честността е добро. Ние и преди знаехме, че тези неща са добри, в душата си винаги сме го знаели и всички велики учители са ни го казвали, но сега, с това определение за доброто и злото, можем да разберем защо са добри. Точно както и да разберем защо кражбата, лъжата и убийството са лоши.

— Но понякога… — възразих аз. — Знаеш, че… какво ще кажеш за самозащитата? За убийството, за да се защитиш?

— Да, Лин, добре, че го спомена. Искам да си представиш една сцена. Ти стоиш в стая пред писалище. Срещу теб е майка ти. Злодей е опрял нож в гърлото й. Този мъж ще я убие. На бюрото пред теб има копче. Ако го натиснеш, мъжът ще умре. Ако не — ще убие майка ти. Това са единствените два възможни изхода. Ако не направиш нищо, майка ти ще умре. Ако натиснеш копчето, мъжът ще умре и майка ти ще бъде спасена. Как ще постъпиш?

— Свършено е с тоя — отвърнах без колебание.

— Точно така — въздъхна той. Може би му се искаше да се бях подвоумил повече за решението, преди да натисна копчето. — Но ако го направиш, ако спасиш майка си от злодея убиец, правилно ли ще постъпиш, или грешно?

— Правилно — отговорих и този път незабавно.

— Не, Лин, боя се, че не — намръщи се той — току-що видяхме, че според условието на тази нова обективна дефиниция на доброто и злото, убийството винаги е грешно, защото ако всички го вършеха, нямаше да се движим към Бог, Върховната сложност, заедно с останалата Вселена. Значи да се убива, е грешно. Но подбудите ти са били добри. Затова истината за подобно решение е, че си постъпил грешно по правилни подбуди.

Докато яздех вятъра седмица след кратката Кадерова лекция по етика и лъкатушех с мотора из древните и съвременните превозни средства под злокобния тътен на притъмняващите облаци, думите му отекваха в мислите ми. Грешна постъпка… по правилни подбуди.

Но през онзи ден, един час след изповедта на Дидие, оставих предупредителния шепот да замлъкне. Правилни или грешни, не исках да мисля за подбудите — нито за моите да върша онова, което вършех, нито за Кадеровите, нито за ничии. Дискусиите за доброто и злото ми се нравеха, но само като игра, като забавление. В действителност не исках истината. От истината ми се повдигаше, особено от собствената ми истина, и аз не можех да застана очи в очи с нея. Затова мислите и предчувствията отекваха и профучаваха край мен във вихрите на влажния вятър. Когато взех последния крайбрежен завой преди хотел „Морска скала“, съзнанието ми бе чисто като огромния хоризонт, вкопчен в границата на тъмното бурно море.

„Морска скала“, също толкова луксозен и предоставящ разкош като останалите петзвездни хотели в Бомбай, предлагаше специална атракция — беше буквално вграден в морските скали на „Джуху“. Всичките му големи ресторанти, барове и още сто други прозореца гледаха към безкрая от променящите се върхове и падини на Арабско море. Хотелът предлагаше за обяд една от най-разнообразните и еклектични шведски маси в града. Бях гладен и се зарадвах, когато видях Лиса да ме чака във фоайето. Беше облечена с колосана небесносиня риза и пола панталон в същия цвят. Русата й коса бе сплетена във френска плитка като пръсти на богомолец. Беше чиста, не друсаше хероин вече повече от година. Имаше хубав загар и изглеждаше здрава и уверена.

— Здравей, Лин — усмихна се тя и ме целуна за поздрав по бузата. — Тъкмо навреме идваш.

— Чудесно. Умирам от глад.

— Не, искам да кажа, точно навреме, за да се запознаеш с Калпана. Само минутка… ето я, идва.

При нас дойде млада жена с къса прическа по западната мода, джинси с ниска талия и впита червена тениска. Носеше папка, а на врата й висеше хронометър. Беше около двайсет и шест годишна.

— Здравейте — казах, след като Лиса ни запозна. — Това навън вашата апаратура ли е? Фургоните и кабелите? Филм ли снимате?

