Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (25)

Двайсет и пета глава

Усмихнат прислужник отвори вратата, въведе ме в стаята и допря пръст до устните си, за да ми покаже да мълча. Можеше да си го спести. Музиката беше толкова силна, че и да крещях, нямаше да се чуе. Той поднесе шепа, свита като паничка към устата си, и се престори, че пие от нея — това беше покана за чай. Кимнах. Той затвори тихо вратата зад гърба ми и ме остави сам с Абдул Гани. Закръглената му фигура стоеше под широкия свод на висок прозорец, който гледаше към покривни градини, балкони, изпъстрени с жълти и зелени сарита, проснати да се сушат, и керемиденочервени покриви.

Стаята беше обширна. От богато украсени розетки на високия таван на дебели златни вериги висяха три разкошни полилея. В дъното, близо до главния вход, имаше дълга маса за хранене с дванайсет стола от тиково дърво с високи облегалки. От едната й страна до стената се кипреше махагонов шкаф, а върху него — огромно огледало от розово стъкло. До него — библиотека, която покриваше останалата част от стената и стигаше чак до тавана. На срещуположната дълга стена четири високи прозореца гледаха към върховете и прохладния гъст листак на растящите по тротоара чинари. Средата на стаята, между стената с книги и високите прозорци, беше оформена като кабинет. Стол от тиково дърво с кожена тапицерия, обърнато към входа, стоеше зад широко бароково писалище. В дъното на стаята беше подреден кът за забавления с кожени канапета и дълбоки кресла. Двата огромни сводести прозореца на задната стена зад диваните властваха над стаята — арки от ярка слънчева светлина. Френските врати, монтирани в тях, извеждаха на широка тераса с изглед към вътрешните градини по покривите, въжета с пране и занемарени гаргойли на „Колаба“.

Абдел Гани стоеше там и слушаше музиката и пеенето, които кънтяха от скъпа уредба, вградена сред стената от книги. Гласовете и мелодията ми бяха познати. Съсредоточих се и си спомних — това бяха Слепите певци, които слушах като гост на Кадербай през нощта, когато се запознах с него. Не си спомнях тази песен от концерта, но моментално бях поразен от нейната страст и мощ. Когато съкрушителните, сърцераздирателни гласове замлъкнаха, настана пулсираща тишина, която сякаш устояваше на шумовете от домакинството и улицата навън.

— Знаеш ли ги? — попита той, без да се обръща.

— Да, това са Слепите певци, мисля.

— Точно те са. — Произнесе го с индийска напевност и тона на говорител от Би Би Си — смесицата, която бях започнал да харесвам. — Обичам музиката им повече от всичко, което съм чул от която и да било култура, Лин. Но в дълбините на моята обич към нея, трябва да призная, че се боя. Всеки път, когато ги слушам — а аз всеки ден ги пускам, когато съм си у дома, тук — имам чувството, че слушам собствения си реквием.

Още не се беше обърнал и аз продължавах да стоя близо до центъра на дългата стая.

— Това… сигурно е тревожно.

— Тревожно… — произнесе тихо той. — Да. Да, тревожно е. Кажи ми, Лин, мислиш ли, че едно велико гениално дело ни позволява да простим стотиците недъзи и провали, които го създават?

— Ами… трудно е да се каже. Не съм съвсем сигурен, че те разбирам, но предполагам зависи от това, колко хора имат полза от него и колко хора страдат.

Той се обърна към мен и видях, че плаче. Сълзите се лееха бързо и неспирно от големите му очи, стичаха се по пълните му страни и капеха по корема му, по дългата копринена риза. Гласът му обаче беше сдържан и спокоен.

— Знаеш ли, че снощи са убили нашия Маджид?

— Не. — Бях шокиран от новината. — Убит?

— Да. Жестоко. Заклан като животно в собствения му дом. Тялото му било раздробено на парчета и те били пръснати из стаите в къщата. Името Сапна било надраскано по стените със собствената му кръв. Полицията обвинява фанатиците, последователи на този Сапна. Съжалявам, Лин. Прости ми, че плача. Боя се, че това злодеяние ме съкруши.

— Не, няма нищо. Ще… ще дойда друг път.

— Не, недей. Вече си дошъл, а Кадер няма търпение да започнеш. Ще пийнем чай, ще се стегна и двамата с теб ще разгледаме бизнеса с паспортите.

Той отиде при уредбата, извади касетата на Слепите певци, прибра я в златистата и пластмасова кутийка, дойде при мен и я пъхна в ръката ми.

— Искам да ти я дам, подарък от мен — каза той. Очите и страните му още бяха мокри от сълзи. — Време е да престана да я слушам, а съм сигурен, че много ще ти хареса.

— Благодаря — смотолевих, смутен от този подарък почти колкото от новината за смъртта на Маджин.

— Няма защо, Лин. Ела да поседнем. Бил си в Гоа, мисля? Познаваш ли нашия млад боец Андрю Ферейра? Да? Значи знаеш, че е от Гоа. Той често ходи там със Салман и Санджай, когато имам работа за тях. Трябва да отидете някой път всички заедно — ще ти покажат специалните забележителности, ако се сещаш накъде бия. Кажи ми, как мина пътуването ти?

Отговорих му. Опитвах се да се съсредоточа изцяло върху разговора, но в ума ми се блъскаха мисли за Маджид, мъртвия Маджид. Не бих казал, че ми беше симпатичен, нито дори му имах доверие. Ала смъртта му, неговото убийство ме потресе и изпълни със странна, трескава възбуда. Бил е убит — заклан, каза Абдул — в къщата в „Джуху“, където учехме заедно и той ми говореше за златото и престъпленията, свързани с него. Мислех си за къщата. Спомних си изгледа към морето, басейна с пурпурни плочки, стаята за молитви с бледозелени стени и без никакви мебели, където Маджид превиваше старите си колене по пет пъти на ден и докосваше пода с рунтавите си прошарени вежди. Спомних си как седях пред тази стая до басейна и го чаках, докато се молеше. Спомних си как се взирах в пурпурната вода, докато тихо произнесените срички на молитвите жужаха покрай мен и отлитаха към сведените клони на палмите край басейна.

И отново ме обзе усещането за клопка, за съдба, която не се определяше от моите дела и желания. Сякаш съзвездията бяха просто очертания на огромна клетка, която се въртеше и преподреждаше неразгадаемо до онзи единствен миг, запазен от съдбата за мен. Имаше твърде много неща, които не разбирах, и твърде много, за които не бих си позволил да питам. И сред тази паяжина от връзки и прикрития аз се вълнувах. Миризмата на опасност, мирисът на страх изпълниха сетивата ми и мощната съживяваща тръпка от това беше толкова силна, че чак след час, когато влязохме в работилницата за паспорти на Гани, успях да се съсредоточа напълно върху човека и момента, който споделяхме.

— Това е Кришна, това е Вилу — представи ми Гани двама ниски, слаби, тъмнокожи мъже, които толкова си приличаха, че ги помислих за братя. — В бизнеса има много спецове, много мъже и жени с детективско око за детайлите и с ръце, точни като на хирург. Но десетгодишният ми опит в изкуството на подправянето сочи, че хората от Шри Ланка, като нашите Кришна и Вилу, са най-добрите фалшификатори на света.

В отговор на комплимента мъжете се усмихнаха до уши и разкриха идеални бели зъби. Бяха хубавци, лицата им имаха фини, почти деликатни черти, хармония от нежни контури и извивки. Те продължиха да работят, а ние продължихме из обширната стая.