— Сигурно, йаар — отвърна тя със звучните гласни на бомбайския акцент, които обичах и се улавях, че несъзнателно имитирам. — Режисьорът отиде някъде с танцьорките. Това ужким е тайна, йаар, но целият проклет екип вече се разприказва. Имаме четирийсет и пет минути почивка — макар че, да ви кажа, нашият човек има нужда от десет пъти по-малко време, съдейки по онова, което ми разправят за неговото мъжество.

— Добре — плеснах аз с ръце. — Така ще имаме време за обяд.

— Майната му на обяда, дай първо да се напушим, йаар — отхвърли предложението ми Калпана. — Имаш ли хеш?

— Да — вдигнах рамене аз. — Имам.

— С кола ли си?

— С „Булет“.

— Добре, да отидем в моята. На паркинга е.

Излязохме от хотела и седнахме да пушим в нейния нов фиат.

Докато свивах джойнта, тя ми каза, че била асистент на продуцента на този и още на няколко филма. Едно от задълженията й било да се грижи за прослушванията за малки роли във филмите. Възложила с договор задачата на агент по кастинга, но му било трудно да намира чужденци за дребните декоративни роли без реплики.

— Калпана заговори за това миналата седмица, докато вечеряхме — обобщи Лиса, когато Калпана запуши. — Каза ми, че нейните хора не можели да намерят чужденци за ролите във филма — нали се сещаш, масовката в някоя сцена в дискотека или на парти, или например британци от времето на британското владичество и така нататък. И аз… се сетих за теб.

— Аха.

— Ще ни е много от помощ, ако можеш да ми намериш гора, когато ни трябват — Калпана ми отправи явно добре отрепетиран похотлив поглед. Отрепетиран или не, свърши страшна работа. — Осигуряваме им такси да ги кара до снимките и да ги връща вкъщи. В почивката им осигуряваме пълен обяд. Плащаме по около две хиляди рупии дневно на човек. Плащаме на теб толкова, плюс бонус на глава. Ти колко ще им платиш, това си е твоя работа. Повечето са навити да се снимат без пари и много се изненадват, когато разберат, че всъщност ние им плащаме да се снимат.

— К’во ще кажеш? — попита ме Лиса. Очите й блестяха през розовия филтър на опиянението.

— Заинтересован съм.

Мислите ми се завъртяха около възможните допълнителни ползи от това предложение. Някои бяха очевидни. Кинаджиите си живееха доста охолно, летяха често и вероятно от време на време щяха да им трябват долари и документи на черно. Ясно ми беше, че работата с прослушванията е важна за Лиса. Само по себе си това беше причина да се ангажирам. Тя ми харесваше и се радвах, че и тя ме харесва.

— Добре — заключи Калпана, отвори вратата и излезе на паркинга. Върнахме се в хотелското фоайе, и тримата скрили очите си зад слънчеви очила. Ръкувахме се на същото място, където се срещнахме преди половин час.

— Вие обядвайте, а аз се връщам на снимачната площадка — каза тя. — В балната зала сме. Когато се нахраниш, последвай кабелите и ще ме намериш. Ще те запозная с хората и можеш да започнеш веднага. Трябват ни няколко чужденци за утрешните снимки, тук. Двама мъже и две мадами, йаар. Руси, шведски тип, ако успееш да намериш. Хей, това беше кашмирски хеш, на! Лин, ние с тебе чудничко ще се разберем. Чао! Чао, бейби.

В ресторанта двамата с Лиса напълнихме чиниите си с връх и седнахме обърнати към морето да ядем.

— Калпана е готина — каза ми тя между хапките. — Адски е саркастична понякога и е страшно амбициозно момиче, недей да бъркаш за това, но е пряма и истински приятел. Когато ми каза за тази работа с прослушванията, веднага се сетих за теб. Помислих си, че ти може би… ще се справиш…

— Благодаря. — Погледнах я в очите. Опитвах се да разчета мислите й. — Признателен съм ти. Искаш ли да си мой партньор в това?

— Да — отвърна бързо тя. — Надявах се… Надявах се, че ще искаш.

— Можем да си поделим работата — предложих. — Не мисля, че ще имам проблеми с набирането на чужденци за снимки, но не ми се занимава с останалото. Ти можеш да го вършиш, ако искаш. Можеш да организираш превоза им, да се грижиш за тях на снимачната площадка, да им плащаш и прочие. Аз ще ги навивам, оттам нататък ги поемаш ти. Ще се радвам да работя с теб, ако те интересува.

Тя се усмихна. Усмивката й беше добра — от онези, които ти се иска да съхраниш.

— С най-голямо удоволствие — отвърна тя възторжено и се изчерви под загара. — Наистина имам нужда да се заема с нещо, Лин, и мисля, че съм готова. Когато Калпана ми подметна за това с кастинга, исках да се хвана веднага, но много се притеснявах да се заема сама. Благодаря ти.

— Няма защо. Как върви между теб и Абдула?

— Мммм — промълви тя, докато дояждаше хапката си. — Аз не работя, ако ме разбираш, и това е много. Не работя в Двореца и не се друсам. Той ми даде пари. Много пари. Не знам откъде ги има. Не ми пука. Не бях виждала толкова пари накуп, откакто съм жива. В сейф са, в метален сейф. Той ми ги даде и ме помоли да му ги пазя и да харча от тях, когато имам нужда. Беше много страшно, като… Знам ли… все едно това е завещанието му или нещо такова.

Вдигнах несъзнателно вежда, озадачен. Тя улови физиономията ми, поразмишлява и откликна:

— Лин, имам ти доверие. Ти си единственият в този град, на когото имам доверие. Странно, Абдула е този, който ми даде пари и въобще, и мисля, че го обичам по някакъв налудничав начин, но му нямам доверие. Не е ли ужасно да кажеш такова нещо за мъжа, с когото живееш?

— Не.

— Ти имаш ли му доверие?

— Бих му поверил живота си.

— Защо?

Поколебах се. Думите така и не ми идваха. Нахранихме се и се облегнахме назад, загледани в морето.

— Преживели сме някои неща — заговорих след малко. — Но не е само това. Имах му доверие още преди всички те да се случат. Не знам на какво се дължи. Сигурно един мъж се доверява на друг, когато открива в него достатъчно от себе си. Или може би, когато вижда у него качества, каквито мечтае да притежава.

Умълчахме се — и двамата бяхме тревожни и упорито изкушавахме съдбата, всеки по свой си начин.

— Готова ли си? — попитах я. В отговор тя кимна. — Хайде на кино.

Последвахме черните ластари на кабелите, излизащи от фургоните генератори пред хотела. Те ни отведоха през един страничен вход и покрай цяло шествие от суетящи се асистенти до банкетната зала, наета за снимките. Помещението беше пълно с хора, мощни прожектори, ослепителни рефлекторни панели, камери и купища оборудване. Секунди след като влязохме, някой извика „Тишина, моля!“ и започна шумен музикален спектакъл.

Индийските филми не са по вкуса на всекиго. Някои от чужденците, с които общувах, ми казваха, че мразят калейдоскопичната бъркотия на музикалните епизоди, избухващи най-неочаквано между ридаещи майки, въздишащи влюбени и злодеи побойници. Разбирах ги, но не бях съгласен. Преди година Джони Пурата ми каза, че в предишните си животи трябва да съм бил поне шест различни индийски личности. Приех го като голям комплимент, но чак когато видях за първи път как се снима боливудски филм, разбрах най-сетне какво точно искаше да ми каже. Влюбих се в песните, танците и музиката с цялото си сърце още от първия миг.

Продуцентите бяха наели два двехилядиватови усилвателя. Музиката кънтеше в банкетната зала, та чак костите ни тракаха. Цветовете бяха цветове на тропическото море. Милионите лампи — ослепителни като блестящо на Слънцето езеро. Лицата бяха красиви като лицата от релефите по храмовите стени. Танците — безумие от буйно, възторжено сладострастие, комбинирани с древни класически умения. И цялото невероятно последователно изразяване на любовта и живота, на драмата и комедията, бе препредадено чрез деликатното пестеливо изящество на грациозна ръка или изкусителното намигане на око.

Гледахме цял час как танцьорите репетираха, усъвършенстваха танца и накрая го заснеха. По време на почивката Калпана ме представи на Клиф де Суза и Чандра Мехта, двама от четиримата продуценти на филма. Де Суза беше висок, къдрав трийсетгодишен мъж от Гоа с обезоръжаваща усмивка и устремна походка. Чандра Мехта гонеше четирийсетте. Беше пълен, но това не го притесняваше — един от онези едри мъже, които растат на размери, за да съответстват на представата за собствената си важност. Харесах ги и двамата и въпреки че имаха много работа и не можахме да разговаряме дълго, тази първа среща беше сърдечна.