— Това е светлинният бокс — Абдул Гани посочи със закръглената си длан една дълга маса с повърхност от бяло матово стъкло, осветено отвътре със силни лампи. — Кришна е най-добър на светлинния бокс. Той оглежда страниците на истински паспорти и търси водни и скрити знаци. Така може да дублира тези ефекти при нужда.

Наведох се над рамото на Кришна и започнах да го наблюдавам как изучава страницата с информация на британски паспорт. Сложен рисунък от вълнообразни линии се спускаше от горния край през снимката до долния край на страницата. На друг паспорт до него Кришна повтаряше рисунъка на вълнообразните линии по края на сменена снимка с писалка с тънък връх. После наложи двата рисунъка върху светлинния бокс, за да провери за неточности.

— Вилу е най-добрият по печатите — каза Абдул Гани и ме заведе на друга дълга маса. На една стойка зад нея имаше наредени многобройни гумени печати.

— Вилу може да подправи всеки печат, без значение колко сложен е орнаментът му. Печати за визи, входни и изходни, печати за специално разрешение — каквото ни трябва. Има три нови машини за изрязване на профили за възпроизвеждане на печатите. Тези машини ми струваха скъпо — наложи се да ги внеса чак от Германия, а за да ги прекарам през митницата и докарам в работилницата, без да ми задават неприятни въпроси, платих близо още толкова. Но нашият Вилу е художник и често предпочита да пренебрегва прекрасните ни машини и да изрязва новите печати на ръка.

Гледах как Вилу изрязва нов печат на празна гумена подложка. Той изкопира фото увеличена снимка на оригинала — изходен печат от атинското летище — и изряза новия печат със скалпел и бижутерска пила. Пробите с мастило разкриха дребни недостатъци. Когато ги изчисти напълно, Вилу изстърга с шкурка единия ъгъл на печата. Това деликатно несъвършенство придаде на мастиления отпечатък истински, реалистичен вид на страницата. Готовият печат се нареди до десетките други на рафта, очакващи да бъдат използвани върху нови фалшиви паспорти.

Абдул Гани завърши обиколката на работилницата — показа ми компютрите, фотокопирите, печатните преси, машините за изрязване на профили и запасите от специални мастила и пергаментови хартии. Когато разгледах всичко, необходимо за първи урок, той предложи да ме закара обратно до „Колаба“. Отказах и го попитах дали мога да поостана при фалшификаторите от Шри Ланка. Той изглеждаше доволен от ентусиазма ми или беше може би просто развеселен. Когато ме остави, чух тежката му въздишка — тъгата от тежката загуба го обзе отново.

Тримата с Кришна и Вилу пихме чай и разговаряхме три часа без прекъсване. Макар да не бяха братя, и двамата бяха тамилски шриланкци и идваха от едно и също село на полуостров Джафна. Конфликтът между Тамилските тигри — Тигрите на освобождението на Тамил Плам — и армията на Шри Ланка беше изтрил селото им от лицето на Земята. Почти всички членове на семействата и на двамата бяха мъртви. Младежите избягали заедно със сестрата на Вилу, един братовчед, бабата и дядото на Кришна и двете му малки племенници — и двете под петгодишни. Една рибарска лодка ги докарала в Индия, по канала за хора между Джафна и крайбрежието на Коромандел. Стигнали в Бомбай и заживели на тротоара под найлони.

Първата година оцелели, приемайки зле платена работа като общи работници, извършвали и най-различни дребни престъпления. А после, един ден, техен съсед от тротоара научил, че могат да пишат и четат добре на английски, и ги помолил да му подправят някакъв документ за лиценз. Справили се добре и това постепенно докарало увеличаващ се поток от клиенти под найлоновата им тента на бомбайския тротоар. Когато чул за уменията им, Абдул Гани препоръчал на Кадербай да им се даде възможност да се докажат.

Две години по-късно, по времето, когато се запознах с тях, Кришна и Вилу си деляха голям удобен апартамент заедно с оцелелите членове на семействата си, спестяваха пари от щедрите си заплати и вероятно бяха най-преуспелите фалшификатори в Бомбай — фалшификаторската столица на Индия.

Исках да науча всичко. Нуждаех се от мобилността и сигурността, които ми предлагаха техните умения за фалшифициране на паспорти. Те говореха английски добре. Моят ентусиазъм подсилваше вроденото им дружелюбие и първата ни среща протече в добро настроение. Това бе благоприятно начало за новото приятелство.

Седмица след тази среща ходех при Кришна и Вилу всеки ден. Младежите работеха дълги часове и понякога оставах при тях по десет часа — гледах ги как действат и им задавах стотиците си въпроси. Паспортите, които обработваха, се разделяха на две основни групи — истински употребявани паспорти и празни и неизползвани. Използваните паспорти бяха крадени от джебчии, изгубени от туристи или продадени от отчаяни наркомани от Европа, Азия, двете Америки и Океания. Чистите паспорти бяха рядкост. Продаваха ги подкупни служители от консулства, посолства и отдели по емиграцията — от Франция през Турция до Китай. Озовалите се в зоната на влияние на Кадербай бяха незабавно купувани на всякаква цена и давани на Кришна и Вилу. За образец ми показаха празен, оригинален, неизползван паспорт от Канада. Държаха го в огнеупорен сейф заедно с други — от Великобритания, Германия, Португалия и Венецуела.

С достатъчно търпение, вещина и ресурси двамата фалшификатори можеха да променят почти всичко в един паспорт според изискванията на новия му ползвател. Сменяха снимките, имитираха ръбовете и нащърбванията на тежък печат със скромна кукичка за плетене. Понякога внимателно премахваха шевовете, свързващи листите, и заменяха цели групи страници с чисти от втори паспорт. Дати, детайли и печати — всички те бяха променяни или изтривани с химически разтворители. Новите данни се нанасяха със съответния нюанс, избран от подробен каталог на печатарските мастила. Някои от промените бяха незабележими и за внимателното око на експертите, а при рутинните проверки нищо не се забелязваше.

През тази първа седмица, докато изучавах занаята с паспортите, намерих нов, сигурен и удобен апартамент за Ула в съседно „Тардео“, недалеч от джамията „Хаджи Али“. Лиса Картър, която идваше почти всеки ден при нея в апартамента на Абдула — и гостуваше много по-интимно на самия Абдула — се съгласи да й стане съквартирантка на новото място. Преместихме багажа им с малка флотилия от таксита. Двете жени се харесваха и се разбираха добре. Пиеха водка, лъжеха се на скрабъл и на карти, гледаха едни и същи филми на видео и си разменяха дрехите. Освен това през седмиците, прекарани в учудващо добре оборудваната кухня на Абдула, бяха открили, че всяка харесва как готви другата. Новият апартамент беше ново начало за тях и въпреки че Ула продължаваше да се страхува от Маурицио и неговите мошеничества, двете с Лиса бяха щастливи и оптимистично настроени.

Продължавах да вдигам тежести и да тренирам карате с Абдула, Салман и Санджай. Бяхме здрави, силни и бързи. Дните в залата преминаха в седмици, а ние с Абдула се сближихме като приятели и братя, колкото близки бяха Салман и Санджай. Това беше онази близост, която не се нуждае от разговори, за да се поддържа. Често се срещахме, отивахме в залата, тренирахме с тежестите, боксирахме се няколко рунда, правехме половинчасов спаринг по карате и за това време си казвахме не повече от десет думи. Понякога той само ме поглеждаше в очите или правеше някаква необичайна физиономия и двамата избухвахме в смях — и така се тресяхме от смях, че рухвахме върху дюшеците. Така, без думи, аз бавно разтворих сърцето си за Абдула и го заобичах.

След като се върнах от Гоа, разговарях с първия човек на бордея, Касим Али Хюсеин, и с още неколцина, включително Джони Пурата. Виждах през ден Прабакер с таксито. Но в паспортната работилница на Гани имаше толкова много нови предизвикателства и награди и бях толкова зает и превъзбуден от тях, че съвсем престанах да работя, дори и рядко, в малката клиника, която създадох в колибата — моя бивш дом.

В бордея не бях идвал няколко седмици и когато най-сетне отидох, изненадващо заварих Прабакер да се кълчи в танц, докато местните музиканти репетираха една от популярните си песни. Дребничкият гид беше облечен с шофьорската си риза в цвят каки и бели панталони. На шията си носеше пурпурен шал и беше обут с жълти найлонови сандали. Приближих се незабелязано и го загледах мълчаливо. Танцът му успяваше да съчетае груби и непристойни похотливи поклащания на хълбоците с по детски невинни движения и въртене на ръцете. Той ту вдигаше разтворени длани към усмихнатото си лице с очарование на смешник, ту започваше да клати таза си напред-назад с комична решителна гримаса. Когато най-сетне се обърна и ме видя, лицето му грейна в онази огромна усмивка, онази неповторима широка и сърдечна усмивка, и той се втурна да ме поздрави.

— О, Лин! — извика той, прегърна ме и притисна глава до гърдите ми. — Имам новината за теб! Имам такава една фантастична новина! Търсех те къде ли не, във всичките хотели с голите мадами, всичките барове с черноборсаджиите, всичките мръсни дупки, всичките…

— Ясно, Прабу, разбрах те. Е, каква е твоята новина?

— Ще се женя! Ще правя женитбата за Парвати! Ще повярваш ли?

— Естествено, че ще повярвам. Честито. Предполагам, че преди малко репетираше за сватбата.

— О, да! — потвърди той и врътна хълбоци няколко пъти. — Искам много секси танци за всичките на сватбата! Доста хубаво секси беше, нали?

— Да… секси е. Как е тука?

— Много хубаво. Няма проблеми. О, Лин, забравих! Джони, той също ще прави женитбата. Ще се жени за Сита, сестрата на мойта собствената прекрасна Парвати.

— Къде е той? Искам да му се обадя.

— Той е долу на брега, нали знаеш, там, където на скалите да е самотен седи — същото, където и на тебе ти е хубаво самотно. Там ще го намериш.

Докато се отдалечавах, хвърлих поглед през рамо и видях как Прабакер насърчава оркестъра с механични, подобни на движенията на бутало поклащания на тесния си ханш. В края на бордея, където черните камъни се спускаха в морето, открих Джони Пурата. Беше облечен с бял потник и зелено карирано лунги. Обгърнал се с ръце, облегнат назад той гледаше морето. Седеше почти на същото място, където ми разказа за морската вода, потта й сълзите онази вечер, когато избухна епидемията от холера, преди толкова много месеци.

— Честито! — Приседнах до него и му подадох цигара.

— Благодаря, Лин — усмихна се той и поклати глава. Прибрах пакета и двамата се загледахме в сърдитите вълнички, които удряха скалистия бряг.

— Знаеш ли, аз съм се появил на белия свят — тоест, бил съм заченат, не роден — точно тук, при Нейви Нагар. — Той посочи с глава към сградите на индийската флота. Извивката на брега ни отделяше от Нагар, но на отсрещния бряг на малкия залив се виждаха къщите, колибите и казармите.

— Майка ми е родом от Делхи. Цялото й семейство са християни. Изкарвали добри пари на служба при британците, но след обявяването на независимостта изгубили положението и привилегиите си. Преместили се в Бомбай, когато майка ми била на петнайсет. Баща й постъпил на работа във флотата, като чиновник. Живели в жопадпати тук, наблизо. Майка ми се влюбила в един моряк. Той бил висок младеж от Амритсар, с най-хубавите мустаци в цял Нагар. Когато забременяла с мен, семейството й я изхвърлило. Опитала се да поиска помощ от моряка, моя баща, но той напуснал Нагар и тя никога повече нито го чула, ни видяла.

Той млъкна и вдиша през нос, стиснал устни. Присви очи срещу блясъка на сияйното море и несекващия свеж вятър. Зад нас се носеха шумовете на бордея — виковете на амбулантни търговци, плющенето на дрехи върху камъните в перачницата, крясъците на играещи деца, свадливите наддумвания и дрънчащата музика за Прабакеровия ханш.

— Никак не й било лесно, Лин. Когато я изхвърлили, била в напреднала бременност с мен. Преместила се при клошарите отсреща, около „Крофорд Маркет“, носела бяло вдовишко сари и се преструвала, че е била омъжена и съпругът й е починал. Налагало й се — наложило й се да стане вдовица за цял живот още преди да се омъжи. Затова никога не съм се женил. На трийсет и осем години съм. Мога много добре да чета и пиша — майка ми се погрижи да получа образование — и водя счетоводството на всички магазини и предприятия в бордея. Пресмятам данъците на всички, които си ги плащат. Трябваше да се оженя преди петнайсет, дори двайсет години. Но тя беше вдовица цял живот — заради мен. И затова не можех. Просто не можех да си позволя да се оженя. Все се надявах да го видя, моряка с най-хубавия мустак. Майка ми имаше една много стара, избеляла снимка на тях двамата, много строги и сериозни. Затова се заселих тук. Все се надявах да го видя. Така и не се ожених. Тя почина миналата седмица, Лин. Майка ми почина миналата седмица.

Той се обърна към мен. Бялото на очите му блестеше от сълзите, които не пускаше да потекат.

— Тя почина миналата седмица. И сега се женя.

— Съжалявам за майка ти, Джони. Но съм сигурен, че тя би искала да се ожениш. Мисля, че ти ще си добър баща. Всъщност знам, че ще си добър баща. Сигурен съм.

Той ме гледаше и очите му ми говореха на език, който чувствах, но не разбирах. Когато го оставих, той се взираше в морския безкрай, накъсан от вятъра на малки бели гребени.

Върнах се през бордея в клиниката. Разговорът с Аюб и Сидхарта — двамата младежи, които бях обучил да работят в нея, ме увери, че всичко е наред. Дадох им пари да ги пазят за спешни случаи. Оставих пари и на Прабакер за сватбените приготовления. Посетих Касим Али Хюсеин и се оставих да ми натрапи любезността да ме почерпи с чай. Дойдоха и Джитендра и Ананд Рао, двама бивши мои съседи, заедно с още неколцина мъже, мои добри познати. Касим Али поведе разговора и заговори за сина си Садик, заминал да работи в Залива. Говорехме за религиозни и обществени конфликти в града, за строежа на кулите близнаци, който щеше да завърши след поне две години, и за сватбите на Прабакер и Джони Пурата.

Срещата беше сърдечна и весела и когато станах да си тръгна, бях изпълнен със силата и увереността, които тези честни, обикновени, прилични хора винаги ми вдъхваха. Ала не бях изминал и няколко крачки, когато младият сикх Ананд Рао ме настигна и тръгна с мен.