Предложих на Лиса да я закарам до града, но тя се беше уговорила да пътува с Калпана и реши да изчака. Дадох й номера на телефона в новия ми апартамент и й казах да ми се обажда, ако й потрябвам. На излизане видях във фоайето Кавита Сингх. През последните няколко месеца и двамата бяхме толкова заети, тя — с писането на статии за престъпления, а аз — с извършването им, че не се бяхме виждали много отдавна.

— Кавита! — извиках след нея и се втурнах да я настигна. — Точно жената, която исках да видя! Репортер Номер едно на бомбайския вестник Номер едно! Как си? Изглеждаш… прекрасно.

Беше облечена в копринен костюм с панталон с цвят на избелена кост. Носеше ленена чанта със същия цвят. Едноредното сако имаше дълбоко деколте и си личеше, че под него е гола.

— О, я стига! — смутена отсече тя ухилено. — Това ми е най-убийственият тоалет. Трябваше да интервюирам Васант Лал. Сега излизам.

— Движиш се сред много влиятелни кръгове. — Спомних си снимките на политика популист. Изказванията му, подстрекаващи към насилие в града, бяха довели до бунтове, палежи и убийства. Всеки път, когато го видех по телевизията или попадах на поредната му фанатична реч във вестника, той ме подсещаше за жестокия безумец, нарекъл се Сапна — легална политическа версия на убиеца психопат.

— Горе в апартамента му беше същинско змийско гнездо, баба, казвам ти. Но си направих интервюто. Той има слабост към големите цици. — Тя притисна пръст до устните ми. — Не казвай нито дума!

— Хей! — вдигнах аз ръце и заклатих глава, за да я усмиря. — Аз… нищичко не казвам, йаар. Абсолютно нищичко. Аз гледам, ако нямаш нищо против, и ми се ще да имах три очи, но за казване — нищо не казвам!

— Копеле такова! — процеди тя, като се смееше през стиснатите зъби. — Ужас, какво става с тоя свят, човече, щом един от големците на града не иска да говори с теб, но дава двучасово интервю на циците ти? Мъжете са перверзни копелета, не мислиш ли?

— Тук ме хвана, Кавита — въздъхнах.

— Шибани прасета, йаар.

— Не мога да го оспоря. Като си права, значи си права.

Тя ме изгледа подозрително.

— Ти какво така стана толкова сговорчив бе, Лин?

— Слушай, къде отиваш?

— Какво?

— Къде отиваш? Сега.

— Смятах да хвана такси до града. Сега живея близо до фонтан „Флора“.

— Какво ще кажеш да те закарам с мотора? Искам да поговорим. Искам да ми помогнеш в един проблем.

Кавита не ме познаваше добре. Очите й бяха с цвета на кората на канелено дърво, изпъстрени със златни искрици. Тя ме огледа с тези очи от горе до долу. Съдебномедицинският преглед не успя да й вдъхне точно вдъхновено доверие.

— Какъв проблем? — попита.

— Свързан с едно убийство — отвърнах. — Искам да напишеш за това статия за първа страница. Ще ти разкажа всичко у вас. А по пътя ти можеш да ми разкажеш за Васант Лал — ще трябва да ми крещиш от задната седалка, за да го изкараш от мислите си, на?

Около четирийсет минути по-късно седяхме в нейния апартамент на четвъртия етаж в сграда без асансьор в края на квартал „Форт“, до фонтана „Флора“. Беше малко апартаментче със сгъваемо легло, нещо като кухня и стотина шумни съседи. Затова пък можеше да се похвали с разкошна баня, достатъчно голяма, че да побере пералня и сушилня и да остане достатъчно място. Имаше и балкон със старинен парапет от ковано желязо, гледащ към оживения широк площад около фонтана.

— Той се казва Ананд Рао — започнах да й разказвам, отпивайки от силното еспресо, което тя ми приготви. — Делеше колиба в бордея с един мъж на име Рашид. Бяха ми съседи, когато живеех там. После жената на Рашид и сестра й дойдоха от тяхното село в Раджастан. Ананд се изнесе, за да има място за Рашид и сестрите.