— Линбаба, тук имаме проблем — каза той тихо. И в най-веселите мигове той бе необичайно сериозен, но сега изражението му беше недвусмислено мрачно. — Онзи Рашид… Оня, дето живяхме в една колиба с него, помниш ли го?

— Да. Рашид. Помня го — отговорих и си спомних изпитото лице с брада и неспокойните, виновни очи на мъжа. Двамата с Ананд ми бяха съседи повече от година.

— Той прави лоши работи — заяви Ананд Рао. — Жена му и сестра му дойдоха от родното им място. Когато те дойдоха, аз се изнесох от оная колиба. Сега той живее сам с тях, вече доста време.

— И… какво? — попитах, докато вървяхме заедно по пътя. Нямах представа накъде бие Ананд Рао, нямах и търпение. Беше от онези неясни, пълни с намеци оплаквания, каквито ми отправяха почти всеки ден, докато живеех в бордея. Най-често тези оплаквания не водеха до нищо. И най-често беше най-добре да не се набърквам в тях.

— Ами… — Ананд Рао се подвоуми, вероятно усетил нетърпението ми. — Това е… той е… има нещо много лошо и аз съм… трябва да има…

Той млъкна и се вторачи в обутите си със сандали крака. Сложих ръка на широкото му, гордо, кльощаво рамо. Той бавно вдигна глава и ме погледна в очите с безмълвна молба.

— С пари ли е свързано? — Бръкнах в джоба си. — Пари ли ти трябват?

Той се сви, като да го бях напсувал. Гледаше ме, а после се обърна и тръгна обратно през бордея.

Вървях по познатите улици и се убеждавах, че всичко е наред. Ананд Рао и Рашид делиха колиба повече от две години. Ако се караха, защото жената и балдъзата на Рашид се бяха преместили в града и Ананд е трябвало да се изнесе, това можеше да се очаква. И не беше моя работа. Засмях се, тръснах глава и се опитах да се досетя защо ли Ананд Рао се обиди толкова, когато му предложих пари. Разумно беше да го предположа и да му предложа. За трийсетте минути път от бордея до „При Леополд“ дадох пари на петима души, включително на Зодиакалните Джорджовци. „Ще го преживее, каквото и да е — казах си. — Във всеки случай, това няма нищо общо с мен“. Но лъжите, когато лъжем себе си, са призраци, които в полунощ обикалят из празната къща. И въпреки че пропъдих Ананд и бордея от мислите си, усещах дъха на тази призрачна лъжа по лицето си, докато вървях през онзи горещ следобед по дългия, гъмжащ от хора „Козуей“.

Щом влязох в бара, Дидие ме сграбчи за ръката още преди да успея да кажа нещо или да седна, обърна ме и ме поведе към едно чакащо навън такси.

— Навсякъде те търсих — изпухтя той, когато таксито потегли. — В такива неописуемо гадни дупки се завирах да те търся!

— Все това ми разправят.

— Е, Лин, наистина трябва да се опиташ да прекарваш повече време на места, където сервират приличен алкохол. Може да не улесни издирването ти, но поне ще го направи далеч по-приятно.

— Къде отиваме, Дидие?

— Великата стратегия на Викрам — моята собствена великолепна стратегия, моля, моля — за пленяване на студеното, каменно английско, сърчице на Летиша вече се разгръща сега, докато си говорим.

— Да, да, пожелавам му всичко най-хубаво — намръщих се, — обаче съм гладен и смятах да мляскам много силно над чиния пулао в „При Леополд“. Остави ме тук.

— Но не! Не е възможно! — възрази Дидие. — Летиша е много инат жена. Тя не би приела злато и диаманти, ако настояват да ги вземе. И няма да участва в стратегията, освен ако някой не я убеди. Някой като теб, приятелю. И това трябва да се постигне до половин час. Точно до три часа и шест минути.

— Кое те кара да мислиш, че Лети ще ме послуша?

— Ти си единственият сред нас, когото тя не мрази в момента и не го е мразила някога в миналото. В устата на Летиша твърдението „Не те мразя“ е поема за страстна любов. Ще те изслуша, сигурен съм. А без тебе планът ще се провали. А пък добрият Викрам — все едно да се влюбиш в жена като Летиша не е достатъчно доказателство за умопомрачението му — вече рискува живота си няколко пъти, за да осъществи този план. Представа нямаш каква подготовка му ударихме двамата с него само заради този момент.

— На мен обаче никой не ми е казал — сопнах се. Все още мислех за вкусното пулао в „При Леополд“.

— Но нали точно затова те търсих из цяла „Колаба“! Нямаш избор, Лин. Трябва да му помогнеш. Познавам те. В теб, също както и в мен, се таи нездрава вяра в любовта и двамата сме запленени от лудостта, която тя вдъхва на жертвите си!

— Аз не бих го извъртял така, Дидие.

— Върти го, колкото си искаш — отвърна той и се разсмя за пръв път, откакто го видях. — Но и ти си заразен от любов, Лин, и в душата си знаеш, че си длъжен да помогнеш на Викрам, така както и аз съм длъжен да му помогна.

— Господи… — омекнах аз и запалих цигара, за да залъжа глада. — Ще помогна с каквото мога. Какъв е планът?

— Ами, доста е сложен…

— Чакай малко. — Вдигнах бързо ръка, за да го прекъсна. — Този ваш план опасен ли е?

— Ами…

— И включва ли закононарушения?

— Ами…

— Така си и мислех. Тогава нищо не ми казвай, докато не стигнем. Имам си достатъчно грижи.

— D’accord. Знаех си аз, че на теб може да се разчита. Alors, като говорим за грижи, имам малка новина, която може и да ти е от помощ.

— Да чуем.

— Жената, която е подала оплакване за теб, жената, която те вкара в затвора, не е индийка. Научих го, няма никакво съмнение. Тя е чужденка, която живее тук, в Бомбай.

— И нищо друго?

— Не, съжалявам, друго няма. Не и този път. Но няма да мирясам, докато не разбера всичко.

— Благодаря ти, Дидие.

— Нищо работа. Добре изглеждаш, между другото. Може би дори по-добре отпреди да влезеш в затвора.

— Благодаря. Качил съм малко и съм малко по-стегнат.

— И малко… по-луд… може би?

Засмях се, но отбягвах погледа му, защото беше вярно. Таксито спря пред гара „Марин Лайне“. Марин Лайне беше първата железопътна гара след централната, при Чърчгейт депо. Качихме се по стъпалата и заварихме Викрам да ни чака на един от пероните заедно с няколко свои приятели.

— Заеби! Слава Богу, че си тук, пич! — Той стисна трескаво ръката ми с две ръце. — Мислех си, че няма да дойдеш.

— Къде е Летиша? — попита Дидие.

— По-надолу, на перона, йаар. Купува си изстудено питие. Виждаш ли я ето там, точно зад магазинчето за чай?

— Аха, да, И тя не знае нищо за плана?

— Нищичко, човече. Толкова съм нервен, че работата ще се издъни, йаар. Ами ако бъде убита, Дидие? Пич, хич няма да е добре за нас, ако моето предложение я убие!

— Убийството й определено ще е кофти начало — отбелязах.

— Спокойно, всичко ще е наред — зауспокоява го Дидие, въпреки че си бършеше челото с напарфюмирана кърпичка, а очите му шареха по коловозите за приближаващ влак. — Ще стане. Трябва да вярваш.

— Точно това са казвали и в Джоунсвил, йаар.

— Какво искаш от мен, Викрам? — попитах с надеждата да го поуспокоя.

— Добре — изпухтя той, все едно е тичал нагоре по стълби. — Добре. Първо, Лети трябва да застане точно тук, срещу теб. Точно както аз стоя сега.

— Ъхъ.

— Трябва да е ето тук. Точно тук. Сто пъти проверихме, пич, и трябва да е точно тук. Разбра ли?

— Ами… май да. Казваш, че трябва да застане точно…

— Тук!

— Тук? — подкачих го аз.

— Пич, това е сериозно, ебати!

— Добре де! Я по-спокойно. Искаш да накарам Лети да застане тук.

— Да. Тук. Твоята задача е да я накараш да си сложи превръзката на очите.

— Превръзката?!

— Да. Трябва да е с превръзка на очите, Лин. Без нея няма да стане. И не трябва да я сваля, дори и да стане много страшно.

— Страшно…

— Да. Това е твоята задача. Да я убедиш да си сложи превръзката на очите, когато ти дадем сигнал, и после да я убедиш да не я сваля, йаар дори ако се разпищи.

— Да пищи…

— Да. Мислехме да й запушим устата, обаче решихме, че ако я запушим, това може и да ни обърка работата, йаар щото тя може да се ошашка с тая тапа. А пък тя и така ще се ошашка достатъчно, ебати, и без тапа на устата.

— Тапа…

— Да. Хайде, ето я, идва! Подготви се за сигнала!

— Здравей, Лин, копеле тлъсто! — възкликна Лети и ме целуна по бузата. — Здравата си заякнал, а, синко?

— И ти изглеждаш добре — отвърнах и се усмихнах, зарадван, че я виждам.

— Е, каква е цялата тая работа? — попита тя. — Май цялата банда е тук.

— Не знаеш ли? — вдигнах рамене аз.

— Не, много ясно, че не знам. Викрам ми каза само, че имаме среща с теб и Дидие… Здрасти, Дидие! И ето ни тук всичките. Какво става?

Влакът от гара Чърчгейт се зададе и се устреми насам. Викрам ми даде сигнал — облещи се, доколкото мускулите му позволяваха, и закима с глава. Хванах Лети за раменете и внимателно я завъртях, докато застане, както ме беше помолил Викрам — с гръб към линиите.

— Лети, имаш ли ми доверие?

Тя ми се усмихна.

— Малко.

— Добре — кимнах. — Е, искам да направиш нещо. Ще ти прозвучи странно, знам, но ако не го направиш, никога няма да разбереш колко те обича Викрам… И колко те обичаме всички ние. Подготвили сме ти изненада. За любовта…

Влакът зад нея влезе в гарата и забави ход. Очите й сияеха. По разтворените й устни трепна усмивка. И угасна. Беше заинтригувана и се вълнуваше. Викрам и Дидие ръкомахаха като пощурели зад гърба й да побързам. Влакът спря с дрезгаво скърцане — триумфалния звук на метала.

— Ами, ето какво е — трябва да си сложиш превръзка на очите и да ни обещаеш да не гледаш, докато не ти кажем.

— Това ли е?

— Да — вдигнах рамене.

Тя ме погледна. Взря се в очите ми и се усмихна. Вдигна вежди и изви надолу устни, докато размишляваше. После кимна и се засмя:

— Добре. Давайте.

Викрам скочи, превърза очите й и я попита дали не е много стегнато. Дръпна я една-две крачки назад, към влака, а после й каза да вдигне ръце над главата си.

— Да си вдигна ръцете? Как, така ли? Викрам, ако ме погъделичкаш, ще си платиш!

От покрива на вагона се показаха някакви мъже. Бяха се возили легнали отгоре. Наведоха се, хванаха Лети за ръцете и без усилие вдигнаха крехкото й тяло при тях на покрива. Лети изпищя, но свирката на началник-влака заглуши пронизителния й вик. Влакът потегли.

— Хайде! — изкрещя ми Викрам и се покатери по вагона горе при нея.

Погледнах Дидие.

— Не, приятелю! — извика той. — Това не е за мен. Ти — давай! Бързо!

Затичах се и се покатерих по вагона на покрива. Там имаше десетина или повече мъже. Някои бяха музиканти. Насядали един до друг, те държаха в скутовете си табли, цимбали, флейти и дайрета. По-нататък на прашния покрив седеше и втора група с Лети — все още с превръзката на очи — по средата. Мъжете я държаха за раменете — по един за всяка ръка и двама откъм гърба, за да я пазят. Викрам беше коленичил пред нея. Чух молбите му, докато пълзях, приведен, към тях по покрива.

— Лети, обещавам ти. Наистина е голяма изненада.

— Да, изненада е, и още как! — писна тя. — И хич не може да се мери с изненадата, която ще те сполети, като слезем оттук, проклет Викрам Пател!

— Здравей, Лети! — подвикнах й. — Прекрасна гледка, а? О, извинявай. Забравих за превръзката на очите. Е, гледката ще е прекрасна, когато можеш да я видиш.

— Лин, това е пълна лудост! Кажи на тези копелета да ме пуснат!

— Няма да е много умно, Лети — намеси се Викрам. — Те са се вкопчили в теб, за да не паднеш, йаар или да не се изправиш и да се закачиш на някоя жица горе, или нещо такова. Само още някаква си половин минута, обещавам, и ще разбереш какво става.

— Разбирам, ти не се безпокой. Разбирам, че като сляза оттук, Викрам, ще си мъртъв! Що не вземеш сега и да ме хвърлиш от проклетия покрив, ти казвам! Ако си мислиш, че…

Викрам отвърза превръзката и я загледа как се озърта, запленена от гледката, откриваща се от покрива на бърз влак. Устата й зяпна, а лицето й бавно разцъфтя в огромна усмивка.

— Охо! Това е… Охо! Гледката наистина е прекрасна!

— Виж! — Викрам й посочи отвъд покривите на вагоните. Над линията беше опънато нещо, много по-високо от тях. Беше вързано за стълбовете на електропроводите. Огромен транспарант, издут като корабно платно от силния вятър. На него бяха изписани някакви думи. Когато се приближихме, надписът вече можеше да се разчете. Думите бяха изписани с букви, високи един човешки бой. Изпълваха цялото ветреещо се платно:

„ЛЕТИША, ОБИЧАМ ТЕ“

— Страх ме беше, че ще станеш и ще пострадаш — каза Викрам. — Затова тия момчета ти държаха ръцете.

Изведнъж музикантите засвириха звънките, пулсиращи акорди на популярна любовна песен. Гласовете им се издигнаха над раздвижващия кръвта ритъм на таблите и воя на флейтите. Викрам и Лети се гледаха в очите, а влакът пристигна на някаква гара, спря и пак потегли. По средата на пътя до следващата гара видяхме друг транспарант. Викрам откъсна очи от нейните и се загледа напред. Тя проследи погледа му. На изопнатото бяло платно този път пишеше:

„ЩЕ СЕ ОМЪЖИШ ЛИ ЗА МЕН?“

Минахме под него и продължихме нататък в меката следобедна светлина. Лети плачеше. Плачеха и двамата. Викрам се хвърли напред и я притисна в прегръдките си. Целунаха се. Гледах ги, а после се обърнах към музикантите. Те ми се ухилиха, заклатиха глави и се засмяха, както си пееха. Изтанцувах им малък победен танц, а влакът се лашкаше и пухтеше из предградията.