— Чакай малко — прекъсна ме Кавита. — По-добре да го запиша.

Тя стана и отиде до голямо бюро, отрупано с най-различни неща. Взе бележник, химикалка и касетофон. Беше се преоблякла в свободни шалвари и потник. Докато я гледах как ходи и следях бързите й, целенасочени, грациозни движения, за пръв път осъзнах колко е красива. Когато се върна, нагласи касетофона и се настани, подвила крака на креслото, готова да пише, тя забеляза как я гледам.

— Какво? — попита.

— Нищо — усмихнах се. — И така, Ананд Рао се запознал с жената на Рашид и със сестра й и те му станали симпатични. Били срамежливи, но приветливи, весели и мили. Сега си мисля, чета го между случките, че Ананд си паднал малко по сестрата. Както и да е, един ден Рашид казва на жена си, че единственият начин да си уредят живота и да отворят малкото магазинче, за което мечтаят, е той да си продаде бъбрека, единия си бъбрек, в една частна болница, за която знае. Тя не е съгласна, но той успява да я убеди, че това е единственият им шанс. Е, връща се той от болницата, и й казва, че има една добра новина и една лоша. Добрата е, че определено искат бъбрек. Лошата — че не искат мъжки бъбрек, а бъбрек от жена.

— Така — въздъхна Кавита, клатейки глава.

— Да. Онзи бил принц. Както И да е — жена му е уплашена, обяснимо, но Рашид я убеждава и тя се съгласява на операцията.

— Знаеш ли къде се е случило? — попита Кавита.

— Да. Ананд Рао проверил всичко и съобщил на Касим Али, първенеца на бордея, пълни подробности. Е, след като жената на Рашид се връща от болницата, Ананд чува за случилото се и побеснява. Той познава добре Рашид — делили са колиба две години, нали си спомняш, и знае, че той е мошеник. Търси му сметка, но не стигат доникъде. Рашид страшно се възмущава, полива се с газ и казва на Ананд Рао да го запали, щом не му вярва и го мисли за толкова лош. Ананд го предупреждава да се грижи за жените и го оставя.

— Кога се е случило това?

— Операцията е била преди шест месеца. По-късно Рашид казва на жена си, че двайсет пъти е ходил в болницата да продаде и своя бъбрек, но не го искали. Казва й, че парите, получени за нейния, стигат само наполовина, за да си купят магазинчето. Казва й, че все още търсят бъбреци от жени, и започва да я навива да продадат бъбрека на сестра й. Жената е против, но Рашид обработва малката сестра — казва й, че ако не си продаде бъбрека, жена му е продала нейния напразно. Най-накрая жените отстъпват. Рашид изпраща малката сестра в болницата и тя се връща без един бъбрек.

— Ама че тип! — измърмори Кавита.

— Да. На мен никога не ми е бил симпатичен. Той е от онези хора, за които усмивката е тактика, не че наистина чувстват нещо, когато се усмихнат. Както се усмихват шимпанзетата.

— И какво стана? Сигурно е избягал с парите?

— Да. Рашид взел парите и избягал. Двете сестри били съкрушени. Здравето им се влошило и бързо рухнало. Накрая свършили в болницата. Първо едната, а после и другата изпаднала в кома. Лежали една до друга в болничните си легла и ги обявили за мъртви само с няколко минути разлика. Ананд бил там заедно с още неколцина от бордея. Присъствал, когато завили лицата им с чаршафите. После изтичал навън, полудял от гняв и… чувство за вина, предполагам, и тръгнал да търси Рашид. Знаел всичките дупки, където той пие. Когато го намерил, Рашид лежал в яма с нечистотии и спял след поредния гуляй. Бил платил на някакви деца да гонят плъховете от пияното му тяло. Ананд ги изпъдил, седнал до Рашид и го заслушал как хърка. После му прерязал гърлото и изчакал, докато кръвта спряла да тече.

— Гадна работа — измърмори Кавита, без да вдига поглед от бележника.

— Така е. Така си е. Ананд се предал и направил пълни самопризнания. Обвинен е в убийство.

— И ти искаш аз да…

— Искам да напишеш статия за първа страница. Искам да създадеш нещо като народно движение около него и ако наистина го осъдят, а те със сигурност ще го осъдят, да се наложи да проявят малко снизхождение. Искам той да има подкрепа, докато е в затвора, и да го осъдят на възможно най-малко години затвор.