Милиони мечти се раждаха там, около нас, всеки ден. Милиони мечти умираха и отново се раждаха. Влажният въздух беше набъбнал от мечти, навсякъде в моя Мумбай. Моят град беше жарък, зноен парник за мечти. И там, на този керемиденочервен ръждясал метален покрив, се роди нова мечта за любов. Спомних си за семейството си, докато препускахме във влажния, напоен с мечти въздух. Спомних си и за Карла. И танцувах върху стоманената змия, докато тя се плъзгаше лъкатушно покрай бурните вълни на безкрайното нетленно море.

И въпреки че Викрам и Лети изчезнаха за седмица, след като тя прие предложението му, лекота и оптимизъм, подобен на щастието, бяха обзели компанията от „При Леополд“. Когато най-сетне Викрам се завърна, ние го поздравихме с искрена топлота. С Абдула току-що бяхме привършили тренировката и започнахме безмилостно да го поднасяме за буйната му, капнала от изтощение радост. После, докато Викрам дърдореше за любов, ние дъвчехме, потънали в гладно съсредоточено мълчание. Дидие сияеше, ликуваше за тържеството на романтичния му замисъл и си просеше скромно признание под формата на силни питиета от всичките си познати.

Вдигнах очи над чинията и видях, че един мъж от уличните джебчии, които крадяха за черноборсаджиите, ми маха тревожно. Станах от масата и излязох на тротоара да говоря с него.

— Лин! Неприятности за тебе — избърбори той, като се оглеждаше нервно наляво и надясно. — Трима мъже. Африканци. Грамадни. Много силни. Търсят те. Искат да те убият.

— Да ме убият?

— Да. Да. По-добре се махни. Бързо се изнасяй от Бомбай!

Той побягна и го загубих в тълпата. Озадачен, но спокоен, се върнах на масата. Бях хапнал само една-две хапки, когато друг мъж ме извика на улицата — Джордж Близнака.

— Май си загазил, стари друже — говореше бодро, но с напрегнато и уплашено изражение.

— Ъхъ.

— Някакви трима африканци с дебели вратове, май са нигерийци, имат намерение да ти нанесат някои тежки телесни повреди, ако ме разбираш.

— Къде са те?

— Не знам, приятел. Видях ги да говорят с някои от уличните момчета, но после се качиха на едно такси и се разкараха. Грамадни са, да ти кажа. Напълниха таксито до дупка. Чак преливаше през прозорците, разбираш ли?

— За какво ме търсят?

— Нямам представа, пич. Нищо не споменаха за повода, Лин. Търсят те и са ти намислили нещо гадно. На твое място бих си вардил гърба и бих внимавал къде стъпвам, слънчице.

Бръкнах в джоба си, но той ме стисна за китката.

— Не, приятел. Заведението черпи. Каквато и да е тая игра, не е редно.

И той подгони трима преминаващи немски туристи, а аз се върнах в ресторанта. След като получих предупреждение и от Джордж Близнака, вече се разтревожих. Храних се доста по-дълго от обичайното. Скоро дойде и трети посетител. Прабакер.

— Лин! — възкликна той с безумен поглед. — Лоши новини!

— Знам, Прабу.

— Трима души, африканци, искат да те набият и убият, и пребият! Навсякъде разпитват. Такива са — грамадни! Като биволи! Трябва да се избягаш с късмет!

Пет минути го успокоявах, а после трябваше да му измисля и мисия — да търси африканците по хотелите, които познава добре, за да го откъртя от себе си. Когато отново останах само с Дидие, Викрам и Абдула, мълчаливо започнахме да прехвърляме през ума си какви възможности имам. Викрам проговори пръв.

— Добре, значи, намираме тия копелета и им чупим главите, йаар — предложи той. Местеше поглед от лице на лице и търсеше подкрепа.

— След като ги убием — додаде Абдула.

Викрам заклати глава утвърдително.

— Две неща са сигурни — произнесе бавно Дидие. — Първо, не бива да оставаш сам, Лин, нито за момент, докато въпросът не се разреши.

Викрам и Абдула кимнаха.

— Ще се обадя на Салман и Санджай — реши Абдула. — Няма да си сам, братко Лин.

— И второ — продължи Дидие — онези, които и да са те и каквито и да са основанията им, не бива да остават в Бомбай. Трябва да се махнат — по един или друг начин.

Станахме да платим и да си тръгваме. Когато останалите се запътиха към касата, Дидие ме спря и ме дръпна на стола до него. Придърпа една салфетка, започна да бърника нещо под масата и накрая ми бутна някакъв вързоп. Беше пистолет, увит в салфетката. Никой не знаеше, че Дидие е въоръжен. Бях сигурен, че аз пръв видях и пипнах оръжието. Стиснах го здраво, както беше увит в салфетката, и излязох заедно с другите от ресторанта. Погледнах през рамо и той ми кимна сериозно, разпилявайки къдравата си черна коса.

Открихме ги, но това ни отне цял ден и почти цяла нощ. Най-накрая решаващата насока ни даде Хасаан Обикуа, друг нигериец. Мъжете бяха туристи, съвсем нови в града, Обикуа не ги познаваше. Нямаше точна представа за мотивите им — бяха свързани с някаква сделка с наркотици — но мрежата му от свръзки беше потвърдила, че са твърдо решени да ми навредят.

Рахим, шофьорът на Хасаан, почти напълно оправил се от побоите в затвора, откри, че са се настанили в един хотел във „Форта“. Предложи ми да разреши проблема: Съзнаваше, че ми е длъжник за това, че го откупих от затвора „Артър Роуд“. Със сериозно, почти срамежливо изражение той ми предложи да уреди да убият мъжете, бавно и болезнено, като лична услуга. Явно смяташе, че това е най-малкото, което можеше да стори при тези обстоятелства. Отказах. Трябваше да разбера за какво е всичко това и да го прекратя. Явно разочарован, Рахим прие решението ми и ни поведе към малкия хотел във „Форта“.

Влязохме вътре, а той остана да чака навън при двете ни коли. Салман и Санджай останаха с него да вардят улицата. Тяхна задача беше да спрат ченгетата, ако пристигнат, или да ги задържат достатъчно, докато напуснем хотела.

Един от свръзките на Абдула, шепнейки, ни вкара в стаята, съседна на наетата от тримата африканци. Долепихме уши до междинната стена и чухме ясно гласовете им. Шегуваха се и си приказваха за банални, нямащи нищо общо с тази история неща. Най-сетне единият изрече нещо, което накара кожата по черепа и лицето ми да се изопне от ужас.

— Той носи медал — каза. — На врата си. Златен е. Искам го тоя златен медал.

— Обувките му ми харесват, кубинките — обади се друг глас. — Искам ги.

Продължиха да обсъждат плана си. Поспориха. Единият беше по-настоятелен. Другите най-сетне се съгласиха с идеята му да ме проследят от „При Леополд“ до тихия паркинг до моя блок, да ме пребият до смърт и да съблекат трупа ми.

Странно беше да стоиш в тъмното и да слушаш подробности за собственото си убийство. Стомахът ми се сви от смесицата на гадене и ярост. Надявах се да чуя нещо, което да ме насочи, нещо, свързано с мотива им, но те не споменаха нищо подобно. Абдула слушаше, долепил лявото си ухо до тънката преграда, а аз слушах с дясното. Само педя разстояние разделяше очите ни. Сигналът за действие, който му дадох — кимване с глава — беше толкова незабележим, че сякаш му го предадох телепатично.

Викрам, Абдула и аз застанахме пред вратата им с пъхнат в ключалката шперц. Преброихме — три… две… едно, завъртях шперца и побутнах вратата. Не беше заключена отвътре. Дръпнах се и я отворих с ритник. Последва секунда, три секунди пълна тишина — стреснатите и изненадани мъже се опулиха насреща ни с увиснали ченета. Най-близо до нас стоеше висок, солиден мъж с плешива глава и дълбоко врязани в бузите белези, образуващи рисунък. Беше по потник и боксерки. Мъжът зад него бе малко по-висок, само по жокейски шорти. Бе се навел над тоалетна масичка и смъркаше линия кокаин. Третият беше по-нисък, но много плещест. Лежеше на едно от трите легла в най-далечния ъгъл на стаята, разгърнал списание „Плейбой“. В стаята вонеше. Вонеше на пот и страх. Една част от тях бяха мои.

Абдула затвори вратата много бавно и внимателно и внимателно я заключи. Беше облечен в черно — той почти винаги носеше черна риза и панталони. Викрам беше издокаран с черния си каубойски костюм. Случайно и аз бях облечен с черна тениска и черни панталони. Сигурно за опулените мъже в стаята изглеждахме като членове на някакъв клуб или банда.

— Какво, заеби… — изрева високият.

Втурнах се към него и стоварих пестник в устата му, но той успя да вдигне ръце. Награбихме се и заразмахвахме юмруци, вкопчени здраво един в друг.

Викрам скочи върху мъжа в леглото, Абдула се зае с онзи до тоалетката. Битката беше кратка и мръсна. Бяхме шестима — шестима едри мъже в малка стаичка. Нямаше къде да се денем, освен да се блъскаме един в друг.

Абдула приключи бързо със своя човек. Чух уплашен вик, заглъхнал сподавено, когато той му нанесе мощен десен прав в гърлото. С ъгълчето на окото си видях как здравенякът рухна назад, като хъхреше и се стискаше за шията. Мъжът на леглото скочи прав и изхвърли крака си напред в опит да се възползва от предимството на височината. Абдула и Викрам преобърнаха леглото и го проснаха на пода отзад. Те скочиха върху преобърнатото легло, хвърлиха се върху мъжа и го заритаха и затъпкаха, докато той не престана да мърда.

Хванах с лявата си ръка едрия за презрамката на потника и го заудрях с дясната. Въпреки че по главата му се сипеха удари, той успя да ме хване за врата и започна да стиска. Гърлото ми се сви. Знаех, че въздухът в дробовете ми е последният, докато не го довърша. Отчаяно се мъчех да докопам лицето му с дясната си ръка. Палецът ми напипа окото му. Исках да го набутам в мозъка му, но той завъртя глава и палецът ми се провря между окото и твърдата кост на слепоочието му. Натиснах здраво и още по-надълбоко и изкарах окото му от орбитата. То увисна на кървави жилки. Опитах се да го хвана и да го откъсна, или да набутам палеца си в празната орбита, но той се дръпна назад, доколкото можеше. Окото провисна на бузата му, а аз се помъчих да го смачкам с юмрук.

Инат беше. Не се предаваше. Ръцете му стиснаха още по-здраво. Вратът ми беше як и мускулест, но разбирах, че той има силата да ме убие. Бръкнах в джоба си за пистолета. Трябваше да го застрелям, да го убия. Без угризения — не ми пукаше. Вече нямах въздух в дробовете и в мозъка ми избухваха вихри от разноцветна светлина. Умирах и исках да го убия.

Викрам стовари тежка дървена табуретка върху тила на плешивия. Да пратиш човек в нокаут не е толкова лесно като по филмите. Вярно е, че при късмет можеш да го събориш с един удар, но мен са ме удряли с железни лостове, дървени греди, ботуши и много пъти с тежки юмруци и са ме нокаутирали само веднъж в живота ми. Викрам стовари пет пъти тежката табуретка върху тила на мъжа, с всичка сила, и чак тогава оня рухна. Беше победен и смазан. Тилът му бе станал на пихтия. Знаех, че черепът му е счупен на няколко места. Но все още беше в съзнание.

Обработвахме ги половин час, докато преодолеят първоначалната си неохота да говорят. Рахим се присъедини към нас, говореше на английски и на родния им нигерийски диалект. Паспортите им ни разкриха кои са — нигерийски граждани, дошли тук с туристически визи. От сведенията в портфейлите и багажа им разбрахме, че са пребивавали в Лагос, преди да пристигнат в Бомбай. Малко по малко сглобихме историята. Те бяха „мускули“ — наемни убийци, пратени от гангстер от Лагос, за да ме накажат за издънка с някаква си голяма сделка с хероин и успокоителни. Ставаше въпрос за около шейсет хиляди долара, които някакъв играч от Бомбай беше измъкнал от техния бос. Играчът, който и да бе той, ме беше посочил за мозъка на далаверата, човека, виновен за кражбата на парите.

Успяхме да изцедим от наемните убийци тази информация, но после те се запънаха — не искаха да ни издадат името на мъжа. Не искаха да ми кажат кой ме е натопил. Не искаха да го предадат без спешното разрешение на техния нигерийски бос. Но ние бяхме настоятелни и успяхме да ги убедим. Името му беше Маурицио Белкане.

Бутнах окото на едрия обратно в орбитата, но то се завъртя под странен ъгъл. По начина, по който извръщаше глава, за да ме погледне, се досетих, че засега не виждаше с него. Подозирах, че то никога вече нямаше да заеме правилното си положение. Залепихме го с лейкопласт, превързахме му главата, пооправихме и другите двама. После им заговорих:

— Тези мъже ще ви заведат на летището. Ще изчакате на паркинга. Утре сутринта има самолет за Лагос. Ще го вземете. Ние ще ви купим билетите с ваши пари. И да сме наясно — аз нямам нищо общо с тази история. Не сте виновни вие, виновен е Маурицио, но това не ме прави по-щастлив. Аз ще се оправя с Маурицио за това, че е излъгал за мен. Това вече е моя работа. Връщайте се при вашия бос и му кажете, че Маурицио ще си получи заслуженото. Но ако някога се върнете тук, ще ви убием. Ясно? Ако се върнете в Бомбай, ще умрете.

— Разбрахте ли бе, вашта мама? — кресна им Викрам и ритна във въздуха. — Идвате тука и се ебавате с индийци, тъпунгери шибани!

Край с Индия за вас! Ха сте се върнали тук, аз лично ще ви клъцна шибаните топки! Виждаш ли шапката ми? Виждаш ли петното на шапката ми, шибан бахинчуд? Нацапа ми шибаната шапка. Не може да се ебаваш с шапката на индиец! Не може да се ебаваш по никакъв повод с индийци — с шапки или без шапки! Никога! И особено когато са с шапки!