— Много искаш.

— Знам.

— Е… — тя се намръщи. — Историята е интересна, но трябва да ти кажа, Лин, че всеки ден при нас постъпват купища такива истории. Подпалване на съпруги, убийства за зестра, детска проституция, робство, убийства на бебета — момичета — в тази страна се води война срещу жените, Лин. Това е борба до смърт и умират най-вече жените. Искам да помогна на твоя човек, но не виждам това да излезе на първа страница, йаар. А и аз няма как да прокарам нещо на първа страница. Аз самата съм нова там, не забравяй.

— Има и още нещо — настоях. — Най-върховното в историята е, че сестрите не умрели. Половин час след като ги обявили за мъртви, жената на Рашид се размърдала под чаршафите. Минути по-късно и сестра й помръднала и изстенала. Днес те са живи и здрави. Колибата им в бордея се е превърнала в нещо като светилище. Хора идват от целия град да видят възкръсналите сестри чудо. По-хубаво нещо не се е случвало в цялата история на бордея. Въртят страхотна търговия с поклонниците. А сестрите са толкова богати, колкото никой не е и мечтал. Хората ги замерят с пари — по рупия, по две — и те се трупат. Сестрите са основали благотворителен фонд за изоставени съпруги. И мисля, че тяхната история, възкресението, заслужава да изскочи на първа страница.

— Арей йаар баба! — възкликна Кавита. — Значи, първо трябва да ме заведеш при жените. Те са ключовите фигури. После трябва да интервюирам Ананд Рао в затвора.

— Ще те заведа.

— Не — настоя тя. — Трябва да говоря с него сама. Не искам ти да му подсказваш и той да ти откликва. Искам да видя как ще издържи сам. Щом ще организираме кампания в негова полза, той ще трябва да отстоява себе си сам, йаар. Но ти можеш да говориш с него преди това и да подготвиш пътя преди моето интервю. Ще се опитам да си уредя среща с него до две-три седмици. Имам много работа.

Два часа обсъждахме кампанията и аз отговорих на многобройните й въпроси. Оставих я в щастливия, въодушевения вихър на напрежение и целенасоченост. Отидох право в Нариман Пойнт и си купих гореща вечеря в един от фургоните за бързо хранене, паркирани на плажа. Но апетитът ми не беше толкова голям, колкото ми се струваше, и не можах да изям и половината. Слязох до скалите да си изплакна ръцете в морската вода, съвсем близо до мястото, където преди три години ми се беше представил Абдула.

Думите на Кадер отново заплаваха по бързия и плитък поток на мислите ми: „Грешна постъпка по правилни подбуди“… Помислих си за Ананд Рао в затвора „Артър Роуд“, за голямото спално помещение с надзирателите и телесните въшки. Потръпнах и изтръсках мисълта по вятъра. Кавита ме беше попитала защо случаят с Ананд Рао е толкова важен за мен. Не й казах, че е идвал при мен, преди да извърши убийството, само седмица преди да пререже гърлото на Рашид. Не й казах, че съм го отрязал и обидил, че съм унижил дилемата му, като съм му предложил пари. Замазах отговора и я оставих да мисли, че просто се опитвам да постъпя правилно и да помогна на приятел.

Кадербай някога бе казал, че всяка добродетелна постъпка е вдъхновена от мрачна тайна. Може и да не беше вярно за всеки, но за мен си беше така. Малкото добро, което бях направил на света, винаги влачеше подире си сянката на тъмно вдъхновение. Това, което знам сега, а тогава не го знаех, е, че в крайна сметка мотивът има много по-голямо значение за добрите дела, отколкото за лошите. Когато цялата вина и срам за лошото, което сме извършили, престанат да ни измъчват, стореното добро е онова, което може да ни спаси. Но тогава, когато заговори спасението, потулените тайни и срамът за стореното зло се измъкват от сенките и се вкопчват в нас — тези мрачни мотиви за добрите ни дела. Най-стръмно е изкачването към изкуплението, когато стореното добро е омърсено от таен срам.

Но тогава не знаех това. Измих си ръцете в студеното безразлично море и съвестта ми остана мълчалива и далечна като немите и недостижими звезди.