Оставих ги и взех такси до новия апартамент на Ула. Ако някой знаеше къде е Маурицио, това беше тя. Гърлото ме болеше и едвам говорех. Не можех да мисля за нищо друго, освен за пистолета в джоба ми. Той се разду в представите ми и стана голям като кората на корково дърво. Беше Валтер Р-38, един от най-добрите полуавтоматични пистолети, произвеждани някога, изстрелваше 9-милиметрови куршуми от 8-патронния си пълнител и аз си представих как и осемте се забиват в тялото на Маурицио. Мърморех името — Маурицио, Маурицио, и един вътрешен глас — глас, който много добре познавах, ми каза: „Отърви се от пистолета, преди да си го видял…“

Задумках по вратата на апартамента и когато Лиса ми отвори, нахлух вътре и заварих Ула да седи на канапето в хола. Плачеше. Щом влязох, тя вдигна очи и забелязах, че лявото й око беше подуто, като от удар.

— Маурицио! — казах. — Къде е?

— Лин, не мога — изхълца тя. — Модена…

— Модена не ме интересува. Искам Маурицио. Кажи ми къде е!

Лиса ме потупа по рамото. Обърнах се и чак сега забелязах, че тя стискаше голям кухненски нож. Посочи с глава към по-близката спалня. Погледнах Ула, после пак Лиса. Тя бавно ми кимна.

Той се криеше в гардероба. Когато го извлякох оттам, започна да ми се моли да не му правя нищо. Сграбчих го за колана и го забутах към входната врата. Той викаше за помощ и аз го ударих с пистолета през лицето. Отново изкрещя и отново го ударих, много по-силно. Той зяпна и искаше отново да извика, но аз стоварих пистолета върху темето му и го накарах да млъкне. Повече не гъкна.

Лиса, размахала ножа, му изсъска:

— Късмет извади, че не те наръгах в червата, копеле! Ако пак я удариш, ще те убия!

— Какво търси той тук? — попитах.

— Заради парите. Модена ги е взел. Ула се обади на Маурицио…

Тя се сепна, слисана от гневния ми поглед, вперен в Ула.

— Знам, знам, тя не биваше да се обажда на никого. Но се обади и тя му каза за това място. Тази вечер трябваше да се срещне и с двамата.

Но Модена не дойде. Тя не е виновна, Лин. Тя не знаеше, че Маурицио те е забъркал в това. Той току-що ни го каза, само преди минута. Каза ни, че е дал името ти на някакви нигерийски главорези. Натопил те, за да отърве кожата. Каза, че парите му трябвали, за да се измъкне, защото като приключат с теб, щели да погнат него. Когато ти дойде, Маурицио се опитваше да измъкне от нея къде е Модена.

— Къде са парите? — попитах Ула.

— Не знам, Лин — извика тя. — Майната им на тия пари. Аз изобщо не съм ги искала! Модена се срамуваше от работата ми. Той не разбира. Бих предпочела да работя на улицата и нищо да не го заплашва, отколкото да позволя тази смахната история да се случи. Той ме обича. Обича ме. Той няма нищо общо с теб и нигерийците, Лин, кълна се! Това си е идея на Маурицио. Започна се още преди седмици. Затова ме беше толкова страх. И тази вечер Модена докопа откраднатите от Маурицио пари, парите на африканците, и ги скри. Заради мен го направи. Той ме обича, Лин. Модена ме обича.

И тя продължи да хълца. Обърнах се към Лиса.

— Вземам го с мен.

— Добре! — изстреля тя.

— Ще се оправите ли?

— Да. Добре сме.

— Пари имате ли?

— Да, не се безпокой.

— Ще пратя Абдула при първа възможност. Заключете вратата и не пускайте вътре никого, освен нас, ясно?

— Дадено — усмихна се тя. — Благодаря, Гилбърт. За втори път се притичваш на помощ.

— Зарежи.

— Не, няма да го зарежа — каза тя, докато заключваше вратата зад нас.

Иска ми се да кажа, че не съм го ударил. Той беше достатъчно едър и силен, за да се защити, но не му стискаше да се бие и моите удари не бяха никаква победа. Той не удряше, дори не се съпротивяваше. Хленчеше, плачеше и се молеше. Иска ми се да кажа, че строгата справедливост и оправданата мъст бяха свили ръцете ми в юмруци и го налагаха. Но не съм убеден. Дори и сега, след много години, не съм сигурен, че това, което сторих с него, не идваше от нещо много по-мрачно, дълбоко и далеч по-неоправдано от гневното възмездие. И още една малка, но ужасна част: аз може би исках да смажа и красотата му — не само предателството му.

Но от друга страна, аз трябваше да го убия, разбира се. Когато го оставих, пребит и окървавен, до болница „Сейнт Джордж“, един глас ме предупреди, че с това не е свършено. Поколебах се, наведен над тялото му, вперил в него погледа на убиец, но не можех да му отнема живота. Нещо, казано от него, докато ме умоляваше да спра да го бия, задържа ръката ми. Каза, че е посочил мен, че ме е хвърлил на нигерийските главорези, когато трябвало да натопи другиго за кражбата, защото ми завиждал. Завиждал ми за увереността, за силата ми, за приятелите. Той ми завиждаше. И в своята завист ме мразеше. В това ние двамата — Маурицио и аз — не се различавахме много един от друг.

Всичко това продължаваше да ме измъчва и на следващия ден, когато потърсих Дидие в „При Леополд“, за да му върна неизползвания пистолет. То продължаваше да ме измъчва, да замъглява ума ми от гняв, примесен със съжаление, когато заварих Джони Пурата да ме чака отвън. Продължаваше да ме измъчва и докато се мъчех да се съсредоточа и да проумея какво ми говореше той.

— Лошо, много лошо — каза той. — Ананд Рао е убил Рашид тази сутрин. Прерязал му гърлото. За първи път, Лин.

Разбирах го. Това беше първото убийство в нашия бордей. За пръв път обитател на бордея Куфи Парейд убиваше друг. На тези няколко акра живееха двайсет и пет хиляди души и те се караха, биеха и заяждаха непрекъснато, но никой, нито един от тях някога беше убивал друг. Потресен, аз внезапно си спомних за Маджид. Той също беше убит. Бях успял някак си да изтикам мисълта за смъртта му от будния ми работещ ум, но тя не беше престанала да ме гложди зад паравана на спокойствието ми — бавно, упорито и непрекъснато. И го проби тогава, при новината за смъртта на Рашид. И това, другото убийство — Гани го нарече „клане“ — на стария контрабандист на злато, на мафиотския дон, се смеси с кръвта по ръцете на Ананд. Ананд, чието име означаваше „щастлив“. Ананд, който се опита да поговори с мен за това, да ми разкаже, който дойде при мен тогава, в бордея, да търси помощ. И не я намери.

Притиснах с длани лицето си, прокарах ги през косата си. Улицата край нас беше пъстра и оживена както винаги. Посетителите на „При Леополд“ се смееха, разговаряха и пиеха, както обикновено. Но нещо се бе променило в света, който познавахме двамата с Джони. Невинността бе загубена и нищо вече нямаше да е същото.

Думите кънтяха отново и отново в мислите ми: „Нищо вече няма да е същото… Нищо вече няма да е същото…“

И едно видение като пощенска картичка, пратена от съдбата, изникна пред очите ми. В това видение имаше смърт. Имаше лудост. Имаше страх. То бе неясно. Не можех да различа картината. Не виждах подробностите. Не знаех дали лудостта и смъртта сполетяват мен, или тези около мен. И в някакъв смисъл не ми пукаше. Срамът и гневното съжаление бяха толкова силни, че не ми пукаше. Примигах, прочистих задръстеното си гърло и излязох на улицата — сред музиката, смеха и светлината.